85. за гаражните хора и техните гаражни мисли

днес стават 9 години без татко… днес не можех, миналата неделя си ходих на село на пална свещица…

смисълът е функция на перспективата…

но някакви неща си остават … такива, колкото и времето да минава

опитвам се да си го върна във въображението и успявам – но пак си мълчим

 

има едни тъпаци, които като определят всичко за информация, и стигнат, че като цифровизират „всичко” към 2045 ще направят хората „безсмъртни”, щото ще ги „свалят” на цифров носител…

колко цифрови „неща” отпреди години вече ги няма – колко мъртви линкове, колко изтрити неща в тубата, влезте в стари сайтове, ако изобщо ги има още – повече няма, отколкото има…

виртуалното е едно шумно, но празно текучество… наподобяващо живота

накрая … спомен /докато има кой да помни/

 

колко байта ще заеме моето мълчание с татко…

 

преди време говорихме нещо с мояТ Приятел и му викам, туй съм го разказвал за Мазата, той не вдяна, питам – не помниш ли бе, той – не бе, имаше нещо, ама какво беше… Никой

туй долу е от 2003, първо беше в позишън, после в първата изгора, после у втората, разнасям чаршафи

 

ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ

 

Трудно се отваря НОВА тема.
Защото като НОВА, трябва да има нещо НОВО.

А какво остава за НОВ дял на цял СЕГМЕНТ.

Темата я кръстих “ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ”, а можеше да бъде май по-добре ”ГАРАЖНИТЕ МИСЛИ НА ГАРАЖНИТЕ ХОРА”, не заради ФРАНК ДЗАПА и неговите ГАРАЖИ, а заради ГАРАЖА на дядо, и моят СРАМ.

Всяко не особено важно нещо на този свят си има история, тя го обосновава, чрез нея се доказва като нужно и, ако не необходимо, то поне нещо не излишно.

Ако леко преразкажем Джедайската приказка за “междусайтовото виртуално пространство”, моята “история”, а тя очевидно причинно-следствено е свързана с тези ‘ГАРАЖИ’ дето сега ги започваме, та моята история започва от една малка планета, намираща се по средата, но възприемана като края на нашата позната българска Вселена. Значи тази планета е от така нареченото Делиорманско съзвездие, и е населена със невероятни субекти, събрани поради исторически “майтапи” от всички краища на познатата българска Вселена. В сравнение с този ‘клинч’ на култури, една междузвездна лукасова кръчма си е направо приятелска сгледа на съмишленици. На няма няколко километра има населени стационарни спътници със субекти от Беломорската мъглявина до Огромната звезда Цариград, и други спътници населени със субекти от “Църната руп” известна като Шоплука. Та всичко това се изляло по едно време на моята родна планета, под формата на “Селянинът с колелото”.
Всеки си купувал къща на планетата де свари, щото бягал от организираният погром на стационарните спътници осъществен от червената Империя под формата на национализация и колективизация. В крайна сметка на стационарна орбита останали само тези дето били стари да се местят, и се занимавали с пазене на гробовете на бащите си, защото дедите им били погребани още по надалеч.
С времето новите планетарни жители от сателитен произход ставали все по планетарни по разбиране и мислене, но корена не се губел. Връзката със стационарния спътник не можело да бъде изтрита, дори когато им вземали закупената първа къщичка и ги покачвали по разни високи сгради с кенеф до спалнята, те продължавали да си настояват на своето.

Тук са и моите първи спомени. Старата къща и Новият блок.
И как като излизах да играя, виках: “Бабо, аз съм на фасфалта!” Демек на асфалта, на цивилизованото място.
Страшно няма.

Тази приказка я приказвам заради ГАРАЖИТЕ. Те се появиха пред блока, не отначало, а след определено време на сдобиване на “критична маса” МПС-та. Заедно с тях се появиха и кокошарниците. Те си вървяха ръка за ръка. Отпред Гаражите, отзад кокошарниците. Това което беше чудното е, че в тези моменти в историята, нещата са много красиви, нищо че по-своему са трагични. Нищо че живях сигурно 12 метра над земята, което определено не е естествената човешка ситуация, се будих от петли, и то не един и два, и можех да вдяна що е то “първи петли”. Сега живея на 20 мета над земята, но не височината, а липсата на петли ми е неестествена.

