76. хората в живота…

 

 

казванката е на трупчета поради липса на муза…

чаках, чаках, не идва… все пак е жена, своенравна, не можеш да й придиряш, каквото такова

/сега като се помисля, пак и така е добре, щеше да е по-страшно ако беше некой „джендър”… требеше да бегам, не да я чакам/

 

инак днес има малък повод да се обадя, виртуално се пръкнах на тази дата преди 16 години, то е някакво … престрашаване да се изложиш

 

колко неща уж станаха оттогаз, пък следа няма, върви че помни – никой…

най-напред пула се затри, колко „непреходна мислЪ” изчезна с него и колко емоция изтече у канала… след туй позишън, първа изгора, втора изгора…

моят Приятел преди 2 месеца ми звъни и разказва – получава sms, че му изтеглили 630 $ от сметката, гледа, нашите „приятели” при които хоствахме втората изгора /и я … затриха/, си изтеглили пари да я хостваме за още 3 години… от година и половина ний там нищо нямаме, но сме си платили; даже един вид ги забравихме, но се оказа че те не… имало някакво тикче, дето не сме тикнали, и мълчаливо сме се „съгласили” автоматично да продължи „връзката ни” за … още един „срок”; моят Приятел „припали” /адвокатче, какво да го правиш/ писа, фуча, „комуникира” с милите хостаджии, но веднъж пари излязат ли от „портфейл” и „голям чичо” прибере ли ги по сметка, забрави…

дето е казано когато българин с пари се срещне с американец с опит, американеца продължава с парите, а българина си остава с опита…

мъчно ми е за моят Приятел /за пари е тъпо да ти е мъчно, но за тоя дето ги губи не …/, но имах „истински” повод пак да се … сетя за тези мили предоставители на … услуги…

 

туй долното е от „Дом Торо”, от втората Изгора, отпреди 13-14 години, то е за преживяването – запазил съм ги в някакви док-ове озаглавени „experience” – то хем „преживяване“, хем и … опит

та…

 

 

Цялото това обикаляне от Планета на Планета, въздигане на Механи, срещи и сблъсъци с толкова различни хора, си носи и… Уроците.

Те не се преподават, а се преживяват…

То е като…

една Игра на Плажа през Лятото…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа мандахерцат пишки и голят задници докато си играят на големи…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа все търчат. Те бягат, не защото имат някаква бърза работа, а защото не им се стои на едно място…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като бягат гледат да вдигат колкото се може повече пясък във въздуха след себе си, така им се струва, че бягат по-бързо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа бягайки, пълнят хавлиите и главите на кибиците по пътя си със пясък, не защото го искат, а защото хавлиите и лежащите по траектория на пътя им морни, потни и червени теловища са се оказали случайно там. По силата на същата логика и при играта  с топка, когато тя с непредотвратима неизбежност удари най-противния и кисел темерут на плажа по тиквата, причината винаги ще бъде потърсена не в удара, а в топката и нейния характер…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа ако успеят за малко да се съсредоточат, ще е защото са се отдали на нещотърсачество…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа отдали се на нещотърсачество намират само това, което може да се намери… фасове, капачки, костилки разни, а при повечко късмет стотинка, две, запалка или … някой употребен презерватив, единствено останало свидетелство от нечие вече забравено скоротечно удоволствие, преживяно под лятното обсипано със звезди небе…  

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа искат непрекъснато да стоят във водата, просто защото майките им нямат това желание… ако майките забранят на децата да излизат от водата, няма да могат да ги откъснат от себе си…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа се застояват на едно място, като решат да направят нещо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, строят замъци от пясък…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, вземат та разрушат пясъчния замък на детето до тях…

просто защото са си такива…

(…вие си знаете….)

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа строят пясъчните си замъци без да мислят за тяхната нетрайност…

Това е единствената проява на съзидание на плажа…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа не могат да разберат, че това което им позволява да творят е срещата на стихиите… Само сблъсъка между двете безформени стихии морето и пясъка, създава това, от което детето може да извае моментната форма – мокрия пясък…

 

Стихиите се срещат, но никога не могат трайно да се съединят…

Слънцето напича…

Вятъра си духа…

Водата подкопава…

Пясъка изсъхва… за да се върне към своето безформие…

 

………………………

………………………

………………………

 

Накрая идва и Есента…

децата отдавна са се прибрали там, откъдето са дошли…

вече няма кой да оглася Плажа…

дали мокрия пясък очаква Лятото…

 

 

 

 

Това горното докато го писах си мислех за един Приятел, който си отиде преди три месеца…

Като кажат за някой “той много обичаше живота” нищо не разбирам, щото е едно тъпо и тъжно клише. Всички много обичат живота… какво друго свое имаш да обичаш…

Но този мой Приятел наистина “много обичаше Живота”…

 

Бяхме преди десетина години с него на море с половинки и деца и първата вечер, току-що пристигнали излизаме и той един такъв ентусиазиран вика:

 

ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕМ СИЛНО!

 

Мигам на парцали, просто не съм в час…

Аз излизам да се нахраня преди да си лягам, а той от всичко искаше да прави купон създаващ някакво преживяване. Завалията, Бог да го прости, в чудо се видя с темерут като мен, ни пия като хората, все усложнявам простите работи, само спя или чета, два лафа на кръст като хората не мога да кажа, но нали съм Приятел, трябваше да ме изтърпи…

Като се замисля сигурно съм му отровил отпуската…

 

От него много спомени ми останаха, но това със СИЛНОТО НАЧАЛО и моята неадекватност много ме е работило…

 

Винаги обаче съм мислил, че нещата си имат своя си логика и скорост, код и хоризонт, и никакъв привнесен ентусиазъм не може да придаде нищо в повече към дадена ситуация или проява… всичко си има едната Потенция, с която се ражда и нищо не може да я надскочи, а ако нямаш за цел да станеш нещастен не се и опитваш…

Разбира се има и коренно противоположни мнения…

 

Сега

тази Планета се появи благодарения на Жеста на един Приятел и Уменията на друг.

Едно  време бях писал в “Мимикрията” за Жеста, което непонятно как, но мотивира този Приятел да я направи отново, след като старата по неизяснени причини уйде в нищото …

днес си мисля, че е време да напиша нещо за по-основно  ПРЕЖИВЯВАНЕТО…

 

Ще дойде време, и ще се появи някой, който ще напише един ВИРТУАЛНО-ФИЛОСОФСКИ ТРАКТАТ, който евентуално нищо чудно да започва и така:

 

  1.      Светът е всичко което е преживяно.

1.1. Светът е съвкупност от преживяванията, а не от мненията.

1.11    Светът е определен чрез преживяванията и чрез това, че е всички преживявания.

1.12    Защото съвкупността от преживяванията, определя, какво е налице, а също така и всичко, което не е налице.

1.13    Преживяванията във виртуалното пространство са светът.

1.2      Светът се разпада на преживявания.

1.21    Едно преживяване може да е налице или да не е налице и всичко друго остава същото.

  1. Това, което е налице – преживяването, – е съществуването на състояния на мненията.

……………………………..

……………………………..

……………………………..

  1. Което не може да се преживее, за него трябва да се мълчи.  

 

Но тъй като, един подобен ТРАКТАТ е очевидно непосилна задача за един разпилян и хаотичен Ум като моя, ще трябва да оставя това на някой способен, като трябва да се задоволя само със споделянето на няколко Интуиции и Преживявания свързани с темата. Те не целят да отведат четящия накрая до някакво определено място или извод, а само да подбудят към Настроение, което си мисля, че е кохерентно на този Дом и тази Планета.

Единственото сигурно обаче е, че четящия, ако не е кохерентен само ще си загуби времето, за което предвидливо е предупреден…

 

75. за фобиометъра

  1. в събота бях на луковмарш

от 5-6 години ходя, отзад с кибиците и заблудено гражданство; преди това даже не го знаех, че го има, един Приятел беше отишъл преди години на един, полицията „отцепели” мястото на „сборището” и им събирали на влизане „данните” от личните карти,  реших че ще е много срамно за мен да не си дам „данните” на „властта” по един такъв повод… /за да ги имат за сведение/

вече не се страхувам че ще го пропусна – имам пълно доверие на прогресивната общественост и нейните медии, сигурен съм, че ще ми припомнят да отида; преди 3 години бяха сменили тактиката, и едва в последния момент „дневник” се „обади” буквално в „без 5” та на бегом едва сколасах да не наруша „традицията”…

уви „властта” не ми ще „данните” и това е…

 

  1. в събота сутринта по „националната” телевизия бях приятно изненадан от изключително стойностно и съдържателно обсъждане на темата за марша и „езика на омразата” от адела пеева, райчев и някакъв объркан персонаж с неясна позиция; вещото, критично и обективно водене на разговора от страна на журналистката не успяваха да скрият нейната чувственост и емоционална причастност с темата; това беше е един завладяващ разговор, беседа, вопъл, стон за доброта и любов съпроводен с нежни, влажни и умни погледи…

https://www.bnt.bg/bg/a/za-razlikata-mezhdu-patriotizm-i-natsionalizm

след като изгледах нямаше как да пропусна „марша”, адела е вдъхновяваща…

 

  1. имам едни любим сайт, който рядко, но регулярно посещавам; той е истинско съкровище, щото е радар за така наречения „хейт” в америка; преди в старата изгора съм пускал от него, ако нещо поради немърливост си пропуснал, там без съмнение ще намериш прономеровано и прошнуровано, лесно за използване – интересувате някой „хейт” влизаш и си го намираш…

от там имам това „съкровище” – другаде го трият немедлено, но там го пазят

в него има хейтуоч – където да си сверяваш часовника – и хейтмап където да се ориентираш на картата

https://www.splcenter.org/hatewatch

https://www.splcenter.org/hate-map

ако те интересува някой „хейт” отиваш в групите горе и си търсиш – много е просветляващо – има „анти-имигранти”, „анти-LGBT”, „анти-мюсюлмани”, „хейт-музика”, „отричащи холокоуста”, „черни сепаратисти”, „нео-конфедеристи”, ку-клукс-клан, „нео-нацисти”, „скинхедс-расисти” / ако си скинхедс, но си класово, или полово, а не расово осъзнат не можеш да изпитваш омраза, а само справедлив гняв/, не мога да скрия че любими са ми тези от групата „General Hate”- това са явно групи изповядващи някаква универсална омраза, нещо което не мога да си представя – но очевидно съществува /в америка – като страна на неограничените възможности/;  най-впечатляващото за мен обаче е следното – групите „християнска идентичност”, „радикален традиционен католицизъм” и „бял националист”, първо щото са определени „позитивно”, в тях нищо не показва омраза, не могат да ги определят като „анти-…” или „фобия”, но очевидно изпитват и упражняват някакъв страшен „хейт”…

ако за момент отделите минутка ключовото ще ви стане очевидно на момента, че са „християнски” или „бели”, щото съгласете се, че „църквата на сатана” не е включена, щото там са тези които си обичат дявола и си упражняват „любовта”, но християните мразят с туй, че търсят във вярата си „идентификация”, нали не си представяте, че еврей може да мрази, затуй че е еврей, хейт група „юдейска идентичност”, в която да влизат горди от идентификацията си с изповядвана вяра юдеи е немислима, или американските „ционисти” да са хейт група нищо че са „националисти”, те са положителни „националисти”, за разлика от „белите”  „националисти”, които с това че са „бели” пък и „националисти” вече са „хейт-група” par excellence; или например  феминистки организации или LGBT-издателства – това са едни вулкани на любов и просвета, те не мразят, те само обичат, за разлика от сборища от индоктринирани, закостенели и задръстени от предразсъдъци представители и защитници на „ценностите” на „християнското семейство” и техните … издателства

наистина е удивително колко умно, точно и прозрачно този радар за „хейта” лови и изобличава ИСТИНСКАТА омраза и мъдро насърчава ИСТИТСКАТА любов, като и дава поле да цъфти необезпокоявана…

 

  1. покрай горното направих едно „велико” откритие във българсикя либерален фейсбук / признавам че само такъв стоквам от време на време, за другите нямам нито време нито нерви…/

този най-напредничав, просветен и прогресивен „актив” на популацията останала по тези земи и пишеща от странство използва език, който не просто е твърде далеч от един висок наратив и изискан изказ, а го кара направо през просото с реч и картинка, по начин който изумява как могат хем така свободно да се „изпускат” – хем едновременно с това очевидно искрено и с цяло сърце да апелират за забрана на „езика на омраза”…

наистина съм в страшно недоумение, щото се опитвам да разбера как психологически това може да се съвмести в една глава, да мрази очевидно толкоз силно някой /задръстени, селяни, „биготи”/, да си дава пълна свобода да изрази това изгарящо ги чувство и едновременно с това абсолютно убедено да клейми използването на „езика на омраза”, и да го конструира като инструмент за затваряне на устата на всеки, който мисли различно…

и тъй щото в голямата си нужда да разбера, като един същи шаман, който в симпатична магия се опитва да преживее приемайки в себе си чуждото като свое за да може и другия да го изхвръли, разбрах че туй съм го живял вече…

нашите либерали са си старите комунисти от зората на комунизма; веднъж само да го свържеш и паралелите стават очевидни…

първо, се появява прогресивна литература, „дружинки” и прочие „организация” за разпространение на „любовта”, новите „осъзнати” маси страдат от нашата „изостаналост” липса на „масовост”, гледат с надежда навън където „техните легиони летят” / цялата стара революционна поезия ако смениш субекта от груб вмирасан на лук и пот пролетарий с изнежен метросексуален гей ще се добие пулсираща революционна актуалност… /, след туй им трябва „просвета” за „осъзнатост”, но трябва Власт за да може да се наложи туй и през образованието като „норма”, при това трябва да стане „за сметка” на самите неосъзнати… и както едно време цялата парса на комунистическата индустриализация е платило селото с тъпите си селяни, сега това трябва да се плати от задръстените традиционалисти, както едно време селото е пратило децата си в града за да създава работническа класа, сега трябва да ги праща в училище където съветски, опа, грешка, европейски експерти ще контролират правилното им „форматиране” в най-правилната научна „истина” и „свобода“…

всеки който не е съгласен – „мрази” и трябва да му е затворен „езика”

който е съгласен трябва да се насърчава да упражнява свободно, и то не е „омраза” и не е „език”, а изпята душа на вече свободни от оковите на традиции, семейство, родина, нация, църква…

и най-вече – популацията сама трябва да си плаща контрола и „просвещението”, местните либерали – освободители от всичко старо – ще поемат мечтаното МИНИСТЕРСТВО НА ЛЮБОВТА  

/ и всъщност това е темата – може ли да има „език на омраза“, ако не можем да го определим така, че да създадем един „фобиометър„, който обективно да може да мери „омразата“ и нейния „език“ използван от всички – днес сме далеч от това, щото имаме едно световно самоназначило се „министерство на любовта“ /гарантирано с „любовна“ сила/, което казва кое е и кое не е „омраза“, и едните могат „свободно“ да си мълчат за да не ги хване радара, а другите могат любовно да ги „хранят“, щото са над радара и тях „радар“ не ги лови…

единствено хубаво на тази ситуация е, че по метода на изключването можем да предположим кой стои и държи ключа в министерството на любовта днес… което не е малък прогрес/

 

  1. миналата година имаше един скандал и той беше този

http://kultura.bg/web/%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD/

един обиден весел човек написал нещо като рецензия за някакъв филм на някакви за някакъв

и нашето момче редакторче дето го публикувало не разбрало какво направило, но се „надигнала” настъпаната мотика и го праснала по главата, то се осъзнало и сега четем „ами сега…”, „грешка 404“ и „страницата, която търсите не съществува”…

дори и туй е някак разбираемо, сега, когато живееш в една „правилна“ среда и мислиш по „правилен“ начин, около теб няма много „мотики”, случило се, настъпил си, ударил се, „осъзнал се”…

но само завършен комунист, опачик, либерал, след този празен линк може да отиде и да се упражни по тема „Цензура и култура” по отношение на други без капка срам…

 

инак щото комунисти наистина не мога да слушам, щото не могат да ми кажат нещо, което вече да не са казали, остава едно наистина невероятно упражнение по наглост от тяхна страна, към което човек наистина свиква и просто … прескача

моят Приятел преди седмица ми го прати да го видя – нищо ново…

/ дъревица, като една истинска „православна“ комунистка, едновременно се явява първа защитница на православието и традиционния морал, и едновременно на комунизма и неговите постижения, как може туй да стане в една глава ми е абсолютно „невнятно“, но опитите ми в симпатичната магия трябва да ги лимитирам, щото не съм вечен…/

 

Давила – Левите наричат десни хората, намиращи се просто надясно от тях. Реакционерът се намира не надясно от левите, а срещу тях. (НС III, 24)

 

6.

