82. Дом „Торо“ 2.2.

туй е от 2005, собствено трябваше да се 4., 5. и 6., но тъй е не започнах 5…

 

И следващите три “парчета” могат да се пропуснат, защото са за… казармата.

4.

Без съмнение съм музикален инвалид и недоразумение. Но какво да се прави, на едни е дадено, на други не, и това трябва да се приеме.

 

Както с всяка недостатъчност се опитвам да компенсирам с мерак в употребата, само за да лъсне още по-ясно липсата. От раз мога да запея рефрените само на три парчета, всички останали трябва да съм ги чул преди малко, инак ми бегат. Двете дето винаги ги помня са Satisfaction и Lady Jane, и то е следствие единствено на гениалната им простота и якото им слушане на младини. За третата искам да разкажа, но за да не стане в един абзац изцвъкано, ще простра чаршафа, както си му и прилича…

Място бол, моето време също, а за вашето, честно, не ми пука…

 

В началото на една книжка Тимъти Лиъри ронейки горчиви сълзи за нерадата съдба на наркокултурата, заклеймява отказа на военните да използват психотропни вещества в обучението си. Според него всичко щяло да бъде различно, ако те бяха приели да “работят” в тези новооткрити през 60-те хоризонти и възможности.. Целта на военните и на наркотиците като средство се допълват – постигане на ново състояние на съзнанието.

Трябва да се забележи, че при военните клетвата представлява посвещенски ритуал, с който завършва един етап от посвещенска предподготовка, свързана с полиране на съзнанието чрез тормоз и умора, с цел изтриване на предходни навици и стереотипи на поведения и налагането на нови такива. Психотропните вещества могат да полират съзнанието и отварят в него други “двери” далеч по-добре от насилието, но тогава… голямата част от старшините, които изпълняват ролите на посвещенски жрици, щеше да стане излишна, и да настъпи кофти безработица сред тези добри, но не особено интелигентни момчета.

(както се знае за да си добър, не трябва да си интелигентен. И тук пак се връзвам на музикалната си задръстеност, щото съм успял да запомня само един стих от една вълнуваща войнишка песен

“… а добрият старшина…”

не помня какво беше направил. Почти металически Unforgivable )

Както и да е, слава Богу в родната казарма тезите на Тимъти Лиъри не вървяха и наркотиците ги избегнахме, за сметка на фатмаци и други жрици на Войната, срещите с които, за разлика от днес, бяха неизбежни като смяната на сезоните. ( Е времената бяха такива, че смяната на сезоните явно не засягаше синовете на някой особено отговорни другари, които тези дни вече се канят да стават министър-председатели) Времената бяха такива, а и аз бях връзкар, та ме пратиха да ставам фазан, това е тотем на млади войни преминали  едногодишен посвещенско-обучителен ритуал на специално място в областта известна като Дъ Гея.

Щото бях особено хвъркат в главата, до висоти, които с думи не могат да бъдат пресъздадени, 40 дневната предподготовка успешно приземи и полира съзнанието ми до степен, че вербалния ми актив беше сведен до този на 5-годишно обучено шимпанзе и определено бях преминал и обитавах полетата на Ново непознато ми преди Ниво на Не-Съзнаваното. Накрая като отмина определено за посвещение време и моята рода дойде да ме види как се целува знаме, с някакви последни недоизтрити остатъци от предишно съзнание поисках да донесат касетофон със себе си. Единственото което ясно помня от клетвата, не е знаме, кюфтета, роднини и печени пилета (така се бяха подредили), а някаква стая в някакъв апартамент и звучащите JANIS и парижкия концерт на STONES. Някакви хора ми чукаха на вратата и ме викаха да се видим…

 

Не роднините, а само Музиката можеше да ми възвърне усещането за себе си…

 

Може дълго да говоря за преживявания, които препращат насам-натам и отварят врати, през които никога инак не бих погледнал, но не това е целта. Не е възможно да се изброят. То е като да определяш материята, като изброяваш материалните обекти около себе си. Глупостите, които съм се хванал да споделям са да разкрия нещо за Преживяването като такова, но не под формата на определение, или разказването на някакви важни случки, а просто като разлистване на хербарий за сенки. Сенки на някак скрити, но живи по необясним начин в мен неща…. и който може да види, това…. което е оттатък сенките….

 

Тук искам да разкажа за една сянка в Мъглата около Преживяването на една Песен.

 

Та

по едно време на един в казармата му донесоха едно малко радио. После още някой се сдоби, трети… накрая настана радио-пандемия, около която избоя цяла конспиративна култура на криенето на апаратчета. Сега си мисля, че сигурно, ако беше забранено пушенето, мнозинството щеше да си чеши конспиративната краста в играта на стражари и апаши само с криенето на цигарите, както беше в училище, а нямаше да има и тоя зор да се притесняват и за радиата.

Както и да е. И аз се сдобих по едно време, със един SIEMENS. Малък, сребърен, в торбичка от пукащи балончета… любим. Слушах всичко когато можех… разбира се главно глупости… препускането между двете български станции и румънската дабала-джабала ми напомняше за една малка плоча на 45 оборота с “ефирните” приключения на един приятел на Мирча Кришан.

