103. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.2.

никога не съм слушал системно Bread, бях зле и просто две-три седмици ги наслушах яко; нямам любима песен, само звученето и настроението обаче ме успокояват; инак тотално се сбърках, когато исках повдигач си пусках lena zavaroni

туй дето го карам в крайна сметка май е онуй

след температурата остана главоболието – ама много и дълго

плюс високо кръвно – аз 130 съм нямал, сега под 140 не падам, а често съм и над 160

предната неделя жена ми ни събра домочадието и ни кара да миришем едно бутилче с една миризливост, от която преди аз се задушавах още като е отворено в другата стая, а сега си я вра в носа и няма никой…

тъй за първи път допуснахме че може и да сме полазени от онуй

не че е интересно – но е гадно

аз в къщи като най-кекав го карам най- драматично – но засега няма страшно – все пак ако може си го спестете

инак от здравната система като такава особена файда няма – жена ми се обади за себе си и децата на двете джи-пи-та да пита какво да правим – и в общи линии тренда е – ако искаме да ходим да си правим тест, ако не – да си се пазим – и толкоз…

демек – добре че жена ми има хомеопатия – хахахахаха

системата работи абсолютно по мангъра – и в това няма новина

който се оправи да се оправи – който не може – може и да му помогнат – но няма гаранции…

всичко може да изглежда система докато не се наложи да го тестваш

/… много е дълго, и няма смисъл – то е очевидно…

Всяка система е в среда – с инпут и аутпут – когато инпута мине в друг мащаб – и системата е … капут/

чувам че вече сме отвъд – в софия места няма

на село е ад, предполагам и на много други места които са под радара на медиите

да се разказва е глупаво

дядо дето викаше сит на гладен не вярва

инак

туй съм го приказвал преди време, но пак не пречи

като малък събирах марки; бях лапе 11-12 години ходихме четвъртък в младежкия дом при филателистите, да си купуваме марки; там се свързах с един мошеник, добър човек, след време ходих направо у тях като събера пари да си купувам; събирах изкуство, вземах серии, руски, парагвайски, панамски, каквито изпаднат, половината художници не ги познавах, гугъл няма, имам детская энциклопедия, том 12 изкуство, там търся, повече няма откъде; после намерих алпатов, 4 тома, на 15 ги прочетох, какво съм разбрал е друг въпрос; почнах да купувам от български худижник всичките бели книжки с история на живописта; майка ми редовно получаваше от мен за рожден ден и нова година книги с репродукции от руската книжарница; почнах много да знам – можех да говоря за етапи, школи, учители и ученици с един смешен апломб на “специалист”… но нямаше накого; вече бах станал 16-17 и по едно време загрях че мога да говоря обилно за конкретни картини, за художници още по – а загрях че аз картини не съм виждал…

Рембранд ми беше любим, чел, говоря за периоди, саския, хендриге стофелс, и помня много ясно как ме трясна гредата като осъзнах, че мога да приказвам много за “нощна стража”, да … “интерпретирам”, знаех размерите й до сантиметнри 5 на 3 метра, а аз я бях виждал само чернобяла 10 на 5 см – и в един момент вдянах че цялото ми знание е текст и суета…

че няма никакво преживяване и разбиране…

нямаше болка, но беше … празно

за куриоза, единственият път когато съм напускал България – беше още соц – беше у дедерето; един следобед бях у дрезден, отидох у дрезденската галерия; една от най-хубавите бългаски серии изкуство е с картини от дрезденската галерия, бях ги преживявал; инак там беше празно, не беше гъчканя, минах на такъдък гледах неща които съм зяпал с чувство 2 на 2 см и сега ги зяпах “на живо” без нищо; дюрер, рубенс, тициан, авторпортрет на рембранд със саския, гледам сикстинската мадона и си викам “това е рафаело! Рафаело!” – и в главата ми идват само … знания

