82. Дом „Торо“ 2.2.

туй е от 2005, собствено трябваше да се 4., 5. и 6., но тъй е не започнах 5…

 

И следващите три “парчета” могат да се пропуснат, защото са за… казармата.

4.

Без съмнение съм музикален инвалид и недоразумение. Но какво да се прави, на едни е дадено, на други не, и това трябва да се приеме.

 

Както с всяка недостатъчност се опитвам да компенсирам с мерак в употребата, само за да лъсне още по-ясно липсата. От раз мога да запея рефрените само на три парчета, всички останали трябва да съм ги чул преди малко, инак ми бегат. Двете дето винаги ги помня са Satisfaction и Lady Jane, и то е следствие единствено на гениалната им простота и якото им слушане на младини. За третата искам да разкажа, но за да не стане в един абзац изцвъкано, ще простра чаршафа, както си му и прилича…

Място бол, моето време също, а за вашето, честно, не ми пука…

 

В началото на една книжка Тимъти Лиъри ронейки горчиви сълзи за нерадата съдба на наркокултурата, заклеймява отказа на военните да използват психотропни вещества в обучението си. Според него всичко щяло да бъде различно, ако те бяха приели да “работят” в тези новооткрити през 60-те хоризонти и възможности.. Целта на военните и на наркотиците като средство се допълват – постигане на ново състояние на съзнанието.

Трябва да се забележи, че при военните клетвата представлява посвещенски ритуал, с който завършва един етап от посвещенска предподготовка, свързана с полиране на съзнанието чрез тормоз и умора, с цел изтриване на предходни навици и стереотипи на поведения и налагането на нови такива. Психотропните вещества могат да полират съзнанието и отварят в него други “двери” далеч по-добре от насилието, но тогава… голямата част от старшините, които изпълняват ролите на посвещенски жрици, щеше да стане излишна, и да настъпи кофти безработица сред тези добри, но не особено интелигентни момчета.

(както се знае за да си добър, не трябва да си интелигентен. И тук пак се връзвам на музикалната си задръстеност, щото съм успял да запомня само един стих от една вълнуваща войнишка песен

“… а добрият старшина…”

не помня какво беше направил. Почти металически Unforgivable )

Както и да е, слава Богу в родната казарма тезите на Тимъти Лиъри не вървяха и наркотиците ги избегнахме, за сметка на фатмаци и други жрици на Войната, срещите с които, за разлика от днес, бяха неизбежни като смяната на сезоните. ( Е времената бяха такива, че смяната на сезоните явно не засягаше синовете на някой особено отговорни другари, които тези дни вече се канят да стават министър-председатели) Времената бяха такива, а и аз бях връзкар, та ме пратиха да ставам фазан, това е тотем на млади войни преминали  едногодишен посвещенско-обучителен ритуал на специално място в областта известна като Дъ Гея.

Щото бях особено хвъркат в главата, до висоти, които с думи не могат да бъдат пресъздадени, 40 дневната предподготовка успешно приземи и полира съзнанието ми до степен, че вербалния ми актив беше сведен до този на 5-годишно обучено шимпанзе и определено бях преминал и обитавах полетата на Ново непознато ми преди Ниво на Не-Съзнаваното. Накрая като отмина определено за посвещение време и моята рода дойде да ме види как се целува знаме, с някакви последни недоизтрити остатъци от предишно съзнание поисках да донесат касетофон със себе си. Единственото което ясно помня от клетвата, не е знаме, кюфтета, роднини и печени пилета (така се бяха подредили), а някаква стая в някакъв апартамент и звучащите JANIS и парижкия концерт на STONES. Някакви хора ми чукаха на вратата и ме викаха да се видим…

 

Не роднините, а само Музиката можеше да ми възвърне усещането за себе си…

 

Може дълго да говоря за преживявания, които препращат насам-натам и отварят врати, през които никога инак не бих погледнал, но не това е целта. Не е възможно да се изброят. То е като да определяш материята, като изброяваш материалните обекти около себе си. Глупостите, които съм се хванал да споделям са да разкрия нещо за Преживяването като такова, но не под формата на определение, или разказването на някакви важни случки, а просто като разлистване на хербарий за сенки. Сенки на някак скрити, но живи по необясним начин в мен неща…. и който може да види, това…. което е оттатък сенките….

 

Тук искам да разкажа за една сянка в Мъглата около Преживяването на една Песен.

 

Та

по едно време на един в казармата му донесоха едно малко радио. После още някой се сдоби, трети… накрая настана радио-пандемия, около която избоя цяла конспиративна култура на криенето на апаратчета. Сега си мисля, че сигурно, ако беше забранено пушенето, мнозинството щеше да си чеши конспиративната краста в играта на стражари и апаши само с криенето на цигарите, както беше в училище, а нямаше да има и тоя зор да се притесняват и за радиата.

Както и да е. И аз се сдобих по едно време, със един SIEMENS. Малък, сребърен, в торбичка от пукащи балончета… любим. Слушах всичко когато можех… разбира се главно глупости… препускането между двете български станции и румънската дабала-джабала ми напомняше за една малка плоча на 45 оборота с “ефирните” приключения на един приятел на Мирча Кришан.

Всяка събота от 10 и половина сутринта имаше нещо като гласове и мелодии, които помним, или да се върнем години назад. Пускаха по две стари парчета и щото нямаше занятия винаги гледах да се скатая по туй време да си ги чуя… беше ми нещо като откраднат “мой си момент”.

Една събота обаче се отработваше някакъв празник, и си имаше редовни седмични занятия. В някакъв кабинет един подполковник си приказваше глупостите, как да лети снаряд, или като гръмне накъде да полегнеш, та по удобно и безболезнено да ти хвръкне тиквата. Точно в 10.30 залягам под чина, и щото няма слушалки тихо на ухо пускам да чуя какво ще пропусна. И една леля обявява ROLLING STONES…. сърцетуп… сърцестоп… почна една слушана безброй пъти песен, вече не помня коя. Изправям се на чина, ама все надолу ме дърпа. Айде още само два акорда, правя се, че си връзвам обувката… айде уж че нещо падна и го търся – още малко… Почва втората – не съм я чувал. Някакъв страхотен рътъм… BLUES… потъвам под чина окончателно… вътре съм, изобщо не ми пука за “отвън”… до мене един приятел ме дърпа за рамото да се изправя:

– Гледате бе! Ставай бе!

Нямат шанс.

Ритъмът е веднъж… безкраааааайно дъъъъълго… Завинаги…

– Намали го бе, чува се- оня вече почти ме млати.

Нямат шанс.

Чичкото с пагоните отпред също явно нещо усети…

– Школник …., нещо да не ви е лошо?

Изплувам за секунда само за да смотолевя, че ще се оправя, и потънах обратно надолу… беше наистина безкрайна ПЕСЕН.

Не знам дали щото беше готин, или наглостта ми го е препарирала, но не настоя да продължим разговора.

 

А инак свит под чина отдолу всяка секунда беше откраднато неизживяно досега красиво Блаженство в ритъма…

 

Свърши! Ама само как безкрайно свърши…

 

И да имаше трета песен, нямаше да я уважа. Исках колкото се може по-дълго да задържа в главата си това “MELODY! MELODY!”

До мене friend-а ме гледа все едно ме вижда за първи път ….

 

 

Това беше преди точно 20 години.

Тогава чух MELODY за пръв път и от раз ми стана любимата Песен. Поменех от нея само едно “MELODY! MELODY!”, но то беше свързано с такова невероятно ПРЕЖИВЯВАНЕ, че ми беше напълно достатъчно.

 

Като излезнах от казармата започнах да Я търся. Дори не знаех как се казва. Кой да ти предполага, че ще си е просто MELODY. STONES по албуми се намираше толкова трудно, че трябваше да дойде Десети, пиратите да открият техния си Клондайк, и да почнат да се чудят какво още не са издали. Когато видях BLACK & BLUE на касетка си я купих, но …. вече бях гледал “Професия репортер” на АНТОНИОНИ, и вътрешно осъзнавах, че “MELODY! MELODY!”  в главата ми звучи толкова прекрасно, че не мога и не искам  да счупя чувството в реалността.

 

Просто никога не си я пуснах

 

УДЪРЖАХ много време… преди 3 години, най-накрая ми подариха компютър и си взех две МР3 с целия STONES. … Един ден ме споходи настроение, в което тъпото любопитсво победи… и си Я пуснах…

беше толкова различно…

готино, но различно…

 

П.П. Падна ми се два пъти да ходя караул до някакво ДъГейско село да пазим бомбите да не се разбягат. Там имаше един пост, на който като се качиш на вишката в далечината се виждаше линията София-Варна…

вечер стоиш и зяпаш влаци…

един насам, друг насам…

Въображението си завистливо рисува пътуващите…

свободни хора тръгнали по свои си дела…

бързат… отиват някъде…

ти бичиш, стоиш закотвен… и времето се влачи…

 

Колко ли желания се раждат в платната на някоя заседнала лодка…

И колко ли обещания си дават веслата, какво ще направят, ако само успеят да се отлепят дъното от дъното…

 

 

всичко е Илюзия…

и свободата на движищите се…

и вярата в обещанията, които сам си даваш…

 

просто никога е нямало къде да отидеш…

всичко е само една милостивата игра на Въображението, рисуващо в Огледалото нещастно заседнал насред морето жаден за подвизи и приключения Пътешественик; за да скрие в него Отражението на един уморен и объркан  човек, чиято лодка със съдрано платно и счупени гребла е жалка играчка в ръцете на стихиите, безразлично запращащи я насам-натам.

 

/ следва започването на 5. което тъй и не започна… останаха само някакви цифри/

 

Разбарах, че не мога да го разкажа на един път… не става.

 

(направо си разбрах, че изобщо не може да се разкаже, но това като на Глупак изобщо не ми пречи да си пиша. Щото за всяко нещо може да се пише. Ако евентуално поради нек’ва си там причина не може да се пише, може да се пишат фермани – защо не може да се пише за него…)

 

Не че опитах, просто това, дето ми е казванката, си седи в главата ми и обраства още и още. Тъй че разбрах, няма как да го напиша за една вечер, а не мога да го оставя и да продължа на другия ден оттам, докъдето съм стигнал, щото ако не го пусна, и не се отърва от него веднага ми идва винаги да го почвам отначало…

 

Така се оказа, че трябва да го разкажа на части, а това променя “конструкцията”, която се основаваше на простота и краткост. Когато нямаш способности да удържаш тази простота, трябва да се примириш с неспособността си и просто да се откажеш…

и се отказах, като го оставих   да си стои незавършено…

 

Глупакът обаче затова е Глупак, щото малко да го побутнеш и си мисли, че дори и малко по-сложничко, на части и по парчета, онова Цяло, което е било като чувство и замисъл в началото, може да бъде пренесено и представено по някакъв смислен и разбираем за околните начин. Може, може и да стане по-“смислено” и “разбираемо”, но вече не е Цяло и не е същото…

 

Значи…

няма как да ви разкажа песен, като няма как да я чуете, или да обясня вкуса на вино, което не се вкусили…

а може би сте… от’де да знам…

ако сте, какъв е смисъла от разказването, вие и така ще ЗНАЕТЕ за какво става дума…

 

За да споделя ПРЕЖИВЯВАНЕ, единственото, което мога да направя, е да го разказвам…

Инак… ТО и тъй си съществува, то си е ТАМ и Е. Разбира се, мога много да се напиням да мисля КАК е Възможно, КАКВИ са неговите условия, но с това няма да получа ново, щото истината е, че ТО просто се СЛУЧВА и СТАВА, и ти или си способен и отворен за Него, или вече неспособен само изучаваш и правиш дисекции на мъртви спомени…

 

Та

 

за разказа на едно ПРЕЖИВЯВАНЕ единственото средство е езика. Но за да си способен да прехвърлиш нещо ЖИВО през неизвървимата пустинята между нас, трябва да си особено вещ в думите, да си Поет… а аз не съм…

Остават ми постните сравнения и аналогии, които като обърканото ми съзнание са едновременно и сложни, и плитки… Затова и загубата на ПРОСТОТА е загуба на Всичко, на последнта възможност НЕЩО да премине между нас…

 

Тъй че остава само да пиша Защо е невъзможно да го напиша туй, за което трябваше да пиша…

 

( Разбира се, то е, защото съм Глупав. Но това не е достатъчно обяснение. Всеки е глупав, но някой си мълчат и се сдобиват с шанса да не ги забележиш като такива, а други подобно на онзи възнисък герой на Уди Алън, си нахлузват обувки с високи токове за да изглеждат по-високи, а те ги правят да изглеждат няколко сантиметра по-ниски. Та и аз най-много да изглеждам малко по-глупав, но от толкоз Глупав, малко в повече глупав надали ще се усети…)

Тъй…

значи стигнахме до там, че преди да говорим за ПРЕЖИВЯВАНЕТО, трябва да изясним, че това говорене е ограничено от способността ни за разказване.

Тъй като тя при мен е особено ограничена, и Резултата е налице.

