78. Дом „Торо“ 1.2.

туй пак е продължение от 2003-2004…

Ех …,

какво е „умора“?
какво е „страшно“?

Има един арабски панегерик, който описвайки битка на възхваляван благодетел, я сравнява с дъжд и гръмотевици, и в края казва „ПТИЦИТЕ ЗАПЪЛЗЯХА“!

Запълзели са или от „дъжда“ /т.е. кръвта на битката/, който е толкова обилен, че е намокрил крилата им, направил ги тежки до степен, че не могат отново да полетят, или просто са преяли и натежали от многобройната леш след битката.

Това което е ВЪЛШЕБНОТО на това МЯСТО и този ДОМ, че неговата Енергия и активност е следствие САМО на неговите планетяни. На Нуждата им да кажат Нещо. Нуждата да кажеш, и нуждата да помълчиш са еднакво Ценни.

Когато си кача краката на перваза, с чаша лимонов чай с лед, и Гледам през Прозореца чудната пасторална гледка открила се през него, благодаря на всички, че няма веднага двама от тях да решат да се драчат точно пред мен, и да си показват магариите.

Не знам защо не виждаш как като си мълча, редовно ти се усмихвам и поздравявам без думи. Винаги когато влизаш ти се радвам, и дори да не кажеш нещо, пак.
Няма нищо страшно. Напротив ПРЕКРАСНО Е!
И е „страшно“ КРАСИВО.

Не искам да обсъждам други Планети, Живота там е проблем на техните обитатели, просто е хубаво да се разбере, че видимия на повърхността излишък от Енергия, е самосъздал се и самоакумулиран въздух в свирката. Тя е като голям Брутен Вътрешен Продукт, създаден от тютюневата промишленост, създаваща с продуктите си нужда от допълнителна медицинска помощ, която добавя своето към растежа към БВП, Рекламата към тютюнджиите и „борбата“ за техния „здрав разум“.

Тука щото нещата са по условие ПРОСТИ, са и по-СПОКОЙНИ.
И ти вместо да изпиташ истинското БЛАЖЕНСТВО, се „страхуваш“.

Истина е, че Планетата май е по-голяма отколкото е необходимо, но отначало като всички българи „мислещи“ за нещо дето го няма, ентусиазма беше доста по-голям. Имаше едни Приятели дето приказваха, че ръцете ги сърбят да пишат, само чакат Мястото, явно обаче тогава само са си чесали езиците, но нали знаеш, че така стоят нещата с Приятелите.

Просто няма място за „страшно“ и за „костеливи орехи оставени на страна“.

Всеки път когато влезеш погледни насам, и дори да си мълча ще видиш как ти се усмихвам, и че няма нищо „страшно“ и нищо „орехово“ в ситуацията. 

🙂

Няма Надежда, няма Решителност. КОЛКОТО-ТОЛКОВА!
Този Дом си е такъв, тази Планета си е такава – ПРЕКРАСНА!
Просто защото влизаш …

Щото не знам езици DEEP PURPLE ми бяха „влиятелна“ група.
Никога не съм обръщал внимание на текстовете, дори по инерция и на българските, дори да ги пея никога не съм ги „мислил“. Казаха ми че те са една от групите с най-безсмислените текстове. Тъй като нищо не разбирах, това не ми пречеше люто да ме кефят.

СМЕХЪТ НА ТИШИНАТА

В таз река душата е воденично колело –
без значение накъде е обърнато,
водата през него тече,
върти го и обратно го връща.
Дори страната си или гърба си
да положиш в тоз поток,
водата все ще преминава.
Сянката не може
слънцето да пренебрегне,
което през деня създава я
и я придвижва.
Душата живее като капчица живак
в дланта на някой обездвижен.
Или да кажем, че душата е луната,
която на всеки трийсет дена
два има толкоз пусти, уединена,
че съвсем изчезва.
През другите двайсет и осем
тя преминава
през различни нива на раздяла,
нещастна, но се смее.
Смехът е пътят на влюбените.
Те живеят и умират гъделичкани
и винаги със свежи лица,
понеже знаят за завръщането,
което наближава.
Не питай за това!
Отговорите
и твоите въпроси в отговор
ще объркат зрението на очите ти.
Изживей тази смееща се тишина.

Мевляна Джелаледин РУМИ
(превод от англ. Здравко Станев)

ИНТЕЛЕКТЪТ ГОВОРИ, ЛЮБОВТА ЗНАЕ

Нека ти кажа какво е да си влюбен.
Ти вървиш през водопад,
той се състои от кръв,
повече прилича на завеса от кръв.
Преборваш пътя си през нея.
Понякога затваряш очите си,
затваряш устата си
и задържаш дъха си.
Накрая, когато достигнеш
другата страна,
виждаш поле от цветя,
чуваш пеещи птички,
лек ветрец си играе с косите ти,
усещаш крилете на пеперудите
как пърхат срещу теб.
Тази градина, приятелю мой, е любовта.
Сега вече знаеш защо казваме:
„За тези, които търсят любовта
има много работа за вършене.“
Засмях се, като чух интелекта да казва:
„Има само шест посоки
и извън тях няма нищо.
Това е границата,
няма нищо отвъд това,
което виждаме.“
Любовта каза:
„О, мой приятелю,
има пространства отвъд
и аз съм ходила там много пъти.“
Интелектът видя пазар
и започна да се пазари.
Любовта видя пазар
и видя също и сто други
удивителни места отвъд това.
Помнете Мансур,
той вярваше
в същността на любовта
и държеше на своята проповед,
като заявяваше
своята любов към любовта.
Но все пак
хората на ума го разпнаха.
Влюбените може да изглеждат
в беда голяма,
но те вътрешно празнуват.
Коравосърдечните хора на ума
са вътрешно в огромно отречение.
Интелектът каза:
„Не прави още една крачка
към унищожение,
там има само тръни.“
Любовта каза на интелекта:
„Всички тези тръни
са вътре в теб самия.“
Бъди тих и издърпай тръна на живота
вън от стъпалото на сърцето,
докато не видиш вътре в теб
това поле от цветя.
Шамс от Табриз,
ти си като слънцето
за облака на речта.
Когато се появиш,
ликът ти изпарява всеки диалог.

Мевляна Джелаледин РУМИ
(превод от англ. Здравко Станев)

От три дни чета КОСМОС на КАРЛ СЕЙГЪН ( е и ощи три-четири други неща) и съм в забележителен потрес. Първо не се сещам, дали бях гледал всичките епизоди едно време, но единственото което си спомням много ясно, как обясняваше съществуването на „друго“ измерение. Даваше пример в един двуизмерен свят на квадратчета, колко трудно се обяснява третото измерение, трябва някак да ги „вдигнеш“ „горе“, за да видят „света“ си от положение, което не им е дадено, и не им е в „света“.

Забележително е, че сигурно сме последната европейска страна в която излиза КОСМОС, но това не е основа за нещо друго, освен за елементарната констатация за нашето място в „нашата“ Цивилизация.

Потреса ми се основава на едно мое откритие. Този чичо е бил силно влюбен. ПРОСТО КАРЛ СЕЙГЪН е бил ВЛЮБЕН по един забележително красив, „безответен“ и безумен начин.
Не съм чел КОНТАКТ, но като всяко добро момче гледах Филма, и смятам, че и той също е много „влюбен“ филм.

Сега си мисля точно за това, по-какво можеш да разпознаеш Истинските ВЛЮБЕНИ от търгашите, амбулантите и занаятчиите без призвание.

Единственото което ми идва на ума е, че ВЛЮБЕНИТЕ живеят потопени в своята ЛЮБОВ, незабелязвайки „света“ на другите, и поради това нямат нужда да му се противопоставят или да го оборват.

Когато видите някой вярващ много разпалено да спори и оборва Дарвин, Хекел и пр. може да сте сигурен, че основанията на собствената му Вяра са силно разклатени. Един истински ВЛЮБЕН няма нужда от нищо друго освен от Бога, „заблудите“ на другите са просто предпоставка за неговото занимание с „политика“, за да прикрие духовната си непълноценност.

Ако видите в „научна“ книга да се громи „ограничеността“ и „назадничевостта“ на „вярващите“, трябва само да ни стане ясно нищетата в едно основно човешко измерение на списващия „учен“.

ТЕЗИ дни изчезна една Планета, искрено се надявам да се появи отново. Изчезването на коя да е е загуба.
Какво остава за ПЛАНЕТАТА-Майка.

В КОСМОСА който обитаваме Законите са неясни.
Нещата просто трябва да се ПРИЕМАТ.
А и да не се приемат, на Кого да се оплачеш!

Наистина смятам, че всяко Писане е голям Грях и Данък плащан на Глупостта.
Когато правиш нещо някъде винаги се ражда илюзията за Нещо, това е вредно, защото е Илюзия, която само замъглява Погледа.
Трика с това да пишеш виртуално е много красив, защото е с илюзията за неговата „моментност“, преходност и незначителност, което би трябвало да ни спести Илюзията.

Просто като да пишеш върху Вода!

Ето сега НИЩО няма!
И е хубаво да се РАЗБЕРЕ!

КАКВО?

ВСИЧКО което правим е толкова несъвършено, недъгаво, нездраво, временно, че върху него не можем да строим нищо отгоре.

Безсмислено!

