110. старо II. 1.-6. окт.-ноем. 2010

исках да пусна едно друго за бат дани, но няма муза… ще кацне

туй долу е старо от 2010, да има какво да ви мелят воденичките, докато музата кацне; тук не изглежда така както във форума, но нищо не мога да направя с тези автоматични празноти между абзаците… както и да е…

исках да пусна две от най хубавите български песни, но ги няма в тубата, там пак е минала голямата изтривалка… не е болка, намерих ги в вибокса, но нещо не излизат, както и да е

https://www.vbox7.com/play:9c38f0b967

/ани върбанова стъпки, стъпки/

II.

1.
… селото на татко има три махали…
В едната от години вече никой не живее; няма ток и вода няма…
няма и хора…
(преди време – тока и водата са ги „докарвали” до хората;
по-късно хората отивали там където са тока и водата…)
разказвал съм тук за нея…
там е Рая…

… точно отсреща на хълма е…
( отсреща на нашия хълм, всичко наше си е център, отправна точка,
инак може да се каже, че и ние сме отсреща на Рая, ама няма да е съвсем точно…)
та само трябва да минеш дерето долу и си Там…
улиците са обрасли в трева…
но живите плетове огради стоят…
покривите на къщите са паднали, но зидовете си стоят…
хората ги няма, но всичко говори, че някога са били тук…
като подкараш овцете по затревените авенюта и булеварди
можеш да си спокоен, че никоя няма да се изгуби
всички излизат на другия край
( като ученическа група в музей са
рупат, рупат, но нищо не разбират
а и ти като разводач нямаш никакви илюзии около цялото занимание
вкарваш ги за да си излязат същите…)
а ти пиеш с очи Красотата на Заобикалящото
Душата ти се разтваря без остатък в Спокойствието на Мира
само Въображението се съпротивлява
изпълва улици, къщи и дворове
с глъчта на мирни, весели и красиви хора
на Съвършеното можеш да противопоставиш единствено Илюзии
… красиви Илюзии…

Та,
всяка година когато си отида на село ходих там
(… не си ходих често…)
особено на пролет беше Вълшебно…
когато всичко цъфне…
можеш да повярваш наистина в съществуването на Магията
потапяш се и презареждаш…

Преди няколко години отидохме на село,
пролет беше,
седнахме,
видяхме се,
ядохме,
пихме,
викам:

Аз ще отида „отсреща

Тате вика – Не може!
!!!
– Дойде един идиот – вика, – да гледа овце, взе една къща долу, нае едни цигани, пуснали са кучета, не може да се мине.

Гледам го, сериозен е, викам:
– Какъв е тоя бе? Що не му кажеш да ги прибира?
– Турчин е. От града дойде… от нищо не разбира…

В наше село турци няма, имаше един дошъл преди години. Оставил си селото и къщата на сина си, купил къща в нашето до нашата; живеехме един до друг. Никакъв проблем…
Сега далдисал някакъв… „политик” от регионален мащаб, решил да става и „фермер”, купил овце, наел цигани да ги гледат…
и пуснал песове…

от циганин овчар не става…
требе си чувство…
но не това е проблема…
не знам дали има и проблем…
просто вече от години не съм ходил „Отсреща”

видяхме се, ядохме, приказвахме …
и се прибрах
не „отскочих” до Там…
така година след година…

2.

Хубавото на дивите села е, че са диви… в туй им е чара…
Не винаги са били такива, но постепенно са станали… подивявали са…

Пред нашата къща има една голяма мера. Зад нашата къща има друга голяма мера. Под нашата къща има още една голяма мера. За обед можеш да се прибереш с овцете и да ги запладниш където си искаш, мери бол, само избирай…
Инак сме на няма сто метра от „центъра”…
Мерата пред къщи свършва точно на „центъра”. Има си Читалище, както му прилича с театрален салон, и хоремаг. Като докарат хляб три пъти в седмицата, бабите куцук-куцук отиват да се видят, преброят, и обсъдят сериалите.