сядам на пейката пред нея и викам ще чакам докато не почувствувам нещо…

… няма никой

има две книги за изкуство които са задължителни…

наистина обожавам балзак – не че е добър, но е всичко, наистина енциклопедия – любимата ми негова книга е “братовчедът понс” /тя и “гобсек” са наистина задължителни/- изкуството е за колекционери, изкуството е само за да го притежаваш, само тогава можеш да го цениш… и съзерцаваш като свое

но то остава несподелено – какво да разкажеш на … шмуке

ако не събирах марки, а картини на мои приятели, които се учеха да рисуват, нямаше да чета, а да гледам, и като събирам за себе си, щях да имам чувство към имането си, тъй постепенно щях да натрупам някаква експертиза и разбиране…

Старият музикант се водеше от аксиомата на Шенавар, ученият колекционер на скъпи гравюри, който твърди, че човек изпитва истинското удоволствие, като разглежда творба на Рьосдал, на Холбайн, Рафаело, Муричьо, Грьоз, Себастиано дел Пиомбо, Джорджоне, Албрехт Дюрер, единствено ако за нея е заплатено до петдесет франка. Понс не се съгласяваше да даде повече от сто франка. А плащаше петдесет франка само за предмет, чиято реална стойност беше три хиляди. И най-красивата вещ, щом струваше триста франка, не съществуваше за него. Подобни оказиони бяха рядкост, но той притежаваше трите елемента, които осигуряват успех: крака на елен, свободно време на скитник и търпение на израилтянин. Тази система, която той прилагал цели четиридесет години както в Рим, така и в Париж, бе дала своите плодове. Макар, откакто се е завърнал от Рим, Понс да бе харчил около две хиляди франка годишно, той криеше от всички погледи колекцията си от най-различни шедьоври, чийто брой по списък възлизаше на баснословната цифра 1907. От 1811 до 1816 година, по време на скитанията си из Париж, той бе купувал по десетина франка предмети, за коквито днес се плащат по хиляда, хиляда и двеста франка. Това бяха картини, подбрани измежду четирдесет и петте хиляди, които всяка година се излагат по разпродажбите; севърски порцелан, купуван от оверняци – тези помагачи на Черната банда, които донасяха в колите си чудесата на Франция от времето на Помпидур. С една дума, той бе събрал каквото бе останало от XVII r XVIII ек и справедливо бе оценил  умните и спосъбни творци от френската школа, велики, но неизвестни като Льопорт, Лавале-Пусен и т.н., създали стила Луи XV, стила Луи XVI, за сметка на миито творби днес се извършват тъй наречените новаторства от нашите художници, които непрестанно изучават съкровищата на музея, за да създадат нещо ново, като правят само сръчни имитации. Понс държеше много на размените, които са неизразимо щастие за колекционера. Главното не е да купиш някой ценен предмет. Главното е да го откриеш. Понс пръв събрал табакери и миниатюри. Тъй като не бе познат сред прекупвачите, защото не посещаваше разпродажбите и не се мяркаше в магазините на известните антиквари, той не знаеше паричната стойност на съкровището си.

Покойният Дюзомрар де бе опитал да се свърже с музиканта. Но принцът на антикварите умря, без да успее да проникне в музея “Понс”, единственият който би могъл да се сравни с прочутата колекция “Соважо”. Между Понс и господин Соважо имаше нещо много общо. Музикант като Понс и като него не особено заможен, господин Соважо е действал по същия начин, със същите средства, със същата любов към изкуството, със същаата омраза към известните богаташи, които създават колекции, за да правят ловка конкуренция на антикварите. Също като своя конкурент, съперник и неприятел по отношение на всички тези творения на чавешката ръка, на тези чудеса на труда, Понс хранеше в сърцето си неутолимото скъперничество на влюбен в в красива възлюбена, а препродаването им в залите на улица Жьоньор под ударите на чукчета преживяваше като върховна обида срещу негово величество колекционерството. Притежаваше собствен музей и му се наслаждаваше, когато си иска, защото душите, сътворени, за да се възхищават на великите произведения, имат възвишена способност истински да обичат, за тях удоволствието е толкова силно днес, колкото и вчера, никога не им дотяга, а за щастие шедьоврите остават винаги млади. Затова предметът, тъй бащински притискан  от Понс, трябва да бъде находка, която човек отнасяше у дома си и то с такава любов! Колекционери, вие го разбирате!

