108. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.6.

туй го слушам повече от седмица; не е за всеки, но е много добро…

тук трябваше да има текст, който помня че бях пускал в старата изгора – разтърсих се и го намерих в компа, но покрай него намерих и случката, която исках да разкажа преди това, бях забравил че съм я разказвал… голям майтап

както и да …

преди 25 години, седяхме на пода вкъщи покрай една ниска маса с жена ми, моят Приятел и един техен приятел… те тримата са съученици…

тогава като млади бяхме свободни, демек пълни с илюзии…

техният приятел беше “бизнесмен”, наистина беше много богат и … “успешен” /тогава и по всякакви критерии/, нещата му бяха “ясни” и знаеше “как”, нищо че беше млад… мен ми беше любопитно, обаче щот съм от село и трудно се впечатлявам; та седим и говорим за … Бъдещето, кой какво ще прави; аз викам че искам още да уча, той вика “за какво”, аз “за да знам”, той – “глупости, аз като имам парите ще ти платя и ти ще ми кажеш каквото знаеш и пак ще имам и парите”; в тоя момент разбрах, че е глупак… не глупак като мен да не може да се оправи в живота, а глупак, щото не разбира че знанието не е “нещо”, резултат, а път; не е това което можеш да разкажеш докъдето си стигнал по него, щото дори разказано, ако не си минал пътя на търсенето и събирането нищо няма да можеш да разбереш…

/разбира се, има и други разкази, знание което разказано не може да бъде разбрано от околните не е истинско знание, а … глупост, бръщолевене и прочие

питайте витгенщайн, попър, англо-саксите и т.н. – зависи от критерия/

както и да е…

25 години по-късно, чувам че нито той е богат, нито има пари някой да му разказва какво знае, нито пък аз знам “нещо”…

просто едно време е минало… и толкоз

а туй е отпреди две хилядолетия…

XXVII

Сенека поздравява Луцилий

(1) „Ти ли ще ме учиш?” – питаш. „Да не би вече да си научил себе си, да си се поправил и затова имаш свободно време да поправяш другите?” – Не съм чак толкова безочлив да се захващам с лекуване на другите, докато самият аз съм болен, а разговарям с теб за общите ни болежки и споделям лековете си, все едно, че лежим в една и също болница. Затова ме слушай така, като че ли говоря сам на себе си. (2) Викам си: „Я си преброй годините – не те ли е срам, че желаеш същите неща, които си желал като дете, че кроиш същите планове. За деня на смъртта си осигури поне едно нещо – пороците ти да умрат преди теб. Махни тези бурни удоволствия, които после трябва скъпо да плащаш; те вредят не само когато предстоят, но и когато са отминали. Както безпокойството след едно неразкрито престъпление не си отива заедно с него, така разкаянието след безсрамните удоволствия остават и после. (3) Такива удоволствия не са здрави, не са надеждни; дори да не вредят, те прехождат. По-добре се огледай за някое по-трайно благо. А такова не съществува, ако духът не го открие в себе си. Единствено добродетелта дава постоянна и безметежна радост. Дори ако нещо я помрачава, то е като облака, който се носи в ниското и никога не успява да победи деня.”

(4) Кога ще успеем да стигнем до тази радост? Досега не сме се бавили, но ще трябва да побързаме. Остава още много работа и се налага да прежалиш съня си, труда си, ако искаш да я довършиш. (5) Друг не може да свърши това вместо теб. Виж, литературните занимания допускат помощ. По наше време имаше един богаташ – Калвизий Сабин. И наследството, и умът му бяха на освободен роб – никога не съм виждал човек да се наслаждава на благополучието си по-непристойно. Паметта му беше толкова слаба, че й се изплъзваше името ту на Одисей, ту на Ахил, ту на Приам – все герои, които познаваме толкова добре, колкото собствените си учители. Когато говореше за троянци и ахейци, той ги объркваше много повече отколкото някой престарял роб-номенклатор, който вече не напомня, а си измисля имената. И въпреки това искаше да изглежда образован. (6) Затова си измисли една съкратена процедура: за сума пари накупи роби – един да научи Омир, друг – Хезиод, а на още девет разпредели по един лирик. Хич не се чуди, че бил дал много пари да ги купи – ако не ги намереше, той плащаше да му ги обучат. След като си събра това обкръжение, той почна да тормози гостите си. Държеше в краката си роби, за да му подсказват стиховете щом му потрябват – той ги повтаряше и често прекъсваше хората по средата на думата. (7) Сателий Квадрат подяждаше глупавите богаташи и, разбира се, ги подиграваше, а освен това добре ги разиграваше – та той го посъветва да си вземе граматици, за да му записват мъдрите мисли. А когато Калвизий Сабин му казал, че всеки роб му струвал по сто хиляди, Сателий отвърнал: „По-малко щеше да ти струва същият брой сандъци за книги”. Въпреки всичко Калвизий си въобразявал, че щом някой в дома му знае нещо – значи и той го знае. ( 8 ) Същият онзи Сателий взел да го придумва да се борят, а Сабин бил човек болнав, бледен и слаб. Когато отговорил: „Как мога? Та аз се държа едва на краката си!” Сателий казал: „Ама моля ти се, не говори така – не виждаш ли колко много здрави и прави роби имаш?” Правилният начин на мислене нито се заема, нито се купува. А си мисля, че и да се продаваше, нямаше да намери купувач – днес погрешният начин на мислене се купува повече.