Всеки разказ е разказване, някой-нещо-на-някой… когато “нещото” е неуловимо, например като едно Преживяване, ни остава и можем да си служим само със сравнения и аналогии…

Като на глупак и аналогиите и сравненията ми са подвижни като пясъци в пустинята. Менят се според моментни настроения, слабости и състояния, не мога да ги държа отговорни за неразбирането което творя, те разкриват само неспособноста ми ясно, просто и кратко да разкажа това, което искам да споделя…

 

Преди много години сигурно щях да започна да обяснявам невъзможността на разказа с неспособността да се извърви заедно един Път назад….

с “незавършените” късни скулптури на Микеланджело… онази крачка преди съвършенството, която ти макар и отстрани и съзерцаващ сам правиш за да довършиш порива на Чувството и Въображението за съвършеното Цялото… именно в това е гениалното… Съвършенството отдавна другаде Микеланджело го достигнал и демонстрирал, може отново, и отново да го пресъздава, а зяпача отново, и отново да го възприема наготово… като Дадено… Но Геният открива нещо много отвъд и оттатък наличното съвършенство, той съзерцава чистата Потенция в Наличното и като Творец иска да я сподели…

Как?

Като спре няколко крачки преди съвършенството.

Защо?

За да “събуди” Зрителя и да го накара да почувства творящия Порив и да поиска да довърши като направи Крачката в съзнанието си…

Каква е Целта?

РАЗБИРАНЕТО! Извървял веднъж пътя до съвършенството… крачка по крачка назад… назад… заедно… до там, където  Творецът да посочи незаченатия мраморен блок и да каже “КАКВО ПРЕКРАСНО ТЯЛО”, а Зрителя превърнал се по този Път в Сътворец да шепне “Да, да, виждам го! Наистина, какво прекрасно тяло се крие ТАМ.”

 

Разбира се, това би било преди много години, при пулсираща инфантилия, която удържа Съвършенството макар и недостигнато като актуално възможно… днес дори патоса му ми е толкова чужд, колкото Потенцията ми пуста, а Съвършенството е толкова далеч, колкото съществуващато е налично.

 

След това,

 

по-скоро бих намерил някоя аналогия сред книжките, но има неща, които за да се разкажат се налага дори на хората на словото да ги рисуват…

Не е необходимо да си велик Творец за да създадеш съвършената по размери овца… достатъчно е Този, за когото е предназначена, да умее да я Види.  http://malkiqtprinc.atspace.com/2.htm

Уви, всеки си гледа рисунките, и покрай това забравя да се опитва да развива способността си да разбира чуждите. И нямо кой да ми разгадае картинки-тестове като този http://malkiqtprinc.atspace.com/1.htm

това трябва да се приеме, щото е повече от “естествено” да пораснеш, да спреш да рисуваш и да показваш картинките си на тези около теб, те също…

покрай това и тестовете ни стават “пораснали”, дълги, засукани, контролни въпроси, и общо взето нищо не казващи…

 

а преди години,

всичко щях да обяснявам с филми и сцени… Киното някак, като най-сложното и същевременно най-просто изкуство, има чудната способност да създава у кибика илюзията за най-ясни и недвусмислени, демек конвертируеми образи, чрез които можем да си предадем Нещо през пустинята, която ни дели…

Днес обаче вече всичките ми живи “връзки” са през Музиката…

 

Та

 

за да разкажеш не трябва непременно да си Поет, достатъчно е просто да МОЖЕШ да разказваш

например за мен Това е един от най-страхотните и вълнуващи разкази, които съм чувал

 

Гениално… Песен-Непесен… само разказ – чист FEELING.

 

TUPELO BLUES е от първата тава на JOHN LEE HOOKER – The Country Blues Of John Lee Hooker (1959) просто е забележително как самата Песен е жива и зрее. На клипа Тя сигурно е на 30 години, дори като текст се смалява, но разказа става още по-добър…

няма я пустинята – само един дядо с китара, потропващ с крачета по дъската – и вече всичко от ТАМ е ТУК – и самото ТО – вече е мое Преживяване…

 

а тук имаше една песен

http://www.youtube.com/watch?v=4_DYX3q8r4k

но някакви гадовете им пречеше хората да я слушат и я свалиха…..

/ днес 2018 я има тук  https://youtu.be/c-VMxSmylc0?t=420 /

Песента беше SEND IN THE CLOWNS в изпълнение на SARAH VAUGHAN взета от тук

http://www.amazon.com/Count-Basie-at-Carnegie-Hall/dp/B000094Q1L

 

сигурно така е по-добре, щото от една страна нали точно за това пиша, за неспособността да се обясни Чувство от нещо, което вече и го няма, а от друга как тази вече класическа песен, която съм слушал в 7-8 различни интерпретации, показват как една и съща песен, едно и също заложено чувство пораждат различни преживявания, в зависимост кой ще я представи. SARAH VAUGHAN е просто не класи, тя е друго Измерение… тя е самото ПРЕЖИВЯВАНЕ на песента, което … се превръща в твое Преживяване…

 

няма разказ…

няма пустиня…

нещо преминава…

чисто Чувство…

 

Някой са Изключителни и умеят да го Предадат… не просто да го изявят, да го излеят или да се освободят, а все едно, че няма Пустиня между него и теб, и че никога не е съществувало подобно нещо, да ти го проснат в краката, да ти го забият в главата, да ти го положат в Сърцето… и ти в такъв Момент почваш да вярваш, че наистина няма Пустиня, дори че никога не е съществувала и се опитваш на свой ред да го споделиш това откритие, да го разкажеш и … разбираш, че не можеш. Пустинята си е там…

 

Просто някой някак умеят да я преминават, а други не, и това трябва да се приеме…

След като е очевидно, че не мога да премина Пустинята ми остава да правя опити, но само като Игра… съгласете се, че не може да е сериозно някой насериозно да разказва глупости от казармата. Или може…

 

П.П.

След като криво-ляво направих опит да обясня нещо си, дето и на мен не ми е много ясно се надявам да се разбере защо това Място му е мястото в края на виртуалната Вселена, и защо търсенето и намирането му от повече от четирима-петима кибика не е успех, а погром…

За лингвиста комуникацията е факт, дори най-очевидният. Действително хората разговарят помежду си. Но за едно екзистенциално ориентирано изследване комуникацията е загадка и дори чудо. Защо? Защото съвместността като екзистенциално условие за възможността на диалогичната структура на дискурса е начин на излизане отвъд границата или преодоляване на фундаменталната самота на всяко човешко същество. Казвайки самота, нямам предвид факта, че ние често се чувсваме изолирани, макар и сред тълпа, или че живеем и умираме сами, а в един радикален смисъл, че изпитваното от отделния човек не може да бъде предадено на друг. Моят личен опит не може да стане непосредствено твой личен опит. Събитие, принадлежащо към един поток на съзнание, не може да бъде преведено в друг. И въпреки това от мен към теб преминава нещо. Нещо се предава от една жизнена сфера в друга. Това нещо не е опитът като изпитан, а неговият смисъл. И точно тук е чудото. Опитът като изпитан, изживян, остава личен, но неговото значение, смисълът му остава общностен. Затова комуникацията е преодоляване на радикалната изолираност на опита като изживян.

ПОЛ РИКЬОР. Теория на интерпретацията – нарастващият смисъл.

 

Този цитат ме е “правил” дълги години. Текстът беше в някакъв Бюлетин на СБП, който ми попадна отнякъде, в него има и “чудо” и оптимизъм, неща достатъчни за да те накара да клъвнеш “клъвнеш”…

 

Пускал съм го във всяко едно “Счупено огледало” още от “първата” Планета…

Днес вече ми е студен и чужд… той не е станал по-малко верен или значещ, просто всяко чудо и оптимизъм зависят едно от питането, с което тръгваш, второ от нещото, което търсиш…

 

Комуникацията подобно на всяко “средство” има две страни, както за предаване и придаване на смисъл, така и за пълното загубване на смисъла…

 

Какъв е смисъла на опита, който е споделен по-долу…

 

Доста съм вързан в ръцете. И винаги си е било така. Като малки покрай блоковете играхме на топчета, на дупка, триъгълник или просто кой ще чукне на другия топчето три пъти. Всеки имаше една торбичка отгоре с връв, като кесия на някой чорбаджи, дето си държеше стъкленото топчесто имане. Имаше най-различни “валути” – лимки, сирийки, биренки и разни други дето вече съм ги забравил. Пусто мойта торбичка не можах да напълня, ей тъй, и да се сдобия с някое и друго топче, с тези ръце все ги проигравах. Бях направо трагичен… истината е, че и не настоявах особено.

Веднъж с един малко по-голям от мен приятел-съсед, който на тези години ни се струва много по-голям, отиваме да си купя СТАРТ, да видим там едно-друго за ФУТБОЛА, кой ОТБОР са турнали отзаде и прочие. Разбира се, било е сряда… и както ма’аме  гащи между блоковете някакви хлапета играят на триъгълник, всеки залага по едно топче на един начертан триъгълник и хвърля от една черта, което топче изкара негово е. Баткото с мен минава покрай тях, навежда се, събира в ръка там де що топчета има по земята и си продължава. Лапетата врякват истерично и тръгват след нас…

– Айде бе, бате! Върнини ги беее! Айде моля те бе, бате, много ти се моля….

Вървим, една сюрия хлапетии около него, направо като Апостол сред ученици. Та тоя съсед, макар тогава и още невръстен, голем темерут излезна, върви си и изобщо не му пука… И аз до него подскачам:

– Айде върни им ги де! За к’во ти са… Не е честно… бла-бла-бла… тра-ла-ла…

По едно време той спря и каза:

– И АЗ КАТО БЯХ КАТО ТЯХ НА МЕН ТАКА МИ ВЗЕМАХА ТОПЧЕТАТА!

Зяпам… зяпам… и отидохме да си купя СТАРТ.”

 

Дори и да успеем да пренебрегнем нефелността на разказвача, като прескочим нелепостта на разказа се оказваме насред едно … Нищо. Безсмислено е, но е за предпочитане пред това, да си закачим цървула в плета на авторовата мисъл и като се изръсим  на земята да търсим някакъв особен смисъл в този преживян опит…

5.3.А.

“Ние живеем  заедно, взаимодействаме си, реагираме един на друг; но винаги и при всички обстоятелства сме сами. Мъчениците излизали на арената ръка за ръка; но умирали на кръста сами. Прегръщайки се, влюбените отчаяно се опитват да слеят екстаза си в едно единствено себенадрастване; напразно. По самата си природа всеки въплътен в човешко тяло дух е обречен да страда и да се радва в самота. Усещания, чувства, прозрения, фантазии – всички те са лични и като изключим символите и преразказа, несподелими. Можем да споделим информация за преживяванията си, но никога самите преживявания. От семейството до нацията всяка човешка група е общество от островни вселени.

Повечето островни вселени си приличат достатъчно, за да позволят инферентно разбиране или дори идентификация и “съпреживяване”. Така, спомняйки си за своите загуби и унижения, можем да съчувстваме на други, които са в същото положение и можем да се поставим на тяхно място ( разбира се, винаги в лeко Пикуиков смисъл). Но в някой случаи общуването между вселените е недостатъчно и дори несъществуващо. Съзнанието е място, а местата обитавани от лудите и изключително надарените, са толкова  различни от местата, където живеят обикновените мъже и жени, че няма почти никакви общи спомени, които да служат за основа на разбиране и съпреживяване. Думите се произнасят, но не успяват да кажат нищо. Нещата и събитията, за които те са знаци, принадлежат към взаимно изключващи се сфери на опит.

Способността да се видиш така, както другите те виждат, е нещо много важно. Не по-малко важна е дарбата да виждаш другите така, както се възприемат самите те. Но какво става, когато тези други принадлежат към друг биологичен вид и населяват съвсем различна вселена? Как например нормалните да разберат какво значи да бъдеш луд? Или как, без да се преродим като поети, медиуми или музикални гении, можем да посетим световете, които са били дом на Блейк, Сведенборг и Йохан Себастиан Бах? Как човек с крайна степен на ектоморфия и церебротония да се постави на мястото на някой, който страда от ендоморфия и вътрешни болести или, освен при специални условия, да сподели болката на онзи, който е на границата от ендоморфия и соматонията? За чистият бихейвиорист такива въпроси, предполагам, са безсмислени. Но за онези, които приемат теоритично онова, което практиката потвърждава – а именно, че опитът има както вътрешни, така и вътрешни аспекти, – поставените проблеми са истински проблеми, още по сериозни, защото са или напълно нерешими, или могат да се решат само при изключителни обстоятелства, които не са достъпни за всеки. Например почти е сигурно, че никога няма да разбера какво е да си сър Джон Фалстаф или Джо Луис. От друга страна, винаги ми е изглеждало възможно чрез хипноза, или автохипноза, чрез систематична медитация или подходящ наркотик да разбера отвътре онова, за което говорят халюцинаторите, медиумите и дори мистиците.”