Та значи моите съпланетяни си бяха останали същите хора от сателитните спътници, само че напъхани в кибритените си кутийки. Сутрин рано си пускаха кокошките, вечер си събираха яйцата. Моят дядо беше, ентусиаст и ходеше на вилата да храни неговите си хайванчета. Всеки ден, по няколко километра, това може да побърка всеки рационално икономически мислещ човек с вградено понятие за ефективност, но това е само защото няма вградено понятие за ИДИОТИЗЪМ на системата и неговото отражение върху потърпевшия плебс. Истината е, че тези кросове на дядо, зиме и лете, му се отразиха невероятно във функционално отношение, той не е влизал в болница и живот и здраве догодина ще удари осемдесетака.

Първото пропукване в системата, на кокошарниците го направиха разбира се младите. Те въведоха модата на декоративните кокошки, онези от зоологическите градини. В тях нямаше нищо лошо, но когато малък петел се “качи” на голяма кокошка, яйцата и стават малки. Върху тези яйца и се разгоря поредния сблъсък между “Млади” и “Стари” в българската история, на този тесен планетарен терен. Тук е и моето първо участие на страната на “Младите”. Скромно, щото нямахме кокошарник, “със спестените парички” (щото нямахме и “Домко”) си купих една кокошица, моето най-емоционално капиталовложение в добитък.

Но ето как темата за кокошарниците и моите първи “политически” участия на страната на Младите ме отклониха от истинската тема за Срама и Гаражите.

Работата е там, че дядо имаше едно синьо ИЖ, славна съветска машина, дето седеше пред блока, обвита в един брезент. Не знам как стана, но дядо един ден досами блока, до кирпичената ограда на съседната кирпичена къща (просто е забележително как блоковете в планетите, подобни на моята родна, са опасани от стари кирпичини къщи) взе че направи цял ГАРАЖ от шперплат.
ГОЛЯМ СРАМ!
Не ме беше срам, че нямаме кола, обаче направо си потънах в земята от постъпката на дядо, да направи цял Гараж заради едно ИЖ-е.
Както с всеки Срам, и с този човек свиква, потиска го, и накрая си мисли, че го забравя…
Другото забележително беше, че в този ГАРАЖ не можеше да се влезе. Максимум до една крачка от врата, беше препълнен, незнам с какво, уж беше мазата да се освободи, но в нея също от предмети се не влизаше.

Оттогава имам проблеми с Материята и материалното.
Имам чувството, че единствения й смисъл е да заема Пространството.
Колкото и нищо да нямаш, направиш ли Гараж, или мазе, ще го напълниш.
Уви, винаги с Глупости, и с маловажни неща.
Трябва ли да страдаме от това?
Мисля че не.
Просто сме това, което сме.

Срамът е част от това да видиш какво имаш.

Та си викам, НЕ Е ЛОШО да има МЯСТО, дето да си вкарам “ИЖ-то”.
Нека да е малко.
Разбира се, че ме е СРАМ, че заради едно толкова малко нещо, което имам отварям цял ГАРАЖ..
Но си викам, като не е забранено, що пък не.

За да завърша този вече така дълъг ‘разказ’, ще завърша със един разказ за един документален филм.

През 1988 г. в 65 аудитория един ентусиаст започна да прожектира филми вземани от кино “Дружба”. Той беше полиглот, превеждаше по невероятен начин, пропускаше по няколко реплики, но при бой култовите реплики “ох”, “ах” и “ъх” се предаваха на неподправен български, което предаваше една невероятна атмосфера.
Та там веднъж се представи документалния филм на Евгени Михайлов “Душата”. Филмът се разказваше за един нашенец, който си беше за Гинес за времето прекарано по затворите, като се почне още от преди 9-ти.
Това за което, го разказвам е разказа на Евгени Михайлов как е правил филма. То е свързано с това което си е моя тема-САМОТАТА. Та този човек, който не просто е бил в затвора, а е прекарал голямата си част от живота зад решетките, има една особеност, която нищо, че е ‘особеност’си мисля, че е характерна за всички ни.