Тази инак фалшива идилия биде само изначелен фон, макар и дълго проточил се, на събития достойни за камерата на Хичкок. Имаше си всичко… Зверове, псета, които в очите на ококорените бабета бяха същи изчадия от Баскервил (макар те да не знаеха нищо за него), наглост, власт, полиция… и урок с поука…
Въобще безмисленото ежедневие на селото като от един миг, с идването на „гражданина”, се превърната в як съспенс преобилно полят с ужас…

Бабетата, вече не шляпаха безгрижно директно през мерата за двата ‘леба три пъти седмично, а като същи нинджи, покрай оградите, по сенките, зад дърветата, ослушвайки се с присвити очи, на прибежки и припълзявания, се добираха задъхани до хоремага…
там, опирайки потен гръб на вратата, осъзнаваха с отворено от преживяването съзнание простата радост от това, да си успял да стигнеш до … някъде…
преди да се потопят в новото приключение – пътя обратно, към дома…

Разбира се, всички се оплакват от кучетата – новата напаст…
в магазина…
на себе си…

и разбира се историята, щото е „хичкокска”, трябва да има „връх”, кулминация…
(…птиците накрая трябва да нападат къщата…)
тя идва естествено, така да се каже „саморазвърта” се до пълното разкритие на потенциала си…

едни песове подгонили една баба… (те я гонили, но тя не можела да бяга)
отстъпвайки … (в ариегарден бой…)
тя прекосявайки мерата достига да дворната врата… но този първи защитен вал не успява да задържи…
зверовете влизат в двора…
заобиколена, прималяла, куцукаща, ужасена, ситни по пътечката…
(тука камерата се вдига……)
и можело да е последен кървав кадър…

но съдбата е милостива, режисьорът на българския живот е милостив…
(и жесток по свой си начин… урокът трябвало да бъде другаде…)

бабето се добира до къщи, като едвам затваря входната врата…
(някой баби са особено драматични…)
кучетата драскат по врата, лаят неистово…

това е какпката…
животът е нетърпим…
това не може повече да продължава…

подават сигнал и оплакване в Града
бумащина
обяснения

и О,
пристига Колата със синия Буркан

Човекът от Града, който там „не е кой да е” по негова си партийна и друга линия, идва лично да приеме надвечер хората с фуражки, да им даде обяснения, като между другото обилно ги гости и пои…

Бабите стоят на пост по прозорците, чакат „резултати”…
уви, не изтраяли до толкоз късно, че да засегат кога си тръгнал „Буркана”…

На сутринтта новият-съселянин-турчин-гражданин-големец-от-местен-мащаб „уважил” бабата, дошъл и на крака до вратата и казал:

И НА КОГО МУ БЕШЕ НУЖНО ВСИЧКО ТОВА?! КАКВО ПОСТИГНА?!

разбира се, нищо не му направили…
нищо не се променило…
това на Хичкок не може да му дойде на акъла…
просто е безсилен да го измисли…

и това била поантата…

тук нЕма катарзис…
няма освобождаващо преживяване…
няма разбиране…
има един сурав и курав живот с неговото ежедневие
и Ужас безкрай…

Дори „лошият” не е лош, той е просто „проЗт”, но сдобит с изначално вярната интуиция, че в живота всичко е Граница; и стига другите да са идиоти и да ти позволят можеш да им сложиш тази Граница толкова навътре, че направо да забравят кои са……………….

3.

Долната махала на село е разположена от двете страни на една улица…
тя е продължение на път, който свързва селото с разклона, дето пък минава Пътят, който пък води до града…
(другият край след като мине и през нашата махала свършва просто така … в Нищото…)
обитателите на махалата пряко сили и природните закони са петима…

Един ден откъм разклона се задали две каруци с цигани…
(две каруци с цигани ще рече, две каруци натоварени с цигани)
Като минали през цялата махала/улица спрели до последната къща…
разтоварили се…
и влезналЕ…

дядото на къщата си беше „отишъл” преди няколко години
синът му, от града, я поддържа, и събота и неделя отскача като на вила
сложил решетки на прозорци, турил й здрава врата
положил грижа…

циганите извадили една стълба
качили се на покрива
разхвърляли керимиди
и „дискретно” проникнали в дома „отгоре“
(като едни същи нинджи…от b-movie екшън)

един дядо съсед чул необичайната гълчава
(инак неприсъща на нинджите…)
забелязал стълпотворението на жива маса в двора
и по покрива…
(също така нетипична дори за b-movie нинджите)
и излязъл да види коя „фирма” ще сменя улуците на съседа…

веднага я разпознал

кръвта кипнала…

вдигайки бастун в ръка…

се набира надолу с боен вик

А-ААААААААААБРЕ!!! Ю-БРЕеееее!!!