Може би! Но има нещо обаче, което променя ВСИЧКО това!
Ако ПРАВИШ всичко с ЛЮБОВ и от ЛЮБОВ, тогава въпросът за неговото БЪДЕЩЕ е безинтересен и безсмислен.
Правиш нещата просто от ЛЮБОВ,
защото не можеш да не ги правиш,
без Надежда и без търсен Резултат.

Невероятно къде вече е Вояджър!

А къде СЕГА е КАРЛ СЕЙГЪН?

Не знам!
Но се влюбвам, като Виждам колко е бил ВЛЮБЕН!!!

77. Дом „Торо“ 1.1.

това са някой неща от дом „торо“ от първата изгора

като я правех си мислих за планета, с дом, механа, агора, „куб“, читалище и прочие, всичко необходимо за една пълноценна „планета“… много приятели казваха че имат какво да казват… започнах и… останах сам да си говоря

мъкнах камъни и дърве отвсякъде да пълня… не се пълни нищото

както и да е… туй са няколко останали неща /илюзии/ от 2004…

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе – закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие – дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да се нуждае да ходи другаде: къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо на човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обяда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието “да се чувства като у дома си”. В наше време един домакин не допуска госта си до своето огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да държиш госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която писах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж – толкова отдалечен от неговите символи е живота ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчо близко до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Уолдън или Живот в гората
Отопляване

След като напуснах старата “планета”, доста ми липсваше “Механата”, но по-скоро като дух, отколкото като място. Тя беше затворен клуб, поне така си мисля, защото беше на територия, в която навлеци, “червени маймуни” и “многострадални” творци имаха досадната необходимост да манифестират идиотската си природа повсеместно. То и затова си и стана “Легиона”, акт на отчленяване от това, което е неприемливо, лепкаво и нечистоплътно. Не аз съм виновен, че последните характеристики са точни по отношения на същества, които антропологически можем да причислим към homo sapiens.

Хубаво, но тъй като вече сме на друга “планета”, наша, подобна необходимост от затворено “заведение” за навлеци не виждам. И тъй като, колкото повече Реалността не възпира сетивата ни, Въображението се развихря се “сетих” за друго.

Тъй като вече няма нужда от “заведение”, си викам, че май е време за ДОМ.
Няма нужда от Правила, мисля си че Мярата се ражда от естествената Необходимост, когато същества са решили да общуват без задни мисли, с чисто сърце и поглед, от самото желание да споделят със съмишленици.

И тъй като намерих този ДОМ построен в текст, само го “въздигнах” виртуално.
Надявам се всеки да си намери удобен и любим кът.

Огънят е запален.

Няма нужда от пожелание “Добре дошли”, ДОМЪТ е наш.

…..

…..

Ех, …,

Няма какво да пиша след призив да пиша…

Първо ми дойде да пусна това:

“Какво е поетът? Един нещастен човек, който таи дълбоки страдания в сърцето си, но чиито устни са така оформени, че всяка въздишка или вик, които минават през тях, зазвучават като прекрасна музика. Той е като нещастниците, изтезавани на бавен огън в бика на Фаларий ( Тиранин на Агригент, по чиято заповед живи хора били печени на бавен огън в корема на меден бик. Бикът бил така направен, че виковете на жертвите излизали презустата му като музика) Техните викове не достигали до ухото на тиранина, за да го уплашат – до него те достигали като нежна музика. А хората се тълпят около поета и му говорят: попей ни скоро пак, което означава: нека нови страдания измъчват душата ти и нека устните ти запазят досегашната си форма, защото виковете само биха ни ужасили, а музиката е приятна. Към тях се присъединяват критиците и казват: това е правилно, така трябва да бъде според законите на естетиката. Е, разбира се, критикът и поетът си приличат като две капки вода, с тази разлика, че не носи страданието в сърцето си и музиката на уста. Ето защо предпочитам да бъда свинар на Амайербро и да ме разбират свинете, отколкото поет и погрешно разбран от хората.”

СЬОРЕН КИРКЕГОР

Ама ще се изтълкува тъпо, щото нито съм Поет, а и поет не съм, изобщо и писането като такова мразя, но е видно че списвам, а в горното има страшна Истина.

Не съм жител на тази планета:

“На втората планета живееше един суетен човек.
– О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! – извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
– Добър ден – каза малкият принц. – Имате странна шапка.
– За да поздравявам – отговори суетният. – Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.

– Така ли! – възкликна малкият принц, защото не го разбра.
– Плесни с ръце – обясни суетният.
Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.
„Това е по-смешно, отколкото при царя“, каза си малкия принц.
Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:
– А какво се прави – попита той, – за да оставите шапката?
Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
– Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? – попита той малкия принц.
– Какво значи да се възхищавам?
– Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.
– Но ти си сам на твоята планета!
– Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
– Аз ти се възхищавам – рече малкият принц и сви леко рамене, – но какво значение има това за теб?
И си тръгна.
„Възрастните наистина са много странни“, каза си просто малкият принц, докато пътуваше.”

Но не съм почитател и на такива:

“Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. „От такава висока планина – каза си малкият принц – ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
– Добър ден – каза за всеки случай той.
– Добър ден… Добър ден… Добър ден… – отвърна ехото.
– Кои сте вие? – каза малкият принц.
– Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… – отвърна ехото.
– Бъдете мои приятели, аз съм сам – каза той.
– Аз съм сам…аз съм сам… аз съм сам… – отвърна ехото.

„Каква странна планета! – помисли си той. – Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш… На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо…“”

Та си мисля, че наистина най-доброто е нещо като това:

“Тъкмо тогава се появи лисицата.
– Добър ден – каза лисицата.
– Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
– Тук съм, под ябълковото дърво…
– Коя си ти? – каза малкият принц. – Много си хубава…
– Аз съм лисица – рече лисицата.
– Ела да поиграем – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…
– Не мога да играя с теб – отвърна лисицата. – Не съм опитомена.
– Ах, извинявай – каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
– Какво значи „да опитомиш“?
– Ти не си оттук – рече лисицата, какво търсиш?
– Търся хората – каза малкият принц. – Какво значи „да опитомиш“?
– Хората имат пушки – каза лисицата – и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
– Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи „да опитомиш“?
– Това е нещо отдавна забравено. Значи „да се обвържеш“.
– Да се обвържеш ли?
– Разбира се – потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…
– Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете…, мисля, че ме е опитомило.
– Възможно е – каза лисицата. – На Земята могат да се видят всякакви неща…
– О, не е на Земята – каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
– На друга планета?
– Да.
– Има ли ловци на тази планета?
– Не.
– Това е интересно. А кокошки?
– Не.
– Нищо не е съвършено – въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
– Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата…

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
– Моля те… опитоми ме! – каза тя.
– На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
– Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – каза лисицата. – Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – попита малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – обясни лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо…

На другия ден малкият принц се върна.
– По-добре идвай в един и същи час – каза лисицата. – Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си… Необходими са обреди.
– Какво е обред? – попита малкият принц.
– И това е нещо отдавна забравено – каза лисицата. – Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
– Ах! – каза лисицата. – Ще заплача.
– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисицата.
– Но ще плачеш! – рече малкият принц.
– Разбира се – каза лисицата.
– Тогава не печелиш нищо!
– Печеля – отговори лисицата – заради цвета на житото.
И добави:
– Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
– Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
– Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
– Сбогом… – каза той.
– Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
– Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.
– Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
– Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.
– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
– Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.”

http://childhood.dir.bg/mp.htm

И кажи сега какво да напиша на твоето “ПИШИ!” като съм празен в момента като корема на лисица на планета без кокошки…

И какъв е този фокус, като става така, че трябва да съм отговорен за това, че съм се оставил да ме опитомят…

 

….

….

Ех, …!

Хоп, да седна по-близо!

Как да ти обясня, щото си Истински Приятел, че когато някой Приятел ти каже нещо, ти защото ти е истински Приятел се опитваш да го направиш, и самото това ти носи Радост. Обаче, когато не можеш, се ядосваш на себе си, че си толкова нефелен, че не можеш да направиш нещото за своя Приятел. И те хваща яд, на тебе си, че си подвел Приятел, и че си позволил да се обвържеш „опитомявайки се“ в нещо, което е по-скоро източник на Мъка, а не на Радост за теб си.
Просто напоследък съм страшно уморен и „недоспив“ покрай „Сагата за Малкият герой и неговите каки“.
А по принцип Празнотата в главата ми е Цел.

А сега, като на Приятел един любим и „настолен“ „фрагмент“ от Джуан Дзъ:

Когда Конфуций странствовал в царстве Чу, тамошний безумец Цзе Юй, проходя мимо него, пропел:

О, Феникс, Феникс! [28]
Как померкла доблесть твоя!
На грядущее нет надежды.
К прошлому нет возврата.
Когда Поднебесная процветает,
Мудрый окружен славой.
Когда Поднебесная в упадке,
Мудрый радуется жизни.
А в наше смутное время
Он сочтет за благо избежать казни.
Счастье легче пуха.
Нельзя его удержать.
Несчастье тяжелее всей земли,
Нельзя его обойти.
Но довольно, довольно
Править людьми властью добра!
Гибельно, гибельно
Прятаться в круге, начертанном на песке!
Земные тернии – не терзайте скитальца!
Мой путь извилист,
Не раньте мне ноги!

Деревья в лесу сами привлекают к себе топор. Масло в светильнике само сжигает себя. Коричное дерево источает аромат – и его срубают. Лаковое дерево полезно для людей – и его долбят. Все знают пользу полезного, но никто не знает пользы бесполезного.