Дали си зад стени и решетки, или си затворен и необщителен, ‘СВЕТЪТ’ извън тебе пише върху ‘СЪЗНАНИЕТО’ ти, и когато ти се отдаде възможност да ‘гепиш’ ‘слушател’ ти не му ‘ГОВОРИШ’, а му ‘РАЗКАЗВАШ’, онова, което си написал на ‘ХАРМАНА’ на мисълта, докато си обикалял сам.

НЯМА РАЗГОВОР.

Това трябва да се разбере!
Хората имат нужда да се изкажат, да се разкажат, да се освободят.
Да изкажат, разкажат, освободят от глупостите, с които е зациклило съзнанието им.
Едно време, на другата планета на ХХХ разказвах за “маймунското хоро” на мисли хванали се за опашките в главата ми. Дали е дълго, или късо това е подробност, важното е, че винаги ‘първата’ се опитва да хване опашката на ‘последната’. Да зацикли.
Това също трябва да се разбере.
(По нататък сигурно ще разкажа за дахомейската змия-дъга Айдо-Хведо, за да обясня по-добре.)

Това за което го говоря това при ГАРАЖИТЕ, е просто от необходимостта да си ‘инвентаризираме’ нещата дето събират прах в тях.
Сигурно сте забелязвали, че като се съберат хора с ‘големци’ веднага идват едни дето почват да задават уж несъществени, но техни си въпроси, почват едни истории, дето ги започват най отдалеч, и всички почват да се възмущават, че се отнема от времето и никой така и не успява да си “разкаже”.

Какво да се прави?

Евгени Михайлов тогава разказваше, как пускал камерата, за да свети лампичката, натискал пауза за да не се хаби материал, и чакал чичото да си каже ‘казванката’, която си я бил измислил и я казвал дотогава хилядо пъти. Когато чичото се уморявал почвал да го пита, тогава се получавал разговор.

Та тези ГАРАЖИ съм ги замислил затова, всеки да си “разкаже казванака”, да не умаря другите при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ, където се говори само по същество.
Камерата ‘работи’, нищо, че е на пауза, илюзията е пълна.
На който не му е интересно да ходи при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ.

ТУК Е КЛУБЪТ НА АНОНИМНИЯ КИБИК, КОЙТО ИСКА ДА СИ РАЗКАЖЕ “КАЗВАНКАТА” със спокойствието, че не пречи и не досажда на никого.
И с илюзията, че не си говори сам, т.е. че не е напълно луд.

Мисля си, че има нужда от такъв “КЛУБ НА АНОНИМНИЯ КИБИК”
Мисля си, че без него до ОБЩЕСТВО ОТ ГРАЖДАНИ няма да се стигне.

НЕКА СЕ РАЗКАЖЕМ, без да пречим на сериозните участници.
Срамът да се сдобиеш с цял Гараж заради едно ИЖ-е, е нищо пред удоволствието да го напълниш с всевъзможно непотребни глупости.
ВАЖНОТО е, че той и нещата вътре поради своята малозначителност
не отнемат нищо от никого, а също и не пречат.

РАЗКАЗАНОСТТА Е УСЛОВИЕ НА ВСЕКИ ЕДИН ПОСЛЕДВАЩ ИСТИНСКИ РАЗГОВОР.

–––––––––––––––––––––––––––

Преди доста време на “старата виртуална планета” станах свидетел на един разговор за кафенето “Кристал”. Това че “Кристал” стана нещо като символ на българското дисидентсво, което си беше изтърсаче, и така не можа и впоследствие да настигне това, което се опитваше да наподоби, е една тема. За друго беше “подслушания” разговор. За хубавата боза, която някога са правили в “Кристал”.

Това си беше живо откритие за мен.