Балзак – Братовчедът Понс / Народна култура С`1982 /12-13 с./

другата книга е “творбата” на зола; зола не мога да го трая /което не ми попречи да го изчета целия/, той е методичен бездарник, но това му помага да изпраска 20 книги в опит да се прави на балзак и пунктира неговата “енциклопедия”; зола е приятел от детинство със сезан; като малки сезан писал по-хубави стихотворения, а зола рисувал по-добре, дори изрисувал паравана в стаята на сезан; зола играе съществена роля като журналист в битката на салоните при налагането на импресионизма, но води битката идеологически /в името на свободата, а не с разбиране/, нищо не разбира от живопис; самите импресионисти по-късно се чудях, как като ги познава толкова добре е изпраскал толкова тъп роман; в “творбата” прототипа на героя клод е сезан, и зола най-накрая го обесва пред една вечно неслучващата се картина… тоя роман е и край на приятелството им;

прототип на фажерол е клод моне, зола не го ценял особено, изобщо той май си мислил, че новото и старото ще съществуват успоредно, просто академиците ще се посместят /зола не харесва кабанел, щото е казионен, придоворен художник на наполеон III, но много харесва например ари шефер, който също си е “академик”, в изкуството няма мирно съвместно съществуване /няма паралелни вселени/, борбата е до пълна победа, свободата е само докато новото да изяде старото/ – академизма е убит, импресионизма е победата на мода, която се радва докато дойде следващата под формата на следваща “революция”…

/като убеден реакционер цялото ми сърце е за академизма – с дребния си назадничав буржуазен еснафлък поставям Бугеро пред кой и да е импресионист… /

не че задължителен, но романа е любопитен с един интересен “търговски” момент – книгата е писана 1886 /като селянин винаги се удивлявам колко стари са “градските” номера; в същия план е любопитен и “женско щастие1883, колко маркетингови пинизи, които си мислим че са от вчера, продукт на маркетингова революция, са още от средата на миналия век – трупането на евтина стока до входа за да се създава калабълък и задръстване, промоции, намаления, детски кътове в магазините, за да могат майките да пазаруват на спокойствие, раздаване на балони с брандове на децата, като се връщат като безплатни рекламни агентчета, и какви ли още не трикове /

Надвесен над картината си, Бонгран, който обикновено хвалеше бащински младите, сега трепереше, правеше явно усилие да не избухне. Но въпреки усилията си избухна.

– Оставете ни на мира, а! с вашия Фажерол! Вие ни смятате за по-глупави отколкото сме! … Ето! Вие виждате големия художник тук. Да, тоя млад господин, който е пред вас! Е добре! Цялата хитрост се състои в това, че оня му е откраднал неговата оригиналност и я е приспособил към мекушавия сос на Училището за изящни изкуства. Отлично! Взел е модерното, рисува светло, но запазва баналната и точна рисунка, приятна за всички композиция, формулата която там предават за удоволствие на буржуата. И всичко това потопено в една лекост, о! тая отвратителна лекост на пръстите, които еднакво добре биха скулптирали кокосови орехи, тая гладка приятна лекост, която има успех, а би трябвало да се наказва с каторга, чувате ли!

Той размахваше във въздуха палитрата и четките си.

– Вие сте жесток, – каза Клод стеснен. – Фажерол наистина има качества.

– Разказаха ми – измърмори Жори – че той е сключил много изгоден договор с Ноде.