ОЛДЪС ХЪКСЛИ

Дверите на Възприятието

ЛИК’1999

 

Горното е писано преди още “по-горното” на Пол РИКЬОР, и подобно на него е заредено с мерак, любопитство и някаква надежда… Събаря в началото всичко, за да извади после някак от ръкава един фокус, който да ни върне смисъла насред изначалната екзистенциална обреченост и потопеност в непреодолимата Самота. Уви, съмнява ме някой, който се занимава с “хипноза, или автохипноза”, систематично медитира или е намерил “подходящ” наркотик да ма’а крачоли и да си губи времето по виртуални места като това тук. Тъй че, като не сме “халюцинатори” и “медиуми”,  а “дори мистици” не сме, сме лишени от надеждата за успех в разбирането на нещо, което е отвъд тук наличното, колкото и любопитството да ни човърка да надскочим даденото…

 

Какво ни остава?

Притчи, алегории, метафори… и тъй като сме това, което сме, и те са постни и сиви, колкото е постно и сиво заобикалящото, прецедено през “цедката” сетивата ни.

 

5.3.Б.

 

що се отнася до притчите и други средства за прехвърляне на Пропастта и преминаването през Пустинята, която ни дели…

 

“Малка нощна бозица”

 

оня ден, след изборите, ударих своеобразно дъно… най-накрая прочетох “Алхимикът” на Куелю. С много малко изключения книгите с пряка реч са пълна загуба на време, “семки и бонбонки”, дето ти дрънкат в джоба, докато се радваш на новите си панталонки. ( най-тъп съм се чувствал като завършвах право, тогаз малкият ми брат без особено усилие ме запали по фентъзито…)

Трябва да си призная обаче, че като цяло Куелю много ме развесели…

Тук малко е навързано, тъй че малко по-отдалеч…

 

много си обичам Мирча ЕЛИАДЕ, в някакъв период силно ме е “правил”. В някаква област той е копал доста надълбоко, при това и впечатляващо нашироко. Малко са хората с такива способности, за това се изисква зверска отдаденост, която по правило е изключителна изключителност… единствените, с които мога да го сравня в други области са Макс Вебер, и може би Шумпетер.

Разбира се, дълбочината и широчината взаимно са в обратна корелация, за Елиаде – Китай, Египет и исляма присъстват само като фон, съществуват на картата, без да е задълбавал особено в тях, може би защото не е намирал там това, което е търсил, но и това е повече от естествено.

Това съм го пускал 2004 – http://www.izgora.com/showthread.php?t=26&page=1&highlight=%E5%EB%E8%E0%E4%E5

 

Можем обаче да си зададем следния въпрос: щом диалогът с извъневропейските духовности води само до преоткриването на някой забравени или пренебрегнати от нашата духовна традиция източници, защо трябва да ходим толкова далеч и да разпитваме индусите, африканците и океанийците? Както вече казахме, нашият собствен исторически момент ни задължава да разберем добре неевропейските култури и да установим диалог с техните автентични представители. Има и още нещо: съществува и този странен, но ободряващ факт, че промяната на духовната ни перспектива се изразява в дълбоко обновление на вътрешната ни същност. Ще приключим настоящото изложение с една хасидейска* история, която по великолепен начин илюстрира мистерията на срещата. Става дума за историята на равина Ейсик от Краков, изровена от индианиста Хайнрих Цимер в Khassidischen Bucher на Мартин Бубер. Та този благочестив, но крайно беден равин, Ейсик от Краков, сънувал веднъж, че непременно трябва да отиде в Прага, където под големия мост, водещ към кралския замък, щял да намери скрито съкровище. Той три пъти сънувал все същото нещо, накрая равинът се решил да тръгне на път. Когато пристигнал в Прага, той лесно открил моста, който обаче бил охраняван денонощно от кралската стража, и Ейсик не посмял да почне да рови. Но понеже постоянно се навъртал наоколо, привлякъл вниманието на капитана на стражите, който любезно го запитал дали е загубил нещо. Тогава равинът направо му разказал съня си, а офицерът избухнал в смях: “Клети човече, му рекъл той, нима си извървял целият този път и си протрил обущата само заради някакъв сън? Та кой разумен човек би повярвал дословно на онова, което сънува?” После му казал, че той също нееднократно чувал глас в съня си, който му нареждал: ”Върви в Краков и търси там голямо съкровище, скрито в дома на един равин на име Ейсик, син на Йекел. Съкровището е зазидано в един прашен ъгъл зад печката.” Офицерът обаче не вярвал изобщо на гласовете, които чувал в сънищата си, защото бил разумен човек. Равинът се поклонил дълбоко, поблагодарил му и побързал да се върне в Краков. Там той започнал да дълбае стената в ъгъла зад печката в дома си и открил съкровището, което сложило край на нищетата му.

“Значи, коментира историята Хайнрих Цимер, ето как истинското съкровище, това, което слага край на нищетата и на изпитанията ни, никога не е много далеч от нас и не бива да го търсим в някоя много далечна страна; то си лежи заровено там, в потайните кътчета на собствения ни дом, тоест на нашето същество. То е зад печката, то е онзи даряващ с живот и топлина център, който ръководи съществуването ни, сърцевината на сърцето ни, но само трябва да знаем къде и как да дълбаем в него. Съществува обаче и странният и неизменен факт, че единствено след благочестиво пътешествие в далечен район, в чужда страна, на нова земя можем да чуем вътрешния глас, който ръководи търсенето ни. А към този странен и неизменен факт се прибавя и друг, а именно, че този, който ни разкрива смисъла на тайнственото пътуване из нашите глъбини, трябва също да бъде чужденец, от друга вяра и от друга раса.”

Такъв е дълбокият смисъл на всяка истинска среща, а той би могъл да представлява изходна точка на нов хуманизъм в световен мащаб.

*мистична еврейска секта основана в Полша към 1740г.; иначе хасидейците са били членове на еврейска секта от времето на Макавей и синовете му, които са се отличавали със строго спазване на Моисеевите закони и с ревностно благочестие.

1953

в

МИРЧА ЕЛИАДЕ

Митове, сънища и тайнства

 

преди година и нещо прочетох “РУМИ и суфизмът” на Ева Маейерович. Там пък има публикувано едно “парче” от “Маснави” на РУМИ, което като го прочетох, се сетих за ЕЛИАДЕ, Бубер и хасидите и си паднах от смях…

Ей го

СКРИТОТО СЪКРОВИЩЕ

Жител на Багдад прахосал цялото си наследство и изпаднал в немотия. След като отправил горещи молитви към Бога, той сънувал глас, който му казвал, че в град Кайро има съкровище и къде е скрито. Пристигнал в Кайро без пари, човекът решил да проси, но се срамувал да го прави, преди да е паднала нощта. Както бродел из улиците, той бил задържан от патрул, който го взел за крадец и го смазал от бой, преди да може да обясни грешката. Най-сетне успял да разказал своя сън с такава искреност, че убедил полицейския началник. Този се провикнал: “Виждам, че не си крадец, а си добър човек; но как можа да си толкова глупав да направиш толкова дълго пътуване, осланяйки се на един сън? Аз много често сънувам съкровище, скрито в Багдад на тази и тази улица, в къщата на еди-кой си и не съм тръгнал на път заради него.” Къщата, която началникът споменал, била тази на пътника. Той, отправяйки благодарности към Бога заради това, че сполуката му е била неговата собствена грешка, се върнал в Багдад, където намерил съкровището, заровено в неговата къща.

 

(“Маснави”, VI, 4206)

в  Ева Мейерович – Руми и Суфизмът   /  ЦИИЦ, София 2004

 

Та затуй оная вечер Куелю с Алхимикът ме разсмя. Всеки може само да преразказва Света…

Въпросът е,  защо е необходимо, една еврейска секта от XVIII в. в Европа да преразказва притча на един ислямски мистик от XIII в. като своя, индолог да я “изравя”, а един бразилец от XX в. да става писател като пълни страници с романизирани стари притчи…

А отговорът е, че това е повече от естествено…

има Истини, които са Истини на самата ни Природа, и не зависят, нито от това, в кой век сме, нито на кой континент живеем, нито коя ни е вярата. Но пак според природата ни, трябва да си ги присвоим, да ги преразкажем като наши, което като Истини не може да ги направи по-неистинни, но пък така освещаваме илюзията, че нещо за да е истина, трябва да е станало наше. Цялата история на религията е една весела плетеница от заемки на Истини, притчи и истории…

 

Инак на пазара се продават две книги като “КНИГАТА на XX век”. Едната е ОДЕСЕЙ на ДЖОЙС, другата МАЙСТОРЪТ и МАРГАРИТА на БУЛГАКОВ. Това което ги обединява е, че са писани почти по едно време на века, и това, че откровено използват за “канава” истории от КНИГИ на предишни векове…

 

5.3.В.

 

Тъй се случи, че “Аз” още в гимназията “открих” последното и несъмнено обяснение за човешките дела – хората са движени от “нагон за щастие”. Беше повече от очевидно, звучеше направо съвършенно, изглеждаше ми мъдро, а и всичко се нареждаше идеално, като се и потвърждаваше от всяко последващо наблюдение. “Нагон” ми звучеше толкова първично, направо мръснишки, нещо срещу което, тогава потопен в пубертетски плам, не виждах как можеш да се бориш. А “Щастие” беше това, към което се стремиш, хората го разбират толкова различно, че обясняваше цялото разнообразие на наблюдаемото. Звучеше ми толкова добре, пък и без съмнение си беше изцяло мое откритие… което ме изпълваше с гордост и доказваше в пуберските ми очи несъмнената ми надареност и рано споходила ме мъдрост…

 

След казармата, почнах да почитам и малко философия. Още първата година, веднъж, съвсем случайно, наистина между другото, без някаква специална връзка  ми се случи да чета нещо и …хоп. Един Дойчо да вземе моля ви се, век преди Мен, да обяснява Човека с “нагона за щастие”. Почувствах се хем ограбен, хем… поласкан. Е, не беше КАНТ или ХЕГЕЛ, бедният Лудвиг Фойербах беше, оня последният, дето затворил вратата след края на немската класическа философия. Наистина в това имаше пръст Съдбата, беше пълна случайност дето го “срещнах”. Приех го като Откровение… Не съм сигурен дали в следващия момент, или в последващите два момента след като го осмислих се дарих с Момента на Великото Освобождение. Разбрах, че Тук нищо ново няма да мога да измисля, тъй да се каже всичко е измислено и съвсем спокойно без угризение на съвестта мога да си изживея живота без излишен напън. Стана ми ясно, че само откровени наглеци, или още недостатъчно чели им остава радостта от принос към съкровищницата на човешката Мъдрост. И това, което ми остава е да повтарям мъдростите на другите. Освободен от бремето да кова и дарявам “мъдрости”, почнах само да цитирам, едикой си мисли това, а онзи казва това. Това до един друг момент, в който на упражнение един там наличен не издържа и се изцепи

 

– АЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ ДОСТОЕВСКИ БЕ! ПИСНА МИ!

 

Цялото ми “цитиране” се разбираше като “правене на умен”, а за мен то си беше собствения ми фалит като способен да измисли нещо…

Тъй вече нямах какво да говоря, и макар и по-средата на ученето… почнах работа…

Не продължи дълго… бързо преболедувах и тази Илюзия.

 

Остана живота да бъде доизживян като доживотен затворник на живота…

И годишните обиколки на живота се завъртяха…

Затворени вътре в тези обиколки дори не забелязваме изминатия път…

Прапрапрабаба ми била много вярваща жена. Веднага след Освобождението, вече на възраст, отишла на поклонение в Рилския манастир. От Котленския Балкан това било, една седмица натам, една седмица там к’вот са прави по манастирите, една седмица наобратно. Транспорта бил турски, биволска кола. Това винаги ме е разсмивало, щото ми звучи като като поклонение в Рим с Turkish Airlines, или до Мека със Swiss Airlines. Но превозвачът наистина няма никакво значение, важно е самото Пътуване, то си е Пътуване навътре, в себе си, а за туй се иска Време. С днешното Хвър-кац няма време да “пътуваш”, има една досада от “ох, дано не паднем” до “опа, кацнахме.” Нищо ново за научаване, освен моментното припомняне за нашата крехка “временност”. Когато много пътуваме обаче и с този момент на вълнение от отделянето от Майката Земя се свиква, и покрай навика се изгубва и повода отново да я забележиш. Без да съм ходил кой знае къде и да съм много сведущ, не знам днес място до което да се достига за повече от седмица. Пътуването си стана вече едно хвър-кац, и ако не е свързано с работа, се заключава само до единия мерак и средства да се види. Обекта на виждането поради  скоростта на предвижване във времето е толкова “близо”, че самото Пътуване почти губи значението си.  Инак смисъла на Виждането е и в подготовката, във вълнението, което изпитваш докато Пътуваш… Както е при децата, Коледата е Прекрасна, но без  настроението на постепенно й “приблжаване”, без очакването и подготовката, тя ще си остане само една обикновена вечер…

 

В самото возене с каруца няма нищо вълуващо. Истина е, че чувстваш Пътя много “по-близък”, което далеч не означава “по-приятен”. Всяка негова неравност я поемаш направо, няма амортесьори, а като “компенсация” и се пътува доста по-дълго и нищо от него не ти е спестено. Като ти си натътри “Дъ-то”, вземеш, та клекнеш в нея, но и тъй дълго се не издържа, пак седнеш, пък слезеш да повървиш “успоредно”, па като се умориш пак отново пробваш дали пък този път няма нещо да се променило в Пътуването. Все си е едно.