Всяка събота от 10 и половина сутринта имаше нещо като гласове и мелодии, които помним, или да се върнем години назад. Пускаха по две стари парчета и щото нямаше занятия винаги гледах да се скатая по туй време да си ги чуя… беше ми нещо като откраднат “мой си момент”.

Една събота обаче се отработваше някакъв празник, и си имаше редовни седмични занятия. В някакъв кабинет един подполковник си приказваше глупостите, как да лети снаряд, или като гръмне накъде да полегнеш, та по удобно и безболезнено да ти хвръкне тиквата. Точно в 10.30 залягам под чина, и щото няма слушалки тихо на ухо пускам да чуя какво ще пропусна. И една леля обявява ROLLING STONES…. сърцетуп… сърцестоп… почна една слушана безброй пъти песен, вече не помня коя. Изправям се на чина, ама все надолу ме дърпа. Айде още само два акорда, правя се, че си връзвам обувката… айде уж че нещо падна и го търся – още малко… Почва втората – не съм я чувал. Някакъв страхотен рътъм… BLUES… потъвам под чина окончателно… вътре съм, изобщо не ми пука за “отвън”… до мене един приятел ме дърпа за рамото да се изправя:

– Гледате бе! Ставай бе!

Нямат шанс.

Ритъмът е веднъж… безкраааааайно дъъъъълго… Завинаги…

– Намали го бе, чува се- оня вече почти ме млати.

Нямат шанс.

Чичкото с пагоните отпред също явно нещо усети…

– Школник …., нещо да не ви е лошо?

Изплувам за секунда само за да смотолевя, че ще се оправя, и потънах обратно надолу… беше наистина безкрайна ПЕСЕН.

Не знам дали щото беше готин, или наглостта ми го е препарирала, но не настоя да продължим разговора.

 

А инак свит под чина отдолу всяка секунда беше откраднато неизживяно досега красиво Блаженство в ритъма…

 

Свърши! Ама само как безкрайно свърши…

 

И да имаше трета песен, нямаше да я уважа. Исках колкото се може по-дълго да задържа в главата си това “MELODY! MELODY!”

До мене friend-а ме гледа все едно ме вижда за първи път ….

 

 

Това беше преди точно 20 години.

Тогава чух MELODY за пръв път и от раз ми стана любимата Песен. Поменех от нея само едно “MELODY! MELODY!”, но то беше свързано с такова невероятно ПРЕЖИВЯВАНЕ, че ми беше напълно достатъчно.

 

Като излезнах от казармата започнах да Я търся. Дори не знаех как се казва. Кой да ти предполага, че ще си е просто MELODY. STONES по албуми се намираше толкова трудно, че трябваше да дойде Десети, пиратите да открият техния си Клондайк, и да почнат да се чудят какво още не са издали. Когато видях BLACK & BLUE на касетка си я купих, но …. вече бях гледал “Професия репортер” на АНТОНИОНИ, и вътрешно осъзнавах, че “MELODY! MELODY!”  в главата ми звучи толкова прекрасно, че не мога и не искам  да счупя чувството в реалността.

 

Просто никога не си я пуснах

 

УДЪРЖАХ много време… преди 3 години, най-накрая ми подариха компютър и си взех две МР3 с целия STONES. … Един ден ме споходи настроение, в което тъпото любопитсво победи… и си Я пуснах…

беше толкова различно…

готино, но различно…

 

П.П. Падна ми се два пъти да ходя караул до някакво ДъГейско село да пазим бомбите да не се разбягат. Там имаше един пост, на който като се качиш на вишката в далечината се виждаше линията София-Варна…

вечер стоиш и зяпаш влаци…

един насам, друг насам…

Въображението си завистливо рисува пътуващите…

свободни хора тръгнали по свои си дела…

бързат… отиват някъде…

ти бичиш, стоиш закотвен… и времето се влачи…

 

Колко ли желания се раждат в платната на някоя заседнала лодка…

И колко ли обещания си дават веслата, какво ще направят, ако само успеят да се отлепят дъното от дъното…

 

 

всичко е Илюзия…

и свободата на движищите се…

и вярата в обещанията, които сам си даваш…

 

просто никога е нямало къде да отидеш…

всичко е само една милостивата игра на Въображението, рисуващо в Огледалото нещастно заседнал насред морето жаден за подвизи и приключения Пътешественик; за да скрие в него Отражението на един уморен и объркан  човек, чиято лодка със съдрано платно и счупени гребла е жалка играчка в ръцете на стихиите, безразлично запращащи я насам-натам.

 

/ следва започването на 5. което тъй и не започна… останаха само някакви цифри/

 

Разбарах, че не мога да го разкажа на един път… не става.