Това хвърлено в разговора име още повече разпусна Бонгарт, който повтори, като клатеше рамене:

– Ах! Ноде… ах! Ноде…

И той много се развесели с Ноде, когото познаваше добре. Оня бил търговец и от няколко години насам раздвижил търговията с картини. Не се касаело за старата игра, за кирливия реднгот и тънкия вкус на дядо Малгра, който дебнел и купувал картините на начинаещите за десет франка и ги препродавал за петнадесет. Не се касаело за цялата тая дребна работа на познавач, който се чумери пред желаното произведение, за да го купи евтино, а в същност обожава живописта и изкарва скромния си поминък, като подновява бързо капитала си от няколко су с благоразумни сделки. Не, прочутият ноде имал обноски на благородник, – жакет фентази, брилянт на връзката, напомаден, пригладен, лъснат; голяма свита, наета за месец кола, кресло в Операта, запазена маса в Биньон; той отивал всъкъде, гдето смятал, че е прилично да се показва. Като оставим това настрана, той бил спекулант, борсаджия, който се подигравал с добрата живопис. Имал необикновен усет за успех, откривал кой артист за лансира, не оспорвания гений на някой художник, а лъжливия изпълнен с фалшива смелост талант, който се харесва на буржуата. И така разбърквал пазара, като отстранявал старите любители с вкус и работел само с богати любители, които не разбират от изкуство и купуват картини като борсова стойност, от суетност или с надежда, че цената им ще се покачи.

Тук Бонгран, който имаше актьорски дар, започна да разиграва сцената. Ноде пристига при Фажерол. – Вие сте гениален, мили мой. Ах! Вашата онзиденшна картина е продадена. Колко ? – Петстотин франка. – Но вие сте луд! Тя струваше хиляда и двеста. А тая която ви остана, колко? – Боже мой, не знам, да кажем хиляда и двеста. – Хайде, хиляда и двеста! Не ме ли разбирате, драги мой? Тя струва две хиляди. Аз я вземам за две хиляда. И от днес вие ще работите само за мене, Ноде! Сбогом, сбогом, мили мой, не се жертвувайте, вашето щастие е готово, аз се заемам с него. –  И ето, той си отива, отнася картината в колата си, разхожда я при своите любители, между които разпространил новината, че  открил  един необикновен живописец. Един от тях се улавя на въдицата и пита за цената. – Пет хиляди. Как! Пет хиляди! Картината на един непознат, вие се подигравате с мене! – Чуйте, предлагам ви сделка: ще ви продам картината за пет хиляди и ще ви подпиша задължение, че ще си я взема обратно за шест хиляди, до една година, ако тя престане да ви харесва. – Изведнъж, любителят е съблазнен: какво рискува? Добър влог всъщност, и той купува. Тогава Ноде не губи време, той продава по същия начин още девет-десет картини в годината. Суетността се съединява с надеждата за печалба, цените се качват, установяват се цени, и то така добре, че когато той се връща при своя любител, той последният, вместо да му върне картината, плаща му за друга осем хиляди франка. И повишението върви непрестанно, и живописта е вече съмнителна почва, златни мини в монмартърските могили лансирани от банкери. И около тях се бият удари на банкноти!

Клод се възмущаваше, Жори смяташе, че това е много силно. В това време се почука на свратата. Бонгран отиде да отвори и възкликна.

– Виж! Ноде! … Тъкмо за вас приказваме.

Твърде спретнат, без една капка кал, въпреки лошото време, Ноде поздравяваше и влизаше със съсредоточената учтивост на светски човек, който влиза в черква.

– Твърде щастлив съм, твърде поласкан, скъпи учителю… И, увурун съм, вие сте говорили само добро.

– Съвсем не, Ноде, съвсем не! – подзе Бонгран със спокоен глас. – Ние казвахме, че вашият начин  да използувате живописта ще ни даде едно хубаво поколение живописци-измамници и в същото време непочтени търговци.