( целият текст на Джуан Дзъ на руски е тук: http://www.jiu-jitsu.kiev.ua/files/CH_TZI.htm
Уви на български целият превод го няма досега, макар, че беше обявен да излезе. Този фрагмент за щастие го има в “Древнокитайски мислители” НИ1980 превод Бора Беливанова)

Глава IV
Сред хората

……..
……..
……..

[Когато] Конфуций отивал към [царство] Чу, безумецът от Чу – посрещащият колесниците, минал край портите и му изпял:

О феникс! О феникс!
Сбогом добродетел!
Бъдещето е далеч.
Минало, къде си?
Има път в Поднебесната –
сътворен от най-мъдрите.
Не овладеем ли пътя –
най-мъдрият си остава на страна.
Ужасно време –
спасявай се от смърт!
Щастието е като перце –
дръж го, ще хвръкне!
Но тежестта на мъката
как да снема – не зная!
Остави, о Най-мъдри!
За какво ти е добродетел!
Опасно е! Опасно е!
Остави оттатък чертата!
О страшни тръни!
Махнете се от пътя!
Пътят ми толкова криволичи.
Не ми наранявайте краката!

Планината сама се ограбва с дърветата. Маслото само се изгаря в светилника. Канеленото дърво секат затова, защото то се яде. Лаковото дърво секат затова, защото е полезно. Всички знаят колко е полезно да бъдеш полезен; но никой не знае колко е полезно да бъдеш безполезен.

76. хората в живота…

 

 

казванката е на трупчета поради липса на муза…

чаках, чаках, не идва… все пак е жена, своенравна, не можеш да й придиряш, каквото такова

/сега като се помисля, пак и така е добре, щеше да е по-страшно ако беше некой „джендър”… требеше да бегам, не да я чакам/

 

инак днес има малък повод да се обадя, виртуално се пръкнах на тази дата преди 16 години, то е някакво … престрашаване да се изложиш

 

колко неща уж станаха оттогаз, пък следа няма, върви че помни – никой…

най-напред пула се затри, колко „непреходна мислЪ” изчезна с него и колко емоция изтече у канала… след туй позишън, първа изгора, втора изгора…

моят Приятел преди 2 месеца ми звъни и разказва – получава sms, че му изтеглили 630 $ от сметката, гледа, нашите „приятели” при които хоствахме втората изгора /и я … затриха/, си изтеглили пари да я хостваме за още 3 години… от година и половина ний там нищо нямаме, но сме си платили; даже един вид ги забравихме, но се оказа че те не… имало някакво тикче, дето не сме тикнали, и мълчаливо сме се „съгласили” автоматично да продължи „връзката ни” за … още един „срок”; моят Приятел „припали” /адвокатче, какво да го правиш/ писа, фуча, „комуникира” с милите хостаджии, но веднъж пари излязат ли от „портфейл” и „голям чичо” прибере ли ги по сметка, забрави…

дето е казано когато българин с пари се срещне с американец с опит, американеца продължава с парите, а българина си остава с опита…

мъчно ми е за моят Приятел /за пари е тъпо да ти е мъчно, но за тоя дето ги губи не …/, но имах „истински” повод пак да се … сетя за тези мили предоставители на … услуги…

 

туй долното е от „Дом Торо”, от втората Изгора, отпреди 13-14 години, то е за преживяването – запазил съм ги в някакви док-ове озаглавени „experience” – то хем „преживяване“, хем и … опит

та…

 

 

Цялото това обикаляне от Планета на Планета, въздигане на Механи, срещи и сблъсъци с толкова различни хора, си носи и… Уроците.

Те не се преподават, а се преживяват…

То е като…

една Игра на Плажа през Лятото…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа мандахерцат пишки и голят задници докато си играят на големи…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа все търчат. Те бягат, не защото имат някаква бърза работа, а защото не им се стои на едно място…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като бягат гледат да вдигат колкото се може повече пясък във въздуха след себе си, така им се струва, че бягат по-бързо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа бягайки, пълнят хавлиите и главите на кибиците по пътя си със пясък, не защото го искат, а защото хавлиите и лежащите по траектория на пътя им морни, потни и червени теловища са се оказали случайно там. По силата на същата логика и при играта  с топка, когато тя с непредотвратима неизбежност удари най-противния и кисел темерут на плажа по тиквата, причината винаги ще бъде потърсена не в удара, а в топката и нейния характер…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа ако успеят за малко да се съсредоточат, ще е защото са се отдали на нещотърсачество…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа отдали се на нещотърсачество намират само това, което може да се намери… фасове, капачки, костилки разни, а при повечко късмет стотинка, две, запалка или … някой употребен презерватив, единствено останало свидетелство от нечие вече забравено скоротечно удоволствие, преживяно под лятното обсипано със звезди небе…  

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа искат непрекъснато да стоят във водата, просто защото майките им нямат това желание… ако майките забранят на децата да излизат от водата, няма да могат да ги откъснат от себе си…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа се застояват на едно място, като решат да направят нещо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, строят замъци от пясък…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, вземат та разрушат пясъчния замък на детето до тях…

просто защото са си такива…

(…вие си знаете….)

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа строят пясъчните си замъци без да мислят за тяхната нетрайност…

Това е единствената проява на съзидание на плажа…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа не могат да разберат, че това което им позволява да творят е срещата на стихиите… Само сблъсъка между двете безформени стихии морето и пясъка, създава това, от което детето може да извае моментната форма – мокрия пясък…

 

Стихиите се срещат, но никога не могат трайно да се съединят…

Слънцето напича…

Вятъра си духа…

Водата подкопава…

Пясъка изсъхва… за да се върне към своето безформие…

 

………………………

………………………

………………………

 

Накрая идва и Есента…

децата отдавна са се прибрали там, откъдето са дошли…

вече няма кой да оглася Плажа…

дали мокрия пясък очаква Лятото…

 

 

 

 

Това горното докато го писах си мислех за един Приятел, който си отиде преди три месеца…

Като кажат за някой “той много обичаше живота” нищо не разбирам, щото е едно тъпо и тъжно клише. Всички много обичат живота… какво друго свое имаш да обичаш…

Но този мой Приятел наистина “много обичаше Живота”…

 

Бяхме преди десетина години с него на море с половинки и деца и първата вечер, току-що пристигнали излизаме и той един такъв ентусиазиран вика:

 

ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕМ СИЛНО!

 

Мигам на парцали, просто не съм в час…

Аз излизам да се нахраня преди да си лягам, а той от всичко искаше да прави купон създаващ някакво преживяване. Завалията, Бог да го прости, в чудо се видя с темерут като мен, ни пия като хората, все усложнявам простите работи, само спя или чета, два лафа на кръст като хората не мога да кажа, но нали съм Приятел, трябваше да ме изтърпи…

Като се замисля сигурно съм му отровил отпуската…

 

От него много спомени ми останаха, но това със СИЛНОТО НАЧАЛО и моята неадекватност много ме е работило…

 

Винаги обаче съм мислил, че нещата си имат своя си логика и скорост, код и хоризонт, и никакъв привнесен ентусиазъм не може да придаде нищо в повече към дадена ситуация или проява… всичко си има едната Потенция, с която се ражда и нищо не може да я надскочи, а ако нямаш за цел да станеш нещастен не се и опитваш…

Разбира се има и коренно противоположни мнения…

 

Сега

тази Планета се появи благодарения на Жеста на един Приятел и Уменията на друг.

Едно  време бях писал в “Мимикрията” за Жеста, което непонятно как, но мотивира този Приятел да я направи отново, след като старата по неизяснени причини уйде в нищото …

днес си мисля, че е време да напиша нещо за по-основно  ПРЕЖИВЯВАНЕТО…

 

Ще дойде време, и ще се появи някой, който ще напише един ВИРТУАЛНО-ФИЛОСОФСКИ ТРАКТАТ, който евентуално нищо чудно да започва и така:

 

  1.      Светът е всичко което е преживяно.

1.1. Светът е съвкупност от преживяванията, а не от мненията.

1.11    Светът е определен чрез преживяванията и чрез това, че е всички преживявания.

1.12    Защото съвкупността от преживяванията, определя, какво е налице, а също така и всичко, което не е налице.

1.13    Преживяванията във виртуалното пространство са светът.

1.2      Светът се разпада на преживявания.

1.21    Едно преживяване може да е налице или да не е налице и всичко друго остава същото.

  1. Това, което е налице – преживяването, – е съществуването на състояния на мненията.

……………………………..

……………………………..

……………………………..

  1. Което не може да се преживее, за него трябва да се мълчи.  

 

Но тъй като, един подобен ТРАКТАТ е очевидно непосилна задача за един разпилян и хаотичен Ум като моя, ще трябва да оставя това на някой способен, като трябва да се задоволя само със споделянето на няколко Интуиции и Преживявания свързани с темата. Те не целят да отведат четящия накрая до някакво определено място или извод, а само да подбудят към Настроение, което си мисля, че е кохерентно на този Дом и тази Планета.