(както се гонят пилци на харман…)

(тука ще е добре да спрете за момент, едно щото е сюблимния момент, второ за да усетите и съпреживеете „хироичното“ в момента пълноценно, а трето, и за да отдадем заслуженото на тази проява на кръвта…
и наивността… )

отдолу го посрещнал дружен цигански смях
и канонада …. камъни

(както се гони досаден помияр…. )

дедото сконфузено се спрял
(това неговото го няма и в b-movie
няма сценарий…
няма план…)
сред падащите камъни от небето
с достойнство с подпрял на бастуна
дискретно се завъртял обратно
и експедитивно си закуцукал,
все едно, че току-що се е сетил за забравеното мляко на печката
дето всеки момент щяло да изкипи

… в собствената „крепост“…

Всеки от собствената си крепост, досущ като едни „камъни” залепени на джама, наблюдават случващото „отвън”

Това е тавата – Through The Past, Darkly (Big Hits Vol. 2)

американското издание на тавата започва с това

4.

Що някой избира едно, или прави друго, не ми е ясно…

смешно е да се наблюдава как обясненията за „големите” и „важните” неща в живота се променят с времето…

( преди си мислихме, че онова през онова време стана заради това и това, но вече сме разбрали, че без съмнение е станало заради това и това… Това, разбира се е до време, пак ще разберем „определено”, че онова през онова време, не е станало заради „онова” и „онова”, нито заради по-новото „това” и „това”, а поради точно това и това…
докато не мине време…
смешно е и как „голямото” и „важното” в живота се променя, голямото вече не „голямо”, важното „важно”, а някакво друго било голямато и важното, което преди дори не са го и знаели…
но това е друга тема…)

за „малките” и „частните” неща обясненията не се променят, защото като „малки” и „частни” те бързо се забравят, и обясненията нямат време да се променят, защото като забравени, те нямат нужда да бъдат обяснени отново…

това не е история…
в нея няма ставане, макар някакви неща да се случват…

има някакви избори на хора, но не знам защо са станали
нещата са се случвали, но не мога да обясня как е станало така
не мога да го разбера, но резултата е налице

Това не е станало в нашето село…
а в друго голямо село
с история
събития
памет

едно момиче се учило
било умно\амбициозно
отишло в Града
пак било умно\амбициозно
отишло мома в Столицата
пак учило
отново било умно\амбициозно
занимавало се с наука
( …това е смешно…)
направило кариера
(… кариерата е нещо относително…)

между другото някак така е не си намерило\взело мъж
(… що? е въпрос на спекулации…
сега са модерни джендър-проучвания – те да мажат)

била добра дъщеря
грижело се отдадено за майка и баща

природа си има закони
баща й на смъртен одър и казал „да се грижи за къщата”
това било преди четвърт век

така лелката вече баба с кариера казвала
ОТ ЧЕТВЪРТ ВЕК БАЩИН ЗАВЕТ ПАЗЯ
и всяко лято си идвала от столицата да се „грижи” за „бащин дом”

„четвърт век” е „миг” в историята, но инак много дълго време за случване
преди „четвърт век” селото било българско
съседи, родове, всеки знаел другия
имало и цигани за цвят
мирна родна картинка

нищо не ставало
но постепенно съседите оредявали
а „цвета” се увеличавал

в двора на „бащиния дом” имало круша и череша…
(като кажа круша и череша, имам предвид точно круша и череша
Pyrus и Cerasus сем. Rosaceae, нищо кой знае какво, плодни дръвчета)
те станали повод за кулинарни похождения на малки мургави гастрономи…
покрай чревоугодието те се заинтересували и от някой не толкова преходни като плодовете и зеленчуците неща;