Ноде се усмихваше без вълнение.

– Суров, но прелестен в изразът! Хайде, хайде, скъпи учителю, нищо от вас не ме убижда.

/160-162 с./

Вътрешността беше великолепно и странно разкошна: стари губери, стари оръжия, куп стари мебели, китайски и японски рядкости, още от вестибюла. Наляво трапезария цялата с лаково пано, д червен дракон просторян на тавана. Стълба в рязано дърво, обвита с дълги ивици плат, с наредени по нея китки зелени растения. Но горе ателието беше чудно, доста тясно без нито една картина, цялото покрито с оринтарлски завеси, с огромна камина, чиято решетка носеха химери, на другата страна широк диван под шатра, цял паметник, дълги пръчки крепяха разкошния балдахин над куп килими, кожи, възглавнички, почти наравно с пода.

Клод разглеждаше всичко; той зъадържа един въпрос, който дойде на устните му. Платено ли е всичко това? Награден от миналата година, Фажерол искаше, както казваха, по десет хиляди франка на портрет. Ноде, който му беше създал име, използваше сега неговият успех с мярка и не даваше нито една от неговите къртини за по-малко от двадесет, тридесет, четирдесет хиляди франка. Поръчките бяха валяли като град, ако художникът не се преструваше високомерен, уморен човек, най-малките скици на когото хората си оспорват. И все пак тоя изложен разкош миришеше на дълг, на доставчиците беше платено само отчасти, а всичките пари, тези спечелени като на борса пари при повишение, изтичаха между пръстите, харчеха се без следа. Впрочем, още разпален от това бързо богатство Фажерол не обръщаше внимание, не се безпокоеше, силен с надеждата, че винаги ще продава и все по-скъпо, горд с голямото положение, което заемаше в съвременното изкуство.

/234-235 с./

В тоя миг някой го поздрави със свойски жест и Клод позна Ноде, наедрял, надут, позлатен от успеха на огромните работи, които той вършеше сега. Честолюбието беше завъртяло главата му, той говореше, че ще съсипе всички други търговци на картини, беше построил един голям дом, гдето се поставяше като господар на пазара,събираше шедьоврите, отваряше големи модерни магазини за изкуство. Звук на милиони звънеше още от вестибюла, устройваше в своя дом изложби, уреждаше галерии в чужбина, чакаше през май пристигането на любителите американци и им продаваше за петдесет хиляди франка това, което беше купил за десет хиляди; и живееше като княз, жена, деца, любовница, коне, имение, в Пикардия, големи ловни празници. Първите му печалби дойдоха от покачване цените на знаменити мъртъвци, отричани приживе – Курбе, миле, Русо. И затова най-сетне той презираше  цялото творчество на един още борещ се художник. Все пак много лоше слухове се носеха сега. Числото на познатите картини беше ограничено, а и броят на любителите не можеше да расте и затова работите ставаха трудни. Говореше се за синдикат, за споразумение с банкерите за да се подържат високите цени. В залата Друо ставаха измислени продажби и картини се откупуваха много скъпо от самия търговец. И изглеждаше , че фалитът е неизбежен на края на тия борсови сделки, падане всред прекалеността и лъжите на ажиото.

– Добър ден, скъпо учителю, – каза Ноде, като се приближи. – А? вие сте дошли, като всички, да се удивявате на моя Фажерол.

В обноските към Бонгран нямаше вече някогашната лъстива и почтителна смиреност. И заговори за Фажерол като за свой художник, като за работник на негова служба, комуто той често се караше. Той го беше настанил на авеню де Вилие, принуди го да има дом, да го мебелира за да го има след това във властта си. И сега почваше да го обвинява в безреден живот, винеше го, че се компрометира като лекомислен момче. Например, един сериозен художник никога не би пратил тая картина в Салона. Наистина, тя имаше шумен успех, говореха дори за почетния медал. Но нищо друго не е по-лошо за високите цени. Когато човек иска да има американците, трябва да остане у дома си, като бог скрит в своя храм.