 

Та и моето разказване си е едно пътуване с каруца, само дето до никъде не стига… яко друса, щото Път няма и се пере направо през мерата, едно подскачане без цел. Щото докъде води? Ами, до Наникъде! Щото и да има … Нещо, то така до него се не стига. Очевидно е, че може да си обикалям в кръг до безкрай, стига да друса и да създава Илюзията за Пътуване… само скучаещ семкаджия и квартални хаймани могат да се качат, ей тъй да позяпат сеира.

 

Да се разказва за казармата е занятие неблагодарно. То е като да обясняваш как си ринал лайна в обор, нищо интересно, но за сметка на това пък продължително.

 

В “Света на каруцата” армията е бил единствения начин, ако не си търговец, да отидеш някъде, да видиш нещо друго. И цялото “интересно” е ставало там. Инак на село, едната грижа заменя друга, всеки ден захлупва другия, сезона- сезон, годината-година, до пълната им неразличимост и безсилие да се отделиш за миг от околното за да зърнеш нещо друго. И насред целия този кръговрат по някое време някак естествено без насилие, естествено, като от никъде осъзнаваш, че си остарял, че ти идва времето, или по-точно, че времето ти е изтекло. И к’во си спомняш…

 

 

 

 

 

81. Дом „Торо“ 2.1.

туй е от втората изгора и втория дом /2005-2006/, то е за „преживяването“ и … прочие

 

\1.\

Значи “Началото” най ми е лесно да го разкажа с няколко истории от моята рода, пък който каквото успее да разбере…

 

1.

 

Прадядото на прадядо ми бил роден и живял в едно село от Еленския Балкан наречащо се Костел.

Селото се намира накрая на един път-апендикс, което като го стигнеш, нататък няма къде да отидеш и не ти остава нищо друго освен да се върнеш.

Смешното е, че тая част от моята рода е тръгнала оттам, откъдето само можеш да се връщаш…

 

Преди време бях писал за случването, в Историята не остават случилите се неща, в нея се пише за тези които са направени. Поради това и в Българската история има периоди, за които се пишат дълги страници с лакардии и с нито едно събитие сред тях. И точно поради същата причина историята на тази част от родата започва от този дядо, щото той пръв се опитал да направи нещо… като Тръгне оттам, откъдето другите само могат да се връщат…

Времето било бая турско, което определя и мащаба и целта на потеглянето. Дядото хванал събрал пари и отишъл в Осман пазар (дн. гр. Омуртаг), който лежащ на пътя за Цариград за онова време бил наистина един приличен и не случаен град. Та там дядо ми с един съселянин се хванали та отворили дюкяни…

В родата се разказва, че всичко потръгнало, но дали е така няма как да се провери.

Това което се знае, че след няколко месеца, дядо ми продал дюкяня си на съселянина и цъфнал обратно в… Костел.

Разказва се, че първото нещо, което направил като влезнал в селото било да си навие потурите, да влезе в реката и да почне да хвърля вода нагоре като да вика:

 

Е ТЕ ТАЗИ БЛАГОДАТ Я НЯМА ТАМ!

 

Тази история я разказвам, щото разкрива едно истинско ПРЕЖИВЯВАНЕ.

То не е в самата случка, а във ВРЪЗКАТА на Човек и Реката….

За едно вече загубеното, като Преживяване Единство на Човек с конкретна природна среда…

Дядо ми сигурно не се е плискал всеки ден в реката, макар че ако се е къпал, там ще да е било, но без да отиде в Града долу в който няма и дире, без за момент да я загуби, той никога не би могъл да осъзнае и оцени конститутивната за него ВРЪЗКА, която има със заобикалящото, което е и РОДНО.

Да му се ОТКРИЕ… да я ВИДИ… и да се ВЪЗРАДВА на БЛАГОДАТТА.

 

 

Времето си тъче и иска своето, скоро негови деца и внуци пак тръгнали оттам, откъдето другите могат само да се връщат. Моите прадядовци отишли по Котленския Балкан и почнали да раждат децата си там, по Добруджа, и изобщо де ги свари вече Съдбата…

Разказа за костелската РЕКА и нейната БЛАГОДАТ обаче си живей и до днес.

 

 

Преди 5-6 години, заради баба отидохме в Костел.

Да го види и РЕКАТА да я види…

Смешно е как в тези “модерни” времена, баба която тогава беше на 75 никога не беше успяла да сколаса да отиде да ВИДИ, макар че беше пълна с истории “от тати”. Истина е, че ако толкова много не я теглеше, и аз надали щях да отида. Не знам какво е почувствала или си е мислила, само накрая беше много благодарна, че я заведохме.

 

Покрай нея и аз ВИДЯХ РЕКАТА.

Да го ПРЕЖИВЕЕШ е едно, с разказ мога само да го убия…

И все пак, едно широко каменно  корито, прозрачната Вода в която да виждаш ята рибки да се щурат и в далечината …. едни деца които скачат с викове отвисоко, като че ли върху самото каменно корито… явно там имаше някакъв вир, но илюзията беше пълна и изумителна….

 

( Точно като в Живота…

Деца скачащи в каменното корито  на Реката на Живота…

Забравящи Играта, отведнъж се превръщат в рибки, щуращи без цел,

докато най-накрая не клъвнат на някоя стръв на Рибаря,

който да ги извади Навън от това водно Приключение…

И през цялото това пътуване потопени в средата остават недокоснати

дори от Интуиция за съществуването на МОРЕТО…)

 

П.П.

Баба винаги с много любов и хумор разказва за споровете между майка си и баща си за това Кое село е по-велико. Протичащи винаги, по един и същи начин, с едни и същи доводи, и завършващи с една и съща обобщаваща последна реплика на прабаба ми.

 

Родата на прабаба ми е също от Еленския Балкан, едно село много близо до Костел, но сложено по на път – Беброво. Съдбата си играе весело, щото сродила тези “еленчани” в едно котленско село… Та безкрайния спор между тези ми баба и дядо били – Кои са по Велики – Костел или Беброво! Като пинпога от доводи завършвал винаги с последна забивка на дядо, че Костел е по високо, щото Първият Български Генерал бил от там, на което идвал неизбежния женски безответен ретур на прабаба ми:

 

СТЕФАНЕ, С ЕДНО КОПЧЕ МОЖЕ ДА Е, НО БЕБРОВО Е ПО-НАПРЕД!

 

В тези спорове няма никакво ПРЕЖИВЯВАНЕ, освен може би в личния сантимент на баба.

Нещо си е било отишло.

Просто в тях няма място за РЕКАТА… лишени са от ВРЪЗКАТА и липсва БЛАГОДАТТА…

Когато нещата стигнат до това “кой е по-велик”, когато “генерала” и “копчето” скриват  РЕКАТА, ПРЕЖИВЯВАНЕТО безвъзвратно си е отишло, остават думите, доводите и надговарянето…

 

Прадядото на прадядо ми никога не му е идвало на акъла да спори и да убеждава някой колко е Велика Костелската РЕКА…

той просто е ЖИВЯЛ с нея…

 

Времето ни ни лишава от тази живителна ВРЪЗКА…

Остават ни споровете… докато не захапем някъде стръвта и Рибаря не ни изкара Там, откъдето никой не се е върнал за да ни разкаже КАКВО Е…

 

/2./

 

Когато баба почне да разказва за пореден път някоя балканджийска история, дядо засмее се, въздъхне, па каже:

– Айдя, пак се почва!

Ама си седи и слуша, нищо че отдавна ги знае всичите наизуст. Дядо май още си е влюбен в баба, и си я обича барабар с всичките и разкази… наистина не съм срещал други двама, които по толкова светъл начин да се обичат.

Иначе да се търпят съм виждал много…

 

2.

За дядовата рода обаче не знам толкова много…

Макар, че и той ходи преди години на поклонение в … Турция.

 

Историята на дядовата рода е толкова завързана, че може да бъде само балканска…

и е просто най-меко казано илюстрация, каква е Съдбата на народ търпящ Историята да му се случва, който при опитите си да се хване да я прави поверява Решенията в ръцете на Серсеми и Тъпаци, които в определени случаи дори си ги и внася от чужбина.

 

Родата на прабаба ми идва от Янорен, село намиращо се в днешна гръцка Беломорска Тракия. През 1879 г., след неслучилото им се Освобождение, три големи рода бежанци се “освободили” като бягали… и се заселили в три села на север от Балкана. “Реката на Живота” макар и с болка бързо си прави ново корито. Нещата улягат и тези беломорци, започват в полите на Балкана да се женят, раждат, умират… и всичко това, дето го наричаме живот.

 

Родата на прадядо ми е от Хиделии, то пак е в Беломорска Тракия, но тази останала в турско. Историята тук е малко по-дълга и завързана, защото Хиделии, означава “подарено село”. Разказва се, че много, много години преди това, българи от южната част на Балкана ходили през летата като сезонни работници да си изкарват прехраната по тези земи. И така дълги години. Докато бея на който работили тези българи от Копривщица (както се говори), им предложил дето ще идват и ще си ходят всяка зима, да им подари едно село да се заселят. Това е станало много преди Освобождението… И тук “Реката на Живота”, бързо прокарала коритото си и щото тези българи били работливи бързо се замогнали, до такива мащаби, до които направо е глупаво да пиша, щото звучи невероятно…

 

Дядо отиде преди десет години на екскурзия с други тракийци до Хиделии. И разправяше и снимки донесе, като се срещнали там с кмет и други, дошъл един стар турчин от селото, който като разбрал коя е рода на дядо му целунал ръката. Турците мислили, че е дошъл да си изрови имането, и му обръщали подобаващо внимание и му отправяли оферти, а дядо щото се държал “на положение”, не им е казал, че не знае къде е заровено…

 

Туй си е майтап, но истинската История за появата на дядо си е жива българска Мъка.

 

Та дошла значи Балканската Война и…

 

една беломорка от делиормана пратила мъжа си на война и зачакала с четирите си деца нейния край…

един тракиец пък в турско тази война  го освободила и Армията веднага го мобилизирала, оставяйки жена и деца у дома…

много мъже загинали, не се върнал мъжът на беломорката, останал някъде по фронтовете…

войната се храни от Ужаса на хората, жената на тракиеца не го понесла… стигнал я  бягаща някъде край “Марица течаща кървава и пенлива”… съселяните я погребали набързо край пътя бягайки да се спасяват…

 

Дошъл за малко Мирът… и мъжът от Хиделии тръгнал да си търси семейството…

Един слух, че съселянете му са в старозагорско, айде друг, че са в плевенско… обиколил цяла България… най-накрая ги намерил в Делиормана… намерил си децата и научил, че е станал вдовец…

 

 

РЕКАТА НА ЖИВОТА е велика тъкачка… къде тихо, къде бурно намира и заприда останали скъсани нишки в нова тъкан, която до преди малко е изглеждала немислима, за да продължи да тече.

Какво да прави сама жена с четири деца и вдовец с деца на ново непознато място… Взели се… и като следствие се появили дядо и брат му.

 

 

Туй цялото го разправям тук заради един въпрос на дядо, дето все пита като баба спре да разказва:

-А БЕ ЩО НИЙ СМЕ БИЛИ ТОЛКОЗ ПРОСТИ, И НИЩО НЕ СМЕ ПИТАЛИ ДА НИ РАЗКАЗВАТ?!

Дядо си мисли, че разказа и научаването става с питане… а истината е, че то става първо с желание за разказване…

Когато ПРЕЖИВЯНОТО е захлупено от  нещо ужасно и подтискащо… и Реката те пусне на ново място, където те принуждава да започнеш от нула, нямаш нито нужда, нито желание да го събуждаш отново в разказ. То си е  жива Болка.

Дори ПРЕЖИВЯВАНЕТО на хубавото от преди Ужаса наранява, защото е безвъзвратно загубено и невъзстановимо.

Обръщаш гръб и започваш отначало… но вече загубил нещо от Целостта… макар и течаща Реката е станала някак по-плитка… толкова много неща са свързани със Спомени за рани, че предпочиташ да се изгубят, отколкото да ги събуждаш…

 

П.П.

Бащата на дядо  се хванал и започнал отново от това което разбира… земи и животни.

И пак е станал това, което е бил преди на старото място…

Минали години дошли червените боклуци и му взели всичко… като го направили “общо”.

Цялото ново усилие на Живота му отново отишло в Нищото…

 

Човек се учи от ПРЕЖИВЯНОТО… то се предава и се записва в Кода, който отново и отново се развърта във всяко следващо поколение.