(9) Но вземи си вече каквото ти се полага и бъди здрав. „Истинското богатство е бедност, съобразена с природния закон”. Епикур често казва това по един или друг начин. Но повтарянето на нещо, което никога не се усвоява достатъчно добре, не е прекалено. На някой хора лечението трябва само да се посочи, на други – да се втълпи. Бъди здрав.

Луций Аней Сенека

Нравствени писма до Луцилий

том I

Рива АВС-90 С’1994

стр.105-108

и туй съм го разправял преди време…

леля имаше една приятелка, беше детска учителка, която се смахна; 2000 години след сенека, по времето когато ние с богатия приятел на моят Приятел спорехме “какво да се прави”, тя си купувала и чела вестниците от зората на демокрацията “психо” и “феномен”, почнала да пише в тетрадки, и отключила някаква порта за нейде си, дето по-добре да си беше останала заключена; щото живееше в нашия апартамент од наем, там ние отдавна не живеехме, тетрадките останаха известно време там; туй са десетки страници с текст и формули, които са глупости, а ако е знание, ми е недостъпно, щото не съм минал този “път”; става въпрос че тя почнала да си говори в главата си с някой или нещо, леля ми е приказвала страшно весели/ужасни случки, но туй не е съществено… разказвам го, щото тя се докарала до там като е с приятели /колкото останали и не се разбягали/ да ги моли да питат нещо, за да го пита “нещото”, щото сама не се е сещала какво да пита…  

тя била толкоз празна, че имала възможност да получи отговори на всички въпроси, но не се сещала какво я интересува…

това е някакво съвършенство, останало под сянката на остатъчен спомен, че нещо трябва да се прави…

/тогава имах познат учеше психология, като му разправях за нея той каза че в тетрадките е пълно с безсмислени глупости, аз му викам напиши ми толкоз страници с формули с глупости… и дай да ги видя… /да пишеш много глупости не е лесно, както ги пишеш, ако са достатъчно, току се отворила някоя „двер“ и от там изпълзял дзвер/

той отказа/

дъщеря ми работи с big data, алгоритми, програми, анализи, всякакави глупости за някакви … шефове

често шефовете не са доволни, щото не са доволни от получените резултати…

дъщерята е млада и придава голямо значение на настроението и оценките; не може да разбере, че те са шефове, но имат по-големи шефове, акционери, и прочие шапки над себе си, на които трябва да предоставят отчети; на тях им трябват резултати, доказателства, аргументи, с които да защитят това което са вече решили или са си намислили, трябват им средства за защита, или за нападение; когато “анализа” на данните не поддържа или още по-лошо противоречи на науменото или на “необходимото” шефовете си губят настроението, и е естествено да го покажат; те не търсят истината, а търсят начин да останат по-дълго в играта за да добиват „резултати“, независимо от истината на числата…