Единственото сигурно обаче е, че четящия, ако не е кохерентен само ще си загуби времето, за което предвидливо е предупреден…

 

75. за фобиометъра

  1. в събота бях на луковмарш

от 5-6 години ходя, отзад с кибиците и заблудено гражданство; преди това даже не го знаех, че го има, един Приятел беше отишъл преди години на един, полицията „отцепели” мястото на „сборището” и им събирали на влизане „данните” от личните карти,  реших че ще е много срамно за мен да не си дам „данните” на „властта” по един такъв повод… /за да ги имат за сведение/

вече не се страхувам че ще го пропусна – имам пълно доверие на прогресивната общественост и нейните медии, сигурен съм, че ще ми припомнят да отида; преди 3 години бяха сменили тактиката, и едва в последния момент „дневник” се „обади” буквално в „без 5” та на бегом едва сколасах да не наруша „традицията”…

уви „властта” не ми ще „данните” и това е…

 

  1. в събота сутринта по „националната” телевизия бях приятно изненадан от изключително стойностно и съдържателно обсъждане на темата за марша и „езика на омразата” от адела пеева, райчев и някакъв объркан персонаж с неясна позиция; вещото, критично и обективно водене на разговора от страна на журналистката не успяваха да скрият нейната чувственост и емоционална причастност с темата; това беше е един завладяващ разговор, беседа, вопъл, стон за доброта и любов съпроводен с нежни, влажни и умни погледи…

https://www.bnt.bg/bg/a/za-razlikata-mezhdu-patriotizm-i-natsionalizm

след като изгледах нямаше как да пропусна „марша”, адела е вдъхновяваща…

 

  1. имам едни любим сайт, който рядко, но регулярно посещавам; той е истинско съкровище, щото е радар за така наречения „хейт” в америка; преди в старата изгора съм пускал от него, ако нещо поради немърливост си пропуснал, там без съмнение ще намериш прономеровано и прошнуровано, лесно за използване – интересувате някой „хейт” влизаш и си го намираш…

от там имам това „съкровище” – другаде го трият немедлено, но там го пазят

в него има хейтуоч – където да си сверяваш часовника – и хейтмап където да се ориентираш на картата

https://www.splcenter.org/hatewatch

https://www.splcenter.org/hate-map

ако те интересува някой „хейт” отиваш в групите горе и си търсиш – много е просветляващо – има „анти-имигранти”, „анти-LGBT”, „анти-мюсюлмани”, „хейт-музика”, „отричащи холокоуста”, „черни сепаратисти”, „нео-конфедеристи”, ку-клукс-клан, „нео-нацисти”, „скинхедс-расисти” / ако си скинхедс, но си класово, или полово, а не расово осъзнат не можеш да изпитваш омраза, а само справедлив гняв/, не мога да скрия че любими са ми тези от групата „General Hate”- това са явно групи изповядващи някаква универсална омраза, нещо което не мога да си представя – но очевидно съществува /в америка – като страна на неограничените възможности/;  най-впечатляващото за мен обаче е следното – групите „християнска идентичност”, „радикален традиционен католицизъм” и „бял националист”, първо щото са определени „позитивно”, в тях нищо не показва омраза, не могат да ги определят като „анти-…” или „фобия”, но очевидно изпитват и упражняват някакъв страшен „хейт”…

ако за момент отделите минутка ключовото ще ви стане очевидно на момента, че са „християнски” или „бели”, щото съгласете се, че „църквата на сатана” не е включена, щото там са тези които си обичат дявола и си упражняват „любовта”, но християните мразят с туй, че търсят във вярата си „идентификация”, нали не си представяте, че еврей може да мрази, затуй че е еврей, хейт група „юдейска идентичност”, в която да влизат горди от идентификацията си с изповядвана вяра юдеи е немислима, или американските „ционисти” да са хейт група нищо че са „националисти”, те са положителни „националисти”, за разлика от „белите”  „националисти”, които с това че са „бели” пък и „националисти” вече са „хейт-група” par excellence; или например  феминистки организации или LGBT-издателства – това са едни вулкани на любов и просвета, те не мразят, те само обичат, за разлика от сборища от индоктринирани, закостенели и задръстени от предразсъдъци представители и защитници на „ценностите” на „християнското семейство” и техните … издателства

наистина е удивително колко умно, точно и прозрачно този радар за „хейта” лови и изобличава ИСТИНСКАТА омраза и мъдро насърчава ИСТИТСКАТА любов, като и дава поле да цъфти необезпокоявана…

 

  1. покрай горното направих едно „велико” откритие във българсикя либерален фейсбук / признавам че само такъв стоквам от време на време, за другите нямам нито време нито нерви…/

този най-напредничав, просветен и прогресивен „актив” на популацията останала по тези земи и пишеща от странство използва език, който не просто е твърде далеч от един висок наратив и изискан изказ, а го кара направо през просото с реч и картинка, по начин който изумява как могат хем така свободно да се „изпускат” – хем едновременно с това очевидно искрено и с цяло сърце да апелират за забрана на „езика на омраза”…

наистина съм в страшно недоумение, щото се опитвам да разбера как психологически това може да се съвмести в една глава, да мрази очевидно толкоз силно някой /задръстени, селяни, „биготи”/, да си дава пълна свобода да изрази това изгарящо ги чувство и едновременно с това абсолютно убедено да клейми използването на „езика на омраза”, и да го конструира като инструмент за затваряне на устата на всеки, който мисли различно…

и тъй щото в голямата си нужда да разбера, като един същи шаман, който в симпатична магия се опитва да преживее приемайки в себе си чуждото като свое за да може и другия да го изхвръли, разбрах че туй съм го живял вече…

нашите либерали са си старите комунисти от зората на комунизма; веднъж само да го свържеш и паралелите стават очевидни…

първо, се появява прогресивна литература, „дружинки” и прочие „организация” за разпространение на „любовта”, новите „осъзнати” маси страдат от нашата „изостаналост” липса на „масовост”, гледат с надежда навън където „техните легиони летят” / цялата стара революционна поезия ако смениш субекта от груб вмирасан на лук и пот пролетарий с изнежен метросексуален гей ще се добие пулсираща революционна актуалност… /, след туй им трябва „просвета” за „осъзнатост”, но трябва Власт за да може да се наложи туй и през образованието като „норма”, при това трябва да стане „за сметка” на самите неосъзнати… и както едно време цялата парса на комунистическата индустриализация е платило селото с тъпите си селяни, сега това трябва да се плати от задръстените традиционалисти, както едно време селото е пратило децата си в града за да създава работническа класа, сега трябва да ги праща в училище където съветски, опа, грешка, европейски експерти ще контролират правилното им „форматиране” в най-правилната научна „истина” и „свобода“…

всеки който не е съгласен – „мрази” и трябва да му е затворен „езика”

който е съгласен трябва да се насърчава да упражнява свободно, и то не е „омраза” и не е „език”, а изпята душа на вече свободни от оковите на традиции, семейство, родина, нация, църква…

и най-вече – популацията сама трябва да си плаща контрола и „просвещението”, местните либерали – освободители от всичко старо – ще поемат мечтаното МИНИСТЕРСТВО НА ЛЮБОВТА  

/ и всъщност това е темата – може ли да има „език на омраза“, ако не можем да го определим така, че да създадем един „фобиометър„, който обективно да може да мери „омразата“ и нейния „език“ използван от всички – днес сме далеч от това, щото имаме едно световно самоназначило се „министерство на любовта“ /гарантирано с „любовна“ сила/, което казва кое е и кое не е „омраза“, и едните могат „свободно“ да си мълчат за да не ги хване радара, а другите могат любовно да ги „хранят“, щото са над радара и тях „радар“ не ги лови…

единствено хубаво на тази ситуация е, че по метода на изключването можем да предположим кой стои и държи ключа в министерството на любовта днес… което не е малък прогрес/

 

  1. миналата година имаше един скандал и той беше този

http://kultura.bg/web/%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD/

един обиден весел човек написал нещо като рецензия за някакъв филм на някакви за някакъв

и нашето момче редакторче дето го публикувало не разбрало какво направило, но се „надигнала” настъпаната мотика и го праснала по главата, то се осъзнало и сега четем „ами сега…”, „грешка 404“ и „страницата, която търсите не съществува”…

дори и туй е някак разбираемо, сега, когато живееш в една „правилна“ среда и мислиш по „правилен“ начин, около теб няма много „мотики”, случило се, настъпил си, ударил се, „осъзнал се”…

но само завършен комунист, опачик, либерал, след този празен линк може да отиде и да се упражни по тема „Цензура и култура” по отношение на други без капка срам…

 

инак щото комунисти наистина не мога да слушам, щото не могат да ми кажат нещо, което вече да не са казали, остава едно наистина невероятно упражнение по наглост от тяхна страна, към което човек наистина свиква и просто … прескача

моят Приятел преди седмица ми го прати да го видя – нищо ново…

/ дъревица, като една истинска „православна“ комунистка, едновременно се явява първа защитница на православието и традиционния морал, и едновременно на комунизма и неговите постижения, как може туй да стане в една глава ми е абсолютно „невнятно“, но опитите ми в симпатичната магия трябва да ги лимитирам, щото не съм вечен…/

 

Давила – Левите наричат десни хората, намиращи се просто надясно от тях. Реакционерът се намира не надясно от левите, а срещу тях. (НС III, 24)

 

6.