 

Тази история я разказвам за това, ако може да се разбере и почувства, как всичко около нас става все по-плитко и блатно. Как големите ужаси и малките идиотиите, които преживяваме трият неща от живата тъкан на Живота, която става все по бедна  и плоска.

Непрекъснатите несполуки на частни проекти в историята, прерастват в общ колапс и невъзможност за цялостен Проект на обществото.

Волята за Живот е изтляла до степен, че е загубена и вече я привиждаме само в желание за повърхностен успех и удобство.

 

Около мен е пълно с приятели на по 30-40 години, които не просто не знаят откъде идват, какво правят тук и сега и какво да очакват, а изобщо не са способни пълноценно да се свържат с друг човек. Пълната безпомощност на човешкото, давеща се в обяснителните блата на бозави, интелектуалстващи, тъпи, сложни, скопени, страхливи, фалшиви, идиотски интерпретации, които единствено демонстрират липсата на интуиция за РЕКАТА.

Невъзможността да се чуе ромолящата й страст, превръща Света, който ни заобикаля в пустинята, в която живеем….и която бавно, полека … НЕЩО пресъхва…

 

/3./

Това тук дето го почнах и още не съм го свършил, не е тема за родата, а за ПРЕЖИВЯВАНЕТО. Незнам дали съм ясен, но по принцип не ми пука, щото ако имаш какво да кажеш, го казваш както можеш. Проблемът остава в изгубеното време на четящия, но имал, загубил. Ако е нямал свободно време, нямаше да си губи тук.

И все е някакво преживяване, демек все по темата.

 

3.

Прадядото на баща ми, дошъл по “земите” дето се е случило да се пръкна преди малко повече от сто години. Дошъл от едно кюстендилско село.

Прадядото на този прадядо пък дошъл в това кюстендилско село от Горна Джумая.

Откъде е дошъл там Прадядото на прадядото на прадядото на баща ми не знам…

 

Много е весело малкият ми брат като почнеше да си казва името със всичките дядовци. Като някакъв именник, и звучи някак … по библейски… един живял, преди него втори, трети…т.н. само имена… Живели. Подробности и събития липсват. Живот.

 

Само за този първия “най”-дядо, се знае, че живял в Горна Джумая, утепал по неизвестна причина някакъв турчин там, па избягал. Прескочил Планината и се заселил в едно кюстендилско село… взел със себе си и донесъл само с името си. “Ски”-то се търкаляло през поколенията, докато по някое време изпаднало, за да има за какво да си говори дядо днес, като няма за какво друго.

 

Има два вида истории, тази на земите, и тази на хората.

Разбира се те се преплитат непрекъснато, и все пак едната е основата, а другата преждата. Набивачката на Историята ги набива до неотделимост… до неразличима тъкан. От поколенията остават само ивици, които носят имена, но за които е трудно да разкаже нещо повече от това, че са били… че са живели.

 

Защо 10 села били празни е една история, защо дошли от другия край на България да ги заселят съвсем друга. В началото на миналия век, една странна мешавица от шопи и македонци се заселили в едни оставени села. Набивачката си млатила яко…

 

Тая история я разправям за контекст на ПРЕЖИВЯВАНЕТО, което искам да споделя.

То не е мое преживяване, а е по-скоро усещане за тъкан,

“спомен” който не може да имам….

част от шарка, която говори за вече вехтия съдран и избелял килим…

 

Та

 

Дядо веднъж като разказваше за село, каза това

– СИНЕ, КАКЪВ ЖИВОТ ЩЕ Е БИЛО… МАМА КАТО СЕ ВЪРНЕШЕ НА ЗАДУШНИЦА ОТ ГРОБИЩАТА, ПО ПАРЧЕТАТА ПОЗНАВАШЕ ОТ ПИТАТА НА КОЯ ЖЕНА Е. ХОРАТА СА СИ ЯЛИ ОТ ХЛЯБА!

Наистина не знам какво да му обяснявам.

Живот който не ражда Събития, но изтъкан от събития, които обвързват Живо и Здраво. Не че живота е бил лесен, напротив, но е бил пълен, с нещо, което вече е безвъзвратно изгубено… ЦЯЛОСТ, ОБЩНОСТ, която днес няма как да СЪПРЕЖИВЕЕМ. Благодарение на нея мъжете на тези жени са правили Чудеса от храброст по фронтовете на Балканската и Първата Световна войни.

Чудеса, които потъват в пясъците на продажността и безхаберието, родили една Катастрофа…

 

П.П.

Как се е прокъсала тази тъкан…

Историите наистина са безбройни…

 

Дошла още една катастрофа… с цъфнали червените налъми… под вещо ръководство на други червени галоши…

 

На връх една Нова Година в средата на 50-те насред сняг и виелици дядо отишъл на разклона да посреща баща ми, който учил през два града, та в трети. Рейса не идвал, но нямало място за скука, щото вълци му правили компания. Качен на едно дърво имало време за размисъл и равносметка. Рейсът дошъл, решението взето, прибра ли се… и дядо оставил нова къща, занаят и пр. и отишъл при цивилизацията в града…

 

Безработица… дядо започнал в хлебозавода, мъкнел чувалите с брашно.

В града където хляба не се правил, а купувал, и където всеки познавал хляба, защото бил … еднакъв.

……………..

……………..

А Живота продължава да тъче сивата си черга…

 

Преди 25 години Баща ми заеба професия и работа и отиде да живее на село. Хвана овчарлъка и заживя в къщата, която е построил прадядо му…

и живее почти като него…

сезони….

събития…

мисля че всичко е от някакъв сантимент, да се съживи нещо….

неща, които отдавна просто ги няма…

В селото в което вече я има, я няма 6-7 къщи, и където да срещнеш човек е Събитие, всеки със всеки е скаран и не говори…

толкова е ПРАЗНО, че можеш да пасеш овцете направо пред къщата, но все се намира какво да се дели…

… А инак хляба им го носят два пъти седмично от града…

 

Дядо като се пенсионира… се върна към стария си занаят от младостта. В Града прави каручки. Почти като Сали Яшар, само дето е лишен от насладата да ги Чува.

Едно пътищата, друго шума, а и ляля идва с кола…

Лишен от Песента на колелетата, това което остава е удовлетворението от това на стари години сам да се издържа.

В душата му обаче единствено той изживява истински сблъсъка на Спомена за Преживяната и изживята ЦЯЛОСТ и съдраната конфекция на днешната реалност. Нито татко със сантимента, нито аз умозрително, можем да се докоснем до загубеното ПРЕЖИВЯВАНЕ на това загубено ЦЯЛО.

(…)

 

 

 

 

80. Дом „Торо“ 1.4.

Днес 12 юли реших да го обявя за официален Празник на ИЗГОРА!

Повода е

1817 – на 12 юли в Конкорд, щата Масачусетс, се ражда Дейвид Хенри – трето от четирите деца на Джон и Синтия Торо. Бащата е фермер и държи магазин в Конкорд.

Така че

Честит Празник

на всеки, който го почувства.

Едно време, като ученик в стаята ми имаше един фотьоил, на които поставях госта си. Имах един Приятел на които не знам защо му бях вменил в необходимост да разбере, колко Велики са QUEEN. Въртях му без откат някакви моменти от всякакви тави от едни фалшиви касетки на едно малко, бойно, глъхнещо касетофонче берящо душа с надеждата Приятеля да ЧУЕ.

В този Дом гости няма, то и табуретки май няма, ама е гот.
В мене вече няма грам патос да убеждавам някой, че някой Друг е страшно Велик, което също е хубаво. Но като чета Торо или някой като него, отвътре нещо дълбоко затрупано и забравено ме бута да намеря някой Приятел да му викам „ЧУЙ! ЧУЙ! Нали и ВЪЛШЕБНО!“

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w05.htm

Често ми казват: „Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора – особено в дъждовните и зимните дни и нощи.“ Изкушавам се да отвърна тъй: „Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец…

…………………………………………..
…………………………………………..

Вкъщи винаги имам голяма компания – особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. „Нима е самотно това езеро?“ – питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само – освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам – но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

….

Повече от очевидно е, че съм болен логоред.

Основното което ме терзае, е въпроса: Как е по-точно да се определя като наивен Глупак, или като глуповат Наивник.

Когато пиша дълго, несвързано и неясно е повече от естествено никой нищо да не разбере, но когато пиша кратко и пак не е ясно и разбрано, искрено се развеселявам. И пак се чудя как да определя тази си реакция, като глупава, или като наивна.

Празникът е бил за всеки, „който могъл да го почувства.“

Пак от горното:

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w05.htm

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички – букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане – било случайно или не – да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа – да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула – можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Преди няколко дни пуснах една много моя песен на FISH CLICHE
тя е от

Vigil In A Wilderness Of Mirrors (1989)

12 години по-късно в предпоследната му тава FILLINI DAYS’2001 има едно парче в което съм актуално влюбен, истински разбивач, по някакъв начин „свързано“ с CLICHE казва се  Obligatory Ballad

79. Дом „Торо“ 1.3.

КАК да четем ЧОРАН!

Това не е много за Дома, но май че е все тая, а нали и Форум “въртим”, така че направо. Така може и да мине за раздумка край камината, макар, че е толкова горещо, че най добре ще е да е “сказка” на перваза.

Преди няколко дни се срещнах с един Приятел на кафе, там със захарчето и сметаната поставят и навито листче с “послание”. Обикновено се пада я “Пътуване”, я ”Късмет”, я ”Здраве”. Но този път ми се “спусна” цяла мисъл.

По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал.
Подпис: Свети Августин

Веднага се сетих за едно мое тефтерче “от младостта” със сбрани “мисли”, където на челно място “цъфтеше” една “кохерентна” мисъл на Албер Камю

Да не бъдеш любим – това е само неуспех, да не обичаш – това е нещастие. Днес всички ние умираме от това нещастие.”

А няколко дена по-рано бях чел “Тетрадките” на Чоран, там през ’58 румънеца без Енчев си записал:

Всички невъзможни неща се свеждат до едно: невъзможността да обичаме, да преодолеем собствената си тъга.

(Почнах от “мислите”, щото е хубаво да е някак си свързано с предходното, но то и така ще си е свързано, щото си го следва, ама нейсе. Просто отдавна ми се говореше за една моя слабост, станала причина за един мой грях към Приятел, пък си и мисля, че някъде дълбоко е свързано и с по-горното за ВЛЮБЕНИТЕ.)

Много ми харесва Чоран!
В него има някакво такова мрачно очарование, което парадоксално весело гъделичка и провокира “здравия ми разум”, та просто ми се е превърнал в слабост, и от време на време с кеф си го препрочитам. Когато му излезнаха “Тетрадките” си прекарах една “безсънна” нощ в “гъдел”, и след това най-искрено го препоръчах на Приятел, дето не го беше и чувал. Потреса беше пълен, като разбрах, че той вижда в него Неща и Истини, и то по начин, който ми е толкова чужд, че направо се шашнах, колко съм бил сляп. За мен просто винаги е ставало дума за заблуди на един от многото слънчасали на Ницше и самообрекли се на безизходност симпатяги, които след определена възраст не мога, въпреки къде тихи, къде шумни демонстрации на страдание, да ги взема чак толкова на сериозно. Изобщо и на акъла и не ми дойде, че в случая, както е и общия Закон на Интерпретацията, това как ги виждам нещата е въпрос първо на това какво ти е в главата, после на “бленда” и всичко зависи как подхождаш към “мислите”, а от самия “Подход” вече уж с лекота и по естествен начин си следва и какво получаваш.

Та

целия смисъл да занятието със “сказката” се заключава до кратък Курс за “бленда” и “подход”

“Как да четем Чоран”

с цел макар и късно да направим опит да поправим стореното, и замитане и измиване на гузна съвест.

Първо си е хубаво да вържем гащи, като уточним, че в четенето на “тетрадки”, ”бележници”, “дневничета” и “писъмца” на други хора има нещо дълбоко непочтено, но нищо не може да устои на дълбоко клюкарската природа на “интелигентите”, които със словестни салтоморталета за по-пълното и дълбоко разбиране на “обжекта”, си пъхат носа навсякъде без грам притеснение, за да позяпат в чуждото “интимно”.
Щото май пак се заформя дълго, по-накратко.

Преди доста години, май беше в сп.“Кино”, почнаха да публикуват нещо на Тарковски, нещо което почнах да лапам жадно, докато не загрях, че завалията май прави словесен опит за сепуко. Моментално прекъснах … благодарение на което все още продължавам да го обожавам.
Когато някой описва какво,как и защо го прави е доста вероятно да развали “магията”, която така или иначе е успял да създаде.

Колкото повече “потъвате” в Някой, заради Нещо, с което ви е впечатлил първоначално, толкова повече почвате да трупате знания за несъществени неща около него, които в крайна сметка се оказват само незначителни подробности, които обаче замъгляват първоначалния момент на “откровение”, създавайки една убита “яснота”,с която добре въоръжени може да влизате в спорове, но главно с мотивацията на собствения си “Аз”, а не от живото чувство но преживяното.