– Мили мой, повярвайте ми ако обичате, бих дал двадесет хиляди от джоба си, та глупаците от вестниците да не правят целият този шум около моя Фажерол тая година.

Бонгран, който слушаше смело, въпреки мъките си, се усмихна.

– Наистина, те може би прекалиха със своята нескромност… Вчера четох една статия, от която научих, че Фажерол ядял всяка сутрин по две варени яйца.

Той се смееше на тия груби начини на известност, които от една седмица занимаваха Париж с младия майстор, като последица от една първа статия за негова картина, която никой още не беше видял. Цялата дружина репортери беше турната в действие, събличаха го, говореха за неговото детство, за баща му фабрикант на художествени цинкови изделия, за учението му, къде живее, как живее; говореха дори и за цвета на чорапите му, дори за неговия навик да щихе върха на носа си. Той беше страстта на момента, майсторът според вкуса на деня, който е имал сполуката да не получи Римската премия и да скъса с Училището , чийто начин на работа беше запазил: щастие за един сезон, което вятър донася и отнася, нервна прищявка на големия безумен град, прибилизителен успех на бесернцветна смелост, на случая, който смутява тълпата сутрин, за да изчезне вечер всред общо безразличие.

/253-255 с./

Решено ли е? Избрани ли са художниците за новите декорации на кметството?

– Не, – каза Маудо – още не е станало… Аз не ще имам нищо, не познавам никого… Сам Фажерол е много неспокоен. Той не е тука тая вечер, защото работата не върви сама… Ах! Свърши се неговото добро положение, трещи, рухва неговата живопис за милиони.

Той се изсмя със задоволена най-сетне злоба, и Ганиер от другия край на масата изрече същата подигравка. Тогава те се изляха с лоши думи, радваха са на разрухата, която беше сполетяла младите майстори. Съдбоносно беше, дойдоха предсказаните времена, преувеличеното повишение на картините свършваше с катастрофа. Откак паниката беше овладяла любителите, обзети от безумието на хора, които играят на Борсата, под дъха на спадането, цените падали от ден на ден, нищо не се продавало вече. И трябвало да се види прочутия Ноде всред поражението! Отначало той се държал добре, послужил си с американеца, с единствената картина, чиято цена не искал да каже, с презрителната увереност, че не ще се намери достатъчно богат човек, и че най-сетне той е продал за двеста или триста хиляди франка на един търговец на свине от Ню Йорк, горд, че отнася най-скъпата картина тая година. Но тия способи не се подновяваха и Ноде, чиито разноски бяха пораснали заедно с печалбите, увлечен и погърнат от лудото движение, което беше негово дело, чувал сега, как рухва по него царският му дом; и трябвало да го брани от пристъпа на съдебните пристъви.

Маудо, вие не вземате гъби – прекъсна любезно Анриета.

Слугинята поднасяше филето, ядяха, изпразваха стъклениците с вино. Но лошото настроение беше такова, че хубавите неща минаваха невкусени и това наскърбяваше домакинята и домакина.

– А? гъби ли ? – повтори най0сетне скулптурът – Не, благодаря.

И продължи.

– Странното е, че Ноде преследва Фажерол. Прекрасно! И е на път да му заложи запор… Ах! Смешно ми  е! Ще видим чистене на авеню Вилие, и всички тия дребни живописци със свои къщи. Постройката ще бъде продадена за нищо, напролет… Така Ноде, който беше принудил Фажерол да строи и мебелира къщата си като проститутка, пак ще си взема своите украшения и губери. Но изглежда, и другият не пада долу… Вижте историята: търговицът го обвинява, че оня е забъркал работите му, като е излагал от безогледна суетност; художникът отговаря, че не иска да бъде ограбван; и те ще се изядат, надявам се!издигта се гласът на Ганиер, неуморимият и кротък глас на пробуден мечтател.