моят Приятел ми прати и това преди седмица

канада преди няколко месеца двама преподаватели „разпитват” студентка /23 годишна/…

това е либерално-академична екзекуция в името на любовта

/в нета има много материал по случая…/

по същото време в билборд 100 едно „явление” беше вкарало 3 песни, тази беше стигнала 12 място в чарта

поздрави, туй горното мога да го определя само като „музикален тероризъм”

геният от клипа е на 21, успял да спи с 13 годишна, да го снима и пусне в нета, да го „излежи” и да ни „радва” с „творчеството си”

определено е много по-свободен от канадската мома, просто щото при нея има „хейт”, който е опасен за общество, а при латиноса единствено пулсираща… любов

нея „фобиометъра“ я лови, изтерзаният от задръжки маркузиански освободител се рее над радарите

 

давила – терористът е внук на либерала (НС, II, 49)

 

 

 

 

74. Колелото на живота

 

отдавна не съм споделял, някак хем ме мързи, хем ми е все тая, затуй пускам стари чаршафи … едно време имах илюзия че имам „нещо” за казване на „някого”… днес нито туй дето си мисля е нещо което ме взривява да излезе, нито си мисля че има някой който има време да чете глупости, нито че и да има време, точно моите глупости са му нужни…

туй, поне ще гледам да е кратко… / то е част, от друга казванка за вещите, технето и „силното време”, но за нея има време/

 

значи, с изпълнено от любов, смирение и благост съзнание споделям, че ми писна от педераски, лезбийски, ксенофилски илюминатско-рептилски адженди и прочие либерастка българофобска пропаганда…

олекна ми…

 

останалото е подробност…

спомням си, като бях 6-7 клас, имах братовчеди в последните класове в гимназията; те ми се струваха толкова големи и … важни /те разбира се не ме забелязваха/; и си мислех, тогава, какъв ли ще бъда аз в 11 клас, и мисля, мисля, и не мога да „видя”… разбира се, нямах съмнение, че ще бъда „голяма работа”, но „колко голяма” и „каква” не можех да знам… тогава „открих”, че това което ще съм в 11 клас зависи от това което правя в момента, тогава, в 6-7 клас… това елементарно откритие ме порази… но не доведе до особена промяна в лежерното ми отношение към съдбата на бъдещия 11-класник… и в 11 клас бях същия „дечко”, какъвто бях в 6-7, помнех „откритието” – но нямах спомен какво точно съм планирал тогава да стана – някак беше изтрито; предполагам че 6-7 клас съм си се представял доста „по-велик” 11-токласник, но „реалността винаги е резултатна от усилията” и 11-токласникът беше забравил /или психиката му услужливо беше скрила тази проекция – в сравнение с която би се родило единствено разочарование от нелепия резултат/; ако сме последователни обаче, трябва да признаем, че 11токласника просто трябва да върне всичко с ретур към мързела и несериозността на 6-7окласника… разбира се 11-токласника изобщо не си спомняше и мислеше за 6-7окласника, щото беше фиксиран в студента, в който се виждаше и проектираше всичките си надежди…

големи глупости, нали…

като студент първи клас изчетох достоевски, и не знам що, но покрай ставрогин и княз мишкин /смешно бях готов да се обзалагам че големият карамазов и ханс касторп от „вълшебната планина” на ман са 27 годишни герои/ които бяха 27-годишни, определих 27-годишната възраст като „достоевска” и като такава някак особено „важна”, трябваше нещо да „стане” при нея… докато стана на 27;… и като станах, нищо особено не стана… тогава се съсредоточих върху „христовата” възраст – която мина и … отмина, без да разбера нещо кой знае какво… почнах да чакам 40-та… няма нужда да отбелязвам че беше същото… /актуалността е съществена само като подготовка и планиране на нещо отпред…/

вече на 51 нищо не чакам, само „знам че по-добре няма да става”, преди месеци четох „бялата богиня” на грейвс в приложенията отзад има някакъв английски предговор от наши дни в който се разказва за „връзката” на грейвс с йейтс, „видение” и „бялата богиня” – „и двете книги са писани в прилив на творческо вдъхновение от поети, навлезли в своята 52-а година; и двете представят митологични системи, на които се основава поезията на техните автори и които предопределят насоката на бъдещата им работа; и двете дължат много на жените.” вътрешно се спуках да се хиля, щото подобна синхронна „кабалистика” ми напомни за едни забравени  мои „достоевски” „очаквания”…

 

и така дойдох до време в което аз почнах да „чувам” лафовете на дядо…

чуването е едно – когато пробие и до съзнанието – започваме да разбираме – за това е нужен лаг от време /за да настигнем/ и опит, който да направи чутото понятно…

тъй от известно време лафа на дядо „по-добре няма да става” ми е кристално ясен и понятен…

 

за да мога да разбирам казаното от дядо /което съм запомнил/ трябва да стана на неговата височина /или да стигна до неговото спускане/, да мога да видя от неговата перспектива…

 

и тъй постепенно започнах да схващам, че смисъла е функция на перспективата, а не универсална мерна единица в абсолютно рационален и прозрачен „пазар” на смисли и стойности /едно време в един чаршаф, като се опитвах да го обяснявам с цивилизацията IV-а, моят Приятел прочете и само каза „нищо не разбрах”, а уж беше просто – с колелцето на мишката можеш да си играеш с перспективата, да намалиш мащаба до положение в което фигурите и конкретен град в играта стават големи и ти стоят почти фронтално на екрана, или да увеличиш мащаба, като се издигаш над конкретни територии, после над цялата карта, после над облаците, докато съзерцаваш цялата земя, при което и фоновата музика изчезваше и всяка конкретика от играта се губеше, разбира се мислено можем да продължим „играта” с увеличаване на мащаба и да съзерцаем вече галактики, купове от галактики и прочие красоти, но в тая перспектива и мащаб конкретните градове и ресурси са напълно безсмислени… /

 

 

както и да е…

сега говоря за друга „перспектива”, тя е винаги пред очите и може да съзерцава на много места, но става „видима” след определена възраст… та „видях” за първи път /демек съзерцавах със съзнание/ в Арбанаси в храма “Рождество Христово”, беше преди бая години с жена ми водихме баба и дядо, тогава близо 80-годишни до Елена и Търново на „екскурзия” и може би покрай компанията и настроението беше отворено и зрящо… става дума за „колелото на живота”…

има много „колела”, по много църкви, /и в нета има много/; християнското колело на живота се различава съществено от индийското „колело на живота” /или „колело на самсара” – на английски „wheel of life” в гуглето не лови „християнско” колело, бъкано е с тибетски, ню ейдж и лайф коучинг търкала, в „европа” през средновековието има „колело на късмета”, или „съдбата” „Rota Fortunae”, но то е съвсем различно…/

тъй само за илюстрация ще турим едно християнско колело на живота на Захари Зограф от  Преображенския манастир

 

колкото и да го съзерцаваш колелото на живота докато си под 45, илюзията че още нещо предстои ти пречи да разбереш и чуеш… весело е, че дори в старите църковни колела възрастта „горе” е променлива я 30, я 36, но пика е някъде там, гръцкото „акме”, след това иде бавното разбиране…

 

значи до 30, всички живеят като „фактически безсмъртни”, „онова” „там“ е някъде неопределено „напред”, след туй има едно „плато” – на бавно изкачване, връх, и бавно слизане, в което човек се „успива” в едно всекидневие като вечно настояще, щото „перспективата” продължително се запазва почти „константна”, няма друго „място“ по колелото на такова „постоянство”, и след туй иде … спускането; това че няма как да предадеш смисъл на друг когато сте на различните етапи на колелото ми е вече очевидно, но едва след като съм в позиция, в която опита ми го крещи в ухото, а разума вече не може да откаже да го чуе… единствено старите лафове на дядо, които ми е говорил, а аз съм си мислил тогава нещо друго, ми напомнят, че това не се случва за пръв път в историята, а единствено, че едва днес смисъла им изплува за мен ясен покрай… опита

 

нещата щяха да са търпими, ако илюзията за „колективното” като индивидуална проекция на някакъв „общ смисъл” крепяха холограмата на „въобразена общност” – но това „колело” на „общността” върви същия път като човешкото „колело на живота” само че в по-големи мащаби, а тази „въобразена общност” е също елемент от друга още по-голяма „цивилизационна”, която има свое друго още по-голямо колело…

/ индийците като страхотни шмекери още от време оно са разрешили всички илюзии като поразили въображението за история с въображението за игра с числата – каква история – като ръгнеш единица за време  една Калпа, демек един ден на Брахма – от 4 320 000 000 години, който пък следва от нощ със същата продължителност, и има месеци, години и Брахма живее … 100 години  или  311 трилиона и 40 милиарда наши години … и на сред туй число `оди да си „мислиш” и разполагаш някъде „своята” история според „мащаб“… /

 

 

та

представи си едно виенско колело

като малък те качват и колкото растеш толкова по-високо се вдигаш и по-далеч виждаш, стигаш до точка от която отначало леко и неусетно почва спускането, и все по-ниско, и по-ниско – и все по-близко и по-близко виждаш – докато накрая дойде време за слизане…

и сега цялото това „виенско колело” си го представи поместено в друго виенско колело, по-голямо, което също си има „път” и в което то стои дали в началото, в края, или най-горе… няма значение – но без да разбираш, че то е част от него и че има и по-голям кръг от малкия частен кръг, който също си има фаза, няма да разбереш цялата „история” на „малкия“…

а сега си представи и трети по-голям в който е поместен средния, и се върти пак някъде вписан в някоя си своя фаза /кабинка/ на големия…

 

ще има някъде… някога ще се случи, рядко, че и трите фази на трите колела да съвпадат /или горе или  долу/, и някой път и лично, и общностно и цивилизационно се спускат надолу и приближават към края… / което просто като „фази” на пътя на „вписани“ едно в друго „колела” е естествено и няма драма/

 

понякога се чувствам в такава кабинка /тя си е моя, около мен май се возят в някакви други големи виенски колелета…/ за моето е ясно, но някак чувството че при мен се спускат и големите колела в които съм „вписан” ме изпълва с … мъка

разбира се – всичко може да е субективна илюзия родена от „пътя” на малкото колело, което приписва драмата си на по-големите, но не мисля…

 

не е болка за умиране, то и без болка се мре

 

 

 

73.  ENLIGHTENMENT

долното е от 2008 от Механата / и си е такова каквото си е станало…/

 

 

 

 

ENLIGHTENMENT

Имам една последна, но дълга казванка за Агората…

оня ден я почнах по-отдалеч, писах, писах, и се получи едно дето за никъде не става.

една маймуна танцувА, танцувА, тамън свърши да се кълчи, извика друга, и тя пак… после се появи още една, и още една, нищо не можах да направя, само следвах танца им…

накрая стана едно, дето нямаше нищо общо с началото, но някак естествено си захапа опашката…

Та…

 

 

ENLIGHTENMENT

 

на чичо ми Vanя от Ирландия

 

 

ПРЕДСТАВИ СИ един парад на планетите…

така…

това е нещо, което се случва сравнително много рядко

( “сравнителното” и “рядкото” са такива по отношение на продължителността на човешкия живот. За някое създание с продължителност на живота няколко минути, залеза и изгрева щяха да бъдат събития с “изключителна рядкост”; за щастливците, надарени с далеч по-голямата продължителност на живота ( сравнена с предходната скоротечност), точеща се … цял един ден например, пълнолунието или новолунието, можеха да имат този статус на изключителен късмет да си живял по време на тяхното случване. Ако разбира се тези създания могат да задържат и отчленят в паметта си тези цикли, така че да предават знание за тях, и да им предадат някакво по-особено значение. )

Та, парада на планетите се случва доста рядко, при това се случва извън нашата воля, ние не можем нито да го причиняваме, за да го наблюдаваме, нито да го предотвратим, ако по някаква причина решим, че ни пречи…

той просто се случва…

наблюдаваш, ако се случи по твое време, и ако имаш добри условия и добра видимост, в един момент едновременно няколко небесни тела, които инак си вървят по пътя…

 

То е като някакво намигване от Космоса… като една “японска” космическа градина със седем камъка, направена уж така, че да не можеш да ги видиш всичките едновременно; учеща те, че не можеш в нагледа да вкараш всичко в един момент, и принуждаваща те да обикаляш “въртеливо” за да събираш частиците от пъзела, който е създала…но щото е Космос, по-голямо от всеки урок, заради това, че не трябва да си сигурен никога в нищо дето се учи, ей тъй, от време на време, като “на парад” “седемте камъка” минават едновременно строени, та да ги видиш всичките заедно в един определен миг…

 

Сега… представи си, орбитата на една планета…

тя както “знаем” е елипсовидна, но и кръгла ни върши работа. Та, нека да накараме планетата малко да “обезумее” и да почне да обикаля не само в плосък кръг, а в кълбовидна орбита с определен радиус. Сега ще те помоля да си представиш още един фокус… това което виждаш е едно малко нещо, което обикаля около друго нещо…фокуса се състои в следното, представи си “негатива” на горната картинка; представи си как “кълбовидната орбита” е една желязна сфера, а планетата е само една дупка в нея…

ПРАДСТАВИ ЛИ СИ…

туй беше най-трудното…

 

Сега… представи си, че си вътре в едно таквоз кълбо с малка дупка, и си висиш в центъра му по силата на някакви си сили, подчинени на някакви си зависимости, които може и да могат да се “открият” като закони… (това в случая не ни интересува)

Какво можеш да видиш?

Една желязна сфера отвътре… с една малка дупка през която може би ще се виждат някакви неща “отвън”

Сега да поставим тази желязна сфера с дупка, в една по-голяма желязна сфера с дупка…

Вероятността да видим нещата “отвън” намалява значително, щото шанса е само в краткия момент, в който двете дупки се “насложат” и “съвпаднат”.