моят Приятел ми прати и това преди седмица

канада преди няколко месеца двама преподаватели „разпитват” студентка /23 годишна/…

това е либерално-академична екзекуция в името на любовта

/в нета има много материал по случая…/

по същото време в билборд 100 едно „явление” беше вкарало 3 песни, тази беше стигнала 12 място в чарта

поздрави, туй горното мога да го определя само като „музикален тероризъм”

геният от клипа е на 21, успял да спи с 13 годишна, да го снима и пусне в нета, да го „излежи” и да ни „радва” с „творчеството си”

определено е много по-свободен от канадската мома, просто щото при нея има „хейт”, който е опасен за общество, а при латиноса единствено пулсираща… любов

нея „фобиометъра“ я лови, изтерзаният от задръжки маркузиански освободител се рее над радарите

 

давила – терористът е внук на либерала (НС, II, 49)

 

 

 

 

74. Колелото на живота

 

отдавна не съм споделял, някак хем ме мързи, хем ми е все тая, затуй пускам стари чаршафи … едно време имах илюзия че имам „нещо” за казване на „някого”… днес нито туй дето си мисля е нещо което ме взривява да излезе, нито си мисля че има някой който има време да чете глупости, нито че и да има време, точно моите глупости са му нужни…

туй, поне ще гледам да е кратко… / то е част, от друга казванка за вещите, технето и „силното време”, но за нея има време/

 

значи, с изпълнено от любов, смирение и благост съзнание споделям, че ми писна от педераски, лезбийски, ксенофилски илюминатско-рептилски адженди и прочие либерастка българофобска пропаганда…

олекна ми…

 

останалото е подробност…

спомням си, като бях 6-7 клас, имах братовчеди в последните класове в гимназията; те ми се струваха толкова големи и … важни /те разбира се не ме забелязваха/; и си мислех, тогава, какъв ли ще бъда аз в 11 клас, и мисля, мисля, и не мога да „видя”… разбира се, нямах съмнение, че ще бъда „голяма работа”, но „колко голяма” и „каква” не можех да знам… тогава „открих”, че това което ще съм в 11 клас зависи от това което правя в момента, тогава, в 6-7 клас… това елементарно откритие ме порази… но не доведе до особена промяна в лежерното ми отношение към съдбата на бъдещия 11-класник… и в 11 клас бях същия „дечко”, какъвто бях в 6-7, помнех „откритието” – но нямах спомен какво точно съм планирал тогава да стана – някак беше изтрито; предполагам че 6-7 клас съм си се представял доста „по-велик” 11-токласник, но „реалността винаги е резултатна от усилията” и 11-токласникът беше забравил /или психиката му услужливо беше скрила тази проекция – в сравнение с която би се родило единствено разочарование от нелепия резултат/; ако сме последователни обаче, трябва да признаем, че 11токласника просто трябва да върне всичко с ретур към мързела и несериозността на 6-7окласника… разбира се 11-токласника изобщо не си спомняше и мислеше за 6-7окласника, щото беше фиксиран в студента, в който се виждаше и проектираше всичките си надежди…

големи глупости, нали…

като студент първи клас изчетох достоевски, и не знам що, но покрай ставрогин и княз мишкин /смешно бях готов да се обзалагам че големият карамазов и ханс касторп от „вълшебната планина” на ман са 27 годишни герои/ които бяха 27-годишни, определих 27-годишната възраст като „достоевска” и като такава някак особено „важна”, трябваше нещо да „стане” при нея… докато стана на 27;… и като станах, нищо особено не стана… тогава се съсредоточих върху „христовата” възраст – която мина и … отмина, без да разбера нещо кой знае какво… почнах да чакам 40-та… няма нужда да отбелязвам че беше същото… /актуалността е съществена само като подготовка и планиране на нещо отпред…/

вече на 51 нищо не чакам, само „знам че по-добре няма да става”, преди месеци четох „бялата богиня” на грейвс в приложенията отзад има някакъв английски предговор от наши дни в който се разказва за „връзката” на грейвс с йейтс, „видение” и „бялата богиня” – „и двете книги са писани в прилив на творческо вдъхновение от поети, навлезли в своята 52-а година; и двете представят митологични системи, на които се основава поезията на техните автори и които предопределят насоката на бъдещата им работа; и двете дължат много на жените.” вътрешно се спуках да се хиля, щото подобна синхронна „кабалистика” ми напомни за едни забравени  мои „достоевски” „очаквания”…

 

и така дойдох до време в което аз почнах да „чувам” лафовете на дядо…

чуването е едно – когато пробие и до съзнанието – започваме да разбираме – за това е нужен лаг от време /за да настигнем/ и опит, който да направи чутото понятно…

тъй от известно време лафа на дядо „по-добре няма да става” ми е кристално ясен и понятен…

 

за да мога да разбирам казаното от дядо /което съм запомнил/ трябва да стана на неговата височина /или да стигна до неговото спускане/, да мога да видя от неговата перспектива…

 

и тъй постепенно започнах да схващам, че смисъла е функция на перспективата, а не универсална мерна единица в абсолютно рационален и прозрачен „пазар” на смисли и стойности /едно време в един чаршаф, като се опитвах да го обяснявам с цивилизацията IV-а, моят Приятел прочете и само каза „нищо не разбрах”, а уж беше просто – с колелцето на мишката можеш да си играеш с перспективата, да намалиш мащаба до положение в което фигурите и конкретен град в играта стават големи и ти стоят почти фронтално на екрана, или да увеличиш мащаба, като се издигаш над конкретни територии, после над цялата карта, после над облаците, докато съзерцаваш цялата земя, при което и фоновата музика изчезваше и всяка конкретика от играта се губеше, разбира се мислено можем да продължим „играта” с увеличаване на мащаба и да съзерцаем вече галактики, купове от галактики и прочие красоти, но в тая перспектива и мащаб конкретните градове и ресурси са напълно безсмислени… /

 

 

както и да е…

сега говоря за друга „перспектива”, тя е винаги пред очите и може да съзерцава на много места, но става „видима” след определена възраст… та „видях” за първи път /демек съзерцавах със съзнание/ в Арбанаси в храма “Рождество Христово”, беше преди бая години с жена ми водихме баба и дядо, тогава близо 80-годишни до Елена и Търново на „екскурзия” и може би покрай компанията и настроението беше отворено и зрящо… става дума за „колелото на живота”…

има много „колела”, по много църкви, /и в нета има много/; християнското колело на живота се различава съществено от индийското „колело на живота” /или „колело на самсара” – на английски „wheel of life” в гуглето не лови „християнско” колело, бъкано е с тибетски, ню ейдж и лайф коучинг търкала, в „европа” през средновековието има „колело на късмета”, или „съдбата” „Rota Fortunae”, но то е съвсем различно…/

тъй само за илюстрация ще турим едно християнско колело на живота на Захари Зограф от  Преображенския манастир

 

колкото и да го съзерцаваш колелото на живота докато си под 45, илюзията че още нещо предстои ти пречи да разбереш и чуеш… весело е, че дори в старите църковни колела възрастта „горе” е променлива я 30, я 36, но пика е някъде там, гръцкото „акме”, след това иде бавното разбиране…

 

значи до 30, всички живеят като „фактически безсмъртни”, „онова” „там“ е някъде неопределено „напред”, след туй има едно „плато” – на бавно изкачване, връх, и бавно слизане, в което човек се „успива” в едно всекидневие като вечно настояще, щото „перспективата” продължително се запазва почти „константна”, няма друго „място“ по колелото на такова „постоянство”, и след туй иде … спускането; това че няма как да предадеш смисъл на друг когато сте на различните етапи на колелото ми е вече очевидно, но едва след като съм в позиция, в която опита ми го крещи в ухото, а разума вече не може да откаже да го чуе… единствено старите лафове на дядо, които ми е говорил, а аз съм си мислил тогава нещо друго, ми напомнят, че това не се случва за пръв път в историята, а единствено, че едва днес смисъла им изплува за мен ясен покрай… опита

 

нещата щяха да са търпими, ако илюзията за „колективното” като индивидуална проекция на някакъв „общ смисъл” крепяха холограмата на „въобразена общност” – но това „колело” на „общността” върви същия път като човешкото „колело на живота” само че в по-големи мащаби, а тази „въобразена общност” е също елемент от друга още по-голяма „цивилизационна”, която има свое друго още по-голямо колело…

/ индийците като страхотни шмекери още от време оно са разрешили всички илюзии като поразили въображението за история с въображението за игра с числата – каква история – като ръгнеш единица за време  една Калпа, демек един ден на Брахма – от 4 320 000 000 години, който пък следва от нощ със същата продължителност, и има месеци, години и Брахма живее … 100 години  или  311 трилиона и 40 милиарда наши години … и на сред туй число `оди да си „мислиш” и разполагаш някъде „своята” история според „мащаб“… /

 

 

та

представи си едно виенско колело

като малък те качват и колкото растеш толкова по-високо се вдигаш и по-далеч виждаш, стигаш до точка от която отначало леко и неусетно почва спускането, и все по-ниско, и по-ниско – и все по-близко и по-близко виждаш – докато накрая дойде време за слизане…

и сега цялото това „виенско колело” си го представи поместено в друго виенско колело, по-голямо, което също си има „път” и в което то стои дали в началото, в края, или най-горе… няма значение – но без да разбираш, че то е част от него и че има и по-голям кръг от малкия частен кръг, който също си има фаза, няма да разбереш цялата „история” на „малкия“…

а сега си представи и трети по-голям в който е поместен средния, и се върти пак някъде вписан в някоя си своя фаза /кабинка/ на големия…

 

ще има някъде… някога ще се случи, рядко, че и трите фази на трите колела да съвпадат /или горе или  долу/, и някой път и лично, и общностно и цивилизационно се спускат надолу и приближават към края… / което просто като „фази” на пътя на „вписани“ едно в друго „колела” е естествено и няма драма/

 

понякога се чувствам в такава кабинка /тя си е моя, около мен май се возят в някакви други големи виенски колелета…/ за моето е ясно, но някак чувството че при мен се спускат и големите колела в които съм „вписан” ме изпълва с … мъка

разбира се – всичко може да е субективна илюзия родена от „пътя” на малкото колело, което приписва драмата си на по-големите, но не мисля…

 

не е болка за умиране, то и без болка се мре

 

 

 

73.  ENLIGHTENMENT

долното е от 2008 от Механата / и си е такова каквото си е станало…/

 

 

 

 

ENLIGHTENMENT

Имам една последна, но дълга казванка за Агората…

оня ден я почнах по-отдалеч, писах, писах, и се получи едно дето за никъде не става.