– Унищожен е Фажерол! …. Впрочем, той никога не е имал успех.

/288-289 с./

Емил Зола – Творбата /Изд. Ив.Г. Игнатови и синове С`1928/

инак имам една любима картина от 1837 казва се “експертите

https://fr.wikipedia.org/wiki/Les_Experts_(tableau)

декан трябва много да е насъбрал на академиците – за да представи така “експертите”

не, той напълнил много картини с маймуни, има маймуни на кучета, работни маймуни си почиват, и няколко маймуни … художници

но не съм видял да е рисувал маймуни търговци или банкери, макар че те направили всички в крайна сметка на маймуни…

инак седим преди време с бат дани в сладкарница “пчела” на „ангел кънчев“

атмосферата… почти сме като в монмартър

тулумбичка, еклер и голяма боза

истинска класика

аз съм се разпенявил, обяснявам му /какво мога да обясня аз на бат дани, но той е благ, гледа ме благосклонно и ме оставя да се излагам… кротко си тактува вътрешния диалог с краче във въздуха под масата, столовете са високи, като отпива бавно бозата, аз бръщолевя нагъвайки толумбичката…/

– бат дани – му викам – изкуството е като бозата, всичко е като бозата; има ли нещо съвършено, винаги ще дойдат едни идиоти модернисти, и ще го развалят; няма значение дали в името на “свободния избор”, или “за доброто”, дали за “светлото бъдеще” или щото е “прогресивно”, това е подробност от обосновката, факта е, че накрая винаги идват идиотите и развалят съвършеното, и ти продадат боклук в замяна…

бат дани се смее гледаме над халбата и тихо казва:

съвременният буржуа може в името на прогреса да твърди всякаква глупости и в името на изкуството да търгува с всякакъв боклук.

– анджък, давила – викам – помниш каква боза имаше едно време, сладка, после резлива, постои два дена и кипне не се пие /помниш алуминиевите капачки на бурканчето кисело мляко, ех…/ ти разбираш ли, бат дани, едно нещо не може ли да се развали, няма как да е хубаво; тури му аспартам, вече не може да се развали, вечно, ама и нищо не струва, щото не може да се развали; за търговеца удобно, наблъскат всичко с консерванти и го продават за полезно, щото е трайно – риск малък, химия- малко труд, демек евтино – идеал… идеал, идеал, ама за нищо не става… ще кажеш, туй е у нас и боза, на запад има едни им продават дванайсетгодишно отлежало уиски, и они го купуват и пият като си мислят, че то стояло дванадесет години у бъчва… едно време можело, ама днес кой ще ти държи нещо данадесет години да отлежава бе, бай дани… и ония плащат все едно е лежало дванайсет години, и го пият с мисълта че е отлежало – продават ти идея и ти я живееш като идея… та изкуството – викам – е като бозата…

бат дани вика –

флобер казва – че не вижда връзка между монета от пет франка и идея

аз го гледам, ударих един як гълток и му викам:

– бат дани, флобер не е давила – връзката между монетата от пет франка и идея е идеята за пет франка; и за стадата маймуни тая идея е основна; флобер е бил рентиер, това е мисъл на рентиер, имал е възможност да си играе на стилист, когато накрая племеницата и мъжа й му свършили парите /покрил им задълженията/ имал късмет, че си отишъл скоро, щото връзката между франка и идеята щяла да му се открие в пълната си прелест…

изкуството като вложение на средства е откритие на нашето време. това означава: набор от произведения на “изкуството”, нямащи естетическа ценност, но имащи стойнст на фондовия пазар на изкуство.