Да потретим операцията с желязната сфера, и още един път, и още, та тъй до седем пъти.

Каква е вероятността да видим нещо отвън?

Много по-малка от тази да наблюдаваме един голям парад на планетите…

И в какво се изразява този “парад на дупките”?

Не знам…

може би в ярък сноп светлина, идващ от Реалността извън сферите, който за миг те заслепява, а може би в някакво особено въздушно течение което преминава и те лъхва, или пък някакво вътрешно преживяване свързано неведомо с така подредените празноти. За да имаш мнение трябва да го преживееш, а за да го преживееш, трябва да имаш невероятния късмет Случая да ги подреди така, че да ти се случи…

 

 

СТАНА тъй…

разбира се, в началото нямаше никакви “сфери” и “дупки”… отначало съзерцаваш единствено петна и светлосенки…

те са си петна и светлосенки…

с времето повтарящите се стават познати…

образи…

образите си се движат сред останалите неопределени петна и светлосенки…

с това движение образите се сдобиват с развитие…

така се появяват случките…

от няколко случки се раждат историите…

тогава още няма екран-сфера и “аз”, който да го гледа…

естествено петна и светлосенки играят своята игра…

 

можеш да ги съзерцаваш безкрай…

но постепенно покрай историите почваш да се “отлепяш” от екрана…

как става?

Можеш да поискаш да видиш приятна игра на петна и светлосенки, която в момента не е пред теб…

Какво правиш?

Спомняш си…

Паметта разцепва несъединимо единството на виждащ и виждано…

Можеш да си прожектираш минали, случили се истории…

едва тогава почваш да мислиш екрана като случващ се…

и забелязваш петно, което не е като другите, в него нищо не се случва…

преминава, от време на време, и никога не се вписва в образ…

просто преминава…

има го…

празно…

дупка…

липса на завършеност…

 

щото самото то е различно от всичко друго, вписано и смислено, се съсредоточаваш върху него…

дразни те, привлича те, отблъсква те, търсиш го…

Празнотата…

Става един фокус… всичко около теб някак загубва смисъл, и обратно се връща в една безсмислена игра на петна и светлосенки…

Единствената цел да погледнеш през Дупката…

а то било въпрос на фокусиране…

поглеждащ

“отвъд” те чака един нов “свят”…

както първата сфера, и тук в началото ти се струва че си потопен в “реалността”…

всичко е много “по-истинско”… сигурно щото е “по-голямо”

новини, политика, звезди, големи интереси, големи залози, големи страсти…

няма изплуване…

пълна потопеност…

ако не си особено съсредоточен в картинките, никога няма да забележиш дупката…

отначало тя само дразни… но постепенно се поражда онази игра на сърби ме – почеши ми и почваш да я търсиш

от този момент цялото това наблюдавоно “голямо” започва да губи мащаба и значимостта си, пред любопитството да видиш “оттатък”…

 

сега, как става този фокус двете дупки да се “занитят”, така че да можеш да непрекъснато да наблюдаваш през тях, не знам, но определено работи. Сигурен съм, че първата сфера не изчезва, щото винаги мога когато поискам да посъзерцавам играта на петна и светлосенки…, но веднъж намерил празнотата в нея, винаги много лесно я “спирам” и гледам “оттатък”…

та, третата сфера беше пълна с герои и велики събития, велики страсти и велики трагедии…

можеш цял живот да гледаш, и никога няма да можеш всичко да изгледаш…

пленително и отблъскващо…

чудо и недоразумение…

човешката история…

 

по навик вече търсиш Празнотата за да видиш “оттатък”…

“занитването” работи…

през дупката в историческата сфера виждаш света построен и “прожектиран” от философите и мислителите…

тук лабиринта е пълен… щото е изход до изход, дупка до дупка

но всички са “уж-дупки”, те само ти обещават да видиш “оттатък”, но това което има там са само снимки, карти или планове, за туй което “Е”…

него всъщност в тях го няма…

Късмет е да се оправиш с тази сфера, щото истинската празнота в нея трудно се открива…

Щом я намериш и погледнеш през нея, яко си загазил…

 

щото попадаш в сферата на демоните…

сега, … ако бях писател, и исках да пиша роман, туй цялото дотук щеше да бъде пълно със съспенс, перипеттии, тайни ходове, подсказани кодове, щастливи обрати и прочие… но туй е прост и неизкусен разказ за това какво се случва, та затуй набързо преминаваме през сферите…

с демоните трудно се оправяш… по-скоро през земята им трудно преминаваш… лесно ставаш пленник, тежко се освобождаваш, жертваш всичко, нищо не получаваш…

но всеки който иска да продължи трябва да преброди “Ада” за да открие “изхода” му

да види “оттатък” …

 

там е наградата от изпитанията…

Рая…

това което си представяш за него умножено по 10 000

Кой е луд да търси изход от Рая…

дали е Истина?

все нещо те гложди отвътре…

какво ли има оттатък?

лека-полека, случайно, безстрастно, ненатрапчиво, почваш да се оглеждаш за петно, за несъвършенство… за изход…

и току май го откриваш…

поглеждаш

и виждаш светлина…

взираш се

и цялото звездно небе те заобикаля

седмата сфера…

 

Това може да продължи безкрайно…

Цял живот можеш да го съзерцаваш…

толкова е огромно а и ходът на звездите е безкраен…

вечност…

 

изведнъж от някаква звезда Светлина те удря право в челото…

то е все едно на забавен каданс куршум да пробие балон пълен с вода

ти си балона…

всичко друго се разплисква…

напълно олекваш…

 

този “звезда” е седмата дупка…

отвъд нея е Реалността

остава само Светлината…

 

 

 

докато се появи ОКОТО…

Светлината за малко изчезна и се появи То…

Вторачено, Огромно, Мигащо…

 

изчезна… Светлина…след малко пак се появи… после пак Светлина…

вече ЗНАЕШ, че това се случва наистина. Това е Реалността, няма сфери, няма дупки, няма “отвъд”… ТОВА Е.

стана тъмно… нещо се опитваше да влезе… заклещи се за малко, излезна… беше пръст… Светлина… после ме лъхна силно нещо с дъх на банани, някой се опитваше да ме издуха… След малко пак… Някой друсаше сферата яко… направо се опитваше да я счупи… истеричен Рев-громовен… после Светът се завъртя… явно бяха изритали сферата ми като топка…

няколко мига в които видях СВЕТА… летях към някакъв диван, под който стояха 3-4 топки… ударих се в тях… и всичко се успокои…

на фона на кухненски шум, миене на чинии и бръмчене на абсорбатор, несвързано бърборене по някакъв телевизизор, някакво дете продължаваше да реве…

 

Егати Света…

 

Хоризонта ми леко беше отрязан отгоре от ръба на дивана… в далечината виждах масичка с два кръстосани крака на нея. Подметките на чехлите бяха точно срещу мен, едната беше скъсана, и големият пръст на единия стърчеше обут в кафяв хавлиен чорап. Зад чехлите беше разтворен вестник, който скриваше останалото…

 

– Вече играчките почнаха да ги правят съвсем некачествени. – уж не говореше език който знам, но някак всичко му разбирах – Едно време какви играчки имаше, можеше да си ги гледаш с години… тази кога я купихме?… по миналия месец, и този хубостник вече и видя сметката…

 

шумът от кухнята спря за малко два крака забързано преминаха пред дивана, рева спря… върнаха се точно пред мен и някой се тръсна отгоре…

 

– Хм… знаеш ли… тук пише… много интересно… този месец планетите минали на парад и можело да се наблюдават… и пише… отново подобно явление щели да могат да видят правнуците на правнуците на днешните деца… Къде ли сме бляли… май трябва да му купим на келеша по-бързо нова сфера, вече е станал много досаден, не може някой непрекъснато да го държи, трябва да се научи да се занимава сам…

 

И тъй седя и зяпам изпод дивана… като труп, дето не са му затворили очите…

Единственото същество, което ме забелязва е един паяк… когато му приберат с метла паяжината от единия край, вечерта минава по долния ръб на дивана към другия, да заплете нова… тогава спира за миг, поглежда към мен и имам чувството, че ми намига… но може и само така ми се струва…

 

Та тъй…

ето ти Реалност…

“и ето ти тебе Вечност…”

парада на живота…

 

 

 

 

72. душата…

долното е от 2003 или началото на на 2004 година, тъкмо направихме първата изгора, след `пула и „позишън“ –  имаше илюзия за ново начало и се бях разпищолил… туй стоеше в начало на първия „Дом Торо“, след туй го пренесох във втората, сега тук… утре ще пусна едно подобно от втората, щото в главата от много време ми се върти нещо трето, без да са свързани показват… деградацията на илюзията, която строи „разказа“ и „картинката“ в мен… / в туй няма драма, всичко е физиология, нъл тъй…/

като го писах си спомням че много слушах Dead Can Dance, първия път съм го пуснал с  I can see now, сега вече не ги слушам, даже като дойде Lisa Gerrard нямах никакъв импулс да ходя да я видя… но все пак щото така е било ще туря  Brendan Perry с едни неща дето са писани по-късно, щото  в случая по ми гилът по повод повода

та…

 

В Началото всичко беше ……

E, то не е точно да се каже “беше”, защото и сега е повече от сигурно, че Е, и не беше още и “всичко”, защото като Едно, не е нещо, за което е смислено да говорим като за “всичко”.

Та то и затова е “трудно” да се говори за него, направо няма КАКВО да му разказваш. Разбира се, някой би си помислил, че въпросът е “как да го разкажа?”, но истината е, че в случая той е напълно безсмислен.

Но и нали не за него се разказва, и нали тъй като то няма начало, няма и край, а само едно голямо Е, просто можем да си останем с простото ТО Е.

Та, можем да започнем само с това, че в това “ТО Е” започна “това”, за което ще разкажем. И поради това, че ще го разказваме, ще се случи да го изкривяваме, натамъняваме, разпъваме, насилваме, но с утехата, че на “Това, което Е” нищо не можем да му направим, ще разкажем историята, която тече тук…

Та, в Началото всичко беше искряща Светлина в искряща Светлина.
(Или поне и така може да се разкаже.)
Това, което би било във всяка друга история “завръзка”, тук си е направо “развръзка”.
Появи се едно малко, мъничко Петънце.
(“Откъде се взе?” може да изглежда много голям и важен въпрос, но когато сме още съвсем досами “Това, което Е”, смислено е да се пита не: “Защо?”, а “Какво следва?”.)

След като се появи петънцето, се “появиха” частите. И се “появиха” не защото не са съществували, или са се били скрили, а просто защото без него тяхното съществуване е неуловимо. Те се “откриха” по един толкова естествен начин, че няма какво да се обяснява. Петънцето се появи на част от “Това, което Е”, или казано по-друг начин, просто на една част от Светлина си появи петънце.

До появата на петънцето, то и Светлината не беше Светлина, а само “Това, което Е”, защото Светлото си е Светло само по отношение тъмното.
Та, щом се появи тъмното, Светлото стана Светло.
Самото петънце се появи като студено,
И се разбра, че Светлото е Топло.
Със студеното дойде и тежкото.
Щом дойде тежкото, Светлото се оказа и Лекото.
Тежкото взе да дърпа надолу.
Така се появи и това, което наричат “долу”. А Светлото остана това, което е “Горе”.
Светлата част, която беше се “сдобила” с петънце, което и тежеше и я дърпаше надолу почувства мъка, че пада, и разбра, че това голямо Светло Топло Леко Нещо Горе, което все още я обгръщаше, беше ЛЮБОВ.

Колкото повече мъката обземаше светлата част с петънцето, толкова повече петното растеше. Колкото повече растеше, толкова повече натежаваше. Колкото повече натежаваше, толкова по-надолу падаше.
Останалите части на Светлината макар и да Искаха, не можеха да й помогнат, и то не защото нямаха Силата да го направят, те имаха неограничената Сила на Светлината, а защото не биваше да се пипа Там, където не бива да се пипа. И това, може да изглежда неразбираемо, и да се пита пак с въпроса „Защо?“, но то пак ще получи Отговор, който не отговаря с преди и сега, с причина и следствие, а се заключава в Едното, и това, което го прави да бъде “Това, което Е”. ( И тук пак защото говорим за това, за което не може да се говори, заради езика може да създадем илюзията, че има “Едно” и нещо, което му позволява да бъде такова. А такова нещо няма, защото то си е завършено и цялостно, и само на себе си основание и норма.)
Та най-просто и естествено отговорът на въпроса, Защо тази всесилна Светлина, която Иска и има Сила да помогне, не може да помогне? е:

Така стоят нещата! И всичко в тази енергийна “светлинна” мрежа е взаимосвързано по начин, по който Светлината не може да възстановява нещо без да наруши друго.

И да допълним с насилието, изкривяването, замъгляването на всяко едно пояснение:

Защото това е Единното.

Трябва да почувстваш Любовта му. Когато те обгърне – РАЗБИРАШ и ти е ЯСНО това, ако не можеш да я почувстваш и да ти се разкаже подробно, пак ще продължаваш да питаш “уточняващо”.

Та колкото повече падаше “частта Светлина с петно”, толкова повече Едното над нея за нея изглеждаше все по-блестящо и искрящо. Докато се стигна до момент, в който вече не се издържаше “с поглед” да го съзерцава, и извърна поглед вглеждайки се надолу.

Колкото и странно да е, но долу можеше да се види също само светлина. Но тя беше такава, че свободно можеше да се наблюдава. Може би работата беше в това, че тя светеше с отразена светлина, а не беше Самият й Източник. Колкото повече падаше петното, толкова повече приближаваше тази долна светлина, и толкова повече различаваше отделни части в нея.

Със самото приближаване, и мъката породена от падането намаляваше, но тя не се заместваше от ЛЮБОВТА, в която се къпеше всичко Горе при Светлината, а се появи нещо Ново, което завладя петното. Това Ново беше чувство:

Желанието.

С Желанието дойде и Магията.
Петното неусетно без да се усети омагьосваше Света и себе си.
Щом погледнеше някоя светла част от долното обкръжаващо, мигом се пораждаше Желанието да го “види” ката петно, в този момент тази светла част ставаше “петноподобна”, а с това и Друга, “оттатъшна” за Светлината.
Колкото повече “виждаше” и “петнотвореше”, толкова повече самото петно се разрастваше, върху падналата Светла част. А колкото повече то растеше, толкова повече и Желанието се увеличаваше.

Ей онова светло кълбо, което си танцуваше “със стъпките на вятъра”, посетено от Желанието се оказа топка тръни, която въздушни маси безсмислено преместваха от едно място на друго. Онзи светлинен исполин, който водеше епична битка със светлинните пчели, се оказа просто кактус насред пясъчна вихрушка. А чудната симфония идваща от онази особено ярка светлина върху голямото светло парче в далечината, “осветена” от Желанието се оказа провлачения лай на проскубан койот върху канара.

“Петнотворчеството” вървеше в такива мащаби, че се превърна направо в един вид “космогония”. Всичко се създаваше, като че ли от самото Желание, а същевременно Светлата част с малкото петънце, се беше превърнало в едно петно с малка Светлинка в него.