Първата година, когато дойдох в София, живях много близко до “Кристал”. Щото никой не познавах, четях като откачен Достоевски и към девет вечерта ме хващаха дяволите и отивах там, защото само там до толкова късно работеше нещо като сладкарница. Та за мен “Кристал” си беше живата, материализирана, можеща да се пипне цивилизация. Естествено, че това чувство можеше да се роди само в главата на един тотално, непоправимо и неспасяемо, конституиран ПЕЙЗАН. Но какво е, моля ви, това, да можеш в девет и половина вечерта, като те гепи самотата за вратовръзката и почне да те блъска в стените на квартирата, да можеш да отидеш някъде на място чисто, и уж за нищо и без повод да се отъркаш о хората. Те това е цивилизация! Разбира се и именно заради това, то не беше Ганкиното кафене. Как да кажа, беше пълно със стари екземпляри, готови да се “разкажат”, като само чакаха да ви срещнат погледите за да се отключат, но всичко това беше доволно възпитано, и с такова чувство за лично достойнство, което препарираше всеки ПЕЙЗАН като мен.
Ле-ле, какви екземпляри само бяха, главно дедовци, имаше една баба, която все си водеше дядото, който и беше брат, и почти безпомощен, а тя само говореше за проклетата му жена, дето го довела до това дереже, една луда и двама откачени, квартален педераст, неразбран поет и трима от прованса. Ох! Те там бях много добър слушател. Само си мислих за моите дядовци, дето не ходят по кафета и няма кой да ги слуша, но това биваше само за миг.

Истината е, че върхът на всичко в тази “бяла цивилизация”беше ПАРФЕТО, те такова чудо у наше село нямаше. То беше безспорната “черешка” върху тортата на цивилизацията.

Киркегор някъде беше писал за пишещите дневници, че пишейки в дневника, човек си мисли, че “излиза”, или че се освобождава от проблема си, а всъщност той все едно като “през прозорците” обратно влиза отново, и отново. Та и това за с “Кристал” си беше жива простотия, да отидеш някъде за да избягаш “от себе си”, като пиеш кафе посред нощите, за да си с хора, е доста тъпо, защото като резултат се явява безсъние, дето трябва да го търпиш и носиш цяла нощ сам в леглото, а всичко си си го причинил сам с кофеина.

Толкова за ПАРФЕТО, ех ако имаше БОЗА си мисля, че илюзията за ПЕЙЗАНА нямаше да е толкова пленителна.

Та като ПЕЙЗАН, като ми станеше мило за село, открих де ми става по-леко, когато съм на определени софийски „места“. Ходих край магазин “София”, по Мария-Луиза и Женския пазар, толкова “родна” цигания, почти като на село, днес вече всичко е доста различно, Магията я няма. Та тъй, като ми станеше мъчно, не придирях много на разликите, а се съсредоточавах върху близостта. Истината беше обаче, че тази столична “цигания” беше някак си много студена, стерилна, нашата селската, щото си е наша, си беше къде, къде по-топла, и уютна.

Всичко това ви го словослагам, защото искам да ви разкажа за Уробороса, ама го почвам по-отдалеч, и то не за да се разбере, щото който може да разбере, разбира и от половин дума, а ако който неможе и с томове не става, а просто така, дето се вика лаф да става.

Това което стряска пейзана у столицата е, че колите не се развалят.
Това, последното напълно сериозно. Аз не съм виждал тук, пред блоковете хора да клечат до, под, над колите с вид на Демиурзи, стягайки Света за последното изпитание. Е поне не в онези размери, които това става на нашата “планета”. Хеля пък неделите, тези дни, които уж и Бог почива, тези “демиурзи” намират за най-подходящи рано-рано да се упражняват върху амбриажа на “света си” с който са се сдобили, с настойчивост превъзхождаща сънливия мързел на всеки поспаланко. Гаражите са празни, всеки е курдисал “машината” си пред нея и “твори”. Това си е същото клечене, каквото и на бабите и дядовците от “Кристал”, с тази разлика, че не е посред нощите и е със самосътворената си илюзията за важността на “работата”. Повечето време между другото, моите “селски демиурзите” си лафеха със случайни комшии, тръгнали безпътни за някъде. Гаражите бяха напълно отворени, всеки вижда какво има вътре. Само дядовия беше така направен, защото беше за мотор, че беше само с една обикновена врата, колкото да излезе мотора, и всичко вътре беше доста неразличимо в сумрака. От друга страна “Гаражите” малко приличат, на едни пещери, но по-скоро на тези на Бейкън, от които човек е обречен да вижда само това, което се показва от нейното гърло, отколкото на Платоновите пещери със сенките.