 

(направо си разбрах, че изобщо не може да се разкаже, но това като на Глупак изобщо не ми пречи да си пиша. Щото за всяко нещо може да се пише. Ако евентуално поради нек’ва си там причина не може да се пише, може да се пишат фермани – защо не може да се пише за него…)

 

Не че опитах, просто това, дето ми е казванката, си седи в главата ми и обраства още и още. Тъй че разбрах, няма как да го напиша за една вечер, а не мога да го оставя и да продължа на другия ден оттам, докъдето съм стигнал, щото ако не го пусна, и не се отърва от него веднага ми идва винаги да го почвам отначало…

 

Така се оказа, че трябва да го разкажа на части, а това променя “конструкцията”, която се основаваше на простота и краткост. Когато нямаш способности да удържаш тази простота, трябва да се примириш с неспособността си и просто да се откажеш…

и се отказах, като го оставих   да си стои незавършено…

 

Глупакът обаче затова е Глупак, щото малко да го побутнеш и си мисли, че дори и малко по-сложничко, на части и по парчета, онова Цяло, което е било като чувство и замисъл в началото, може да бъде пренесено и представено по някакъв смислен и разбираем за околните начин. Може, може и да стане по-“смислено” и “разбираемо”, но вече не е Цяло и не е същото…

 

Значи…

няма как да ви разкажа песен, като няма как да я чуете, или да обясня вкуса на вино, което не се вкусили…

а може би сте… от’де да знам…

ако сте, какъв е смисъла от разказването, вие и така ще ЗНАЕТЕ за какво става дума…

 

За да споделя ПРЕЖИВЯВАНЕ, единственото, което мога да направя, е да го разказвам…

Инак… ТО и тъй си съществува, то си е ТАМ и Е. Разбира се, мога много да се напиням да мисля КАК е Възможно, КАКВИ са неговите условия, но с това няма да получа ново, щото истината е, че ТО просто се СЛУЧВА и СТАВА, и ти или си способен и отворен за Него, или вече неспособен само изучаваш и правиш дисекции на мъртви спомени…

 

Та

 

за разказа на едно ПРЕЖИВЯВАНЕ единственото средство е езика. Но за да си способен да прехвърлиш нещо ЖИВО през неизвървимата пустинята между нас, трябва да си особено вещ в думите, да си Поет… а аз не съм…

Остават ми постните сравнения и аналогии, които като обърканото ми съзнание са едновременно и сложни, и плитки… Затова и загубата на ПРОСТОТА е загуба на Всичко, на последнта възможност НЕЩО да премине между нас…

 

Тъй че остава само да пиша Защо е невъзможно да го напиша туй, за което трябваше да пиша…

 

( Разбира се, то е, защото съм Глупав. Но това не е достатъчно обяснение. Всеки е глупав, но някой си мълчат и се сдобиват с шанса да не ги забележиш като такива, а други подобно на онзи възнисък герой на Уди Алън, си нахлузват обувки с високи токове за да изглеждат по-високи, а те ги правят да изглеждат няколко сантиметра по-ниски. Та и аз най-много да изглеждам малко по-глупав, но от толкоз Глупав, малко в повече глупав надали ще се усети…)

Тъй…

значи стигнахме до там, че преди да говорим за ПРЕЖИВЯВАНЕТО, трябва да изясним, че това говорене е ограничено от способността ни за разказване.

Тъй като тя при мен е особено ограничена, и Резултата е налице.

Всеки разказ е разказване, някой-нещо-на-някой… когато “нещото” е неуловимо, например като едно Преживяване, ни остава и можем да си служим само със сравнения и аналогии…

Като на глупак и аналогиите и сравненията ми са подвижни като пясъци в пустинята. Менят се според моментни настроения, слабости и състояния, не мога да ги държа отговорни за неразбирането което творя, те разкриват само неспособноста ми ясно, просто и кратко да разкажа това, което искам да споделя…

 

Преди много години сигурно щях да започна да обяснявам невъзможността на разказа с неспособността да се извърви заедно един Път назад….

с “незавършените” късни скулптури на Микеланджело… онази крачка преди съвършенството, която ти макар и отстрани и съзерцаващ сам правиш за да довършиш порива на Чувството и Въображението за съвършеното Цялото… именно в това е гениалното… Съвършенството отдавна другаде Микеланджело го достигнал и демонстрирал, може отново, и отново да го пресъздава, а зяпача отново, и отново да го възприема наготово… като Дадено… Но Геният открива нещо много отвъд и оттатък наличното съвършенство, той съзерцава чистата Потенция в Наличното и като Творец иска да я сподели…

Как?

Като спре няколко крачки преди съвършенството.

Защо?

За да “събуди” Зрителя и да го накара да почувства творящия Порив и да поиска да довърши като направи Крачката в съзнанието си…

Каква е Целта?

РАЗБИРАНЕТО! Извървял веднъж пътя до съвършенството… крачка по крачка назад… назад… заедно… до там, където  Творецът да посочи незаченатия мраморен блок и да каже “КАКВО ПРЕКРАСНО ТЯЛО”, а Зрителя превърнал се по този Път в Сътворец да шепне “Да, да, виждам го! Наистина, какво прекрасно тяло се крие ТАМ.”

 

Разбира се, това би било преди много години, при пулсираща инфантилия, която удържа Съвършенството макар и недостигнато като актуално възможно… днес дори патоса му ми е толкова чужд, колкото Потенцията ми пуста, а Съвършенството е толкова далеч, колкото съществуващато е налично.