загрижени съседи дали добронамерения съвет на лелята, този дразнител, за неустойчивите на неговото изкусително въздействие, да бъде премахнат…
(най-големият проблем била дувара, когато милите дечица се покатерят върху него, събаряли керимидите, с които е покрит, а след като удоволетворят глада в подутите си от глад коремчета, забравят да поставят керимидите обратно на местото им; така кирипича на дувара за един дъждовен сезон го пиши бегал… )
Та учената леля, вече баба-софиянка с кариера, пазейки „бащиния си завет” отрязала крушата и черешата, които и без друго макар и с плод, били очевидно ненужни…
(сега наистина може да чуем, упрека на всеки един непредубеден хуманист, колко злоба трябва да има в тези бели хора, които отнемат плода от устата на малките боси гладни дечица, само за да си опазят оградата, и трябва да се съгласим…
разбира се, ние съгласявайки се, можем да попитаме непредубедените хуманисти, колко плодни дръвчета са засели и отгледали за „малките боси гладни дечица ”, но отговор надали ще получим…
това по никакъв начин не обезмисля уместната им изпълнена с пулсиращ хуманизъм забележка…)

Та
времето има чудната способност да тече
уж обикаля,
върти се в кръг
сезон след сезон
едно и също
но в това обикаляне в кръг
селото от българско някак неусетно станало … циганско
кой избЕгал … избЕгал
кой „бащин завет пазел” всяко лято се връщал да поддържа неопазимото

не че нямало „прониквания” в „бащиния дом”
но не било нищо „естествено”

Животът, обаче, никога не може проста така да се удържи в „есетственото“ проникване
(„естественото“ също като обясненията непрекъснато се променя в хода на времето
всички сме свидетели, живеем в момент на историята, в който „дрейфа“ на „естественото“ е виден и за невъоръженото и неспециализирано око)
няма как в една история-неистория Любовта да не намеси
„младото” „живото” ”интересното” „вълнуващото” винаги намират начин да разбият застоялата картина на чакащото да изчезне…

Едно лято столичанката пристигнала и видяла в една от стаите на „бащиния дом” следи от бурен живот…
от много бурен живот…

след дискретно съседско подпитване-проучване се оказало, че от доста време една мургава мома превърнала „стаята” в място за среща на консумиране на сладкия плод на Любовта с местни мераклии…

Лелята, вече баба, като всяка жена с кариера, се имала за не коя да е…
не издържала…
почувствала се „обидена“…
отишла в Града…
да подаде сигнал в Полицията срещу това безобразие…
там веднага обърнали внимание на госпожата
случаят бързо се изяснил
още на място станал ясен „извършителя“
и …
последвал благонамерен съвет от органите на Реда
тази мома е дъщеря, на един църен циганин, който бил много проклет, не може да се излезе на глава с него. Ако „Оня” разбере, че софийската госпожа, която не е, коя да е, е подала сигнал срещу дъщеря му, като нищо ще й подпали къщата, а може и други глупости да стори…

Сега нали си представяте…
входа на полицията…
излиза бабата, пазеща „бащиния си завет”…
може да духа вятър…
може да е мъгла…
може дъжд да вали
из ведро…
може слънцето да препича
пот се лее…

какво да прави…
дали е решила…
или вече го е направила…

някой псевдо-интелектуалец ще да се е сетил за Сартър…
при кого ще отиде да поиска съвет…
Изборът – колко е важен Човек, когато е поставен пред Избор…

ала-бала…
портокала…

няма никаква драма…
има само едно „Ах”-възмущение…
и живот по-старому
по-старому
по-старому
сезон
след
сезон

бабата- софиянка пази „бащин си завет” да пази „бащиния си дом”
а той междувременно се е превърнал в един ебалник
дето една циганска мърла си влачи мургавите мърльовци

и така докато бабата не си отиде
и не се забрави, чий е този дом…

това не е история…
тук няма ставане…
но не съм сигурен, дали ако къщата изгореше, щеше да ми е по-мъчно…

5.