Това не означава, че пещарата на Платон няма аналог на нашата планета. Напротив има и той е особено жив и бих казал паказателен. Това е МАЗАТА. За да стане ясно трябва да се поясни, че МАЗАТА не е това помещение, което сега в новите квартали се разбира два на един на два метра, място за щайга и колело. Не. МАЗАТА е нещо от близкото минало, което за да съществува има нужда от малко повече пространство за да се разгърне, и да се превърне във феномена за който говоря.

МАЗАТА е мъжката “светая светих” на българина. Поне у наше село.
Флобер в едно писмо до известна мома, и обяснява, че един мъж никога не се отдава сто процента, винаги някъде в съзнанието си остава една “стаичка”, в която никой не допуска. Тази “стаичка” е безспорен факт. Той дори не се крие, а от съзнанието, непрекъснато “се строи” и обективизира в реалното. При „по-примитивните“ общества, това са мъжките домове, както в Полинезия и Меланезия, така и при индианските общества. Има племена в Меланезия, дето мъжете си живеят в мъжкия дом и само като решат да “уважат” жена си решават да си отидат за няколко часа “у дома”. За самурая в Япония е необходимост да си построи според средствата малка чайна в двора, за да може да изключи света, и остане насаме със себе си. Българинът социализмът го “сдоби” с МАЗЕ.

Та МАЗЕТО е оная Платонова пещера на сенките, с прозорчето от което чуваш някакви изкривени звуци от света отвън и с крушката 40W, която създава неповторимата атмосфера на сумрака, който те кара да не ти пука за Истината, и да вярваш в реалността на сенките.

МАЗЕТО всъщност е един неповторим портрет на стопанина. На мърляча-мърляво, на педанта-подредено, на готиния-готино. Докато “ГАРАЖА” и неговото “съдържание”, зависят до голяма степен на това, което можеш да си позволиш, което не винаги е свързано със способностите, а с други неща от Света отвън, което и поражда спорове относно “справедливостта” на това да можеш да сложиш точно такава “машина” в “ГАРАЖА” си, при МАЗАТА такива дискусии няма, защото всичко е много по-невидимо. При МАЗАТА нещата не са чак толкова определени. Е истина е, че някои са с нафтови печки, и в мазетата им смърди на нафта, а на други, дето се отопляват с дърва, ухае, но все пак това са подробности, макар че може би и съществени.

Това с което се свързва най вече МАЗАТА, това което придава голяма част от Магията й, е ВИНОТО.
Най-големите му почитатели използваха горивата, които седяха скътани в нея, само като повод да се “докоснат” до него, далеч от досадния поглед на жените си “горе”, там “долу”, в само тяхната си стаичка. И тогава “през сезона”, късната есен, “долу” се превръщаше като “станцията на Соларис”, всеки дълбоко скрит, в каютата си, дегостираше “своята си тайна”. По едно време, по-напредналите започваха да открехват “порти”, за да настане едно споделяне на “тайни”, една дегостация, която приключваше с пристигането на някоя премръзнала булка, отчаяно чакала огнивото горе от вече прилично развеселения си вече другар в живота.
Ех, какви времена!

“МАЗАТА” се показваше, като се отваряше за всички два пъти в годината.

Първият път беше на ЕСЕН, когато приемаше всички при себе си.
Тъй като гроздобера на ЛОЗЕТО можеше да бъде брано само събота и неделя, то се случваше да е възможно само два-три седмици. Когото се домъкваха щайгите, всички се наблъскваха вътре,и започваше една щуротия, която е подобна на гледане на телевизия у съседа на семейство Мейзга, само че това във всяка маза едновременно. Не мож разбра как сърцето на МАЗАТА може да събере толкоз души, кой подава щайги, кой грозде, кой върти пресата, една невероятна лапавица, целия лепнеш, някой ти вика нещо, друг ти бърка в носа, щото в блъсканицата неможе да умери своя.
Живот! Радост! …. Джибри!

Следваше периода на дегустациите…той е тъмен и потаен, много, много … мъжки.