Можете ли да си представите например, колко ценни щяха да са “дневниците” на Микеланджело от времето когато е създавал Давид. Е, сигурно нямаше да са толкова скъпи, колкото тези на Хитлер, но все пак… Можем ли да знаем какво е щял да пише? Не, но болка ли е? Може би, я за това, че носа и устата не се получават, а парите свършват и някакъв капут ги бави, я че задника на Давид много заприличва на този на новото каменарче, и някой вече ще вземе да се “сети”.
И като ги прочетете тези “дневници” като му видите лицето на Давид ще се сещате за пари, а в гръб за професията каменарче. И това което е било Давид, вече ще е един много “начетен” и “познат” от вас “Давид”, който ще е “пълен” със знание, но без грам магия.
Това разбира се е ала-бала.

Това за което ги “простирам” тия чаршафи на гузната съвест, е за съвсем друго.

Да се пише за кино и скулптура е занятие досадно, щото са изкуства дето се зяпат. Писането е нещо външно за тях, един вид патерица, под формата примерно на брошура, дето да ти помага, ако си идиот, или най-вече ако се чувстваш такъв, да ти обяснява какво трябва, или вече е трябвало, т.е.очаквало се е, да почувстваш при зяпането на това за което става реч.

При писателите и съпътстващите ги дневници и тетрадки, работата е по-проста, щото “мат’рала” е един, и при “брошурата”-патерица, а при “самоизясняването” на “обжекта” разликата е само в степента на “интимност”, на “допуск” до него. А щом той си е споделял на себе си, и не е сметнал за необходимо да го “положи” пред публиката, а дори е пожелал да го унищожат, е очевидно, че не е честно да се съди въз основа на него, макар тази “покрита”-“откритост” да е особено чаровна и обезоръжаваща.

Та

проблема ми с Чоран, се свежда само до моя Приятел и неговото отношение, и то главно заради това, че се чувствам един вид глупава причина.

И значи,

Откъде да започнем. Просто от НЕСПОСОБНОСТТА да се ОБИЧА.
Търсенето на Съвършенството и Мъдростта в някаква неуязвима от чувства самодостатъчност е илюзия, която рисува Път в Нищото, и това е до което Ницше докарва всеки, който го е взел прекалено насериозно.

Та

КАК се чете Чоран, или Ницше, или който и да било от редицата скопци за ЛЮБОВТА.

ЧЕТАТ се така, както човек носещ само дълга РОБА, която се нахлузва през главата, ръзглежда голяма кутия пълна с пъстри КОПЧЕТА.

Има много копчета на които не обръща никакво внимание, има много които го очароват с красотата си, други с екзотичността си, НО той посяга към тях без да са му нужни, те не му трябват.
Дрехата му няма илици.

Само за момент да си помисли да прекрои РОБАТА си, заради Мода, или щото му се е сторило красиво да си сложи подобни копчета, и го пишете бегал. Играта и “нуждата” ти “захапват” ръкава, и целия отгоре до долу ставаш на “дупки”, които приемаш за илици, които се нуждаят от стилни копчета, които изискват други, а те от своя страна други. Докато от простата, но цяла РОБА не остане нищо, от което да си личи Началото.
Така че, ако случайно си скъсаш РОБАТА някъде, не е срамно да си сложиш една кръпка от профанно клише, на което интуитивно вярваш, отколкото модна или ефектна кръпка, или да си сложиш копче дето ти е грабнало окото в някоя случайно попаднала ти кутия с копчета.

Наистина е забележително, че Ницше е най-големия немски стилист, а при Чоран е дори още по-забележително, защото постига “качество” не на майчиния си език. Имат изключителни образци, които и в красотата си, и на пръв поглед несъмнената си очевидност, направо те карат да си направиш Халат с копчета.

А иначе ми е много симпатично как скритата носталгия към простата РОБА, се прикрива, срамежливо призната като чувство, но принизена с квалификация “клише”.

Нищо не може да ни развълнува така, както някои клешета, прочетени в подходящ момент, особено онези, които се отнасян до неустойчивостта на нещата, до преходността на славата и до забравата.” (1963 г.)

В края на краищата коя Голяма Истина не е убита, като е доведена до клише, за да може някой да я довърши, просто защото е станала “клише”.

За да не осъмнем ето един пример за едно такова “клише”, което наистина “развълнува”, но не поради “подходящ момент”, а защото самото То създава МОМЕНТ, в който можеш да Избираш и да Променяш.

Ти погуби живота си в отивания и идвания
с желания за синове, с желания за семейство и имот.
Смъртта има свой демон. Докато си жив, търси
наоколо и хитрост, ако си хитрец!
Ти не ще почувстваш истинския ужас на смъртта,
докато не я видиш очи в очи след нейното идване.
Надяваш се на повече, отколкото можеш да постигнеш,
а животът неизбежно се стопява, даже дълго да продължава.
Докога, докога ще си оплетен в надеждите!
Една надежда приключва, други надежди подхранваш.
Не видя ле вчерашния цар кога отмина?
Нима друг някой жив е взел от земния живот, каквото той взе?
Погубва го Онзи, Който продължава да погубва царете.
На вечерта той получава царство, а на сутринта го губи.
Колко много царе са отнесени от превратностите на времето!
Те са поуки за нас и са пословични хора.

Или това “клише”:

Слава на Аллаха за онова, което виждаме!
Всеки, от които се нуждаят, се гордее.
О, ти, който създаваш и си отиваш
С угрижено сърце след дълги мъки,
Колко прекрасна е постелята на земята! Задоволи се с нея!
Иди си от злато с бавни стъпки!
Колко достойно е търпението, колко хубава
Е правдата, какво украшение са те за човека!
Глупостта е нещастие, богобоязънта- убежище,
Добротата – благоденствие, непретенциозността – богатство.
Ако ще скъперничиш, бъди скъперник в мъдростта!
Ако ще се побратимяваш, побратими се с богобоязливите!
Каква полза от човека, от когото не се очаква благо
Никога и не е в безопасност от страданието!
Аллах принадлежи на хората с делата им.
На всеки, който възнамерява, принадлежи намерението му.
Който търси земния живот усърдно,
Той живее в безкрайна мизерия.

Абу л-‘Атахия ( 748-825)
Превод Цветан Теофанов

В “Счупеното огледало” пуснах още две много дълги “клишета”:

http://www.izgora.org/forum/viewtopic.php?p=531#531

И то пак на този арабски приятел, който ми е много симпатичен, макар че се чудих дали да не пусна нещо “клиширано” китайско, индийско, или пък Питагорейските Златни стихове, които като ги четеш на вълната “определен момент” и “развълнуване” също можеш да ги видиш като “клишета”. Но в арабското готиното е, че и с “невъоръжено око”се виждат цитати от Ригведа и много други стари неща на 1500 – 2000 години отдалечени от времето на автора, т.е. клиширани на N-та степен, но явно вълнуващи всеки, който успява да Съживи “клишето”. При Чоран скритите “цитати” от Ницше и Достоевски също се прескачат, но явно за него, поради живеенето в тях не минават за “клишета”.

Трябва да си имал голям Проблем, за да не можеш да живееш като ВЛЮБЕН.
(И ето как езика пак ни изнасилва с това – “като”. Значи просто ДА СИ ВЛЮБЕН.)

Същественото Чоран си го КАЗВА:

Защо съм неудачник? Защото се стремях към БЛАЖЕНСТВО, към свръхчовешко щастие и защото, като не можах да го постигна, затънах в обратното, в под-човешка тъга, тъга на животно, още по-лошо – на насекомо.
Желаех щастието, от което вкусваме, когато се издигнем до боговете, а слязох до нивото на термита.
Не знам какво ме спря по пътя към блаженството. Явно не съм създаден за него. Както винаги при мен ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО обяснява всичко.
Смятах се призван да стана мистик (сякаш човек може да СТАНЕ мистик! – човек Е мистик), но трябва да кажа, че в природата ми е да бъда скептик или по-скоро ЕРЕТИК на скептицизма. Всъщност скептицизмът е антипод на блаженството. Изпаднах в съмнения, защото се целях твърде високо. СКЕПТИКЪТ Е НЕУСПЯЛ МИСТИК. Надценил своята страст, видял, че тя го е напуснала, мистикът няма друг избор, освен да прегърне учение, което го отхвърля, което оспорва стойността й и я свежда до повърхностен порив, лишен от метафизично измерение, до прищявка или смущение в психиката. Скептицизмът е самонаказание – скептикът не може да си прости, че е спрял насред път. И си отмъщава на това, към което се е стремил, обвинява идеала, който не е постигнал, принизява го и го осмива, самобичува се чрез най-старата и най-скъпата си мечта.”

Дето се вика: Те това е!

Само още едно за последно: поради что Чоран, образно казано е демонтирал “антената” си за ДЪЛГИ вълни?
Демек от де му иде “предопределението”?
Не знам дали подобно на Ницше, като реакция на таткото-поп, като инфантилен опит и жест на еманципация.
Или от ранния промискуетет, причината на който е толкова тъпа, че дори е жалка. (описана в писмо до Жак Льоридер, и включена много подходящо като “глава” “Вайнингер” в “Упражнения по възхита”.)

Винаги съм се шашкал на Глупостта и объркаността на стадата симпатични многострадални начетени многознайковци, който се опитват на Въпроси получени на “Дълги” вълни да отговарят на “честотите” на “УКВ”. Наистина единственото, което им остава е само Физиологията, е и някаква неопределена Тъга, която явно безуспешно се опитва да подскаже на Идиота, че нещо в него, иска от време на време да послуша и “Дълги”.

Това е драмата на съвременните интелектуалци “освободени” от “илюзии” и “клишета”.

С каква лекота ставаш център на света посред някое изречение! Писането и почитта не се спогаждат: волю неволю, да говориш за Бога означава да го гледаш ОТВИСОКО. Писането е реваншът на сътвореното, неговият отговор на едно претупано Сътворение.
(Изповед накратко. “Упражнения по възхита”)

От горното пряко следва:

Да загубиш вяра в себе си – това е смъртта в живота, ни повече, ни по-малко.” (1965)

моето “определение” “смърт в живота” е за Самотата, явно обаче Чоран е съществено по-„жив“ от мен. Зора е всичко да се сведе само до думи, и с това “писане” и “отвисоко” са бла-бла игра на Демиург на нефелни да Видят.

Няма по-хубаво казано от РУМИ

ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ, КАКВО СА ДУМИТЕ?
БОДЛИ В ПЛЕТА,
КОЙТО ЛОЗЕТО ОБГРАЖДА.

Дали ще успееш да Видиш “Лозето”?
Или ще спреш преди, одраскан на тръните.
Или подлъган по-красиви цветчета ще се отдалечиш от “Лозето” и в крайна сметка ще се окажеш насред едно голямо … Нищо.

Това която исках да кажа на моя приятел е пази си РОБАТА цяла, не ти трябват копчета и епулети.

ИСТИНАТА е в придаването на ЖИВОТ и изживяването на вечните “КЛИШЕТА”.

 

Просто FISH

78. Дом „Торо“ 1.2.

туй пак е продължение от 2003-2004…

Ех …,

какво е „умора“?
какво е „страшно“?

Има един арабски панегерик, който описвайки битка на възхваляван благодетел, я сравнява с дъжд и гръмотевици, и в края казва „ПТИЦИТЕ ЗАПЪЛЗЯХА“!

Запълзели са или от „дъжда“ /т.е. кръвта на битката/, който е толкова обилен, че е намокрил крилата им, направил ги тежки до степен, че не могат отново да полетят, или просто са преяли и натежали от многобройната леш след битката.

Това което е ВЪЛШЕБНОТО на това МЯСТО и този ДОМ, че неговата Енергия и активност е следствие САМО на неговите планетяни. На Нуждата им да кажат Нещо. Нуждата да кажеш, и нуждата да помълчиш са еднакво Ценни.

Когато си кача краката на перваза, с чаша лимонов чай с лед, и Гледам през Прозореца чудната пасторална гледка открила се през него, благодаря на всички, че няма веднага двама от тях да решат да се драчат точно пред мен, и да си показват магариите.

Не знам защо не виждаш как като си мълча, редовно ти се усмихвам и поздравявам без думи. Винаги когато влизаш ти се радвам, и дори да не кажеш нещо, пак.
Няма нищо страшно. Напротив ПРЕКРАСНО Е!
И е „страшно“ КРАСИВО.

Не искам да обсъждам други Планети, Живота там е проблем на техните обитатели, просто е хубаво да се разбере, че видимия на повърхността излишък от Енергия, е самосъздал се и самоакумулиран въздух в свирката. Тя е като голям Брутен Вътрешен Продукт, създаден от тютюневата промишленост, създаваща с продуктите си нужда от допълнителна медицинска помощ, която добавя своето към растежа към БВП, Рекламата към тютюнджиите и „борбата“ за техния „здрав разум“.