 

След това,

 

по-скоро бих намерил някоя аналогия сред книжките, но има неща, които за да се разкажат се налага дори на хората на словото да ги рисуват…

Не е необходимо да си велик Творец за да създадеш съвършената по размери овца… достатъчно е Този, за когото е предназначена, да умее да я Види.  http://malkiqtprinc.atspace.com/2.htm

Уви, всеки си гледа рисунките, и покрай това забравя да се опитва да развива способността си да разбира чуждите. И нямо кой да ми разгадае картинки-тестове като този http://malkiqtprinc.atspace.com/1.htm

това трябва да се приеме, щото е повече от “естествено” да пораснеш, да спреш да рисуваш и да показваш картинките си на тези около теб, те също…

покрай това и тестовете ни стават “пораснали”, дълги, засукани, контролни въпроси, и общо взето нищо не казващи…

 

а преди години,

всичко щях да обяснявам с филми и сцени… Киното някак, като най-сложното и същевременно най-просто изкуство, има чудната способност да създава у кибика илюзията за най-ясни и недвусмислени, демек конвертируеми образи, чрез които можем да си предадем Нещо през пустинята, която ни дели…

Днес обаче вече всичките ми живи “връзки” са през Музиката…

 

Та

 

за да разкажеш не трябва непременно да си Поет, достатъчно е просто да МОЖЕШ да разказваш

например за мен Това е един от най-страхотните и вълнуващи разкази, които съм чувал

 

Гениално… Песен-Непесен… само разказ – чист FEELING.

 

TUPELO BLUES е от първата тава на JOHN LEE HOOKER – The Country Blues Of John Lee Hooker (1959) просто е забележително как самата Песен е жива и зрее. На клипа Тя сигурно е на 30 години, дори като текст се смалява, но разказа става още по-добър…

няма я пустинята – само един дядо с китара, потропващ с крачета по дъската – и вече всичко от ТАМ е ТУК – и самото ТО – вече е мое Преживяване…

 

а тук имаше една песен

http://www.youtube.com/watch?v=4_DYX3q8r4k

но някакви гадовете им пречеше хората да я слушат и я свалиха…..

/ днес 2018 я има тук  https://youtu.be/c-VMxSmylc0?t=420 /

Песента беше SEND IN THE CLOWNS в изпълнение на SARAH VAUGHAN взета от тук

http://www.amazon.com/Count-Basie-at-Carnegie-Hall/dp/B000094Q1L

 

сигурно така е по-добре, щото от една страна нали точно за това пиша, за неспособността да се обясни Чувство от нещо, което вече и го няма, а от друга как тази вече класическа песен, която съм слушал в 7-8 различни интерпретации, показват как една и съща песен, едно и също заложено чувство пораждат различни преживявания, в зависимост кой ще я представи. SARAH VAUGHAN е просто не класи, тя е друго Измерение… тя е самото ПРЕЖИВЯВАНЕ на песента, което … се превръща в твое Преживяване…

 

няма разказ…

няма пустиня…

нещо преминава…

чисто Чувство…

 

Някой са Изключителни и умеят да го Предадат… не просто да го изявят, да го излеят или да се освободят, а все едно, че няма Пустиня между него и теб, и че никога не е съществувало подобно нещо, да ти го проснат в краката, да ти го забият в главата, да ти го положат в Сърцето… и ти в такъв Момент почваш да вярваш, че наистина няма Пустиня, дори че никога не е съществувала и се опитваш на свой ред да го споделиш това откритие, да го разкажеш и … разбираш, че не можеш. Пустинята си е там…

 

Просто някой някак умеят да я преминават, а други не, и това трябва да се приеме…

След като е очевидно, че не мога да премина Пустинята ми остава да правя опити, но само като Игра… съгласете се, че не може да е сериозно някой насериозно да разказва глупости от казармата. Или може…

 

П.П.

След като криво-ляво направих опит да обясня нещо си, дето и на мен не ми е много ясно се надявам да се разбере защо това Място му е мястото в края на виртуалната Вселена, и защо търсенето и намирането му от повече от четирима-петима кибика не е успех, а погром…

За лингвиста комуникацията е факт, дори най-очевидният. Действително хората разговарят помежду си. Но за едно екзистенциално ориентирано изследване комуникацията е загадка и дори чудо. Защо? Защото съвместността като екзистенциално условие за възможността на диалогичната структура на дискурса е начин на излизане отвъд границата или преодоляване на фундаменталната самота на всяко човешко същество. Казвайки самота, нямам предвид факта, че ние често се чувсваме изолирани, макар и сред тълпа, или че живеем и умираме сами, а в един радикален смисъл, че изпитваното от отделния човек не може да бъде предадено на друг. Моят личен опит не може да стане непосредствено твой личен опит. Събитие, принадлежащо към един поток на съзнание, не може да бъде преведено в друг. И въпреки това от мен към теб преминава нещо. Нещо се предава от една жизнена сфера в друга. Това нещо не е опитът като изпитан, а неговият смисъл. И точно тук е чудото. Опитът като изпитан, изживян, остава личен, но неговото значение, смисълът му остава общностен. Затова комуникацията е преодоляване на радикалната изолираност на опита като изживян.

ПОЛ РИКЬОР. Теория на интерпретацията – нарастващият смисъл.