Когато цялата работа завършваше се появи и НОЩТА, или по-скоро тя бързо настъпваше. Тогава у петното се породи Страхът. Заоглежда се, затърси, и не виждайки спасение се разтича насам-натам … в далечината видя светлините на Града, спасителното място, където можеше да се приюти и скрие.

Бързаше като обезумяло, светлинките в настъпващия мрак останаха единствената му цел и надежда.

Светлината почти изгасна …

…………………………
…………………………
…………………………

Тялото стоеше на Улицата като омагьосано.

Забравило за всичко обкръжаващо зяпаше Светлините на Звездите, все едно че ги Виждаше за първи път.

А то май така си и беше, защото досега само случайно, помежду другото, Те се мяркаха от време на време пред очите му, но без да го ангажират с нищо. С присъствието си на Небето само потвърждаваха по-рано наученото, че има “Малка мечка”, има ”Голяма мечка”, има и ”Орион” и други подобни, и те са там, седят си, и носеха успокоението, че добре си е НАУЧИЛ.

Но този път беше различно, много различно…
И то не просто, защото Виждаше Звездите, а не откриваше съзвездия, а защото имаше странното чувство, че Те се опитват да му кажат Нещо.
С част от съзнанието (със знание за съзвездията), разбираше, че това е абсурд, но чувството беше толкова истинско, несъмнено и завладяващо, че нямаше никакво съмнение в това, че те му Говореха. Тялото обаче нищо не чуваше, чувствуваше все едно гледаше през дебело матирано стъкло някой да му показва нещо, да ръкомаха, да му говори нещо, без то да е способно да разбере какво.
И въпреки това, нямаше съмнение, че Звездите говореха на нещо вътре в него.

Всичко оставаше само в полето на едно силно Вълнение и завладяващо Чувство,
просто не можеше да откъсне Поглед от Небето, когато…
Го прасна по главата такава Светлина, че му омекнаха кълките, строполи се като отсечен дънер и остана да лежи на Улицата, като … като Тяло лежащо на улица.

Когато се освести, Тялото се изправи и огледа, познаваше всичко наоколо, но то някак си вече не беше същото, или може би си беше, но Тялото вече не беше същото. Нищо научено вече не му помагаше да разбере какво всъщност става, а нещо друго му подсказваше какво всъщност вижда.

Смътно си спомняше, какво беше станало преди да се окаже на Улицата, и май единствено, което беше несъмнено тогава е чувството на тоталното отчаяние и безсилие, които го бяха завладели, и кроткото желание да легне някъде накрая на Улицата, да се изпружи като куче до боклукчийска кофа и да си умре тихо.

Хахавото в цялата ситуация е, че сега Тялото беше завладяно от някаква еуфория, чувстваше нещо ново, което не можеше да се опише с научените лафове, с които подреждаше наличното обкръжаващо. А това май беше онова за което всички толкова много говорят и толкова малко знаят – СВОБОДА.

И наистина, това беше толкова странно, от лафовете въртящи се “в оборот“ в “света” на телата “свободата” беше на такава почит, че всяко Тяло се чувстваше длъжно да се бори за “свобода”, при това за тях думата имаше такъв очевиден смисъл, че изобщо никой не мислеше да я пояснява, като чувство.

По принцип в “света” на телата “свободата” се разбираше като възможност да се преместват в Пространството и да могат там да правят различни неща в него. Може би защото като самоочевидно се възприемаха като съществуващи само там, те полагаха усилия, така да се каже “да разширят” “свободата” си “пространствено” . А тъй като Пространството е необозримо, е явно, че и тази “борба за свобода” ще е безкрайно дълга.

С течение на времето обаче, за всяка Тяло от телата идваше момент, в който разбираше, че освен в Пространството, то съществува и във Времето. Уви за отделното Тяло Времето не беше онова необозримо, с което свързваше идеята си за “свобода”, а напротив то беше онова, в чиито неподвластни граници се чувствуваше “несвободно”, ограничено и обречено. И доколкото Пространството беше самата негова природа като Тяло, то напълно отказваше да приеме Времето, като своя граница. Точно във връзка с Времето Тялото преживяваше най-голямото си безсилие и “несвобода”. И то не като неспособност да задържи един миг, а в простата невъзможност да удължи отпуснатото му като Тяло Време. Опитвайки се да се задържи Тук, то като Тяло, чисто телесно се опитва да се хване я за табуретка, я за табла на легло, я за ръка на друго Тяло, я за каквото му попадне, само и само да остане, но Времето беше “другаде”. Със стискане тази работа не ставаше. И в това най-трагичното Доказателство, уви в “последния миг”, Тялото можеше да разбере, че може да придобива всякакви “свободи”, но никога не е могло и не можеше да бъде СВОБОДНО, доколкото е само едно Тяло.

Та сега Тялото, наблюдаваше Улицата, забързаните по нея Тела, и нещо в него му говореше, че единственото МЯСТО, където то можеше да остане СВОБОДНО е УЛИЦАТА.

Всяка една къща по нея материализираше някоя “свобода”, която беше събудена от жаждата на някоя страст, и в крайна сметка беше един капан за СВОБОДАТА.

Телата се движиха СВОБОДНИ, докато споходени от някое Настроение свиваха и влизаха някъде. Вътре вече възникваше Навика, срещу който нито научените неща, нито някакви опити за размисли, нито случайни Настроения можеха до направят каквото и било. Навика впримчваше Тялото в едно безкрайно самоочевидно по необходимостта си телодействие, където “свободата” се сблъскваше и биваше преборена с нещо, която тя самата, защото е “свобода” създаваше, и което на Тялото говореше много: “необходимостта”.

И Тялото разбра, че в това беше “цялата вързалка”, Всяка къща по Улицата даваше на Телата своя си “свобода”, която удовлетворяваше някоя страст, и си плащаше цената на това да следва своята си “необходимост”.

Тази “свобода” нямаше нищо общо с тази, за която Звездите се опитваха да говорят на Тялото.

Парадокса на тази “свобода” в къщите по Улицата, беше такава, че трябваше непрекъснато да се крие. И това сега изглеждаше толкова смешно на Тялото, защото в тези иначе отворени Къщи, пред вратите на някой от които непрекъснато премигват реклами или многозначителни символи, независимо дали ставаше дума за власт, удоволствия или уют, целящи да създадат нужното Настроение, пердета са плътно спуснати, за да не се виждат Телата вътре.
Да криеш “свободата” си е форма на СВОБОДА, но така криейки се зад завесите, Тялото не скрива себе си от другите, а по-скоро крие Звездите от себе си.

Така че само след наистина голяма колизия на Тялото с Навика, то имаше шанс, да се озове на Улицата и да Види Звездите.

И ако успее да ги чуе, …да открие Светлината в себе си.

Другото което остава е Време…

Просто трябва да се дочака ИЗГРЕВА.

……………………………
……………………………
……………………………

Тъй като не правя нищо друго освен да чакам ИЗГРЕВА, единственото към което се стремя е да не правя големи глупости.

Наистина ми е доста трудно, но все пак си мисля, че ако човек избягва да се сблъсква с Тела, с които вижда Света различно, вероятността да прави глупости с големи последици намалява съществено.

Очевидно е, че никой няма монопол върху Истината.
Пред това да тръгна да се обяснявам с някой предпочитам да призная, че съм кръгъл глупак и че нищо не разбирам. Липсата на последно основание обезсмисля всеки спор, простото надвикване на противостоящи Предубеждения, Предразсъдъци и Интуиции ме уморява и изпълва с досада.
Затова предпочитам да оставя всяка Битка, Планета и Галактика на тези с “истината”.

СВОБОДАТА дава чудната способност да можеш да започваш всичко отначало, без да чувстваш умора или страх.

Но тъй като очевидно не съм чак толкова СВОБОДЕН, че да остана на УЛИЦАТА до ИЗГРЕВА, като “свободен” реших пак да вдигна Домът по проект на ТОРО на тази нова планета, на която се надявам никой да не претендира, че някой нещо му дължи.

Няма надежда, няма и решителност, просто има една голяма къща с едни големи прозорци без пердета.

Хвърлям няколко цепеници в Огъня, премествам си стола до прозореца, качвам си краката на перваза и за първи път съжалявам, че не пуша, защото много ми си връзва една “хобитска” лула в ръка.
Да гледаш Звездите и да чакаш да те заговорят е занимание достойно да убие цяла Вечност, това което може да я прекъсне е само разговор с Приятел.

П.П.
Та тъй като сайта беше замислен да изглежда по-различно, “саморазказващо се”, но като всяко нещо творено в Хаос, е нужно Време за да си дойдат нещата по местата, реших да импровизирам с тази “историйка- интродукция” за да създам някакъв контекст.
Ако много сте се издразнили, не му придиряйте, щото да не мислите,че мога да пиша много често толкова обилно такива глупости.
Няма страшно, ей тъй просто като за “прощъпулника” се развихрих.

 

71. 9 години…

/преди 9 години дядо си отиде; колкото времето минава толкова удивлението ми расте, щото колкото повече разбирам колко неща е правил приживе , толкова неразбирането ми как се е оправял ме взривява…

почнах да се обяснявам – но става преглупаво, сантиментално и несвързано – няма нужда… /изтрих/

има хора-колони, или сводове, или не знам там какви които държат някак небето – като си отидат небето… пада – докато не падне ти си мислиш, че пърхането около сводове и колони е част от естественото състояние на нещата…

като си отидат тези хора – разбираш, че всичко е било техен Дар…

спомням си и не мога да спра да се удивлявам

на тяхната сила и на моята слепота тогава да не я забелязвам

 

долното го писах в един друг форум точно преди 9 години /покрай дядо и с тогавашно настроение/, сигурно трябва да туря някакви дисклеймъри – но ме мързи – някои линкове не работят, затуй съм оставил само http – за да покажа че е имало линк, а името на един тогавашен форумец съм го заместил с ххх щото не знам дали е умно да се разнася / просто е бил повод…/… друго не съм пипал

инак – тогава нещо ми писна и след като го пуснах и някакви реакции долния ферман го изтрих – но Влади Васев – „бързака“ го беше копнал-пейснал – тъй че след време ми го даде – още оттогава с повод и без повод имах навика да затривам или да оставям водата да запази писаното…/

 

 

 

 

Извинявам се за следващото… очевидно ще трябва да се пререгистрирам като „досаден”; но почнах и се получи това. Ако го почна отново, сигурно друго ще се стане, но каквото такова…

Коя е основната страна на един куб?

Хващаш отбелязваш една за „първа”, друга за „втора” и т.н. Става нещо като зарче, „първа” и „следваща” е условно… Хвърляш и каквото се падне…

Долното е малко или много объркано и неясно, но толкова си можем…
Може да се чете отгоре надолу, отзад напред, от средата накъдето си поискаш. Разделено е на шест, и всяко е разделено на по шест, като всяко разделено може да се раздели на по още толкова…

Който писал, писал колкото може. Който чел, разбрал колкото могъл.

I.

1. Представи си една пълна Тъма. Мрак. НИЩО.

Не можеш.

Дори и да си мислиш, че си го направил, само си се измамил. Не можеш. Можеш да си въобразиш, че като си си представил понятието, си си представил и реалността му… Самозаблуда.

И все пак никой не може да мине без идеята за Нищо-то. Дори в най-грандиозния опит в човешката история да се мисли едно Абсолютно „Е” – „Науката Логика”, на  Хегел му е необходимо Нищо-то за да „отпочне” „развъртането” на Идеята.

„Науката Логика” започва с триадата SEIN – NICHTS – WERDEN (Битие-Нищо-Ставане)

Та, Нищо-то не можем да си го представим, но можем да се заблуждаваме, че го мислим.

2. Сега, далеч по лесно и осъществемо е да си се представим насред Нищо-то. Седиш, стоиш, кесиш, зяпаш насред едно голЕмо и всеобхватно тъмно Нищо. Дали се движиш или стоиш? Не се знае, щото нямо по какво де се разбере… Просто ти в Мрака, наслед Нищо-то…

3. Ей, тъй заради поезията и метафората да си се представим и с една запалена свещица в ръка. (за по пунктуалните и буквални читатели, които биха отбелязали, че за да гори свещицата, требе да има кислород, а ако има кислород, то Нищо-то няма да е Нищо, а среда наситена с кислородни молекули, им препоръчвам да си представят, че държат фенерче с две батерийки от по волт и половина ).

И така въоръжени със свещицата ний пак няма как да разберем движим ли се или стоим, но някак ставаме потенциално видими…

4. Представете си сега, че по някакво Чудо някъде в Нищо-то, видим още някой със свещица, дет се е рее в Нищото. Той ли се приближава? или аз?… Кой стои? Неясно. Въпрос на гледна точка…

Разминаваме се…
Отдалечаваме се.

Но в това разминаване се появява нещо ново. Между него там, тук и оттатък протича нещо, което става осезаемо – Времето.
Между две разминавания още време…

Представете си, че след многобройни разминавания и отдалечавания, с Някой, по някакво Чудо, така се срещнем, че продължим реенето, стоене или движение, по начин такъв, че разстоянието между нас стане постоянно… Мяра, която не се променя с времето… (Времето за нас е спряло, то възниква и се измерва единствено чрез разминаванията)

5. Така разминаванията вече не са между мен и друг, а между някой и Нас. Представете си, че Някой друг реещ се, сподели тази Мяра, и се присъедини към нас (или ние се присъединяваме към него… кой знае?!). Т.е. не се размине, а «заседне», разстоянието между нас остане  постоянно, неизменно, Представете си сега, че и други споделят Мярата…

Дали стоим или се движим? Пак няма как да знаем… Дори и да се разминем с някой, с голяма доза на увереност можем да твърдим, че той «прелита» покрай нас, но няма да имаме абсолютното и последно доказателство нито за нашата «стабилност», нито за неговото «движение». Това което можем да кажем е само, че сме се разминали… Чудото на срещата и раждането на Мярата, пораждат нещо, което на фона на Нищо-то би изглеждало като една Констелация от светлинки, която може да се мисли като Цяло.

6. Цялото това «представи си» беше за да се опитам да разкажа за раждането на Смисъла. За да може да съществува Смисъл, трябва да има някакво Цяло, с негова Мяра; някаква Констелация.

Те са условие. Без тях има едно безкрайно разминаване. Хаос, в който Смисъл няма как да се появи.

Тази фигура от свещици е Дом на Смисъла… но пък Смисълът е Душата на Дома. Без Мярата и Смисъла, които определят Кода на Констелацията, тя се разпада на съставните си части…

Всички се „разотлитат”…
Стават едни блуждаещи разминаващи се светлинки в Нищо-то…

 

II.

Кока-Кола е най-популярната марка в света. Преди години четох нещо което вече само по смисъл помня: на въпрос защо след като са най-популярната марка продължават да рекламират толкова много; някакъв от Кока-Кола отговори, че ако спрат, само след шест месеца ще са забравени.

1. Знам думички, но чужди езици тъй и не научих. Не ми се отдава. Първата книга която прочетох не на български беше на руски „Структурата на научните революции” на Томас Кун.

Забележителна книжка.

Не ми е известно някой да е писал «Структура на светогледните революции». Но както и колкото да мисля, надали структурата и логиката на книгата ще се различава много от тази на Томас Кун.

