102. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.1.

разболях се…

то вкъщи всички сме болни, ама май не е от онуй…

не ми е ясна процедурата, и нищо не правя – какво е рационално да се направи май e спорно…

не знам как се лекува – жена ми ме тъпче с хомеопатия – от което поне вреда няма…

но трябваше да спра кафето – и покрай туй ми свърши пауъра…

на село пламнало от ковид – там щото повечето гледат турска телевизия – не могат да разберат че у нас станало опасно и го караха доста ларж; накрая една женичка за три дни си отишла /погребали я с полиция, било процедура/, други напълнили интензивното в града и накрая разбрали че времето е опасно…

на фона на селския ужас мама и бабчето /на 96г./ гледат и новините по телевизията, и мама решила да обобщи:

– офф, мамо, трябва много да се пазим… – с тънката интенция сред целият този ужас баба да стане поне малко по-послушна

бабчето, която е абсолютно неуправляема ракета заключила:

чакаме участта си…

просто няма как да обобщя по-добре – щялото ни присъствие тук – като очакване на участта си

всички планове, мераци и опити са пълнеж докато очакваш … участта си

оня ден гледам сина ми /16г./ гледа някакъв клип с мемета – събрани всякакви безсмислени глупости едно след друго, и той седи и зяпа…

викам си – трябва да съм рационален – ще му обясня природата на тази простотия, за да осъзнае и да освободи съзнанието си от тези говна…

вчера го викам при себе си – лежа с температура, но се потя, демек подобрявам се /очи тъмнеят, глава се люшка, ръце треперят… не знам колко време ми остава/- вземам начално положение и започвам да обяснявам бавно със слаб глас, не за да привлека вниманието му, а щото туй ми е макса – има един ричард докинс, страшен изрод, ей там е книгата му “делюзията бог” …

и изпаднахме в обяснение на думата делюзия…

без да пресушим блатото с делюзии – някак накрая всепак прецапахме и успяхме да стигнем и до … мемето – тоя докинс измислил/открил мемето – демек менталните вируси – с които трябва да сме много внимателни, щото не се лекува като ти влезнат у главата;

той вече почна да се прозява – усещям че го губя – аз че отплавам едно на ръка – а аз още не съм стигнал до началото на казванката – и тогава както винаги правя най-голямата грешка да се опитам бързо да наблъскам нещо вътре, след като шлюзовете вече са окончателно затворени…

изобщо не успях да стигна до идеи и картинки…

жена ми беше в англия 1994 на обучение, и разказваше като се върна как там има хора които не познават часовник със стрелки, това ми звучеше невероятно, но когато преди години видях малката вече пораснала как изчислява часа по един часовник със стрелки нямам съмнения, че в света има такива хора…

преди няколко години пак жена ми беше на друго обучение на което гуруто от запада обяснявал как имаш 6 секунди за да предадеш нещо на персонала си, щото след 6 секунди вниманието им се губило – това е абсолютно сериозно – ако нямах опита с часовника преди 25 години надали щях да се притесня – но очевидно живеем в свят в който имаме на разположение 6 секунди, ако искаме другия нещо да възприеме…

/”как сте с пауър пойнт” това ще е разбираемо само още няколко дена/

на сина обяснявах как съм си напълнил главата с имена, мисли и числа /щото и той искрено иска да знае, но някак няма желание/, не е било нарочно, просто винаги имам тефтерче, като срещна нещо което е непознато и ми е интересно го записвам в тефтерчето, и от време на време като се ровя в него си го припомням; като го видиш нещо – име, мисъл, цифра – за месец 5-6 пъти и ги запомняш, без зор, стига да ти е интересно да си го запишеш; факта който ако не го запишеш на момента ще отлети в сенките със следващия, като го запишеш и го прегледаш 4-5 пъти става завинаги твой; колкото повече неща запомняш, толкова повече запомняш, щото всяко създават контекст покрай който новото по-лесно се помни;

и викам – помогни ми да ти помогна – аз като потящ се труп той като левент ме премества – вдигаме матрака – под леглото ми е пълно с торби с тетрадки, книги и тефтери от разни години; търся в прахоляка три пакета, които накрая изпадат, аз вече целият съм вир вода – и му подавам няколко тефтерчета от казармата и ранни студетски години да види за какво иде реч, как съм го правил…

той разгледа едно, в някой има снимки от списания, пито кой е тоя, коя е тая, погледна второ – зачете се в нещо мое и каза   

много наивно…

не можех да не се съглася…

и за съдържанието на тефтерите и за целият ми просветителски опит…

за да стигна до съзнанието му – ми трябва “пауър пойнт” или “тик-ток” – да се снема в клипче 7 секунди – и каквото успея да кажа – кажа; останалато на битака…

/човек каквото и да събира, каквато и грижа да полага за него, рано или късно, и да има наследници, и да няма, накрая някой ще го намери на битака…/