Тука щото нещата са по условие ПРОСТИ, са и по-СПОКОЙНИ.
И ти вместо да изпиташ истинското БЛАЖЕНСТВО, се „страхуваш“.

Истина е, че Планетата май е по-голяма отколкото е необходимо, но отначало като всички българи „мислещи“ за нещо дето го няма, ентусиазма беше доста по-голям. Имаше едни Приятели дето приказваха, че ръцете ги сърбят да пишат, само чакат Мястото, явно обаче тогава само са си чесали езиците, но нали знаеш, че така стоят нещата с Приятелите.

Просто няма място за „страшно“ и за „костеливи орехи оставени на страна“.

Всеки път когато влезеш погледни насам, и дори да си мълча ще видиш как ти се усмихвам, и че няма нищо „страшно“ и нищо „орехово“ в ситуацията. 

🙂

Няма Надежда, няма Решителност. КОЛКОТО-ТОЛКОВА!
Този Дом си е такъв, тази Планета си е такава – ПРЕКРАСНА!
Просто защото влизаш …

Щото не знам езици DEEP PURPLE ми бяха „влиятелна“ група.
Никога не съм обръщал внимание на текстовете, дори по инерция и на българските, дори да ги пея никога не съм ги „мислил“. Казаха ми че те са една от групите с най-безсмислените текстове. Тъй като нищо не разбирах, това не ми пречеше люто да ме кефят.

СМЕХЪТ НА ТИШИНАТА

В таз река душата е воденично колело –
без значение накъде е обърнато,
водата през него тече,
върти го и обратно го връща.
Дори страната си или гърба си
да положиш в тоз поток,
водата все ще преминава.
Сянката не може
слънцето да пренебрегне,
което през деня създава я
и я придвижва.
Душата живее като капчица живак
в дланта на някой обездвижен.
Или да кажем, че душата е луната,
която на всеки трийсет дена
два има толкоз пусти, уединена,
че съвсем изчезва.
През другите двайсет и осем
тя преминава
през различни нива на раздяла,
нещастна, но се смее.
Смехът е пътят на влюбените.
Те живеят и умират гъделичкани
и винаги със свежи лица,
понеже знаят за завръщането,
което наближава.
Не питай за това!
Отговорите
и твоите въпроси в отговор
ще объркат зрението на очите ти.
Изживей тази смееща се тишина.

Мевляна Джелаледин РУМИ
(превод от англ. Здравко Станев)

ИНТЕЛЕКТЪТ ГОВОРИ, ЛЮБОВТА ЗНАЕ

Нека ти кажа какво е да си влюбен.
Ти вървиш през водопад,
той се състои от кръв,
повече прилича на завеса от кръв.
Преборваш пътя си през нея.
Понякога затваряш очите си,
затваряш устата си
и задържаш дъха си.
Накрая, когато достигнеш
другата страна,
виждаш поле от цветя,
чуваш пеещи птички,
лек ветрец си играе с косите ти,
усещаш крилете на пеперудите
как пърхат срещу теб.
Тази градина, приятелю мой, е любовта.
Сега вече знаеш защо казваме:
„За тези, които търсят любовта
има много работа за вършене.“
Засмях се, като чух интелекта да казва:
„Има само шест посоки
и извън тях няма нищо.
Това е границата,
няма нищо отвъд това,
което виждаме.“
Любовта каза:
„О, мой приятелю,
има пространства отвъд
и аз съм ходила там много пъти.“
Интелектът видя пазар
и започна да се пазари.
Любовта видя пазар
и видя също и сто други
удивителни места отвъд това.
Помнете Мансур,
той вярваше
в същността на любовта
и държеше на своята проповед,
като заявяваше
своята любов към любовта.
Но все пак
хората на ума го разпнаха.
Влюбените може да изглеждат
в беда голяма,
но те вътрешно празнуват.
Коравосърдечните хора на ума
са вътрешно в огромно отречение.
Интелектът каза:
„Не прави още една крачка
към унищожение,
там има само тръни.“
Любовта каза на интелекта:
„Всички тези тръни
са вътре в теб самия.“
Бъди тих и издърпай тръна на живота
вън от стъпалото на сърцето,
докато не видиш вътре в теб
това поле от цветя.
Шамс от Табриз,
ти си като слънцето
за облака на речта.
Когато се появиш,
ликът ти изпарява всеки диалог.

Мевляна Джелаледин РУМИ
(превод от англ. Здравко Станев)

От три дни чета КОСМОС на КАРЛ СЕЙГЪН ( е и ощи три-четири други неща) и съм в забележителен потрес. Първо не се сещам, дали бях гледал всичките епизоди едно време, но единственото което си спомням много ясно, как обясняваше съществуването на „друго“ измерение. Даваше пример в един двуизмерен свят на квадратчета, колко трудно се обяснява третото измерение, трябва някак да ги „вдигнеш“ „горе“, за да видят „света“ си от положение, което не им е дадено, и не им е в „света“.

Забележително е, че сигурно сме последната европейска страна в която излиза КОСМОС, но това не е основа за нещо друго, освен за елементарната констатация за нашето място в „нашата“ Цивилизация.

Потреса ми се основава на едно мое откритие. Този чичо е бил силно влюбен. ПРОСТО КАРЛ СЕЙГЪН е бил ВЛЮБЕН по един забележително красив, „безответен“ и безумен начин.
Не съм чел КОНТАКТ, но като всяко добро момче гледах Филма, и смятам, че и той също е много „влюбен“ филм.

Сега си мисля точно за това, по-какво можеш да разпознаеш Истинските ВЛЮБЕНИ от търгашите, амбулантите и занаятчиите без призвание.

Единственото което ми идва на ума е, че ВЛЮБЕНИТЕ живеят потопени в своята ЛЮБОВ, незабелязвайки „света“ на другите, и поради това нямат нужда да му се противопоставят или да го оборват.

Когато видите някой вярващ много разпалено да спори и оборва Дарвин, Хекел и пр. може да сте сигурен, че основанията на собствената му Вяра са силно разклатени. Един истински ВЛЮБЕН няма нужда от нищо друго освен от Бога, „заблудите“ на другите са просто предпоставка за неговото занимание с „политика“, за да прикрие духовната си непълноценност.

Ако видите в „научна“ книга да се громи „ограничеността“ и „назадничевостта“ на „вярващите“, трябва само да ни стане ясно нищетата в едно основно човешко измерение на списващия „учен“.

ТЕЗИ дни изчезна една Планета, искрено се надявам да се появи отново. Изчезването на коя да е е загуба.
Какво остава за ПЛАНЕТАТА-Майка.

В КОСМОСА който обитаваме Законите са неясни.
Нещата просто трябва да се ПРИЕМАТ.
А и да не се приемат, на Кого да се оплачеш!

Наистина смятам, че всяко Писане е голям Грях и Данък плащан на Глупостта.
Когато правиш нещо някъде винаги се ражда илюзията за Нещо, това е вредно, защото е Илюзия, която само замъглява Погледа.
Трика с това да пишеш виртуално е много красив, защото е с илюзията за неговата „моментност“, преходност и незначителност, което би трябвало да ни спести Илюзията.

Просто като да пишеш върху Вода!

Ето сега НИЩО няма!
И е хубаво да се РАЗБЕРЕ!

КАКВО?

ВСИЧКО което правим е толкова несъвършено, недъгаво, нездраво, временно, че върху него не можем да строим нищо отгоре.

Безсмислено!

Може би! Но има нещо обаче, което променя ВСИЧКО това!
Ако ПРАВИШ всичко с ЛЮБОВ и от ЛЮБОВ, тогава въпросът за неговото БЪДЕЩЕ е безинтересен и безсмислен.
Правиш нещата просто от ЛЮБОВ,
защото не можеш да не ги правиш,
без Надежда и без търсен Резултат.

Невероятно къде вече е Вояджър!

А къде СЕГА е КАРЛ СЕЙГЪН?

Не знам!
Но се влюбвам, като Виждам колко е бил ВЛЮБЕН!!!

77. Дом „Торо“ 1.1.

това са някой неща от дом „торо“ от първата изгора

като я правех си мислих за планета, с дом, механа, агора, „куб“, читалище и прочие, всичко необходимо за една пълноценна „планета“… много приятели казваха че имат какво да казват… започнах и… останах сам да си говоря

мъкнах камъни и дърве отвсякъде да пълня… не се пълни нищото

както и да е… туй са няколко останали неща /илюзии/ от 2004…

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе – закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие – дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да се нуждае да ходи другаде: къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо на човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обяда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието “да се чувства като у дома си”. В наше време един домакин не допуска госта си до своето огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да държиш госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която писах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж – толкова отдалечен от неговите символи е живота ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчо близко до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Уолдън или Живот в гората
Отопляване

След като напуснах старата “планета”, доста ми липсваше “Механата”, но по-скоро като дух, отколкото като място. Тя беше затворен клуб, поне така си мисля, защото беше на територия, в която навлеци, “червени маймуни” и “многострадални” творци имаха досадната необходимост да манифестират идиотската си природа повсеместно. То и затова си и стана “Легиона”, акт на отчленяване от това, което е неприемливо, лепкаво и нечистоплътно. Не аз съм виновен, че последните характеристики са точни по отношения на същества, които антропологически можем да причислим към homo sapiens.

Хубаво, но тъй като вече сме на друга “планета”, наша, подобна необходимост от затворено “заведение” за навлеци не виждам. И тъй като, колкото повече Реалността не възпира сетивата ни, Въображението се развихря се “сетих” за друго.

Тъй като вече няма нужда от “заведение”, си викам, че май е време за ДОМ.
Няма нужда от Правила, мисля си че Мярата се ражда от естествената Необходимост, когато същества са решили да общуват без задни мисли, с чисто сърце и поглед, от самото желание да споделят със съмишленици.

И тъй като намерих този ДОМ построен в текст, само го “въздигнах” виртуално.
Надявам се всеки да си намери удобен и любим кът.

Огънят е запален.

Няма нужда от пожелание “Добре дошли”, ДОМЪТ е наш.

…..

…..

Ех, …,

Няма какво да пиша след призив да пиша…

Първо ми дойде да пусна това:

“Какво е поетът? Един нещастен човек, който таи дълбоки страдания в сърцето си, но чиито устни са така оформени, че всяка въздишка или вик, които минават през тях, зазвучават като прекрасна музика. Той е като нещастниците, изтезавани на бавен огън в бика на Фаларий ( Тиранин на Агригент, по чиято заповед живи хора били печени на бавен огън в корема на меден бик. Бикът бил така направен, че виковете на жертвите излизали презустата му като музика) Техните викове не достигали до ухото на тиранина, за да го уплашат – до него те достигали като нежна музика. А хората се тълпят около поета и му говорят: попей ни скоро пак, което означава: нека нови страдания измъчват душата ти и нека устните ти запазят досегашната си форма, защото виковете само биха ни ужасили, а музиката е приятна. Към тях се присъединяват критиците и казват: това е правилно, така трябва да бъде според законите на естетиката. Е, разбира се, критикът и поетът си приличат като две капки вода, с тази разлика, че не носи страданието в сърцето си и музиката на уста. Ето защо предпочитам да бъда свинар на Амайербро и да ме разбират свинете, отколкото поет и погрешно разбран от хората.”

СЬОРЕН КИРКЕГОР

Ама ще се изтълкува тъпо, щото нито съм Поет, а и поет не съм, изобщо и писането като такова мразя, но е видно че списвам, а в горното има страшна Истина.

Не съм жител на тази планета:

“На втората планета живееше един суетен човек.
– О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! – извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
– Добър ден – каза малкият принц. – Имате странна шапка.
– За да поздравявам – отговори суетният. – Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.

– Така ли! – възкликна малкият принц, защото не го разбра.
– Плесни с ръце – обясни суетният.
Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.
„Това е по-смешно, отколкото при царя“, каза си малкия принц.
Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:
– А какво се прави – попита той, – за да оставите шапката?
Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
– Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? – попита той малкия принц.
– Какво значи да се възхищавам?
– Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.
– Но ти си сам на твоята планета!
– Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
– Аз ти се възхищавам – рече малкият принц и сви леко рамене, – но какво значение има това за теб?
И си тръгна.
„Възрастните наистина са много странни“, каза си просто малкият принц, докато пътуваше.”

Но не съм почитател и на такива:

“Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. „От такава висока планина – каза си малкият принц – ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
– Добър ден – каза за всеки случай той.
– Добър ден… Добър ден… Добър ден… – отвърна ехото.
– Кои сте вие? – каза малкият принц.
– Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… – отвърна ехото.
– Бъдете мои приятели, аз съм сам – каза той.
– Аз съм сам…аз съм сам… аз съм сам… – отвърна ехото.