всяка казванка, колкото и да я нищиш, въртиш и сучиш, си остава неразказана
винаги може да се добави и още, само че и това още, няма да е достатъчното последно още
старата къща на селото на баба, горе, имаше една голяма стая, която беше оставена недовършена
такова било поверието
беше пълна с най-различни… подробности
сандъци, чакръци, хурки, кошове със стари джунджурии, тараби и прочие ненужни вече съкровища

хубаво е и във всеки разказ да остава и по едно такова място, като недовършената стая, пълно с неясно какво, от което при нужда да се изкарва … необходимото

разбира се, може да се извади и изложи нещо конкретно, за да заеме мястото, но така ще бъде загубно пространството за останалите неизказани вътре

затуй едно изпълнение е най на място

П.П. къщата на баба на село беше вълшебна
имаше невероятен чардак, на него вдигнат на един метър от пода имаше голям кьошк, на който можеха да се натъркалят 4-5 човека
лятото беше приказно да спиш там горе

къщата беше Паметник на културата, каквото и да означава това…
след като прабаба ми умря, наистина остана паметник – необитаем обект
„Държавата“ я взе…
и я даде, по-скоро настани в нея едно семейство „роми“
това лято един братовчед завел баба в родната й къща, младият „ром“ се тюхкал колко прост бил баща му; преди години, хванал и „скъсил“ покрива…
(за да има чардак, покрива трябва да стърчи малко, за да не вали вътре, и да не навява снегът…)
хайде познайте, какво е станало с дървена къща в която при всеки дъжд водата от втория етаж през дървения под се стича на първия…

защо е направена „рационализацията“ не е ясно…
ако следваме Окам би трябвало да предположим, че е за двата реда „артисали“ при икономията керимиди, с които е купена една тарга бира…

брата циганин е напълно невинен
всеки „паметник“ рано или късно отива там, където са отишли неговите автори
той е такъв – „паметник“ – щото е „памет“ – нещо малко живо за нещо голямо мъртво

живот е текъл там, текъл и … изтекъл…
сега е мъртво…
от спомена за него само боли…

/туй е края от 12 ноември 2010, нещо съм се впечатлил от кийф, имало новина…/

/ Вчера излезна една „новина” – Кийт Ричардс ударил журналист?
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3396731
някакъв швед се заинтересувал дали Keef не се чувства виновен за лошия имидж на Stones… и разбира се получил не просто отговор, а моментална демонстрация -„онтологизация” на онова, за което шведът си мислил единствено като за провокативен „дискурс”…
съжалявам че е било игра – трябвало е наистина да го прасне…
потопени в играта на „лоши” и „любопитни”, ние сме забравили какво е да си наистина ЛОШ и наистина ЛЮБОПИТЕН…
нас вече ни е страх от „НАИСТИНА-НЕЩАТА”…
смешното е, че този СТРАХ ни кара да си повярваме, че ВСИЧКО е ИГРА
истнината е, че „НАИСТИНА-НЕЩА” съществуват, и някой от тях са НАИСТИНА СТРАШНИ…
рано или късно, ще разберем, че не всичко е ИГРА…

Най-великият Албум на всички времена без съмнение е на … KEITH RICHARDS – A STONE ALONE
Той е bootleg recording (има един концертен с това име, не става дума за него)
https://stonestocry.blogspot.com/2007/08/keith-richards-stone-alone.html
има няколко парчета в „ютубето” – Народът качва – гадовете трият, но все се намира по нещо – SING ME BACK HOME


(това е 77-а, изпълнението от 1981 е още по-добро, KEEF е като Виното…)

6.
на село двора е огромен, малък пред къщата, няколко декара отзад…
помня го целия засят, нямаше пусто място…

едно време татко като излезе с овцете не се прибираше за обяд, пладнеше надалеч; колкото времето минаваше селото се стопяваше, и татко не ходеше чак толкова далеч, почна да ги завръща по околните мери, паша бол; накрая отвори двора отзад, отдели едно място да ги връща да пладнят и се прибираше по обяд в къщи….
така години…
вече не беше добре…
продаде овцете…

мина известно време и оградата отзад… изчезна

селото си е пусто, няма кой да влезе…
няма и за какво да се влезе…
но все се намери някой да… “прибере” оградата…

Дядо в града му се късаше сърцето…
как може двор без ограда…
искаше да купи мрежа…
татко само каза:

ЗА КАКВО ДА СЛАГАМ – ПАК ЩЕ Я ОТКРАДНАТ

татко прие Света без граници…

инак III. е от 13. ноември 2010 и беше само туй

….. татко си отиде през април…..

https://www.vbox7.com/play:45cc0b26

ани върбанова момче край брега

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s