 

Този цитат ме е “правил” дълги години. Текстът беше в някакъв Бюлетин на СБП, който ми попадна отнякъде, в него има и “чудо” и оптимизъм, неща достатъчни за да те накара да клъвнеш “клъвнеш”…

 

Пускал съм го във всяко едно “Счупено огледало” още от “първата” Планета…

Днес вече ми е студен и чужд… той не е станал по-малко верен или значещ, просто всяко чудо и оптимизъм зависят едно от питането, с което тръгваш, второ от нещото, което търсиш…

 

Комуникацията подобно на всяко “средство” има две страни, както за предаване и придаване на смисъл, така и за пълното загубване на смисъла…

 

Какъв е смисъла на опита, който е споделен по-долу…

 

Доста съм вързан в ръцете. И винаги си е било така. Като малки покрай блоковете играхме на топчета, на дупка, триъгълник или просто кой ще чукне на другия топчето три пъти. Всеки имаше една торбичка отгоре с връв, като кесия на някой чорбаджи, дето си държеше стъкленото топчесто имане. Имаше най-различни “валути” – лимки, сирийки, биренки и разни други дето вече съм ги забравил. Пусто мойта торбичка не можах да напълня, ей тъй, и да се сдобия с някое и друго топче, с тези ръце все ги проигравах. Бях направо трагичен… истината е, че и не настоявах особено.

Веднъж с един малко по-голям от мен приятел-съсед, който на тези години ни се струва много по-голям, отиваме да си купя СТАРТ, да видим там едно-друго за ФУТБОЛА, кой ОТБОР са турнали отзаде и прочие. Разбира се, било е сряда… и както ма’аме  гащи между блоковете някакви хлапета играят на триъгълник, всеки залага по едно топче на един начертан триъгълник и хвърля от една черта, което топче изкара негово е. Баткото с мен минава покрай тях, навежда се, събира в ръка там де що топчета има по земята и си продължава. Лапетата врякват истерично и тръгват след нас…

– Айде бе, бате! Върнини ги беее! Айде моля те бе, бате, много ти се моля….

Вървим, една сюрия хлапетии около него, направо като Апостол сред ученици. Та тоя съсед, макар тогава и още невръстен, голем темерут излезна, върви си и изобщо не му пука… И аз до него подскачам:

– Айде върни им ги де! За к’во ти са… Не е честно… бла-бла-бла… тра-ла-ла…

По едно време той спря и каза:

– И АЗ КАТО БЯХ КАТО ТЯХ НА МЕН ТАКА МИ ВЗЕМАХА ТОПЧЕТАТА!

Зяпам… зяпам… и отидохме да си купя СТАРТ.”

 

Дори и да успеем да пренебрегнем нефелността на разказвача, като прескочим нелепостта на разказа се оказваме насред едно … Нищо. Безсмислено е, но е за предпочитане пред това, да си закачим цървула в плета на авторовата мисъл и като се изръсим  на земята да търсим някакъв особен смисъл в този преживян опит…

5.3.А.

“Ние живеем  заедно, взаимодействаме си, реагираме един на друг; но винаги и при всички обстоятелства сме сами. Мъчениците излизали на арената ръка за ръка; но умирали на кръста сами. Прегръщайки се, влюбените отчаяно се опитват да слеят екстаза си в едно единствено себенадрастване; напразно. По самата си природа всеки въплътен в човешко тяло дух е обречен да страда и да се радва в самота. Усещания, чувства, прозрения, фантазии – всички те са лични и като изключим символите и преразказа, несподелими. Можем да споделим информация за преживяванията си, но никога самите преживявания. От семейството до нацията всяка човешка група е общество от островни вселени.

Повечето островни вселени си приличат достатъчно, за да позволят инферентно разбиране или дори идентификация и “съпреживяване”. Така, спомняйки си за своите загуби и унижения, можем да съчувстваме на други, които са в същото положение и можем да се поставим на тяхно място ( разбира се, винаги в лeко Пикуиков смисъл). Но в някой случаи общуването между вселените е недостатъчно и дори несъществуващо. Съзнанието е място, а местата обитавани от лудите и изключително надарените, са толкова  различни от местата, където живеят обикновените мъже и жени, че няма почти никакви общи спомени, които да служат за основа на разбиране и съпреживяване. Думите се произнасят, но не успяват да кажат нищо. Нещата и събитията, за които те са знаци, принадлежат към взаимно изключващи се сфери на опит.

Способността да се видиш така, както другите те виждат, е нещо много важно. Не по-малко важна е дарбата да виждаш другите така, както се възприемат самите те. Но какво става, когато тези други принадлежат към друг биологичен вид и населяват съвсем различна вселена? Как например нормалните да разберат какво значи да бъдеш луд? Или как, без да се преродим като поети, медиуми или музикални гении, можем да посетим световете, които са били дом на Блейк, Сведенборг и Йохан Себастиан Бах? Как човек с крайна степен на ектоморфия и церебротония да се постави на мястото на някой, който страда от ендоморфия и вътрешни болести или, освен при специални условия, да сподели болката на онзи, който е на границата от ендоморфия и соматонията? За чистият бихейвиорист такива въпроси, предполагам, са безсмислени. Но за онези, които приемат теоритично онова, което практиката потвърждава – а именно, че опитът има както вътрешни, така и вътрешни аспекти, – поставените проблеми са истински проблеми, още по сериозни, защото са или напълно нерешими, или могат да се решат само при изключителни обстоятелства, които не са достъпни за всеки. Например почти е сигурно, че никога няма да разбера какво е да си сър Джон Фалстаф или Джо Луис. От друга страна, винаги ми е изглеждало възможно чрез хипноза, или автохипноза, чрез систематична медитация или подходящ наркотик да разбера отвътре онова, за което говорят халюцинаторите, медиумите и дори мистиците.”