любимото филмче на дъщеря ми е това





значи, беше края на август, Бат Дани вече беше в оставка; уговаряме среща, и той вика – “ти нали ходише на фитнес”, аз -“ …“, той “айде утре в еди кой си фитнес…”
аз пандемия, не пандемия, щом бат дани каже нещо работата е сигурна, още от сутринта съм готов… само гледам часовника, той като спрял, нетърпението ми се бори с ината му, и тъй до часа на срещата…
стигам, всички мерки по прикритие и замитане на следи ги правя по два пъти за дикиш, и трети път за късмет, и най-накрая влизам у залата… още на входа пешо гардероба ме поглежда изпитателно, сканира демек, аз съм опулен като жител на обеля без билет пред цигани контрольори… но той ме позна и ме пусна с намигане…
вътре празно, но и да беше /пре/пълно, пак щях да фиксирам първо бат дани на степера…
това е велико, разбира се, малко хора могат да видят бат дани във фитнес, но не е трудно да си го представиш… минавам пред него като ентусиазирано ръкомахам за да покажа радостта от срещата, а той небрежно с плавно движение на дясната ръка прави дъга, както наш тираджия поздравява колега от съседно село в насрещното някъде из фиордите на норвегия…
закъснял съм, но ние сме професионалисти, и не обръщаме много внимание на несъщественото, англичаните със своята точност го докараха до … елтън джон
отивам на една машинка дето разтягам едни килограми и почвам да бухам и тряскам, без да ми пука за микроагресията върху околните, щото на бат дани знам не му пука, той е стомана, а друг не видях…
ентусиазма ми не отслабва, но бързо се спихвам, щото … „човешко, твърде човешко“
обръщам се да го правя упражнението наобратно не да разгъвам, а да събирам, и някъде в тъмното виждам сянка на някакъв уред, първо се притесних за агент протестър провокатор, но погледнах бат дани, той на другия край спокоен прави коремни, и аз се успокоих…
пак ентусиазъм, и пак… колкото мога
отивам на друга машинка, да дърпам там, да вдигам едни кила у въздуха, трас-прас, прас-трас, все едно че върша нещо, морим се, пот се лее, а се мразим, щото на село няма кой да почисти кокошарника, сезона на лютиницата е, туршията и тя не чака, камбите излязоха на пазара, майка ми сама се оправя, няма кой да й помогне…  но това още по ме мотивира и правя десет отгоре на обичайното
и тъкмо вече съм гроги, сянката приближава /там не е много светло/ и почва да прави набирания на лоста, баси навлека – си викам; само го наблюдавам с периферното зрение, тоя почна, и забрави да спре; аз като омагьосан, като да слизаш с асансьор и никога да не стигаш долу… кошмар, забравих кога почна, оня продължава да се набира…
по едно време спря…
пусна се, обърна се… и го видях
паднах
беше … Чък Норис
няма съмнение… усмихвам се тъпо, той се усмихва приятелски, аз от село, село, ама се притесних, губя говор и картина, все пак не шон пен, не е мат деймън, или кой да е там левичар, туй е чък норис.. класа
той, извинително ме поглежда и като сочи с палец зад гърба си към лоста каза на чист български с лек американски акцент – да си почине малко уреда…
и аз разбирам, че той слиза от уредите, за да си починат, щото нечовекът умора няма
във фитнеса по принцип всички са приятели – щото са болни от едно, помагат си без мотив, и се разговарят без повод… та Чък иде обляга се на стената до мен и вика – откога го познаваш?!
аз – малко се омотах отначало не разбрах, после се огледах и гледам, във фитнеса само бат дани, и разбрах въпроса – и викам – от самото начало…
бат дани е на пътеката – бЕга – абсолютно съвършенство; маратонки ромика, отровно зелени калцуни, червени шорти, жълт понтик, на главата и ръцете ярковнооранжеви ленти за пот, която той неотделя, щото на желязото не е дадено да се поти… машината върти бЕсно, но бат дани е легенда, с изящно темпо, без усилие почти успява да я надбяга…
винаги съм смятал, че бат дани е от малко хора от нашето време, които притежават това, което италианецът балтазаре кастелионе през ренесансът нарича sprezzatura – непринуденост; онова изящно упражняване на възпитание и маниери, но под чудната елегантност на естественост без усилие; култура като природа…
на пътечката във фитнеса, пред мисирките с микрофоните, или в парламента сред политическите хиени, дори вечер сам пред празния лист, съставящ новата конституция, бат дани излъчва една обезоражаваща естественост /сигурен съм, че с мотика насред безкраен блок с царевица, или на поляна с вакли овци високо в планината, ще е същото, както го е казал народа, който си го може, го може, и който си го има, си го има/, само много повърхности хора не можаха да я оценят /разбира се, уви мнозинството е повърностно/, и той стана “източник на доходи за долнопробни карикатуристи” и за евтина слава на жалки фейсапликаторчета…
както и да е, туй са нашенски, естествени… неща
с леко притеснение го питам – а ти откога го познаваш … /тъпо е във фитнеса да заговарям някой на Вие…/