Вторият път когато МАЗАТА се показваше, беше Трифон Зарезан. Тогава тя манифестираше извън Града. Всеки си имаше някаква хралупа на ЛОЗЕТО, и беше длъжен да се изтипоса с домочадието и да се напие както се полага, не скрит в МАЗАТА, а пред всички. Най-веселото и част от Празника беше, че е февруари и ако не е побеляло от сняг, си беше кал до шия. След като нафрашканите автобуси изплюеха Града по Лозята, се получаваха най-невероятните и живописни “индиански” нишки от ентусиазираните “затворници от МАЗАТА” и техните половинки подтичвайки отзад с бохчите с мезето…
Ех!
То не беше песен, не беше лаф, пусто рано се стъмва домочадието трябваше да се връщат обратно в зиналата паст на Града. И те тогава беше търкала. Незнам дали сте гледали Уудсток и прословутата кална пързалка в дъжда. Много ме е яд, щото си е наше творение много преди хипарията да си я “присвои”. Значи като почне онова ми ти ЛОЗЕ да се излива по нанадолнището под формата на “трифонзарезанска орда”. Ле-ле, Майко мила.
Резултата се виждаше в автобуса, лелки, булки, стринки с умилителен тъповат вид, вече прималяли и с празен поглед, с празни тави под мищниците, и държащи за ръката по някое малко лигаво врещяло, дето не може да разбере смисъла на събитието, и цяла орда нашенци, досущ ката морски пехотинци, от главата до петите неподправено маскирани с кал, която не позволява да се различи от чия армия, само по изцъкления поглед и уста, зинала като на “куче касичка”, за която си готов да се обзаложиш, че не може да се затвори, издайнически подсказваха отговора.
Наши са и се връщат от операция.
И всичко свършваше, сезона на МАЗАТА биваше закрит, ВИНОТО отдавна вече беше изпито, жената за дълго сърдита, понеделника те захапва за ръкава и те повлича да те смели с всичките ти СПОМЕНИ, с които на спокойствие можеш да останеш само там, в мрачната, прохладната одая с малкото прозорче, и лампа 40 W – неговата КРЕПОСТ.

А сега за Уробороса.
Има много литература за него, който иска ще намери.
Уробороса е змията захапала опашката си, символа на Вечността, там където начало и край съвпадат. Тази вечност е по-скоро вечната цикличност, която си мисля, че е доста далеч от това, което много Знаещи казват, че е.
Но други знаещите и учените хора казват, че е така.
Като пейзан надали ми отива да се правя на съдник., кой е прав.

Уроборос може да бъде намерен във всяка митология на всеки континент.
От Египет и Шумер, през Индия и Китай, до американските индианци и Африка.
Универсалността на символа е впечатляваща.
Това за което се хвана да го разказвам, е заради Айдо-Хведо.
Истината е, че макар с характеристиките на уроборос, ако изобщо го споменават то е само като снимка.
За мен е забележително, че в изключителната “Произход и развитие на съзнанието” на Ерик Нойман започва именно с Уробороса, като символ на първия стадий на психичното развитие, в 16 томната религиозна енциклопедия под ред. на М Елиаде също “при змиите” има специална статия за него. Но още повече ме впечатлява това, че и при двамата, макар и при съвсем различни контексти не се споменава за Айдо-Хведо.

Приемам, че нищо не разбирам и затова ще си казвам казванката, като пейзан, с уточнението, че тези дето Знаят мислят различно.

Та, за мен змия, която е захапала опашката си не може да бъде символ на Вечността, което е голям майтап, защото тя е, и е невероятно как един пейзан може да разсъждава върху такива прости факти. Има символ и той си значи това, което всички разбират като го видят.
Е, казва се, че Уробороса символизира Вечността, защото е КРЪГ, показва съвпадението на началото и края, а това цикличността на Вечността.
За мен като невежа ми е непонятно, как Вечността може да има цикли, щото това е “различимост”, което си е противоречие, но може и да греша. Но не виждам как при змията захапала опашката, се вижда началото, края, намаляването го наблюдаваме. Та, нещо не ми се връзва с Вечността.
Разбира се, като символ, ако го сведем до конвенция, можем под него да разбираме каквото си искаме, но много ни убеждават, че зад него наистина стои нещо далеч по-голямо.
За мен като символ на “оциклилата се ” “Вечност” далеч по добре “изобразява” и отговаря като символ – Феникса, освен другото и той и “подобни” нему са доволно разпространени.