ОЛДЪС ХЪКСЛИ

Дверите на Възприятието

ЛИК’1999

 

Горното е писано преди още “по-горното” на Пол РИКЬОР, и подобно на него е заредено с мерак, любопитство и някаква надежда… Събаря в началото всичко, за да извади после някак от ръкава един фокус, който да ни върне смисъла насред изначалната екзистенциална обреченост и потопеност в непреодолимата Самота. Уви, съмнява ме някой, който се занимава с “хипноза, или автохипноза”, систематично медитира или е намерил “подходящ” наркотик да ма’а крачоли и да си губи времето по виртуални места като това тук. Тъй че, като не сме “халюцинатори” и “медиуми”,  а “дори мистици” не сме, сме лишени от надеждата за успех в разбирането на нещо, което е отвъд тук наличното, колкото и любопитството да ни човърка да надскочим даденото…

 

Какво ни остава?

Притчи, алегории, метафори… и тъй като сме това, което сме, и те са постни и сиви, колкото е постно и сиво заобикалящото, прецедено през “цедката” сетивата ни.

 

5.3.Б.

 

що се отнася до притчите и други средства за прехвърляне на Пропастта и преминаването през Пустинята, която ни дели…

 

“Малка нощна бозица”

 

оня ден, след изборите, ударих своеобразно дъно… най-накрая прочетох “Алхимикът” на Куелю. С много малко изключения книгите с пряка реч са пълна загуба на време, “семки и бонбонки”, дето ти дрънкат в джоба, докато се радваш на новите си панталонки. ( най-тъп съм се чувствал като завършвах право, тогаз малкият ми брат без особено усилие ме запали по фентъзито…)

Трябва да си призная обаче, че като цяло Куелю много ме развесели…

Тук малко е навързано, тъй че малко по-отдалеч…

 

много си обичам Мирча ЕЛИАДЕ, в някакъв период силно ме е “правил”. В някаква област той е копал доста надълбоко, при това и впечатляващо нашироко. Малко са хората с такива способности, за това се изисква зверска отдаденост, която по правило е изключителна изключителност… единствените, с които мога да го сравня в други области са Макс Вебер, и може би Шумпетер.

Разбира се, дълбочината и широчината взаимно са в обратна корелация, за Елиаде – Китай, Египет и исляма присъстват само като фон, съществуват на картата, без да е задълбавал особено в тях, може би защото не е намирал там това, което е търсил, но и това е повече от естествено.

Това съм го пускал 2004 – http://www.izgora.com/showthread.php?t=26&page=1&highlight=%E5%EB%E8%E0%E4%E5

 

Можем обаче да си зададем следния въпрос: щом диалогът с извъневропейските духовности води само до преоткриването на някой забравени или пренебрегнати от нашата духовна традиция източници, защо трябва да ходим толкова далеч и да разпитваме индусите, африканците и океанийците? Както вече казахме, нашият собствен исторически момент ни задължава да разберем добре неевропейските култури и да установим диалог с техните автентични представители. Има и още нещо: съществува и този странен, но ободряващ факт, че промяната на духовната ни перспектива се изразява в дълбоко обновление на вътрешната ни същност. Ще приключим настоящото изложение с една хасидейска* история, която по великолепен начин илюстрира мистерията на срещата. Става дума за историята на равина Ейсик от Краков, изровена от индианиста Хайнрих Цимер в Khassidischen Bucher на Мартин Бубер. Та този благочестив, но крайно беден равин, Ейсик от Краков, сънувал веднъж, че непременно трябва да отиде в Прага, където под големия мост, водещ към кралския замък, щял да намери скрито съкровище. Той три пъти сънувал все същото нещо, накрая равинът се решил да тръгне на път. Когато пристигнал в Прага, той лесно открил моста, който обаче бил охраняван денонощно от кралската стража, и Ейсик не посмял да почне да рови. Но понеже постоянно се навъртал наоколо, привлякъл вниманието на капитана на стражите, който любезно го запитал дали е загубил нещо. Тогава равинът направо му разказал съня си, а офицерът избухнал в смях: “Клети човече, му рекъл той, нима си извървял целият този път и си протрил обущата само заради някакъв сън? Та кой разумен човек би повярвал дословно на онова, което сънува?” После му казал, че той също нееднократно чувал глас в съня си, който му нареждал: ”Върви в Краков и търси там голямо съкровище, скрито в дома на един равин на име Ейсик, син на Йекел. Съкровището е зазидано в един прашен ъгъл зад печката.” Офицерът обаче не вярвал изобщо на гласовете, които чувал в сънищата си, защото бил разумен човек. Равинът се поклонил дълбоко, поблагодарил му и побързал да се върне в Краков. Там той започнал да дълбае стената в ъгъла зад печката в дома си и открил съкровището, което сложило край на нищетата му.