една маймуна танцувА, танцувА, тамън свърши да се кълчи, извика друга, и тя пак… после се появи още една, и още една, нищо не можах да направя, само следвах танца им…

накрая стана едно, дето нямаше нищо общо с началото, но някак естествено си захапа опашката…

Та…

 

 

ENLIGHTENMENT

 

на чичо ми Vanя от Ирландия

 

 

ПРЕДСТАВИ СИ един парад на планетите…

така…

това е нещо, което се случва сравнително много рядко

( “сравнителното” и “рядкото” са такива по отношение на продължителността на човешкия живот. За някое създание с продължителност на живота няколко минути, залеза и изгрева щяха да бъдат събития с “изключителна рядкост”; за щастливците, надарени с далеч по-голямата продължителност на живота ( сравнена с предходната скоротечност), точеща се … цял един ден например, пълнолунието или новолунието, можеха да имат този статус на изключителен късмет да си живял по време на тяхното случване. Ако разбира се тези създания могат да задържат и отчленят в паметта си тези цикли, така че да предават знание за тях, и да им предадат някакво по-особено значение. )

Та, парада на планетите се случва доста рядко, при това се случва извън нашата воля, ние не можем нито да го причиняваме, за да го наблюдаваме, нито да го предотвратим, ако по някаква причина решим, че ни пречи…

той просто се случва…

наблюдаваш, ако се случи по твое време, и ако имаш добри условия и добра видимост, в един момент едновременно няколко небесни тела, които инак си вървят по пътя…

 

То е като някакво намигване от Космоса… като една “японска” космическа градина със седем камъка, направена уж така, че да не можеш да ги видиш всичките едновременно; учеща те, че не можеш в нагледа да вкараш всичко в един момент, и принуждаваща те да обикаляш “въртеливо” за да събираш частиците от пъзела, който е създала…но щото е Космос, по-голямо от всеки урок, заради това, че не трябва да си сигурен никога в нищо дето се учи, ей тъй, от време на време, като “на парад” “седемте камъка” минават едновременно строени, та да ги видиш всичките заедно в един определен миг…

 

Сега… представи си, орбитата на една планета…

тя както “знаем” е елипсовидна, но и кръгла ни върши работа. Та, нека да накараме планетата малко да “обезумее” и да почне да обикаля не само в плосък кръг, а в кълбовидна орбита с определен радиус. Сега ще те помоля да си представиш още един фокус… това което виждаш е едно малко нещо, което обикаля около друго нещо…фокуса се състои в следното, представи си “негатива” на горната картинка; представи си как “кълбовидната орбита” е една желязна сфера, а планетата е само една дупка в нея…

ПРАДСТАВИ ЛИ СИ…

туй беше най-трудното…

 

Сега… представи си, че си вътре в едно таквоз кълбо с малка дупка, и си висиш в центъра му по силата на някакви си сили, подчинени на някакви си зависимости, които може и да могат да се “открият” като закони… (това в случая не ни интересува)

Какво можеш да видиш?

Една желязна сфера отвътре… с една малка дупка през която може би ще се виждат някакви неща “отвън”

Сега да поставим тази желязна сфера с дупка, в една по-голяма желязна сфера с дупка…

Вероятността да видим нещата “отвън” намалява значително, щото шанса е само в краткия момент, в който двете дупки се “насложат” и “съвпаднат”.

Да потретим операцията с желязната сфера, и още един път, и още, та тъй до седем пъти.

Каква е вероятността да видим нещо отвън?

Много по-малка от тази да наблюдаваме един голям парад на планетите…

И в какво се изразява този “парад на дупките”?

Не знам…

може би в ярък сноп светлина, идващ от Реалността извън сферите, който за миг те заслепява, а може би в някакво особено въздушно течение което преминава и те лъхва, или пък някакво вътрешно преживяване свързано неведомо с така подредените празноти. За да имаш мнение трябва да го преживееш, а за да го преживееш, трябва да имаш невероятния късмет Случая да ги подреди така, че да ти се случи…

 

 

СТАНА тъй…

разбира се, в началото нямаше никакви “сфери” и “дупки”… отначало съзерцаваш единствено петна и светлосенки…

те са си петна и светлосенки…

с времето повтарящите се стават познати…

образи…

образите си се движат сред останалите неопределени петна и светлосенки…

с това движение образите се сдобиват с развитие…

така се появяват случките…

от няколко случки се раждат историите…

тогава още няма екран-сфера и “аз”, който да го гледа…

естествено петна и светлосенки играят своята игра…

 

можеш да ги съзерцаваш безкрай…

но постепенно покрай историите почваш да се “отлепяш” от екрана…

как става?

Можеш да поискаш да видиш приятна игра на петна и светлосенки, която в момента не е пред теб…

Какво правиш?

Спомняш си…

Паметта разцепва несъединимо единството на виждащ и виждано…

Можеш да си прожектираш минали, случили се истории…

едва тогава почваш да мислиш екрана като случващ се…

и забелязваш петно, което не е като другите, в него нищо не се случва…

преминава, от време на време, и никога не се вписва в образ…

просто преминава…

има го…

празно…

дупка…

липса на завършеност…

 

щото самото то е различно от всичко друго, вписано и смислено, се съсредоточаваш върху него…

дразни те, привлича те, отблъсква те, търсиш го…

Празнотата…

Става един фокус… всичко около теб някак загубва смисъл, и обратно се връща в една безсмислена игра на петна и светлосенки…

Единствената цел да погледнеш през Дупката…

а то било въпрос на фокусиране…

поглеждащ

“отвъд” те чака един нов “свят”…

както първата сфера, и тук в началото ти се струва че си потопен в “реалността”…

всичко е много “по-истинско”… сигурно щото е “по-голямо”

новини, политика, звезди, големи интереси, големи залози, големи страсти…

няма изплуване…

пълна потопеност…

ако не си особено съсредоточен в картинките, никога няма да забележиш дупката…

отначало тя само дразни… но постепенно се поражда онази игра на сърби ме – почеши ми и почваш да я търсиш

от този момент цялото това наблюдавоно “голямо” започва да губи мащаба и значимостта си, пред любопитството да видиш “оттатък”…

 

сега, как става този фокус двете дупки да се “занитят”, така че да можеш да непрекъснато да наблюдаваш през тях, не знам, но определено работи. Сигурен съм, че първата сфера не изчезва, щото винаги мога когато поискам да посъзерцавам играта на петна и светлосенки…, но веднъж намерил празнотата в нея, винаги много лесно я “спирам” и гледам “оттатък”…

та, третата сфера беше пълна с герои и велики събития, велики страсти и велики трагедии…

можеш цял живот да гледаш, и никога няма да можеш всичко да изгледаш…

пленително и отблъскващо…

чудо и недоразумение…

човешката история…

 

по навик вече търсиш Празнотата за да видиш “оттатък”…

“занитването” работи…

през дупката в историческата сфера виждаш света построен и “прожектиран” от философите и мислителите…

тук лабиринта е пълен… щото е изход до изход, дупка до дупка

но всички са “уж-дупки”, те само ти обещават да видиш “оттатък”, но това което има там са само снимки, карти или планове, за туй което “Е”…

него всъщност в тях го няма…

Късмет е да се оправиш с тази сфера, щото истинската празнота в нея трудно се открива…

Щом я намериш и погледнеш през нея, яко си загазил…

 

щото попадаш в сферата на демоните…

сега, … ако бях писател, и исках да пиша роман, туй цялото дотук щеше да бъде пълно със съспенс, перипеттии, тайни ходове, подсказани кодове, щастливи обрати и прочие… но туй е прост и неизкусен разказ за това какво се случва, та затуй набързо преминаваме през сферите…

с демоните трудно се оправяш… по-скоро през земята им трудно преминаваш… лесно ставаш пленник, тежко се освобождаваш, жертваш всичко, нищо не получаваш…

но всеки който иска да продължи трябва да преброди “Ада” за да открие “изхода” му

да види “оттатък” …

 

там е наградата от изпитанията…

Рая…

това което си представяш за него умножено по 10 000

Кой е луд да търси изход от Рая…

дали е Истина?

все нещо те гложди отвътре…

какво ли има оттатък?