Свят поддържан от очевидности. Питане без отговор. Криза. Група от отговарящи по новому. Борба на отговорите. Свят поддържан от нови очевидности.

Свят се поддържа със разказване, нов Свят се строи с преразказване…

2. «Светогледните революции» обикновени са съпровождани от социални такива.

Монахът Хилдебранд, като папа Григорий VII кара император Хайнрих IV три дни да стои бос в снега за да получи опрощение му.

Няколко години по-късно Хайнрих IV изгонва папа Григорий VII от Рим.
Всеки си има своите разкази. Има и взаимоотричащи се разкази. Светът преди Григорий бил разказван около един император и много епископи, Григорий го преразказал като Свят за един папа и многото крале.

Несъвместимостта на разказите и сблъсъка на споделящите ги сили бил дълъг и неразрешим, в крайна сметка родил Мярата, която познаваме като Западно Право.

3. В Новите времена аргументите на Вярата били заменени от неопровержимостта на Фактите.

Но всеки Факт сам по себе си е ням. Той нищо не казва и не доказва. Той „проговаря” едва когато е „вписан” в разказ. Простото изложение на факти, които „говорят сами по себе си” е една весела илюзия при изложение на „очевидност”, която срамежливо е скрила Вярата на своите предразсъдъци, предубеждения и интуиции, които в крайна сметка са я създали.

4. Един пример

Маркс казва следното: Светът, който виждаме с цялото му многообразие и пъстрота, стои като тепсия ( както си я представяли земята древните индийци), крепяща се върху  стоката (в случая при индийците слон).

«Стоката» е факт. (слонът на който се крепи земята, предполагам е също за древните индийци толкова несъмнен «факт») Очевиден до немай и къде факт. Но… това нищо не ни казва. Трябва да го впишеш в разказ, за да «оживее» и да почне да ти разказва и доказва неща за Света. И Маркс разказва «Светът» ще загине! «Стоката» върху която се крепи той, се разкъсва от вътрешното противоречие между «потребителна» и «разменна стойност». То не може да се реши, ще гръмне като бомба със закъснител, и от руините ще се роди нов Свят. (дали това е така, хората без да са много глупави, не могат да знаят, щото не могат да изчетат всичко; а и да изчетат всичко не са «гении» да го разберат. Така че вярват. Вярват, щото е научно и доказано с … факти)

Всеки «знае» за прословутото П-С-П’. „Факт”. Парите нарастват.
(факт е и че парите се губят, но това е по-скоро повод за радост на сиромаха, който не може да мобилизира масите нямащи… тъй че не е предмет на особени теоритизации, а само повод за лично самосъжаление на загубилия ги.)

Как „разказва” Маркс този факт. Ами по неговия си начин, логично и недиалектично. Каква е природата на това „”, нарастване. Като разгледаме по марксистки недиалектически „С”- виждаме че нито „машините” сами по себе си могат да доведат до „прима”, нито „суровините”, следователно, остава единствено „работната сила”(РС), която да създаде „печалбата”. Т.е. Капиталистът с „П”, Капиталът, експлоатира, отнема, ограбва, създадено единствено от работника с неговата стока „РС” и … „експлоатацията” става „факт”.

Ражда Разказ от факти, които като че ли говорят сами по себе си, очевидни и саморазкриващи „природата” на капитализма.

Единственото вярно е, че ако повярваме НАИСТИНА на Маркс, и раздадем „справедливо” целия „прим” на работниците като негови единствени създатели, а не както при „държавния капитализъм”, познат ни като комунизъм, който прибираше повече и от най-„безскруполния” частен експлоататор, Капитализмът наистина ще загине. Само след два-три оборота на Капитала, той щеше да се „самоизяде”, а работниците с тяхната „РС” ще трябва да се качат по дърветата да берат шишарки или да събират по дъбрави и полени жълъди и коприва… за да се препитават.

Най-смешното е, че Маркс действително е чел страшно много в библиотеката на Британския музей, за да изрови или „изкове” нужните му „факти”, но като истински учен упорито прескача факти от неговата съвременност, които противоречат на разказа му.

5. Не знам дали го чувствате така, но времето ни става все по-плитко… то времето е като хората….

Само в такова време може да се роди идеята за «края на историята», демек края на разказите…
«Разказите», доколкото съществуват, стават все по-скучни, едноизмерни, хаотични и несвързани. «Структурата» на «революциите» си съществува, една и съща е, само че няма с какво да се запълни… Няма нищо «истинско», нищо  «ново», единствено със скандалът и абсурдното се измерва «общото» време…
изчерпана епоха…

Маркузе през 60-те се разочарова от работниците… Революция «трябваше» да има, революционни сили трябваше да бъдат открити, и той ги припозна в студенти, имигранти и бездомни…

Каквито революционните сили, такава и революцията.

През 2003 г. Хабермас и Дерида се вдъхновиха от тълпите на масовите протести срещу войната в Ирак за да излезнат с апел който конституираше Европа като анти-Америка. В самото «анти-Америка» може и да няма нищо лошо, но това, двамата набедени за «най-умни» европейци да определят Европа като «анти-нещо» означава не просто, че Европа някъде се е загубила, а че тя не може вече да намери в себе си Нещо-то, с което да се самоопредели.

Каквито проектантите, такива и проектите.

Физиците използват метафори за да описват новооткрити явления. Казват че една теория е «красива», и това е голямо достойнство, независимо че не е «вярна».
Биолозите «разбиха» ДНК-то, очаквам скоро някой да каже, че започва да «прави» първия хомункулус…

Кризата в науката е повече от очевидна. Парадоксално, но откакто победи преди 20 години на Запад наблюдаваме процес на все по-голяма идеологизация на науката.
Колкото повече напредъкът става видим, толкова повече изоставането става усезаемо.

Някакви еколози ни продъниха ушите с някакво затопляне. И превърнаха «науката» в индустрия за създаване на «факти». Очаквам най-скоро да се появи Първа екологична църква. Имат всичко необходимо – кодифицирани грехове, норми за праведно поведение, пророци с книжки и идващ Апокалипсис, изобщо «факти» в които едно огромно мнозинството вярва…

6. Един приятел ми описва процеса на стареенето…
Една клетка не живее дълго. Тя се копира като от ксерокс от следващата я. Това е процеса на живота. Работата е, че всяко следващо копие, като копие на предходната, не може да запази същото качество. Така накрая остава само копие на копие на копие и прочие, та до загубата на качество, което не и позволява да продължи да се възпроизвежда….

И в културата сигурно има такъв процес. Някакво «културно-ДНК», възпроизвеждащо и предаваща някаква информация. Код създаващ общност, условие на цялост и жива Констелация.

Копие на копие на копие на копие…
Всяко копие води до малка липса на вяра
Всяко следващо копие довежда до замъгляване на очевидност
Накрая едно последно копие просто ще роди …. безразличие…
и всичко туй което е било вече не е…
а ако е останало изобщо нещо, то  вече ще е съвсем друго…

 

III.

1. Една моя баба имала син, дето отишъл в София, демек станал чиновник и столичанин. Бабата, както му прилича, отишла на гости на сина си. Той я разходил из столицата. Случило се, както минават пред двореца, царя (или княза както би трябвало да е по мои „изчисления”) стои, седи, виси, не се разказва в разказа, но е в „наличност”, баба както го фиксирала с изумление и го поздравила през оградата:

Добър ден, Царю!

Нашият роднина си потънал в земята от срам. Като изхлузил прималял по улицата само казал:
– Мамо ма, как можа…
– Чи какво, да мина като нема (няма) ли покрай него?!

На село е признак на ниска култура да се разминеш с някой без да го поздравиш. В града хора много, не можеш да поздравиш всички, ама да видиш царя и да го разминеш без да му пожелаеш добър ден е вече нещо прекалено…

Времената днес са други, но и аз като баба ми „на село” всеки поздравявам, „у градо” много неща мога мълчаливо да размина, ама като се сблъскам случайно с някои историци, културолози или каквито и да са там, в тяхното академично царство, просто не мога като ням да мина и да не ги „поздравя” през оградата по достойнство…

2. Така се случва, че книги от българи чета много малко. Едно не са ми интересни, второ, макар че сигурно не са по-глупави от другите, някак като срещна някоя нашенска глупост се изнервям много повече отколкото когато срещна чужда. Приемам го някак много лично.

Тази госпожа Евгения Иванова изобщо не я подозирах (че съществува става дума). И щеше да е добре и тъй да си остане, но влизайки в тази тема се запознах с един уникален текст, който признавам си, ме свари особено неподготвен и ме остави продължително раззинат в удивление…

Удивлението ми растеше в развитието на темата, пуснах едно майтапчийско колкото някой да се усетят и освестят, ама залудо… Работата се оказа по-дебела…

И тъй срам не срам, отидох във вторник и си купих книжката на госпожата Евгения
http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=117673

Загубих си два дни…
вече я прочетох.

Нямам илюзии относно «Бъдещето» на популацията на българите по нашите земи, но все не предполагах, че работата с разложението може да е слезнала на толкова  дълбоко «ниво». Дет’се вика: айде немаше нужда! то е ясно, що им требе да насилват нещата… просто можеха спокойно да изчакат още 25-30 години. Кротко ще си идем…
Но явно дотогава някой трябва да се ранят.

3. Та,
отдавна не бях чел «научни» книжки от соца… докато си четох книгата на тази стрина непрекъснато пребивавах в някакво дежа ву от младостта.

Ако се абстрахираме от темата и съдържанието на «произведението» , и го разгледаме чисто формално като направа и «продукция», то е представително за огромната част от българското научно «производство» от вреве оно, за новата не знам, тая май трябва да мине за нова.

Всеки хванат идиот от улицата, ако бъде насилен и затворен с кои да е десет книги в стая, и заставен да напише книга за да получи свободата си, ще излезе с единадесета, която няма да се различава особено «единадесетата», която научните «работници» инак «сглобяват» свободно от други десет.

В случая с нашата стрина тематизираща неслучилата се модерност на Балканите бихме казали, че каквото не е глупаво е цитат, а каквото е нейно, колкото и трудно откриваемо и малко да е, е смешно и жалко. Ако махнем  цитатите, абзаците с позоваване в скоби накрая и останалия преразказ, я останат двайсетина страници авторова мисъл, я не. И би й приличало по-скоро да е казана на маса от някоя недоклатена буля в хоремага, с цел да привлече вниманието и да разгорещи мъжете, с «тайната» помисъл да си го «отнесе», отколкото написано на уважавана научна «работничка» и какъвто е там «специалист» в авторитетен университет.

4. Единственото собствено «оригинално» в тези 400 страници се намира в главата от която е част и началото на тази темата. (учудващо е, що не беше пусната цялата глава, след като по-голямата част е публикувана. Така без съмнение щеше да се разбере и по-добре що иде да ни каже това глаголене на госпожата…)

«Общото място на балканските богове е всъщност чаршията.»
Стр.52

За да бъде почувствано и «разбрано» ще си позволя да препиша началото на главата.

5. Богове и Бог

«Както и другите южни славяни, българите вярват в единния жив бог, който не е нито турски, нито еврейски, нито християнски Бог, а отец на всички хора»
Степан Радич (Radic
1917:192)

„Единният жив бог” е всъщност богове- не толкова християнски, мюсюлмански или юдейски, колкото езически – боговете на вечния природен кръговрат, на движението не по вектор, а по кръг, следващо циклите в живата природа. Освен всички останали характеристики, на homo balkanicus би му отивала и характеристиката „човек-природа”. Изпод догматичните допускания на всички балкански религии, във всички балкански времена неизменно изплува езически пласт – магическото прагматично заклинание, „договорът” с Бога/боговете. Утилитарното отношение към сакралното, наричано с различни имена – „битово християнство”, „битов ислям”, „вечно езичество” – е източникът на балканското взаимопроникване, на балканската взаимопоносимост, на балканската заедност. (Иванова 1995: 115-116) Общото място на балканските богове всъщност е чаршията. А храмовете са отделните им пространства. Случва се в храмовете Бог да отсъства, заместен от политически – пак отделни – интереси.

Тъй като политическата мотивация, привиждана като етническа или религиозна, най-често стои в основата на всички национализми – продукт на модерното време – тук ще разгледам взаимоотношенията, преливанията, просмукванията на трите религии, изповядвани на Балканите – за да отчленя реалността от множеството спекулации, вградени в схизматичното съзнание на по-сетнешните модерни човеци.“

Наистина е смешна и нелепа претенцията на тази стрина да «отчленява» «реалност» от «спекулации». Като «прозелит» потънал в «новооткрилата» му се «реалност», тя няма нито сетива да съзре собствените си спекулации, нито разум, който да се упражни върху «схизматичното си съзнание» на съвременна постмодерна стрина, повервала си, че прави наука.

В горното е разказан Кода, с който като се интерпретира «наличното» и се строи «реалност», верването в която, обяснява последващите недомислици изтипосани от госпожата.

Ислямизирането, потурчването, насилията и отвличане на българки, кръвния данък е просто един естествено протичащ  процес на «взаимоотношенията, преливанията, просмукванията” между представителите на нашите религии.

Само с един пример искам да покажа как става преразказа, подмяната, замъгляването на старата очевидност и разкриването на новата. Стр. 166 главата е „Новите граждани”

„В първоначалната еуфория от свободата „скъсването” със спомена от столетията османска власт се изляло в стихийно разрушаване на външните й белези – преди всичко култувите сгради: джамии, имарети, тюрбета. Постепенно разрушението било канализирано в „градоустройствените решения”, които – според вече планираното строителство – винаги „налагали” да се съборят важни постройки от османско време. (2002:118)
Новото строителство се съсредоточило предимно в столиците, но и някой по-малки градчета били „облагодетелствани” от модата. Особено „полезни” в това отношение били честите пожари, заличаваща понякога цели градове. Така – унищожена изцяло от пожар – била построена съвсем наново Стара Загора.”

Има факт – Стара Загора е изгоряла от пожар.
Някой да знае какъв е пожара?! Кога?! От кого е причинен?!
От този текст тук няма как се разбере. Факта на пожара и унищожението сам по себе си е „ням”, но как „проговаря”, като се вмъкне в контекста на унищожаването на „джамии, имарети, тюрбета”,  и изобщо на следите от османско време? „Доказва” го. Дори е подчертано с емоцията на иронията на кавичките на „облагодетелствани” и „полезно”.

Та така за „реалността” и „спекулациите” вградени в „схизматичното съзнание”….

5. Преразказът и освобождението от старите «догми» има своя логика.

Първо е тотално отричане на старата историческа традиция. Сега някой може да я нарече «комунистическа», ако я сведе до последните десетилетия на режима, друг «великобългарска» и «шовинистична» ако я разпростре върху цялата следосвобожденска историография, госпожата милостиво я нарича «романтична» и в общи линии се отнася към нея като несъществуваща и вече напълно отречена. Нейната на госпожата «историография» е «преподавана по документи». И веднага човек се пита «кои документи?».

Второ – трябва нова опорна точка, нов «Факт», през който да се преразкаже «реалността», съпроводено с  релативизиране на неотговарящите на скритата досега и новоразкриваща се в момента «реалност».

Как става.