Но мисълта ми е за Айдо-Хведо, защо съм се хванал за него, толкоз тъпо и упорито.
Ами защото ми харесва.
И защото в него наистина виждам един архетип на психическото, на “АЗ-овото”, който страшно ме “работи”.

Това е един от малкото Уробороси, така РАЗКАЗАНИ, а не застинали в Снимка, толкова удобна за колекции и “хербарии”.

Та, Айдо-Хведо, на мястото от където “идва” като мит е Демиург, създател на Света. Това че по-късно, поради покоряването на града от където идва култа му е покорен от други, и като следствие е подчинен на Маву, е “политическа“ намеса в мита и можем да го прескочим. Значи след като е създал Света, е предпочел да слезе на хладно в Океана, защото не обичал горещите “горе”. Това което издава “психологическата му природа” и това с което е интересен, е че се храни. Под водата, в Океана живеят червени маймуни, чието занимание е да добиват желязо за да го хранят, съществува и друг вариянт на мита, в който Света е върху железни стълбове, които Айдо-Хведо яде. Както и да е, едва когато червените маймуни не могат да добият желязо, или вече е изял всичките желязни “подпорни” стълбове той от глад си захапва опашката, за да се храни. Забележете, че неговото занимание долу е да поддържа Света, неговото “самоизяждане”е процес, това не е застиналостта на снимката от картите, които ни ресуват по учебниците. Когато той „завърши“ със себе си, Света вече без подпора бавно се свлича в морето, където изчезва.
Може това да начало на нов цикъл, но нищо не се казва в МИТА, откъде ще дойде пак.

Т.е.в захапалата опашката си змия не виждам с разказ как може да бъде обоснована като “символ на Вечността”, това което виждам като ставане, в една змия захапала опашката си, може да е СИМВОЛ, САМО НА НАЧАЛОТО НА КРАЯ.

Цялата наша Наука като постановка е един Уроборос, но това не е Вечността. Всяка една Теория има съдбата на един Айдо-Хведо, създаваща Свят, поглъщайки и обработвайки фактите от този свят, до момента в който “червените маймуни” не могат да намерят нещо ново и започва да се пита за собствените си основания, и така самоизяждаща се потъне в небитието.
Това последното е просто така, нещо като апотеоз на Гьодел, чичото лапнал последната хапка от името на “теорията”.

Разбира се, че този архетип разкрит от мита е психологически, и проекциите му са толкова дълбоки, че най-малко на един пейзан отива да ги “рути”.

Само като „бонус“ за глупостта да дочетете до тук един “виртуално-планетарна” и една “политическа” проекция.

На старата “виртуална планета” беше много лесно да се храниш с желязо, “червените маймуни” го носиха в такова изобилие, че чак преяждах и отказвах да го приемам. Разбира се това да седиш там и “да поддържаш Света” да не потъне е хем отговорно, хем и не особено трудно, защото “маймуните” ти дават достатъчно материал за подпори.
Виж да се затвориш в ГАРАЖА и да си търсиш опашката е далеч по-безсмислено, а и по-опасно за твоя свят, но ако имаш добри запаси в МАЗАТА, може и да изкараш и по-дълго, макар че май няма никакво значение.

“Политически” нещата са далеч по-ясни, пък и актуални.
Едни отдавна са си решили да потопят този свят на неудобно за тях статукво, и да си направят свой. Парадоксалността е, че червените маймуни седят и правят такова свръхпроизводство на желязо, че пушек във водата се вдига, обаче тези новите, дето уж са от най-“старите” и “истинските” са хванали опашката и зорлем я ръгат в устата на змията, а уж все с доброто желание за Доброто на този Свят, но най-накрая ще си признаят, че мерака им е друг, и че този змей им пречи, и още самото начало искат да му вземат мястото, те да поддържат Земята.
Тъпото е, че още с нищо не са показали, че могат да се справят с горното, от напъните им „Айдо-Хведо“ да си лапне опашката, само червените маймуни печелят.
Докато се изяде това натрупалото се желязо, бая време ще мине.
Демек История де е, все е напреде!

И като за последно:

ФОРУМЕЦО, ТИ КОГА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ СИ ПРОВЕТРИ МАЗАТА!

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s