– тъй е бат дани, давила не може да бърка, но не мога да разбера само едно – дали се започва с бозата и в резултат се разваля изкуството, или тези с “изкуството” развалят своето и накрая всичко резултира у бозата; щото аз от изкуството не разбирам, бат дани, но за бозата ми е свидно, и обидно; поне да не бяха пипали бозата; значи жерико имал шанса да бъде млад при наполеон, оня мародер докарал целия рубенс в париж; жерико не напускал париж, но го “изял” целия, за рубенс става дума; после нарисувал “гибелта на фрегатата медуза”, изложил я в салона, и станал малък скандал, старите казвали, че е невъзможно “безобразие” и “страдание” да се превръща в материал за красота… можеш ли да си представиш – “критерий”; после жерико отишъл в лондон да се учи на пейзаж и да рисува коне, обичал конете, паднал от кон и умрял;  енгър пък учел учениците си, да се прекланят пред рубенс, но да минават покрай него без да го гледат, щото развалял… демек рубенс развалял, а енгър пазил учениците си от развала; енгър бил влюбен в рафаело… изобщо голяма пропаст стои между рафаело и рубенс – аз като ги гледам не я виждам – но тези във франция през XIXв. останали от двете й страни и не само не се разбирали, ами не се и понасяли… чели и различно – давид карал гро да чете главно плутарх за да  рисува геройства за да възхвалява добродетели, дьолакруа пък чел данте, шекспир и байрон… затуй рисувал всичко дето е емоция и експресия… жерико и делакроа победили, енгър загубил, ние тук хал хабер сме си нямали, пили сме истинска боза, после едни отрекли и дьолакроа, открили светлината, ефектите и празните пространсва, после и тях отрекли останало едно нищо и неговата експресия…

истинското изкуство на този век – това е изследване на пустотата, опис на отсъствието…

туй го каза бат дани докато хапваше последната хапка от еклера и кацна лелката като лешояд и ни прибра празните чинийки, награби и празната халба на бат дани /аз моята я държа с последна глътка/ а тя ни гледа с поглед явно показващ, че много сме се застояли… поглеждам паладина отсреща и викам

– бате дани, по още едно малко…

той се засмива и кимва – вземам още две малки бози и продължавам…

– пустота, отсъствие, но бозата отиде… ей, седим тук, приказваме си, но пием фалшива боза, бате дани, туй ако не е драма… съзнаваме, обсъждаме, но няма какво да направим, свобода има, но няма къде да отидем да пием истинска боза, ей тъй за идеята… целият ни живот е вече такъв, пием с аспартам, докато си спомняме за истинската със захар; изкуството и то – зобиш смески на бездарници и си спомняш за белия хляб от квартална фурна… днес е производство, преди беше майсторлък; днес могат да си си раздават “маестро” и “майсторе”, но идеята за петте франка е разказала играта и на идеята и на петте франка, няма занаятчии, няма майсторлък, има изразяване на нищото и кеш…

завоевание след завоевание, и съвременното изкуство достигна до детското бръщолевене.  

– ех, бате дани, тоя давила

– мхм, мърморенето на съвременно то изкуство прилича на предсмъртен хрип

– тъй е, бат дани, всичко се завръща там откъдето е тръгнало за да изчезне; днешната европейска либерална „съвременност“ е като стара пачавра дето се маца за да се прави на млада, вдетинява се, но млада не може да стане, просто нямаше нужда да се излага предвид каква е била… но като се връщам назад все търся откъде започва туй от което днес свършваме… къде е било онуй от което излизаме от Пътя… и си мисля, дали ако си върнем бозата, забраним аспартама, след определен брой години ще се върне онова изкуство, което беше, когато бозата беше боза…

– овчарче – вика бат дани – в изкуството невинни няма; този който не се предвижва сред произведенията на изкуството като сред опасни зверове, просто не разбира къде се намира.

– еххх… тоз давила, значи нас са ни изяли още докато сме маали шорти и сме мислили, че живота предстои…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s