Стрина Евгения декларира: «Ислямизацията» като процес в нашата история е пълна със «спекулации». Основава се на «фалшификации», подбудена от национален комплекс, и поддържана от «възродителни» мераци. Излиза, че трябва да си пълен малоумник, че и «възродител», ако поставиш под съмнение доброволния, постепенен и бавен процес на ислямизацията.

Когато ти праснат «Факта» съставен за по-голяма достоверност от европейския учен Кил, трябва да замълчиш… Всяки опит за опъване, следва «ретура» «дай факт и документ».

Откъде?!

Наистина няма как да не се съгласиш с тази стрина – няма движение по вектор, имало е едно обикаляне в кръг, в кръг, в кръг, кръгово, кръгово, до пълно ослепяване, до пълно вписване, до пълно забравяне и изгубване… Какъв «факт» може да създаде този вписан като скот до неотчленимост  в «природното» българин. Какъв «факт» може запише? Как? Къде? това сведено до обитаващо ареала си природо-население. Говорят за «турско присъствие» по българските земи, глупости, българите са сведени до едното си «присъствие» по тукашните земи. Някой може ли да каже една единствена българска институция 15-16-17 век. «присъствието» документи ни създава, ни оставя… Тя и стрината си го е казала:
„Освен всички останали характеристики, на homo balkanicus би му отивала и характеристиката „човек-природа”.“

«Човек-природа» може да има, но има ли «природен документ» за «човека-природа»? Сигурно има,… някакви фосили. Дайте да копаме, да търсим….
Преди години копаха, ама много хора се обидиха…
Ако сме «природа» да отидем да копаем?!

Човек, почва да се пита: А дали изобщо ни е имало?
Ами трябва да ни е имало, щото по едно време да вземем, че пак да се появим. И тогаз сме се разказали. Кофти, но като опашкари туй не се брои! Нещо не сме разбрали, пели сме, а то документи трябвало да пишем…
Сори! Не можеш да преминеш… Ще повтаряме, докато не си намерим документите…

Релативизацията на някой насилия щеше да е смешна, ако не будеше отвращение от наглостта на тази жена с претенции на учен.

«Единични насилия, разбира се, е имало, както ги е имало във всички краища на света, във всички периоди на човешката история. Макар (в случая с ислямизацията) да е съмнително дори придобилото емблематично значение насилие над Балканджи Йово, който не давал „хубава Яна на турска вяра“. Защото – според Шариата – Яна въобще не била задължена да приема исляма, за да стане наложница или дори съпруга на мюсюлманин. Нито Шариатът, нито османската политическа практика изисквали приемането на исляма като условие sine qua non за каквото и да било – с изключение на издигането до високи административни постове, военната служба и облекчаването от определени данъци.»

Това за Балканджи Йово си е интерпретация – бисер. За лудо си е отишъл чиляка. Той не бил разбрал, че хубава Яна не си сменя религията. Той татарина само да я чука я взел, като наложница, или като съпруга, нямало нужда да се потурчва. А нашият се стъписал и объркал плановете. Деянието на мюсюлманите било «профанно», изпълнено със сласт и плътски копнежи, а Балканджи Йово в залисията по обикалянето на природата в кръг, изтълкувал работата «сакрално» и я приел лично. Така за едното нищо загубил ръце, крака и очи.

Разбрал колко дълго съм бил манипулиран с подобни песни, се сепнах…
Само се питам, туй че хубава Яна отишла в татарското село и не приела «турската вяра», каква вяра изповядвала. На църква дали е ходила?! А ми, къде? Дали се е изповядвала?! Ти пък, при кого!? Абе кой ще се изповядва, те са обикаляли в кръг… А как ли са я погребали?! Дяцата дето е родила… А туй е ясно, тук спор няма! Но вярата не си е сменила.
Балкаджи Йово даде фира нахалос.

Пак прочетох и открих отговора… Тя госпожата го дава. Онуй за боговете, за чаршията, изобщо хубава Яна ще е изповядвала в «татарското село» оная вяра дето я открила научната «работничка» и ще е споделяла духа на епохата «източникът на балканското взаимопроникване, на балканската взаимопоносимост, на балканската заедност.”

Щото мога да пиша още дълго, ама файдата йок, а и още има, само ще отбеляжа два дълбоко научни момента в труда на стрина Евгения:

Стр.60
«Раята от селото на „поп Методи Драгинов“ – Корова, както и всички села от Чепинското корито, за които става дума в „летописа“, била с такъв специален статут – дервентджии. Тя пазела важен планински проход и затова била освободена от авариз. Вероятно, редовното облагане с авариз, както и близо десетократното увеличение на джизието принудили хората от Чепинското корито (и от много други места по Балканите) да променят вярата си.»

Притеснява ме, че дори в «документалната историография» нещата остават неясни. Сега какво е това «вероятно». Не е ли ясно. Този «авариз» и тава «джизие» не е ли за всички? Ако е плавно и постепенно, «през вековете», както е по «документите» на господина Кил, как може от еднократно и «шоково» или във всеки смисъл  «непродължително» като процес повишаване на данъците, при това точно по средата на постепенната  ислямизация, да дава  начало на процес, който се влачи деситилетия. Нещо не са го домислили… Забележително е, че точно в «документите» извадени от господина Кил липсват данни за мюсюлманите точно в «любопитния» 17 век.
Предполагам, че е от естетически съображения, долу процентите да растат плавно… по-приемливо е… инак «теорията» е много «красива».

Стр63.
«Процентът на богатите еничари бил значително по-висок от средния за османското общество като цяло.[9] (Георгиева 1988:157) Тези облаги нерядко превръщали „девширмето“ в желан, а не – насилствено наложен статут.

[9] Над 90% от поголовния данък (джизие) отивал за изплащане на еничарските заплати. (Георгиева 1988:182) Така, „неверниците” всъщност изхранвали своите синове.»

След като се потапям в логиката и «реалността» на госпожата ми остана само въпроса: Колко «нерядко» Кръвният данък е бил «желан»? Какво казват документите и изобщо «документалната историография» на госпожата. Има ли документи откъдето да прочетем за радостта и «желанието» при «изплащането» на данъка…

6. Преразказът на Света, има своя цел, тя е да преподреди и преаранжира заобикалящото. Да създаде «реалност». Очевидност само по себе си.

За това не са достатъчни «факти», за това трябва «КОД». Кодът вече сам създава очевидностите, които се познават като «факти».

Стрина Евгения се докоснала до темата, щото като отхвърляш една «реалност» естествено заставаш пред нищото на нова. Но именно в тази «нова» се е провалила поради нефелност и очевидна посредственост. Трябва да си гает тъп чиляк, да си помислиш, че може да пипаш там, дето не е «ръкотворно»…

Живеем във време, в което учените разбиха «Кода на живота», но това не означава, че са способни да създадат живот.

Нелепо смешно е, да си мислиш, че като си «разбулил» една «реалност» и остановиш нейната «измисленост» и «въобразеност», ще се озовеш направо в «истинската».

Щото стана много дълго… по накратко

Госпожата има един голям проблем с тъмните балкански «национализми».
Това може да е тема, покрай Югославските войни стана много актуална и фокусира много ресурс.

Интерпретациите, изобщо говорилнята, които чета по темата обаче имат повече смисъл като терапия за самите интелектуалци, обяснявайки да направят реалността поносима за себе си, като същевременно поради особеният прагматизъм на нашето време и да се изхранят и облекат. Резултатът за неинтелектуалците в общи линии е нулев, и ако не беше народното творчество, а само продукцията на интелектуалците щяха да си стоят като шарани на сухо.

Та,
ние обитаваме «въобразени общности». Госпожата цитира Бенедикт Андерсън «Нацията е въобразена политическа общност».
С това няма как да не се съгласим. Всичко повече или по-малко осъзнато е въобразено… Нацията не прави изключение.
След нацията като «въобразена общност» обаче следва главата за «тъмните богове», което си е тъмна материя. Нацията е свързана с модерността, което си е тривиалност, от която обаче излиза «диагнозата»

Стр.216
«От своя страна, «варварите» (балканците) прекрачващи в модерността, «отпадъци на нороди», мъчително консолидиращи се в нации, подхранвали консолидацията си със съзнанието на жертви.
Именно комплексът за виктимизация създал балканския национализъм като същински, обхващаш големи масиви от обществото – в определени моменти (навечерието на войните) – цялото общество. Комплексът за виктимизация, подхранва реална или въображаема заплаха, произвеждата (случайно или нарочно) от различни – най-често привиждани като «чужди» – «сили», успял в много по-голяма степен от държавния иредентизъм да хомогенизира обществата.»

Значи, всичко това което са ни приказвали и сме вярвали, всъщност е само една илюзия, сублимация на «виктимизационния ни комплекс». Ислямизирането е естествено, но ние сме си натресли този идиотски комплекс и сме си го издраматизирали, защото искаме да се виждаме и познаваме като жертви. Кръвният данък е «нерядко» «желан», но след като спрели да го плащат сме си измислили, че е бил «ужасно» и «кърваво», защото искаме да се почувстваме отново и отново жертви. Хубавата Яна всъщност хубаво са я … , но ние в това виждаме трагедията на Балканджи Йово, щото ни става хубаво след като ни насилват… да се съжаляваме.

От хора с такъв комплекс, какво ще излезе? Комплексари…
Комплексарските ни идентификационни кодове стрина Екатерина макар и    в затруднено положение (не! Не може да бъде!) ги е познала, изброила, прономировала и прошнуровала.

Стр.242
«Затруднявам се да определя – в този класификационен ред – идентификационния код на българите. Старанията (чрез културата на траките) да се впишем в елинизма и – оттам – в западния свят биха могли да се квалифицират като «идентификация на привличането», сродна с тази гърците и румънците. Изтъкването на Кирило-Методиевото дело, вероятно има същия смисъл – по отношение на славянския ареал. Митологията около «жертвата» Шишман и «насилствената» ислямизация отпраща към «идентификация на отблъскването», в която се редуват героизъм и травматизъм. Нито една от тези идентификации обаче не се очертава като доминираща, както е в гръцкия, румънския, сръбския, албанския «случай»… Може би единствено идентификацията с Левски, който е едновременно герой и жертва, едновременно привличане и отблъскване (както от «своите», така и от «чуждите»), би подсказала направлението, по което българският код да се търси в бъдеще…»

Може дълго да се коментира, но относно Левски, няма как да не пусна следващото:

«Всекидневните ни убийства, потурчвания на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турчина са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските  консули»

Васил Левски «Свобода» бр.46 от 14.Х.1970г.
Това е «документ». Левски е живял в такава «реалност». Дърво и камък се е пукал от студ, той все пеел ли пеел, Ботев, завалията не можал да разбере, че Апостола просто избивал напъпилия го «виктимизационен комплекс» с народно творчество. Всичко това, и «тази» реалност и «този» комплекс не му е пречило да бъде … Левски!

Но булята най-добре знае…
Човекът е страдал от виктимизационен комплекс. Колко жалко за хората родени преди Фройд да разкрие «истинските» им подбуди и мотивации. Една психоанализа по нашите земи, из целите Балкани, би избавила всинца ни от тая дълбока и давеща ни потопеност в комплекси и призрачни видения, би свалила мрачното було надяното над народний взор от комплексиращото ни народно творчество. Би настанал безкраен  празник на чаршията, боговете ще слезнат, «другите» ще ни «проникват», а ний ще се радваме като хубава Яна в татарското село от «реалността» на госпожа Евгения, освободена от „множеството спекулации, вградени в схизматичното съзнание на посетнешните модерни човеци.”

На предпоследната страница на това «забележително» произведение стои «забележителна» бележка

323стр.
«На една конференция, проведена в средата на 90-те, чиято тема не мога да си спомня, Вера Мутафчиева изказа твърде остроумното предположение, че мира на Балканите ще бъде възстановен, ако временно се забрани преподаване по история…»

Вера Мутафчиева е била честна…
Евгения Иванова е уплашена, но умна и прозорлива.
Света е жаден за мир, но Балканите раждат войни.
Няма нужда да се забрани преподаването на история, достатъчно е Евгения Иванова да я напише Историята…

Всички пляскат с ръце и се «взаимопроникват»…
кукувици кукат…
Остани сбогом, брате Йоване
скита се бездомен, без сън, без покой…
една го бърже в уста целуне…
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
и стрина Евгения с Нобел за Мир!

 

IV.

1. Фактическото начало на тази тема започна от тук
http…

Един репортаж /дописка/ литературен анализ/ или каквото там се е получило като последно, поместено в друг сайт, който каквото и да е, си е някакво мнение на автора му…
Всеки използва свободата, времето и акъла си колкото може и за каквото може…

С поместването на това публикувано мнение във форума, то стана отправна точка на спор, който вече си има собствена логика.

И преди писах, че романа „Време разделно” не съм го чел и нямам планове да го правя. Има толкова книги, които са ми „задължителни”, че специално за тая нямам нито време, нито „раздел”, дето да я поместя. Въпросът е, че темата изобщо не е в романа и неговите качества, той и неговото спонсорирано от държавата в Холандия издаване в  само повод, за излагане на „истини” и опит де ни освободят от идеологическите националистически заблуди и техните щампи. Някой очевидно много не са съгласни с това, тези заблуди и щампи са за тях реалност, при това преживяна емоционално… така че центъра на спора изобщо не стана романа и неговото представяне, а „истината” за ислямизацията, което вече е въпрос не на харесва ми- не ми харесва, естетически субективното, а на знам това-вярвам в него/ знам друго-не го вярвам.

Нямам съмнение, че съгласие може да се достигне. За мен въпросът е много дълбок на ниво основен Код на индивидуална и общностна идентификация и конституиране.

Искам само да отбележа два примера като тип отношение…

2. Владо не го познавам, в темата се включи веднага, като пусна две мнения. второто, макар че не се забеляза, се оказа последно от участията му тук…

Цитат на Владо от 11 ноември 2008г. 04:22

“Я и аз да разлая кучетата! Насилствено приемане на исляма  е факт. Целта накратко е Османската империя да се подсигури древния път Via Ignatia. Той преминава точно покрай и през българите в Тракия, Родопите, Пиринския край, торбешите в Македония и босняците. Европейските владения на империята са застрашени докато е застрашена и тази транспортна артерия. Не напразно и София е обявена за столица на европейските владения на султана. Политическата география на „явлението“ е показателна сама за себе си.
Днес на някои им е трудно да повярват, но за вяра се е мрело- мога веднага да ви дам три примера от родовата ми история, но мисля че е излишно.