“Значи, коментира историята Хайнрих Цимер, ето как истинското съкровище, това, което слага край на нищетата и на изпитанията ни, никога не е много далеч от нас и не бива да го търсим в някоя много далечна страна; то си лежи заровено там, в потайните кътчета на собствения ни дом, тоест на нашето същество. То е зад печката, то е онзи даряващ с живот и топлина център, който ръководи съществуването ни, сърцевината на сърцето ни, но само трябва да знаем къде и как да дълбаем в него. Съществува обаче и странният и неизменен факт, че единствено след благочестиво пътешествие в далечен район, в чужда страна, на нова земя можем да чуем вътрешния глас, който ръководи търсенето ни. А към този странен и неизменен факт се прибавя и друг, а именно, че този, който ни разкрива смисъла на тайнственото пътуване из нашите глъбини, трябва също да бъде чужденец, от друга вяра и от друга раса.”

Такъв е дълбокият смисъл на всяка истинска среща, а той би могъл да представлява изходна точка на нов хуманизъм в световен мащаб.

*мистична еврейска секта основана в Полша към 1740г.; иначе хасидейците са били членове на еврейска секта от времето на Макавей и синовете му, които са се отличавали със строго спазване на Моисеевите закони и с ревностно благочестие.

1953

в

МИРЧА ЕЛИАДЕ

Митове, сънища и тайнства

 

преди година и нещо прочетох “РУМИ и суфизмът” на Ева Маейерович. Там пък има публикувано едно “парче” от “Маснави” на РУМИ, което като го прочетох, се сетих за ЕЛИАДЕ, Бубер и хасидите и си паднах от смях…

Ей го

СКРИТОТО СЪКРОВИЩЕ

Жител на Багдад прахосал цялото си наследство и изпаднал в немотия. След като отправил горещи молитви към Бога, той сънувал глас, който му казвал, че в град Кайро има съкровище и къде е скрито. Пристигнал в Кайро без пари, човекът решил да проси, но се срамувал да го прави, преди да е паднала нощта. Както бродел из улиците, той бил задържан от патрул, който го взел за крадец и го смазал от бой, преди да може да обясни грешката. Най-сетне успял да разказал своя сън с такава искреност, че убедил полицейския началник. Този се провикнал: “Виждам, че не си крадец, а си добър човек; но как можа да си толкова глупав да направиш толкова дълго пътуване, осланяйки се на един сън? Аз много често сънувам съкровище, скрито в Багдад на тази и тази улица, в къщата на еди-кой си и не съм тръгнал на път заради него.” Къщата, която началникът споменал, била тази на пътника. Той, отправяйки благодарности към Бога заради това, че сполуката му е била неговата собствена грешка, се върнал в Багдад, където намерил съкровището, заровено в неговата къща.

 

(“Маснави”, VI, 4206)

в  Ева Мейерович – Руми и Суфизмът   /  ЦИИЦ, София 2004

 

Та затуй оная вечер Куелю с Алхимикът ме разсмя. Всеки може само да преразказва Света…

Въпросът е,  защо е необходимо, една еврейска секта от XVIII в. в Европа да преразказва притча на един ислямски мистик от XIII в. като своя, индолог да я “изравя”, а един бразилец от XX в. да става писател като пълни страници с романизирани стари притчи…

А отговорът е, че това е повече от естествено…

има Истини, които са Истини на самата ни Природа, и не зависят, нито от това, в кой век сме, нито на кой континент живеем, нито коя ни е вярата. Но пак според природата ни, трябва да си ги присвоим, да ги преразкажем като наши, което като Истини не може да ги направи по-неистинни, но пък така освещаваме илюзията, че нещо за да е истина, трябва да е станало наше. Цялата история на религията е една весела плетеница от заемки на Истини, притчи и истории…

 

Инак на пазара се продават две книги като “КНИГАТА на XX век”. Едната е ОДЕСЕЙ на ДЖОЙС, другата МАЙСТОРЪТ и МАРГАРИТА на БУЛГАКОВ. Това което ги обединява е, че са писани почти по едно време на века, и това, че откровено използват за “канава” истории от КНИГИ на предишни векове…

 

5.3.В.

 

Тъй се случи, че “Аз” още в гимназията “открих” последното и несъмнено обяснение за човешките дела – хората са движени от “нагон за щастие”. Беше повече от очевидно, звучеше направо съвършенно, изглеждаше ми мъдро, а и всичко се нареждаше идеално, като се и потвърждаваше от всяко последващо наблюдение. “Нагон” ми звучеше толкова първично, направо мръснишки, нещо срещу което, тогава потопен в пубертетски плам, не виждах как можеш да се бориш. А “Щастие” беше това, към което се стремиш, хората го разбират толкова различно, че обясняваше цялото разнообразие на наблюдаемото. Звучеше ми толкова добре, пък и без съмнение си беше изцяло мое откритие… което ме изпълваше с гордост и доказваше в пуберските ми очи несъмнената ми надареност и рано споходила ме мъдрост…

 