лека-полека, случайно, безстрастно, ненатрапчиво, почваш да се оглеждаш за петно, за несъвършенство… за изход…

и току май го откриваш…

поглеждаш

и виждаш светлина…

взираш се

и цялото звездно небе те заобикаля

седмата сфера…

 

Това може да продължи безкрайно…

Цял живот можеш да го съзерцаваш…

толкова е огромно а и ходът на звездите е безкраен…

вечност…

 

изведнъж от някаква звезда Светлина те удря право в челото…

то е все едно на забавен каданс куршум да пробие балон пълен с вода

ти си балона…

всичко друго се разплисква…

напълно олекваш…

 

този “звезда” е седмата дупка…

отвъд нея е Реалността

остава само Светлината…

 

 

 

докато се появи ОКОТО…

Светлината за малко изчезна и се появи То…

Вторачено, Огромно, Мигащо…

 

изчезна… Светлина…след малко пак се появи… после пак Светлина…

вече ЗНАЕШ, че това се случва наистина. Това е Реалността, няма сфери, няма дупки, няма “отвъд”… ТОВА Е.

стана тъмно… нещо се опитваше да влезе… заклещи се за малко, излезна… беше пръст… Светлина… после ме лъхна силно нещо с дъх на банани, някой се опитваше да ме издуха… След малко пак… Някой друсаше сферата яко… направо се опитваше да я счупи… истеричен Рев-громовен… после Светът се завъртя… явно бяха изритали сферата ми като топка…

няколко мига в които видях СВЕТА… летях към някакъв диван, под който стояха 3-4 топки… ударих се в тях… и всичко се успокои…

на фона на кухненски шум, миене на чинии и бръмчене на абсорбатор, несвързано бърборене по някакъв телевизизор, някакво дете продължаваше да реве…

 

Егати Света…

 

Хоризонта ми леко беше отрязан отгоре от ръба на дивана… в далечината виждах масичка с два кръстосани крака на нея. Подметките на чехлите бяха точно срещу мен, едната беше скъсана, и големият пръст на единия стърчеше обут в кафяв хавлиен чорап. Зад чехлите беше разтворен вестник, който скриваше останалото…

 

– Вече играчките почнаха да ги правят съвсем некачествени. – уж не говореше език който знам, но някак всичко му разбирах – Едно време какви играчки имаше, можеше да си ги гледаш с години… тази кога я купихме?… по миналия месец, и този хубостник вече и видя сметката…

 

шумът от кухнята спря за малко два крака забързано преминаха пред дивана, рева спря… върнаха се точно пред мен и някой се тръсна отгоре…

 

– Хм… знаеш ли… тук пише… много интересно… този месец планетите минали на парад и можело да се наблюдават… и пише… отново подобно явление щели да могат да видят правнуците на правнуците на днешните деца… Къде ли сме бляли… май трябва да му купим на келеша по-бързо нова сфера, вече е станал много досаден, не може някой непрекъснато да го държи, трябва да се научи да се занимава сам…

 

И тъй седя и зяпам изпод дивана… като труп, дето не са му затворили очите…

Единственото същество, което ме забелязва е един паяк… когато му приберат с метла паяжината от единия край, вечерта минава по долния ръб на дивана към другия, да заплете нова… тогава спира за миг, поглежда към мен и имам чувството, че ми намига… но може и само така ми се струва…

 

Та тъй…

ето ти Реалност…

“и ето ти тебе Вечност…”

парада на живота…

 

 

 

 

72. душата…

долното е от 2003 или началото на на 2004 година, тъкмо направихме първата изгора, след `пула и „позишън“ –  имаше илюзия за ново начало и се бях разпищолил… туй стоеше в начало на първия „Дом Торо“, след туй го пренесох във втората, сега тук… утре ще пусна едно подобно от втората, щото в главата от много време ми се върти нещо трето, без да са свързани показват… деградацията на илюзията, която строи „разказа“ и „картинката“ в мен… / в туй няма драма, всичко е физиология, нъл тъй…/

като го писах си спомням че много слушах Dead Can Dance, първия път съм го пуснал с  I can see now, сега вече не ги слушам, даже като дойде Lisa Gerrard нямах никакъв импулс да ходя да я видя… но все пак щото така е било ще туря  Brendan Perry с едни неща дето са писани по-късно, щото  в случая по ми гилът по повод повода

та…

 

В Началото всичко беше ……

E, то не е точно да се каже “беше”, защото и сега е повече от сигурно, че Е, и не беше още и “всичко”, защото като Едно, не е нещо, за което е смислено да говорим като за “всичко”.

Та то и затова е “трудно” да се говори за него, направо няма КАКВО да му разказваш. Разбира се, някой би си помислил, че въпросът е “как да го разкажа?”, но истината е, че в случая той е напълно безсмислен.

Но и нали не за него се разказва, и нали тъй като то няма начало, няма и край, а само едно голямо Е, просто можем да си останем с простото ТО Е.

Та, можем да започнем само с това, че в това “ТО Е” започна “това”, за което ще разкажем. И поради това, че ще го разказваме, ще се случи да го изкривяваме, натамъняваме, разпъваме, насилваме, но с утехата, че на “Това, което Е” нищо не можем да му направим, ще разкажем историята, която тече тук…

Та, в Началото всичко беше искряща Светлина в искряща Светлина.
(Или поне и така може да се разкаже.)
Това, което би било във всяка друга история “завръзка”, тук си е направо “развръзка”.
Появи се едно малко, мъничко Петънце.
(“Откъде се взе?” може да изглежда много голям и важен въпрос, но когато сме още съвсем досами “Това, което Е”, смислено е да се пита не: “Защо?”, а “Какво следва?”.)

След като се появи петънцето, се “появиха” частите. И се “появиха” не защото не са съществували, или са се били скрили, а просто защото без него тяхното съществуване е неуловимо. Те се “откриха” по един толкова естествен начин, че няма какво да се обяснява. Петънцето се появи на част от “Това, което Е”, или казано по-друг начин, просто на една част от Светлина си появи петънце.

До появата на петънцето, то и Светлината не беше Светлина, а само “Това, което Е”, защото Светлото си е Светло само по отношение тъмното.
Та, щом се появи тъмното, Светлото стана Светло.
Самото петънце се появи като студено,
И се разбра, че Светлото е Топло.
Със студеното дойде и тежкото.
Щом дойде тежкото, Светлото се оказа и Лекото.
Тежкото взе да дърпа надолу.
Така се появи и това, което наричат “долу”. А Светлото остана това, което е “Горе”.
Светлата част, която беше се “сдобила” с петънце, което и тежеше и я дърпаше надолу почувства мъка, че пада, и разбра, че това голямо Светло Топло Леко Нещо Горе, което все още я обгръщаше, беше ЛЮБОВ.

Колкото повече мъката обземаше светлата част с петънцето, толкова повече петното растеше. Колкото повече растеше, толкова повече натежаваше. Колкото повече натежаваше, толкова по-надолу падаше.
Останалите части на Светлината макар и да Искаха, не можеха да й помогнат, и то не защото нямаха Силата да го направят, те имаха неограничената Сила на Светлината, а защото не биваше да се пипа Там, където не бива да се пипа. И това, може да изглежда неразбираемо, и да се пита пак с въпроса „Защо?“, но то пак ще получи Отговор, който не отговаря с преди и сега, с причина и следствие, а се заключава в Едното, и това, което го прави да бъде “Това, което Е”. ( И тук пак защото говорим за това, за което не може да се говори, заради езика може да създадем илюзията, че има “Едно” и нещо, което му позволява да бъде такова. А такова нещо няма, защото то си е завършено и цялостно, и само на себе си основание и норма.)
Та най-просто и естествено отговорът на въпроса, Защо тази всесилна Светлина, която Иска и има Сила да помогне, не може да помогне? е:

Така стоят нещата! И всичко в тази енергийна “светлинна” мрежа е взаимосвързано по начин, по който Светлината не може да възстановява нещо без да наруши друго.

И да допълним с насилието, изкривяването, замъгляването на всяко едно пояснение:

Защото това е Единното.

Трябва да почувстваш Любовта му. Когато те обгърне – РАЗБИРАШ и ти е ЯСНО това, ако не можеш да я почувстваш и да ти се разкаже подробно, пак ще продължаваш да питаш “уточняващо”.

Та колкото повече падаше “частта Светлина с петно”, толкова повече Едното над нея за нея изглеждаше все по-блестящо и искрящо. Докато се стигна до момент, в който вече не се издържаше “с поглед” да го съзерцава, и извърна поглед вглеждайки се надолу.

Колкото и странно да е, но долу можеше да се види също само светлина. Но тя беше такава, че свободно можеше да се наблюдава. Може би работата беше в това, че тя светеше с отразена светлина, а не беше Самият й Източник. Колкото повече падаше петното, толкова повече приближаваше тази долна светлина, и толкова повече различаваше отделни части в нея.

Със самото приближаване, и мъката породена от падането намаляваше, но тя не се заместваше от ЛЮБОВТА, в която се къпеше всичко Горе при Светлината, а се появи нещо Ново, което завладя петното. Това Ново беше чувство:

Желанието.

С Желанието дойде и Магията.
Петното неусетно без да се усети омагьосваше Света и себе си.
Щом погледнеше някоя светла част от долното обкръжаващо, мигом се пораждаше Желанието да го “види” ката петно, в този момент тази светла част ставаше “петноподобна”, а с това и Друга, “оттатъшна” за Светлината.
Колкото повече “виждаше” и “петнотвореше”, толкова повече самото петно се разрастваше, върху падналата Светла част. А колкото повече то растеше, толкова повече и Желанието се увеличаваше.