Поздрави!
Владо”

 

Цитат на Владо от 12 Ноември 2008 05:17

“Три пъти влизах във форума и всеки път желанието ми да напиша каквото и да е намаляваше. Думите ми бяха умишлено преиначени. След като написах накратко какво съм чел по въпроса завърших със следното отклонение: „Днес на някои им е трудно да повярват, но за вяра се е мрело – мога веднага да ви дам три примера от родовата ми история, но мисля че е излишно.“ Никъде не споменавам за „предания, разкази и легенди“ както твърдите и двамата. Наистина жалко…”
Това е лично преживяна история. „Лична” не като лично изпитана, а като родово преживяна и конститутивна за личността. Точно като такава, тя е и интимна, няма нужда да бъде показвана и размахвана. За да е жива, тя не се разказва, а се преживява. Никой не може да разказва съкровеното и важното за себе си в среда, която усеща като чужда и враждебна…

Дали разказа на Владо би бил доказателство за нещо?
Неправилен въпрос… Въпросът е какво разказа на Владо за него! Докато той го живее, и хората от рода му, точно като хора на Рода го Пазят. Това няма да е доказателство, а жива преживяна история…

3. Другият подход е демонстриран от ХХХ, който пак нищо не ни казва, но като отстрани, предпазливо, дори бих казал „мъдро” отчужден, чрез една чужда книга и едно чуждо мнение, без да декларира мнение, без да ни обявява за открито заблудени и недочели, всъщност се опитва дискретно образовайки ни,  да ни освободи от „надъхващата ни идея”, „правото на жертви” и въздействието на „корпуса от идеологизирани текстове”.

 

Цитат на: ХХХ

“Наскоро прочетох една доста интересна историческа студия за Балканите (която между другото препоръчвам на всички: Mark Mazower – The Balkans, аз четох немския превод). В нея общо взето се поддържат всички тези, които защищава Даниела, разбира се на едно вече много по-високо, исторически професионално ниво. Та, изхождайки от нещата, които научих оттам, ми се струва, че в горната логическа конструкция има много сериозна слабост, а именно: и в двата предложени варианта хазната остава празна, което рано или късно ще завърши с повече от сериозни неприятности за бея. Добре известно е, че данъците в империята са били събирани от специални чиновници, които са изкупували тази привилегия на търг (както и във Франция при краля-слънце, доколкото ми е известно). Така че събирането на данъци е бизнес, при това много сериозен бизнес. Лекомислено е да се допусне, че една толкова важна дейност като пълненето на хазната може да бъде поставена под въпрос чрез (икономически напълно неоправдано) помохамеданчване на християни – което на всичко отгоре не се препоръчва от Корана, доколкото знам. Простата истина според мен е, че ние толкова дълго сме надъхвани с тази идея, че вече не сме съвсем в състоояние да възприемем аргументите срещу нея като логични, те все ни се струват нагласени, изкривени, някак унижаващи достойнството ни на хора, заслужили правото да виждат в себе си наследници на исторически жертви.”

Това, разбира се, е просто мнение. Претенции за Истина в него няма.

 

Цитат на: ХХХ

 

“Препращам тук едно според мен интересно мнение от коментарите в „Либерален Преглед“. Дали всичко с „Балканджи Йово“ е толкова ясно, колкото изглежда?

Материалът на Даниела Горчева провокира в мен един отдавнашен въпрос, с който си позволявам да занимавам аудиторията само защото е част от сега действащата учебна програма по литература за 5. клас. Става дума за познатия на всички текст „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“. Песента е известна само в обработения си от Пенчо Славейков вариант. Аз поне друг не знам. Не искам да кажа нищо за въздействащата сила на текста – преди години шестгодишният ми син прочувствено го рецитираше на група възрастни жени от малко българско градче, а аз с притеснение следях, до какви размери ще стигне техния спонтанен рев. Проблемът е, че тази песен се представя като фолклорна, а такава не е. Аз бих я нарекъл, с риск да си навлека гнева на много хора, една от българските литературни мистификации. Бележката, с която обикновено се публикува, е, че песента е популярна в Югозападна България. Аз знам за една популярна песен в тази част на страната и тя е „Николино моме“, в която сюжетът е съвсем различен – става дума за любовта на българско момиче и турски бей, като влюбените в крайна сметка са убити от българи. Възможно е и да греша, т.е. да има фолклорен първоизточник на „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“, но аз не го знам и ще бъда много благодарен, ако някой, който познава подобен текст ми го изпрати.
И още нещо: у нас литературата продължава да се преподава като корпус от дълбоко идеологизирани текстове, на които се възлага задачата да бъдат част от механизмите за формиране на националната идентичност, а не като текстове с художествена стойност. С други думи, тези, които сега растат с тези програми, утре ще бъдат новите безкритични потребители на романи като „Време разделно“.”

4.

Прабаба ми беше страхотно бабе. Родено 1899 тя разбира се не помнеше „турското присъствие” по нашите земи, но беше пълно с тогавашни истории и песни…

Една от любимите й беше, как някаква нейна баба и дружката й насред пътя в Балкана срещат някакви турци. Баба се разрошваше смешно, изкривяваше показалците си пред лицето и се ококорваше страшно. И разказваше как баба й се направила на луда, качила се на едно дърво, а дружката крещяла отдолу на турски, че е луда, и турците избягали назад…

Баба пееше една песен за „Ганка Султанка”, разправяше как идвал при нея някакъв „учен от София” да й записва историите и песните, но най й беше мила „Ганкината”. Дори имах чувството, че специално за нея ревнуваше, все едно оня й я беше откраднал. Не я знам , но помня, че се пееше как Ганка си стои в къщи и не излиза на хорото, щото пашата я искал. Дошла вуйна й, и я излъгала, че пашата отишъл в Котел и го няма в селото. Ганка излезнала на хорото, хванала се и турците дошли и я отвлекли… и Ганка викала проклета да си вуйно, че ма излъга и т.н. Тази песен си е изпята случка.
Има и още история около песента, ама и аз като Васил…

Просто в много интересно време живеем. Чета мнението пуснато от ХХХ за Балканджи Йово, и направо немея за асоциативните вериги на некои сънародници. Да кажем от много четене и знание вече си прозрял всичките културни кодове, и цялото народно творчество да ти стане идеологически прозрачно като уводна статия в „Труд”. Това някак го приемам. Но направо губя говор и картина, от Балканджи Йово да скочиш на история за любовта на българска мома с левент бей, и за злобните българи, които убили влюбените заради чистата им любов.
Туй Верона, Ромео и Жулиета, Шекспир ряпа да ядат…
Мисля че както сме тръгналЕ да се освобождаваме от „идеологията” и „народните митове”, скоро ще прочетем една таквази покъртителна трагедия-шидьовър.
А като гледам и линка и песните пуснат от slavimir genchev за „Глава давам, вяра не погазвам”
http://liternet.bg/folklor/sbornici/ddbj/content.htm
след една лека „демистификация” и „деидеологизация” и малка дообрабитка стават толкова дащни сюжети за чистата любов между българки и турци, че се страхувам, държавата ако тръгне да подпомага изданията им в Холандия, че няма да й стигнат парите.

5. Първата тема някак се спихна, не поради липса на страст, а поради нямане какво да се каже… ХХХ, пак „по-хххски” я презареди без изразено собствено мнение, само с просветителския патос на фундаменталната разработка на г-жа Евгения Иванова.

httр….

Госпожата вече я изкоментирах, тук искам да постна всъщност същността на „релоуда”

„Когато, в началото на 90-те години на ХХ век започнах да преподавам в Нов български университет историята на ислямизацията по документи, а не – по „домашни извори”, мнозина от тогавашните студенти искрено се възмущаваха, че променям представите им за „истинската” история. Постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна, което ме накара да мисля, че този невралгичен момент най-сетне е намерил адекватното си интерпретиране в българските училища. В учебниците (поне в някои от тях) след началото на 90-те той беше изясняван обективно, но учителите или го преподаваха по традиционния маниер, или просто го пропускаха.”

Отначало нещо те прасва и реагираш, после само те жъгва, отново и отново, след време свикваш, „постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна”, отново и отново, отново и отново, и то станало очевидност…

И вече всички сме свободни от „идеологиите” и „клишета” на фолклора набивани със столетия, и тайно полека сме порасле на неколко века и сме станале веке „модерни”…

6. Показах го текста на стрината на една мома, тя го прочете с възклицания съпроводени с изумени погледи ( като мен още не беше свикнала) само каза, ами тая ако те изпитва, какво ще приказваш?

Ами викам, сигурно ще и тегля една майна  и ще си излезна…

 

 V.

1. Може би най-великата книга на всички времена е «Историята» на Херодот. Колкото и да я чета, винаги оставам удивен от гениалността й.

Малко е дълго, затуй по-тезисно, ако не е ясно, никой не губи…

Гениалността на Херодот се състои в това, че започва нещо, което не е правено преди него, и успява така да го сътвори, и да го самообоснове по-толкова съвършен и самодостатъчен начин, че наистина единственото възможно определение е … гениално.

Та
Омир в Илиадата представя двата свята на боговете и на хората свързани. Боговете се карат за човешките дела, воюват, участват в човешките битки. Човек макар и слаб може дори да рани бог в битка. В Одисеята боговете участват много «по-скромно», ограничават се до даване на съвети, подсказване, леко подпомагане или дребнаво отмъщение, но основната драма си е човешка, и човек сам си я решава.

Хезиод пише две книги, и двете са свързани в своята отделност. «Теогония» разказва за историята и света на боговете, а «Дела и дни» си е за «отсамния» свят. «Дела и дни» завършва с изгубените «Птицегадания», за «връзката» между световете. Това как «тук- долу» по птиците да разберем волята на боговете.

Херодот пише само за един свят.
Боговете са «маргинални» герои, явяват се рядко в сънищата, а оракулите винаги предричат вярно волята на боговете, но толкова двусмислено, че я разбираш едва когато е твърде късно.
Та, Херодот като пръв, е в ролята на някой който има готов филм, но няма екран където да го прожектира. Преди него е било лесно, Небето е служило за екран, но то е било и екран, и режисьор, и давало главните актьори…
Херодот просто няма къде да го пусне… прожектирай филм на голо поле…
И тука става фокуса, магията, чудото на историята… Херодот някак от самата «лента», си създава екрана, това върху което той ще разкаже историята, е една друга, отделна, малка история.

Цялата история на Крез, представлява едно бавно, неусетно монтиране на екрана пред захласната и неподозираща публика. Застанал на празна поляна, бавно, полека, забива колчета, кове летви, опъва платното, връзва въжета… и екрана е готов. А публиката дори не е забелязала увлечена в майсторенето пред нея, че това не е самият филм, а условие за неговата възможност…

След Херодот всеки може да си прожектира каквото иска… някак е саморазбиращо се. Тукидит е къде къде по-сериозен и «фактологичен», но дали е по-проникновен, това не знам…

пъстротата и логиката на събитията за които се разказва, е много интересна, и ние слушаме разказа заради нея, като забравяме екрана, и това, че той съществува, че е направен, и че ако го съборим, ние няма да можем да видим нищо друго освен едно голо поле… и че ако не знаем, как да го направим, ще трябва да ходим на друго място, на друг екран, да гледаме филми, които другите ще си прожектират…

Всеки разказ има нужда от екран…

Долу пускам няколко любими цитата.
Тит Ливий е писал след Полибий, но превземането на Рим 390 г. пр. Хр. от галите е преди падането на Картаген. Падането на Рим през 476 г. няма подобно описание, едно щото няма кой да разкаже, друго и тези дето са били в Града, не са особено достойни за разказване…

(Всички текстове са пълни с «идеология»… ако я махнеш, и разказа се разпада.
Отлита в нищото.
Остават «таблиците» на г-н Кил, които нашите турски приятели усложливо са му приготвили. Тяхната «идеология» не е толкова очевидна, но те нямат за цел да направят разказ, а да убедят да си «разфасоваме» екрана.)

Накрая на всяка история винаги идва някой като Чоран (споменат дори от стрина Евгения), който разглобява с «големия» си ум и аналитически «способности» всичко на съставните му мъртви части и се получава едно голо поле, няколко щайги, колци и въжета, бяло платно, и един много умен човек, който не знае какво да прави…

2.
Полибий, Всеобща история – кн. 38
http://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/15/pgh38/

ПАДАНЕТО НА КАРТАГЕН
(от Плутарх, Изречения, p. 200.)

19. Когато (Сципион) вече стигнал до стената, а картагенците все още се защищавали от акрата, той установил, той установил, че дълбочината на морето между тях не била много голяма. Полибий го посъветвал да разхвърля железни топки и дъски с шипове по тях, за да попречи на защитниците да преминат през водата и да ги нападнат по вала. “Но не е ли смешно”, отвърнал Сципион, “след като сме завзели стената и сме вътре в града, да пречим на своите да се бият с противника?”

20. Когато картагенският стратег Хасдрубал се хвърлил в нозете на Сципион да го моли за пощада, стратегът се обърнал към заобикалящите го и казал: “Вижте, мъже, как съдбата добре изобличава неразумните хора. Това е същият Хасдрубал, който наскоро отхвърли човеколюбивите ми предложения, като заяви, че най-славната гробница за него било отечеството му в пламъци. И ето го сега, коленичил пред мен, да ме моли за живота си и да залага всичките си надежди на мен. Кой, видял това с очите си, няма да разбере, че на смъртният човек не се полага да говори и действа надменно?” Тогава по ръба на покрива се приближили неколцина от дезертьорите и помолили щурмуващите отреди да поспрат за малко. След като стратегът им наредил да спрат, те започнали да хулят Хасдрубал, някои затова, че е нарушил собствената си клетва, като твърдели, че той често тържествено се е клел, че няма да ги изостави, а други заради неговата страхливост и липсата на всякакво душевно благородство. И това те правили с насмешки и хули, с груби и враждебни изрази.

В този момент жена му, като видяла как Хасдрубал седи със Сципион пред враговете, излязла пред тълпата дезертьори, облечена самата тя като благородна жена, но държейки с ръцете си своите дечица, облечени само в хитончета и увити в нейните наметала. Първом извикала Хасдрубал по име, но след като той продължавал да мълчи с поглед, наведен към земята, започнала да зове боговете и да изразява най-дълбоките си благодарности към Сципион, който спасил, доколкото зависело от него, не само нея, но и децата й. После, като помълчала малко, попитала Хасдрубал как тъй без да и каже дори една дума, ги е изоставил и е отишъл при римския стратег за да моли за собственото си спасение. Как тъй безсрамно е изоставил държавата и гражданите, които са се доверили на него, и тайно е отишъл при врага. И как при всичко това сега е дръзнал да седне при врага с молитвени клонки в ръце, пред този враг, пред когото той често се е хвалил, че никога нямало да изгрее денят, в който слънцето ще види Хасдрубал жив и неговият град в пламъци (…)

21. Като се обърна към мен и грабна ръката ми, Сципион каза: “Славен миг е това, о, Полибий! Но се боя от прозрението, че някой ден ще бъде произнесена същата присъда и над моето собствено отечество.” Трудно е да се изкаже фраза по-държавническа и проницателна от тази. Защото в миг на най-велик триумф и на най-голямо злощастие за враговете да помислиш за своето положение и за възможния обрат на нещата, и изобщо да не забравиш в миг на върховен успех променливия характер на Съдбата, е достойно за само за един велик и съвършен човек, с две думи – човек, който заслужава да бъде увековечена паметта му.

22. Сципион, като се взрял в напълно съсипания град, в последната фаза на неговата разруха, казват, че заронил сълзи и неприкрито оплакал своите врагове. Потънал задълго в размисъл и проумял, че всички градове, народи и власти трябва, като хората, да срещнат предопределената им съдба; че това вече се е случило на Илион, някога процъфтяващ град, на империите на асирийците, медите и персите, най-големите за своето време, както и на самата Македония, чието величие блестяло толкова доскоро. Тогава, било съзнателно или сякаш стиховете сами се отронили от устата му, той промълвил:

Ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.