„Каква странна планета! – помисли си той. – Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш… На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо…“”

Та си мисля, че наистина най-доброто е нещо като това:

“Тъкмо тогава се появи лисицата.
– Добър ден – каза лисицата.
– Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
– Тук съм, под ябълковото дърво…
– Коя си ти? – каза малкият принц. – Много си хубава…
– Аз съм лисица – рече лисицата.
– Ела да поиграем – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…
– Не мога да играя с теб – отвърна лисицата. – Не съм опитомена.
– Ах, извинявай – каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
– Какво значи „да опитомиш“?
– Ти не си оттук – рече лисицата, какво търсиш?
– Търся хората – каза малкият принц. – Какво значи „да опитомиш“?
– Хората имат пушки – каза лисицата – и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
– Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи „да опитомиш“?
– Това е нещо отдавна забравено. Значи „да се обвържеш“.
– Да се обвържеш ли?
– Разбира се – потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…
– Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете…, мисля, че ме е опитомило.
– Възможно е – каза лисицата. – На Земята могат да се видят всякакви неща…
– О, не е на Земята – каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
– На друга планета?
– Да.
– Има ли ловци на тази планета?
– Не.
– Това е интересно. А кокошки?
– Не.
– Нищо не е съвършено – въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
– Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата…

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
– Моля те… опитоми ме! – каза тя.
– На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
– Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – каза лисицата. – Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – попита малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – обясни лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо…

На другия ден малкият принц се върна.
– По-добре идвай в един и същи час – каза лисицата. – Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си… Необходими са обреди.
– Какво е обред? – попита малкият принц.
– И това е нещо отдавна забравено – каза лисицата. – Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
– Ах! – каза лисицата. – Ще заплача.
– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисицата.
– Но ще плачеш! – рече малкият принц.
– Разбира се – каза лисицата.
– Тогава не печелиш нищо!
– Печеля – отговори лисицата – заради цвета на житото.
И добави:
– Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
– Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
– Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
– Сбогом… – каза той.
– Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
– Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.
– Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
– Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.
– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
– Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.”

http://childhood.dir.bg/mp.htm

И кажи сега какво да напиша на твоето “ПИШИ!” като съм празен в момента като корема на лисица на планета без кокошки…

И какъв е този фокус, като става така, че трябва да съм отговорен за това, че съм се оставил да ме опитомят…

 

….

….

Ех, …!

Хоп, да седна по-близо!

Как да ти обясня, щото си Истински Приятел, че когато някой Приятел ти каже нещо, ти защото ти е истински Приятел се опитваш да го направиш, и самото това ти носи Радост. Обаче, когато не можеш, се ядосваш на себе си, че си толкова нефелен, че не можеш да направиш нещото за своя Приятел. И те хваща яд, на тебе си, че си подвел Приятел, и че си позволил да се обвържеш „опитомявайки се“ в нещо, което е по-скоро източник на Мъка, а не на Радост за теб си.
Просто напоследък съм страшно уморен и „недоспив“ покрай „Сагата за Малкият герой и неговите каки“.
А по принцип Празнотата в главата ми е Цел.

А сега, като на Приятел един любим и „настолен“ „фрагмент“ от Джуан Дзъ:

Когда Конфуций странствовал в царстве Чу, тамошний безумец Цзе Юй, проходя мимо него, пропел:

О, Феникс, Феникс! [28]
Как померкла доблесть твоя!
На грядущее нет надежды.
К прошлому нет возврата.
Когда Поднебесная процветает,
Мудрый окружен славой.
Когда Поднебесная в упадке,
Мудрый радуется жизни.
А в наше смутное время
Он сочтет за благо избежать казни.
Счастье легче пуха.
Нельзя его удержать.
Несчастье тяжелее всей земли,
Нельзя его обойти.
Но довольно, довольно
Править людьми властью добра!
Гибельно, гибельно
Прятаться в круге, начертанном на песке!
Земные тернии – не терзайте скитальца!
Мой путь извилист,
Не раньте мне ноги!

Деревья в лесу сами привлекают к себе топор. Масло в светильнике само сжигает себя. Коричное дерево источает аромат – и его срубают. Лаковое дерево полезно для людей – и его долбят. Все знают пользу полезного, но никто не знает пользы бесполезного.

( целият текст на Джуан Дзъ на руски е тук: http://www.jiu-jitsu.kiev.ua/files/CH_TZI.htm
Уви на български целият превод го няма досега, макар, че беше обявен да излезе. Този фрагмент за щастие го има в “Древнокитайски мислители” НИ1980 превод Бора Беливанова)

Глава IV
Сред хората

……..
……..
……..

[Когато] Конфуций отивал към [царство] Чу, безумецът от Чу – посрещащият колесниците, минал край портите и му изпял:

О феникс! О феникс!
Сбогом добродетел!
Бъдещето е далеч.
Минало, къде си?
Има път в Поднебесната –
сътворен от най-мъдрите.
Не овладеем ли пътя –
най-мъдрият си остава на страна.
Ужасно време –
спасявай се от смърт!
Щастието е като перце –
дръж го, ще хвръкне!
Но тежестта на мъката
как да снема – не зная!
Остави, о Най-мъдри!
За какво ти е добродетел!
Опасно е! Опасно е!
Остави оттатък чертата!
О страшни тръни!
Махнете се от пътя!
Пътят ми толкова криволичи.
Не ми наранявайте краката!

Планината сама се ограбва с дърветата. Маслото само се изгаря в светилника. Канеленото дърво секат затова, защото то се яде. Лаковото дърво секат затова, защото е полезно. Всички знаят колко е полезно да бъдеш полезен; но никой не знае колко е полезно да бъдеш безполезен.

76. хората в живота…

 

 

казванката е на трупчета поради липса на муза…

чаках, чаках, не идва… все пак е жена, своенравна, не можеш да й придиряш, каквото такова

/сега като се помисля, пак и така е добре, щеше да е по-страшно ако беше некой „джендър”… требеше да бегам, не да я чакам/

 

инак днес има малък повод да се обадя, виртуално се пръкнах на тази дата преди 16 години, то е някакво … престрашаване да се изложиш

 

колко неща уж станаха оттогаз, пък следа няма, върви че помни – никой…

най-напред пула се затри, колко „непреходна мислЪ” изчезна с него и колко емоция изтече у канала… след туй позишън, първа изгора, втора изгора…

моят Приятел преди 2 месеца ми звъни и разказва – получава sms, че му изтеглили 630 $ от сметката, гледа, нашите „приятели” при които хоствахме втората изгора /и я … затриха/, си изтеглили пари да я хостваме за още 3 години… от година и половина ний там нищо нямаме, но сме си платили; даже един вид ги забравихме, но се оказа че те не… имало някакво тикче, дето не сме тикнали, и мълчаливо сме се „съгласили” автоматично да продължи „връзката ни” за … още един „срок”; моят Приятел „припали” /адвокатче, какво да го правиш/ писа, фуча, „комуникира” с милите хостаджии, но веднъж пари излязат ли от „портфейл” и „голям чичо” прибере ли ги по сметка, забрави…

дето е казано когато българин с пари се срещне с американец с опит, американеца продължава с парите, а българина си остава с опита…

мъчно ми е за моят Приятел /за пари е тъпо да ти е мъчно, но за тоя дето ги губи не …/, но имах „истински” повод пак да се … сетя за тези мили предоставители на … услуги…

 

туй долното е от „Дом Торо”, от втората Изгора, отпреди 13-14 години, то е за преживяването – запазил съм ги в някакви док-ове озаглавени „experience” – то хем „преживяване“, хем и … опит

та…

 

 

Цялото това обикаляне от Планета на Планета, въздигане на Механи, срещи и сблъсъци с толкова различни хора, си носи и… Уроците.

Те не се преподават, а се преживяват…

То е като…

една Игра на Плажа през Лятото…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа мандахерцат пишки и голят задници докато си играят на големи…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа все търчат. Те бягат, не защото имат някаква бърза работа, а защото не им се стои на едно място…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като бягат гледат да вдигат колкото се може повече пясък във въздуха след себе си, така им се струва, че бягат по-бързо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа бягайки, пълнят хавлиите и главите на кибиците по пътя си със пясък, не защото го искат, а защото хавлиите и лежащите по траектория на пътя им морни, потни и червени теловища са се оказали случайно там. По силата на същата логика и при играта  с топка, когато тя с непредотвратима неизбежност удари най-противния и кисел темерут на плажа по тиквата, причината винаги ще бъде потърсена не в удара, а в топката и нейния характер…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа ако успеят за малко да се съсредоточат, ще е защото са се отдали на нещотърсачество…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа отдали се на нещотърсачество намират само това, което може да се намери… фасове, капачки, костилки разни, а при повечко късмет стотинка, две, запалка или … някой употребен презерватив, единствено останало свидетелство от нечие вече забравено скоротечно удоволствие, преживяно под лятното обсипано със звезди небе…  

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа искат непрекъснато да стоят във водата, просто защото майките им нямат това желание… ако майките забранят на децата да излизат от водата, няма да могат да ги откъснат от себе си…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа се застояват на едно място, като решат да направят нещо…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, строят замъци от пясък…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа като решат да направят нещо, вземат та разрушат пясъчния замък на детето до тях…

просто защото са си такива…

(…вие си знаете….)

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа строят пясъчните си замъци без да мислят за тяхната нетрайност…

Това е единствената проява на съзидание на плажа…

 

Хората в живота са като деца на плажа….

Децата на плажа не могат да разберат, че това което им позволява да творят е срещата на стихиите… Само сблъсъка между двете безформени стихии морето и пясъка, създава това, от което детето може да извае моментната форма – мокрия пясък…

 

Стихиите се срещат, но никога не могат трайно да се съединят…

Слънцето напича…

Вятъра си духа…

Водата подкопава…

Пясъка изсъхва… за да се върне към своето безформие…

 

………………………

………………………

………………………

 

Накрая идва и Есента…

децата отдавна са се прибрали там, откъдето са дошли…

вече няма кой да оглася Плажа…

дали мокрия пясък очаква Лятото…

 

 

 

 

Това горното докато го писах си мислех за един Приятел, който си отиде преди три месеца…

Като кажат за някой “той много обичаше живота” нищо не разбирам, щото е едно тъпо и тъжно клише. Всички много обичат живота… какво друго свое имаш да обичаш…

Но този мой Приятел наистина “много обичаше Живота”…

 

Бяхме преди десетина години с него на море с половинки и деца и първата вечер, току-що пристигнали излизаме и той един такъв ентусиазиран вика:

 

ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕМ СИЛНО!

 

Мигам на парцали, просто не съм в час…

Аз излизам да се нахраня преди да си лягам, а той от всичко искаше да прави купон създаващ някакво преживяване. Завалията, Бог да го прости, в чудо се видя с темерут като мен, ни пия като хората, все усложнявам простите работи, само спя или чета, два лафа на кръст като хората не мога да кажа, но нали съм Приятел, трябваше да ме изтърпи…

Като се замисля сигурно съм му отровил отпуската…

 

От него много спомени ми останаха, но това със СИЛНОТО НАЧАЛО и моята неадекватност много ме е работило…

 

Винаги обаче съм мислил, че нещата си имат своя си логика и скорост, код и хоризонт, и никакъв привнесен ентусиазъм не може да придаде нищо в повече към дадена ситуация или проява… всичко си има едната Потенция, с която се ражда и нищо не може да я надскочи, а ако нямаш за цел да станеш нещастен не се и опитваш…

Разбира се има и коренно противоположни мнения…

 

Сега

тази Планета се появи благодарения на Жеста на един Приятел и Уменията на друг.

Едно  време бях писал в “Мимикрията” за Жеста, което непонятно как, но мотивира този Приятел да я направи отново, след като старата по неизяснени причини уйде в нищото …

днес си мисля, че е време да напиша нещо за по-основно  ПРЕЖИВЯВАНЕТО…

 

Ще дойде време, и ще се появи някой, който ще напише един ВИРТУАЛНО-ФИЛОСОФСКИ ТРАКТАТ, който евентуално нищо чудно да започва и така:

 

  1.      Светът е всичко което е преживяно.

1.1. Светът е съвкупност от преживяванията, а не от мненията.

1.11    Светът е определен чрез преживяванията и чрез това, че е всички преживявания.

1.12    Защото съвкупността от преживяванията, определя, какво е налице, а също така и всичко, което не е налице.

1.13    Преживяванията във виртуалното пространство са светът.

1.2      Светът се разпада на преживявания.

1.21    Едно преживяване може да е налице или да не е налице и всичко друго остава същото.

  1. Това, което е налице – преживяването, – е съществуването на състояния на мненията.

……………………………..

……………………………..

……………………………..

  1. Което не може да се преживее, за него трябва да се мълчи.  

 

Но тъй като, един подобен ТРАКТАТ е очевидно непосилна задача за един разпилян и хаотичен Ум като моя, ще трябва да оставя това на някой способен, като трябва да се задоволя само със споделянето на няколко Интуиции и Преживявания свързани с темата. Те не целят да отведат четящия накрая до някакво определено място или извод, а само да подбудят към Настроение, което си мисля, че е кохерентно на този Дом и тази Планета.

Единственото сигурно обаче е, че четящия, ако не е кохерентен само ще си загуби времето, за което предвидливо е предупреден…