инак преди две седмици, още здрав, още циганско лято, не знам какво ме чака напред, но затуй пък съклет от безсмислие ме гони и по уговорена стара професионална схема – слагам на терасата едно червено знаменце, като същи боб уудуърд…

другият ден едвам изтрайвам до 13 часа, нищо не ми спори, отивам към докторската градинка; по пътя минавам през голяма хранителна верига, купувам на промоция 2 за 1 две банички със сирене за 1.09 лв, един студен чай който излиза без пари – за да си набавя нужните ми консерванти, една тунквана вафла на промоция и съм на мястото…

обикалям фонтана както ме е учил бате дани, следя за опашка…

/той ме е учил, ама и аз сам съм се обучавал три-четири пъти съм гледал “разговорът” на копола, зорко гледам от де могат да ни подслушат…/

там е обедна почивка, гъчканя, търпана, гюрюлтия, всякакъв народ, баби с деца, майки с деца, деца с деца, хипстери, офисен планктон, телевизионни работнички, културен безработник, безкултурен работодател, няколко служители в колцентър и много бъдещи служители в колцентрове, някоко служители от чистотата забелязали че началството е отишло да обядва е седнало на пейка да гледа тези след които почиства, само кучкари липсват за да е идилията пълна…

/и всичко това трепери под бутуша на диктатурата на омразното правителство/

аз наблюдавам тези 60% от народа, които са 100% на място и си мисля, че бате дани е неруземен да определи конспиративна среща точно тук в най-голямата гъчканя, където е толкова лесно да се изгубиш, колкото и да те разкрият…

веднага сам се поправих – бате дани никога не греши…  

обиколих три пъти фонтана, нямаше опашка, обиколих го наобратно за късмет и седнах уж небрежно на една пейка – вадя баничките, и бавно меля… и накацаха гълъбите

споделям трохи…  

както се гледам с тях и се храним заедно и той дойде…

добре че не пих в момента…

мразя русизмите, но има такива, на които нямаме роден еквивалент – “шикарно”

хавайска риза с невиждана флора и фауна, невероятен бермуд с цветовете на дъгата, ярко жълти лепки тип рязан галош в тон с професионалната епидемиологична маска, разбира се очилата “рамбо” и панамена шапка

абсолютно неотразим… и незабалежим

невероятно прикритие и професионализъм…

седна…

намигна… /разбира се от очилата нищо не се вижда, но то се знае/

аз джвакам баница, споделям трохи с гълъбите, те тварите и без да са били при боби скинър разбират че туй тук вече не е до стимул и реакция, награди и наказания, а съвършено друга сфера, и както кълват и почнаха да кръжат над бате дани… да му правят сянка

мълчим…

магично…

/за такива моменти човек си заслужава да чака всяка следваща седмица…/

и тъжно…

допреди малко гледах хората наоколо като потенциални протестъри, куки, провокатори, като евентуална опасност за бате дани…

като си вече с бате дани тези притеснения са толкова смешни…

той е самата сигурно осигурена защититена безопасност…

но хората сега пък ми се струват в дива опасност, без да осъзнават идващато, те безразсъдно се мотат в безотговорно безразличие към приближаващата катастрофа…

до мен на пейката стои в хавайска риза “шарнирния болт” на държавата, освободен и забравен от всички, и тези всичките продължават да се возят на държавната кола без да мислят че болта вече го няма…

колко и докъде ще стигне колата без да се разпадне…

или си мислят че може да бъде сменен…

денят е прекрасен, слънцето грее, на мен у сърцето студ, гледам туй и виждам вече сланата как попарва листата, празните зимни градини, същите тези гълъби накацали в локвите да се топлят…

ставаме и питам бат`дани:

– бате дани, само да те питам, разбирам мерака на самонадеяните и самовлюбени простофили към властта, от как свят светува ги има, но те не са толкоз много; от `де идват другите, от `де се ражда калабълъка, който ще хване, ще извади и изхвърли “шарнирния болт” от колата, ще се качи пак на нея и ще се надява, че ще стигне някъде…

бате дани ме погледна, спря се, свали очилата си, измериме и вика:

– innamorato dell`impossibile

викам – давила

бат дани се смее

 – овчарче, туй е италиански…

веднага загрях съвършеното му италианско произношение

innamorato dell`impossibile – вика бат дани – демек “влюбени в невъзможното” – тези винаги са калабалъка – поради сбъркан обект винаги остават излъгани, но винаги са движещата сила на онези конкретни простофили с конкретните мераци, които също рядко са удоволетворени, щото са с очи и ръце дето не могат никога да се напълнят…

вървим към края на градинката, знам че както всеки път бат дани ще изчезне без да разбера как, но той спря и каза

– чрез бездействие действа, чрез безмълвие учи, създава без да обсебва, въздейства без да обвързва, завършва без да се хвали, без признание – никой не може да му го отнеме…

и се стопи…

исками се да кажа в софийската тълпа, но тълпа там нямаше, просто изчезна по неговия си начин, вече не беше там…

аз си останах innamorato dell`impossibile

ставам единствено за калабалък…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s