(Омир, Илиада, VI, 448-449. Превод: Ал. Милев, Бл. Димитрова)

И когато Полибий, който разговарял свободно с него, бидейки негов наставник, го запитал какво иска да каже с тези думи, казват, че без да крие, той отронил името на отечеството си. За него се побоял, като си дал сметка за преходността на всички човешки неща. А Полибий сам чул това и го записал.

Полибий
Т.3 Всеобща история
Книги XVI- XXXIX
Институт по тракология

3.
(V, 41) Влизането на галите в града [390г.пр.Хр.]

(4) Галите, понеже падналата нощ била поукротила настървението им от битката, а и не им се било наложило нито да участвуват в кръвопролитно сражение с неясен изход, нито да превземат града с пристъп и сила, тръгнали на следващия ден без гняв, без ярост в душите да навлизат в града през зеещата Колинска порта и скоро се озовали на Форума, обхождайки с поглед храмовете на боговете и Твърдината, която единствена изглеждала готова за съпротива.

(5) Сетне, оставяйки скромна охрана, която да бди в случай на внезапно нападение откъм Твърдината или Капитолия срещу разпръсналите се из града техни съратници, те се разпилели из пустите улици, по които нямало жива душа, като част от тях се устремили към най-близките квартали, а част хукнали към най-отдалечените, сякаш само те били недокоснати и натъпкани с плячка. (6) Ала не след дълго, уплашени от самата безлюдност и боейки се да не би неприятелят да им е заложил някакъв капан, докато те си бродят безгрижно, започнали да се връщат на тумби към Форума и околните улици.

(7) Там, намирайки домовете на плебеите затворени, а входовете към атриумите на градските първенци – отворени, те  далеч повече се колебаели да влизат именно в тях, отколкот в залостените къщи. ( При това когато се взирали в мъжете, седящи в предверията на своите домове, в очите им не се четяло нищо друго освен благоговение, и то не само заради техните одежди и украшения – по-великолепни,    отколкото подобава на смъртни, – но защото величието, което се излъчвало от строгите им лица и властните им погледи, придавало на тези хора облика на истински богове.

(9) Галите стоели пред римските първенци и ги съзерцавали като статуи, когато според преданието един от тях, Марк Папирий, погален от някакъв гал по брадата, каквато по онова време носели всички мъже, го халосал с жезъла си от слонова кост по главата и предизвикал неговия гняв, а с това и началото на кръвопролитията: не след дълго и останалите старци клюмнали безжизнени в своите кресла. (10) Подир клането на първенците нямало вече пощада за никой простосмъртен, нямало задръжка за разграбването на домовете, нямало пречка за опожаряването им.

Тит Ливий
История на Рим
Книга Пета
Изток-Запад C’2008

4.
„LXVI. Отначало хората усещат необходимото; след това обръщат внимание на полезното; после забелязват удобното; след това се развличат с наслаждения и после се развращават с разкош; накрая, безумствайки, разпиляват своето имущество.
LXVII. Природата на народите отначало е жестока, после сурова, след това мека, после изтънчена, и накрая, разпусната.

Джамбатиста Вико
„Нова Наука“

5.
Никога не съм „направил” нещо – трудно би могло да се определи какво би могъл да „направи” човек след Суец, даже и да е изтъкан от същите морални нишки, както пионерите на империята.

Инок Пауъл

6.
Неосъзнатите догми

Ние сме в състояние да вникнем в заблудят на един човек, да му разкрием несъстоятелността на неговите начинания; но как да го избавим от натрапчивата привързаност към времето, зад която се крие фанатизъм, здраво вкоренен като неговите инстинкти, стар като неговите предразсъдъци? Ние носим в себе си, подобно на неоспоримо съкровище, цял куп недостойни вярвания и убеждения. И дори този, който успее да се отърси от тях и да ги преодолее, си остава – сред пустинята на своята проницателност – все същият фанатик: по отношение на себе си, на своето собствено битие; заличил е всички свои натрапчиви идеи, с изключение на почвата, върху която те никнат; изгубил е всички опорни точки, с изключение на опората, на която се крепят. Животът притежава догми, по непоклатими от богословските, доколкото всяко битие почива върху ненарушимости, в сравнение с които измишльотините на лудостта или на религията просто бледнеят. Дори влюбеният в своите съмнения скептик се оказва фанатик на скептицизма. Човекът е догматично същество в пълния смисъл на думата и неговите догми са тъй дълбоко вкоренени именно защото той не ги формулира, не ги познава, а в същото време ги следва.

Ние вярваме в много повече неща, отколкото можем да си представим, крием в себе си нетърпимости, прибягвайки до крайни средства в защита на нашите идеи, готови сме да проливаме кръв и бродим по света като подвижни и непробиваеми крепости. Всеки представлява за себе си върховна догма; никакво богословие не защитава своя бог така, както ние защитаваме своя аз; и ако обграждаме това свое аз със съмнения, ако го поставяме под въпрос, то това е поради мнима изисканост като  външно проявление на гордостта ни – делото е предварително спечелено.

Как да избягаме от абсолютизирането на самите нас? Би трябвало да си представим някакво същество, лишено от инстинкти, което няма име и не познава собствения си образ. Ала всичкона този свят отразява нашите черти; дори нощният мрак не е достатъчно гъст, за да ни попречи да се огледаме в него. Ние сме прекалено присъстващи в себе си, нашето нессъществуване преди раждането и след смъртта ни влияе единствено като идея, и то само в определени моменти; ние схващаме треската на нашето пребиваване на този свят като вечност, която макар и накърнявана, в своята същност си остава неизчерпаема. Все още не есе е родил човекът, който не се възхищава от себе си. Всичко живо се обожава; иначе откъде би се взел страхът, който вилнее в дълбините и по повърхността на живота? Всеки за себе си е единствената неподвижна точка в пространството. И ако някой умира за идея, това е неговата идея, а неговата идея е неговият живот.

Никаква критика на никакъв разум не ще пробуди човека от неговия „догматичен сън”. Тя може само да разклати необмислените убеждения, с които изобилства философията, и да замени загиналите твърдения с по-гъвкави разсъждения, но с какви рационални аргументи би могла да разтърси съществото, приспано от собствените си догми, без същевременно да го погуби?

Чоран
Наръчник по разложение
Признания и проклятия
Факел Експрес C’2006

 

VI.

1.

Дядо почина миналата събота.
От няколко години беше болен, но последната си беше направо зле.

Беше го страх от смъртта. Спря да гледа мачове, и сапунките не ги гледаше вече. Сядаше, хващаше си главата с ръце, лактите на колената и мислеше… Не знам какво мислише. Давах му кураж, но някак за смъртта да говорим, неприлично ми беше. Не че можех да му кажа нещо много, купешки лафове, книжни фокуси… но беше мъчително да го наблюдаваш.
Все едно се мъчи да отвори врата с поглед…

Така и не си поговорихме…

2. Прибрах се на село в неделя по обед.
В къщата няколко баби роднини…
85 годишен дядо вече няма приятели, с това върви и липсата на врагове.

Няма какво особено да си кажем…

3. В три часа дойде колата от обредния дом. Зелена уазка с оранжева лампа.
Качиха дядо…
Събрахме се 4-5 коли опечалени отзад…
От село до града, дето са гробищата, е петнайсетина километра, които ги взехме за отрицателно време.
Беше си направо кушия…
Оня най-отпред с уазката с лампата, и с дядо, като отпраши на места направо го губехме от поглед. То газ, то изпреварване на забранено, все едно на пожар отива, а не на гробища…
Сигурно бърза работа е имал…

Влизаме в гробищата… оня чака в началото на алеята. Колите не могат да влезнат дотам, но оня само като ни видя и отпраши навътре. Оставих ги, да паркират и бягам след лампата и дядо…

Един парцел, завой, и гледам уазката… Оня отваря вратите отзад, издърпа ковчега на някаква механизъм отвън, вдига чевръсто капака… после отиде навътре в парцела до трапа при циганите-гробари и почна да си говорят нещо весело на турски…

Приближавам се и гледам дядо зинал от удивление…
Последният път на дядо беше една вълнуваща кушия…

4. След няколко минути… опечалените започнаха да пристигат забързани и притеснени…
Бабчето дето ходи под прав ъгъл с бастуна направо подтичваше…
Събрахме се, тъкмо възстановихме дишането и се задава един зачервен и запъхтян поп. Носеше един голям найлонов чувал, вътре с малки найлонови торбички за «Бог да прости», питка с кебапче, пластмасова чашка с жито, кръгла бисквитка и бонбон. Сложи чувала на една пейка, и веднага деловито започна опелото…
Не знам дали е опело, скоропоговорката която попа изстреля с невероятна скорост… но определено и невпечатлителните занемяха…

(Ако си позволя да излезна за момент от «фактологичния разказ» мога да кажа, че това беше удивителна сцена… Не мога преценя дали беше по-скоро абсурдно, отколкото сюрреалистично, или пък обратно… Беше като кадър от филм на италиански неореалист…)

Дядо зейнал в ковчега…
Един клоун с расо приказва нещо толкова бързо, че хората не смогват да се прекръстят, и само загатват желаното движение. Двама цигани гробари навътре сред гробовете клекнали до трапа и гледат с любопитство представлението, третия седнал върху една надгробна плоча зяпа в нищото… Мама плаче, забравила е да ни раздаде свещите… Баба гледа земята, по е ниска от ковчега…

Това беше момент, свърши толкова ненадейно, колкото започна…
Попа каза, «Айде близките да се простят…»

Простихме се…

Отнасянето и пускането на дядо беше свързано по-скоро със суетня, отколкото с преживяване…

Хвърлихме пръст… и попа изчезна…
Погребахме дядо…

5. Тръгнахме да се прибираме…
Сестра ми само каза:
– Този наистина ли ни се подиграваше?!
– Не бе – викам – инак, лельо, от ‘де го изкопа този клоун?
Един братовчед вика:
– Какво искаш от един стругар?
– ?!?!
– Той беше стругар! Като го убеждавали да стане свещенник, се съгласил само, ако не го карат да напуска Партията…
Леля успокои всички ни, като каза, че другият поп пиел много повече…

6. В Тибет в някой манастири, когато монах почине, го изкарват извън стените… другарите му сядат леко отстрани, идват някакви лешояди, тъй са научени……

Изглежда «малко» жестоко и нецивилизовано, но предполагам, че съзерцанието служи за «освобождение» от илюзията на тленността.

Не е необходимо да ходиш до Тибет, за да се «освободиш» от много илюзии…

По тези земи смисъл не вирее… няма за какво да се хване…
Останали са само някакви спомени, но те пречат на някой…
Като се освободим и от тях…
ще станем напълно свободни… НИЩА

70. Содом

 

оня ден Влади Васев ми изпрати нещата които е запазил от старата планета; явно малко си пада виртуален клошар , щото си е направил труда да ги сваля и къта толкоз време…

 

инак вече нямам какво да кажа; не че не ми се прескачат глупости в главата, но виртуалното споделяне е толкоз безсмислено, че не си струва времето… проблемът при мен е че и „реалното” споделяне не ми се получава… тъй че криза… в жанра

но това трябва да се приема весело…

неразбирането и недоразумението е част от пълзенето, като се заровиш, или литнеш, си над разбиране и разум, тогава всичко е самоочевидно Ясно… /вЕрвайте ми/

преди време ми попадна една статия /тъй и не я дочетох; за да потвърдя правотата й/, но си я запазих да я дочитам

http://svom.info/entry/773-ponimanie-algoritmicheskih-obshestv-gibridnyj-inte/

в нея има доста неща за разчепкване, но тук я споменавам само като източник на няколко числа

според някаква агенция Гартнер през 2000 г. оригиналното „текстово” съдържание в интернета било 75-80%, през 2010 – 30-35%, днес не превишава 5-7%

средното пребиваване в един „ресурс” към 2005 били 3 минути и половина, днес е 17 секунди

имам фалшив профил във фейса /ако беше като туитър и вконтакте, да можеш да гледаш без регистрация, нямаше да има нужда от него, не френдвам, не харасвам, не пускам, само зяпам „трендове”/, та в фейса „стоквам” нашенските либерасти, в туитъра американските alt-right, а в контакта руските всякакви… само руснаците още не ги мързи да пишат фермани… инак навсякъде е едно невъобразимо препостване с „отделяне” на отношение в рамките на изречение, с което се гарантира, че отсрещния идиот ще идентифицира идеологически правилно трансмисьора на съобщението, което ако си бил преди това случайно при други двама несъмнено вече ще си го видял…

 

плацикайки се в информационната локва, ми писва и отлитам за седмици…

като се върна… същото

 

Лосев писал проза /за себе си…/ издали я под заглавието – Я сослан в 20 век

/ и аз като жабата почвам да се чувствам заточен в този век/

книгата я открих покрай един цитат / https://www.ccel.org/contrib/ru/Other/Losev/woman.pdf /

 

– Безобразие! Свинство! Влезать в чужой дом и еще читать нотации! Хозяйка имеет право говорить в своем доме что угодно.

– Мария Валентиновна — не просто хозяйка дома. Она — великий талант, она — артистка. Она не имеет права унижать искусство. Искусство — это все, это вся наша жизнь.

– Дело не в искусстве. Разве не замечаете вы, как страдает эта женщина? Дайте покой этой женщине. У женщины есть свои слабости, свои нервы… Она имеет право.

– Никакого права она не имеет. Она ответственна за музыку. Какие тут могут быть нервы? Нервы надо уметь прибрать. Если все мы начнем нервничать, наступит новый Содом.

– И наступил, и наступил. Обязательно вот тут нервничать. Надо исполнять Баха, а не показывать свои нервы.

– Вы, вы ее губите. Вы ее убеждаете бросить музыку. Вы ее утешаете, что она когда-то отдохнет от музыки. Вы — враг человечества. Это — обскурантизм, это — варварство… Боже мой, где она живет? Кем она окружена? Ведь это же Азия, дикие, злобные вандалы!

 

та за да кажа нещо, трябва да мога да си представя някой на който да искам да го кажа; колкото й глупости да ми се прескачат не мога да се сетя за такъв на който да искам или да имам нужда да му ги тръсна…

туй не е самота, а перде… по добре е някой неща да си стоят … отсам

 

Если все мы начнем нервничать, наступит новый Содом.

И наступил, и наступил.

 

П.П. единствените на които имам какво да кажа са децата, но те завоюват свободата си като ме пращат „у лево“… и това е естествено

ако мога да прехвърля нещо през високата „стена“ на „свободата им“ се чувствам като негър диверсант с перфектен руски в дълбокия тил на руснаците изпълнил мисията си да се впише в колектива на еленовъден колхоз в далечния север

оня ден пуснах на голямата sentury of self – покрай туй пак го гледах /има уникални неща – бях го забравил – в третия филм „експеримента“ със „срещата“ на либералите с негрите и с девиците от манастира е … убийствен / разбира се, нещата не са „точно така“, има доста по английски „покрито“ – няма лаф за тависток, или например за курт левин, но „цяла картина“ никога няма разказана, има само събиране на парче по парче…

така приключението е по-интересно

 

туй е на руски