и чък ми разказа невероятна история, която е много дълга, но в общи линии, се състои в туй, че бат бойко дошъл на власт 2009, славата му се разнесла, чък научил, че някой може  част от номерата му, станало му любопитно и си намерил повод и прикритие 2011 да дойде да види, уж за да снима филм; видял бойко, и разбрал, че пича чар има, ама много с жени се занимава и на жени разчита, тъй че е въпрос на време да се оплете… но случаят го сблъскал с “феномена”, който под прикритието на областен управител на софийска област по това време пребивавал на планетата земя… бат дани
нечовекът, който тласка земята надолу за да прави лицеви, и побеждава стена на тенис, се сблъскал с нашенец, на който никаква техника не въздействала; срещнали се на някакво формално суаре, и като два „феномена“, веднага се разпознали; областният управител се обърнал към него приветливо и делово, както все едно разговаря с редови селянин от село джамузовци община ихтиман, и го запитал за впечатленията му от страната и за някакви желания, ако има нужда от помощ за нещо; чък е човек, който решава сам всички проблеми, и го попитал, дали знае кой е той, бат дани му казал, че разбира се знае, споделил че е гледал някои негови филми, и направил паралел между “Breaker! Breaker!” и “крадци на велосипеди” на де сика, и “код на мълчанието” с “жул и жим” на трюфо, и почнал да прави задълбочен паралел между превъплъщението на чък и това на оскар вернер, чък почувствал че губи опора, не издържал и си помислил, че може би бат дани нещо се гъбарка… разбира се, бат дани, като съвършен джентълмен никога не би помислил такова нещо, и продължавал анализа, като напъхал вътре и въплъщението на вернер в “451 градуса по фаренхайт”, което още повече втресло чък, който за малко да си изпусне нервите, нещо което е било немислимо  за него допреди срещата с областния управител на софия област, а и никой не допускал че има такива преди тая среща; чък рекъл да го постави на място /той си мислил че бат дани има друго място, и още не подозирал къде се намира, и с кого си има работа, едва започвал да се досеща/ и му казал – “ти сигурно се имаш за много знаещ?!” – на което бат дани невъзмутимо с тънка усмивка му отговорил – “предполагам, че спрямо теб е така, след като знам кога менителничният ефект остава на депо у джиратаря, но има още тайни които стоят пред мен…” и тук, чък разказва, земята все едно че спря, и почнах да пропадам, пълен срив, не бях чувал за такова депо, нито познавах джиратаря /представил си го като най-гадния китаец от най-старите филми на брус ли/, а и за такъв ефект в каратето не бях чувал, предполагах, че е някакъв супер таен китайски удар, който дори брус ли е скрил от мен… просто исках да посегна на себе си, този срам да свърши, да отида някъде близко, дето е много далеч и … край; обърнах му гръб и тръгнах през храстите, които се разтваряха пред мен /не ми стана ясно къде е суарето/ и късах с поглед дърветата като маргаритки… бях като изтрещял, и по едно време един шамар зад врата ми върна разума… спрях, оглеждам се виждам бате дани отдолу ме гледа с големите си очи и благо се се усмихва и тихо каза – “нЕма нужда… много ти е рано ”
и тъй постояхме малко и той ми говори някакви обикновени неща, толкоз обикновени, че даже не ги запомних, помня само, че бяха казани с невероятен кокни акцент /още не знаех български – уточнява чък, и си говорихме на английски/ и както говореше небето се изпълни със знаци, квадрати с лотоси от всички цветове, всякакви въртящи се мандали, облаците станаха разноцветни, знамена се веят между тях, всякакви чудни птички си летят, чуруликат, заваляха всякакви цветя от небето, засвириха някакви тръби, невероятна музика и беше … невероятно
беше пълно спокойствие, и съвършено разбиране, не разбирах смисъла, но ромона на гласа на бат дани с тупащото краче за ритъм ме отнасяха все по нагоре по безкрайната стълба на разбирането…
после…

после се прибрах, и взех в холивуд един македонец да ме учи на български…
и оттогава си идвам incognito по няколко пъти годишно в България при бат дани да си доучвам…
на близките разправям “цял свят се възхищава на мен, а аз се възхищавам на дани кирилов от България.”
единственият човек който може да накара чък норис да си посегне, и който може да го спаси…

и аз ей тъй както слушах в захлас историята седнал на уреда само казах:
 Ех… земьо многострадална, Ех, умници родни… уволнихте го значи, чиляка… Браво
а бат дани междувременно вече беше на щангите и плашеше огледалото отсреща…
… после тримата приятели /и аз барабар петко с мъжете/ отидохме до сладкарница “пчела” на римската стена, окопирахме единствената масичка, и ома`ахме останалите в тавата толумбички, като се наливахме с боза, докато спорихме за определението и същността на  film noir…     

има и още за разказване, няма нужда от ритуали и специални обряди за разбиране, но ви е рано…  

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s