Ей онова светло кълбо, което си танцуваше “със стъпките на вятъра”, посетено от Желанието се оказа топка тръни, която въздушни маси безсмислено преместваха от едно място на друго. Онзи светлинен исполин, който водеше епична битка със светлинните пчели, се оказа просто кактус насред пясъчна вихрушка. А чудната симфония идваща от онази особено ярка светлина върху голямото светло парче в далечината, “осветена” от Желанието се оказа провлачения лай на проскубан койот върху канара.

“Петнотворчеството” вървеше в такива мащаби, че се превърна направо в един вид “космогония”. Всичко се създаваше, като че ли от самото Желание, а същевременно Светлата част с малкото петънце, се беше превърнало в едно петно с малка Светлинка в него.

Когато цялата работа завършваше се появи и НОЩТА, или по-скоро тя бързо настъпваше. Тогава у петното се породи Страхът. Заоглежда се, затърси, и не виждайки спасение се разтича насам-натам … в далечината видя светлините на Града, спасителното място, където можеше да се приюти и скрие.

Бързаше като обезумяло, светлинките в настъпващия мрак останаха единствената му цел и надежда.

Светлината почти изгасна …

…………………………
…………………………
…………………………

Тялото стоеше на Улицата като омагьосано.

Забравило за всичко обкръжаващо зяпаше Светлините на Звездите, все едно че ги Виждаше за първи път.

А то май така си и беше, защото досега само случайно, помежду другото, Те се мяркаха от време на време пред очите му, но без да го ангажират с нищо. С присъствието си на Небето само потвърждаваха по-рано наученото, че има “Малка мечка”, има ”Голяма мечка”, има и ”Орион” и други подобни, и те са там, седят си, и носеха успокоението, че добре си е НАУЧИЛ.

Но този път беше различно, много различно…
И то не просто, защото Виждаше Звездите, а не откриваше съзвездия, а защото имаше странното чувство, че Те се опитват да му кажат Нещо.
С част от съзнанието (със знание за съзвездията), разбираше, че това е абсурд, но чувството беше толкова истинско, несъмнено и завладяващо, че нямаше никакво съмнение в това, че те му Говореха. Тялото обаче нищо не чуваше, чувствуваше все едно гледаше през дебело матирано стъкло някой да му показва нещо, да ръкомаха, да му говори нещо, без то да е способно да разбере какво.
И въпреки това, нямаше съмнение, че Звездите говореха на нещо вътре в него.

Всичко оставаше само в полето на едно силно Вълнение и завладяващо Чувство,
просто не можеше да откъсне Поглед от Небето, когато…
Го прасна по главата такава Светлина, че му омекнаха кълките, строполи се като отсечен дънер и остана да лежи на Улицата, като … като Тяло лежащо на улица.

Когато се освести, Тялото се изправи и огледа, познаваше всичко наоколо, но то някак си вече не беше същото, или може би си беше, но Тялото вече не беше същото. Нищо научено вече не му помагаше да разбере какво всъщност става, а нещо друго му подсказваше какво всъщност вижда.

Смътно си спомняше, какво беше станало преди да се окаже на Улицата, и май единствено, което беше несъмнено тогава е чувството на тоталното отчаяние и безсилие, които го бяха завладели, и кроткото желание да легне някъде накрая на Улицата, да се изпружи като куче до боклукчийска кофа и да си умре тихо.

Хахавото в цялата ситуация е, че сега Тялото беше завладяно от някаква еуфория, чувстваше нещо ново, което не можеше да се опише с научените лафове, с които подреждаше наличното обкръжаващо. А това май беше онова за което всички толкова много говорят и толкова малко знаят – СВОБОДА.

И наистина, това беше толкова странно, от лафовете въртящи се “в оборот“ в “света” на телата “свободата” беше на такава почит, че всяко Тяло се чувстваше длъжно да се бори за “свобода”, при това за тях думата имаше такъв очевиден смисъл, че изобщо никой не мислеше да я пояснява, като чувство.

По принцип в “света” на телата “свободата” се разбираше като възможност да се преместват в Пространството и да могат там да правят различни неща в него. Може би защото като самоочевидно се възприемаха като съществуващи само там, те полагаха усилия, така да се каже “да разширят” “свободата” си “пространствено” . А тъй като Пространството е необозримо, е явно, че и тази “борба за свобода” ще е безкрайно дълга.

С течение на времето обаче, за всяка Тяло от телата идваше момент, в който разбираше, че освен в Пространството, то съществува и във Времето. Уви за отделното Тяло Времето не беше онова необозримо, с което свързваше идеята си за “свобода”, а напротив то беше онова, в чиито неподвластни граници се чувствуваше “несвободно”, ограничено и обречено. И доколкото Пространството беше самата негова природа като Тяло, то напълно отказваше да приеме Времето, като своя граница. Точно във връзка с Времето Тялото преживяваше най-голямото си безсилие и “несвобода”. И то не като неспособност да задържи един миг, а в простата невъзможност да удължи отпуснатото му като Тяло Време. Опитвайки се да се задържи Тук, то като Тяло, чисто телесно се опитва да се хване я за табуретка, я за табла на легло, я за ръка на друго Тяло, я за каквото му попадне, само и само да остане, но Времето беше “другаде”. Със стискане тази работа не ставаше. И в това най-трагичното Доказателство, уви в “последния миг”, Тялото можеше да разбере, че може да придобива всякакви “свободи”, но никога не е могло и не можеше да бъде СВОБОДНО, доколкото е само едно Тяло.

Та сега Тялото, наблюдаваше Улицата, забързаните по нея Тела, и нещо в него му говореше, че единственото МЯСТО, където то можеше да остане СВОБОДНО е УЛИЦАТА.

Всяка една къща по нея материализираше някоя “свобода”, която беше събудена от жаждата на някоя страст, и в крайна сметка беше един капан за СВОБОДАТА.

Телата се движиха СВОБОДНИ, докато споходени от някое Настроение свиваха и влизаха някъде. Вътре вече възникваше Навика, срещу който нито научените неща, нито някакви опити за размисли, нито случайни Настроения можеха до направят каквото и било. Навика впримчваше Тялото в едно безкрайно самоочевидно по необходимостта си телодействие, където “свободата” се сблъскваше и биваше преборена с нещо, която тя самата, защото е “свобода” създаваше, и което на Тялото говореше много: “необходимостта”.

И Тялото разбра, че в това беше “цялата вързалка”, Всяка къща по Улицата даваше на Телата своя си “свобода”, която удовлетворяваше някоя страст, и си плащаше цената на това да следва своята си “необходимост”.

Тази “свобода” нямаше нищо общо с тази, за която Звездите се опитваха да говорят на Тялото.

Парадокса на тази “свобода” в къщите по Улицата, беше такава, че трябваше непрекъснато да се крие. И това сега изглеждаше толкова смешно на Тялото, защото в тези иначе отворени Къщи, пред вратите на някой от които непрекъснато премигват реклами или многозначителни символи, независимо дали ставаше дума за власт, удоволствия или уют, целящи да създадат нужното Настроение, пердета са плътно спуснати, за да не се виждат Телата вътре.
Да криеш “свободата” си е форма на СВОБОДА, но така криейки се зад завесите, Тялото не скрива себе си от другите, а по-скоро крие Звездите от себе си.

Така че само след наистина голяма колизия на Тялото с Навика, то имаше шанс, да се озове на Улицата и да Види Звездите.

И ако успее да ги чуе, …да открие Светлината в себе си.

Другото което остава е Време…

Просто трябва да се дочака ИЗГРЕВА.

……………………………
……………………………
……………………………

Тъй като не правя нищо друго освен да чакам ИЗГРЕВА, единственото към което се стремя е да не правя големи глупости.

Наистина ми е доста трудно, но все пак си мисля, че ако човек избягва да се сблъсква с Тела, с които вижда Света различно, вероятността да прави глупости с големи последици намалява съществено.

Очевидно е, че никой няма монопол върху Истината.
Пред това да тръгна да се обяснявам с някой предпочитам да призная, че съм кръгъл глупак и че нищо не разбирам. Липсата на последно основание обезсмисля всеки спор, простото надвикване на противостоящи Предубеждения, Предразсъдъци и Интуиции ме уморява и изпълва с досада.
Затова предпочитам да оставя всяка Битка, Планета и Галактика на тези с “истината”.

СВОБОДАТА дава чудната способност да можеш да започваш всичко отначало, без да чувстваш умора или страх.

Но тъй като очевидно не съм чак толкова СВОБОДЕН, че да остана на УЛИЦАТА до ИЗГРЕВА, като “свободен” реших пак да вдигна Домът по проект на ТОРО на тази нова планета, на която се надявам никой да не претендира, че някой нещо му дължи.

Няма надежда, няма и решителност, просто има една голяма къща с едни големи прозорци без пердета.

Хвърлям няколко цепеници в Огъня, премествам си стола до прозореца, качвам си краката на перваза и за първи път съжалявам, че не пуша, защото много ми си връзва една “хобитска” лула в ръка.
Да гледаш Звездите и да чакаш да те заговорят е занимание достойно да убие цяла Вечност, това което може да я прекъсне е само разговор с Приятел.

П.П.
Та тъй като сайта беше замислен да изглежда по-различно, “саморазказващо се”, но като всяко нещо творено в Хаос, е нужно Време за да си дойдат нещата по местата, реших да импровизирам с тази “историйка- интродукция” за да създам някакъв контекст.
Ако много сте се издразнили, не му придиряйте, щото да не мислите,че мога да пиша много често толкова обилно такива глупости.
Няма страшно, ей тъй просто като за “прощъпулника” се развихрих.