След казармата, почнах да почитам и малко философия. Още първата година, веднъж, съвсем случайно, наистина между другото, без някаква специална връзка  ми се случи да чета нещо и …хоп. Един Дойчо да вземе моля ви се, век преди Мен, да обяснява Човека с “нагона за щастие”. Почувствах се хем ограбен, хем… поласкан. Е, не беше КАНТ или ХЕГЕЛ, бедният Лудвиг Фойербах беше, оня последният, дето затворил вратата след края на немската класическа философия. Наистина в това имаше пръст Съдбата, беше пълна случайност дето го “срещнах”. Приех го като Откровение… Не съм сигурен дали в следващия момент, или в последващите два момента след като го осмислих се дарих с Момента на Великото Освобождение. Разбрах, че Тук нищо ново няма да мога да измисля, тъй да се каже всичко е измислено и съвсем спокойно без угризение на съвестта мога да си изживея живота без излишен напън. Стана ми ясно, че само откровени наглеци, или още недостатъчно чели им остава радостта от принос към съкровищницата на човешката Мъдрост. И това, което ми остава е да повтарям мъдростите на другите. Освободен от бремето да кова и дарявам “мъдрости”, почнах само да цитирам, едикой си мисли това, а онзи казва това. Това до един друг момент, в който на упражнение един там наличен не издържа и се изцепи

 

– АЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ ДОСТОЕВСКИ БЕ! ПИСНА МИ!

 

Цялото ми “цитиране” се разбираше като “правене на умен”, а за мен то си беше собствения ми фалит като способен да измисли нещо…

Тъй вече нямах какво да говоря, и макар и по-средата на ученето… почнах работа…

Не продължи дълго… бързо преболедувах и тази Илюзия.

 

Остана живота да бъде доизживян като доживотен затворник на живота…

И годишните обиколки на живота се завъртяха…

Затворени вътре в тези обиколки дори не забелязваме изминатия път…

Прапрапрабаба ми била много вярваща жена. Веднага след Освобождението, вече на възраст, отишла на поклонение в Рилския манастир. От Котленския Балкан това било, една седмица натам, една седмица там к’вот са прави по манастирите, една седмица наобратно. Транспорта бил турски, биволска кола. Това винаги ме е разсмивало, щото ми звучи като като поклонение в Рим с Turkish Airlines, или до Мека със Swiss Airlines. Но превозвачът наистина няма никакво значение, важно е самото Пътуване, то си е Пътуване навътре, в себе си, а за туй се иска Време. С днешното Хвър-кац няма време да “пътуваш”, има една досада от “ох, дано не паднем” до “опа, кацнахме.” Нищо ново за научаване, освен моментното припомняне за нашата крехка “временност”. Когато много пътуваме обаче и с този момент на вълнение от отделянето от Майката Земя се свиква, и покрай навика се изгубва и повода отново да я забележиш. Без да съм ходил кой знае къде и да съм много сведущ, не знам днес място до което да се достига за повече от седмица. Пътуването си стана вече едно хвър-кац, и ако не е свързано с работа, се заключава само до единия мерак и средства да се види. Обекта на виждането поради  скоростта на предвижване във времето е толкова “близо”, че самото Пътуване почти губи значението си.  Инак смисъла на Виждането е и в подготовката, във вълнението, което изпитваш докато Пътуваш… Както е при децата, Коледата е Прекрасна, но без  настроението на постепенно й “приблжаване”, без очакването и подготовката, тя ще си остане само една обикновена вечер…

 

В самото возене с каруца няма нищо вълуващо. Истина е, че чувстваш Пътя много “по-близък”, което далеч не означава “по-приятен”. Всяка негова неравност я поемаш направо, няма амортесьори, а като “компенсация” и се пътува доста по-дълго и нищо от него не ти е спестено. Като ти си натътри “Дъ-то”, вземеш, та клекнеш в нея, но и тъй дълго се не издържа, пак седнеш, пък слезеш да повървиш “успоредно”, па като се умориш пак отново пробваш дали пък този път няма нещо да се променило в Пътуването. Все си е едно.

 

Та и моето разказване си е едно пътуване с каруца, само дето до никъде не стига… яко друса, щото Път няма и се пере направо през мерата, едно подскачане без цел. Щото докъде води? Ами, до Наникъде! Щото и да има … Нещо, то така до него се не стига. Очевидно е, че може да си обикалям в кръг до безкрай, стига да друса и да създава Илюзията за Пътуване… само скучаещ семкаджия и квартални хаймани могат да се качат, ей тъй да позяпат сеира.

 

Да се разказва за казармата е занятие неблагодарно. То е като да обясняваш как си ринал лайна в обор, нищо интересно, но за сметка на това пък продължително.

 

В “Света на каруцата” армията е бил единствения начин, ако не си търговец, да отидеш някъде, да видиш нещо друго. И цялото “интересно” е ставало там. Инак на село, едната грижа заменя друга, всеки ден захлупва другия, сезона- сезон, годината-година, до пълната им неразличимост и безсилие да се отделиш за миг от околното за да зърнеш нещо друго. И насред целия този кръговрат по някое време някак естествено без насилие, естествено, като от никъде осъзнаваш, че си остарял, че ти идва времето, или по-точно, че времето ти е изтекло. И к’во си спомняш…

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s