81. Дом „Торо“ 2.1.

туй е от втората изгора и втория дом /2005-2006/, то е за „преживяването“ и … прочие

 

\1.\

Значи “Началото” най ми е лесно да го разкажа с няколко истории от моята рода, пък който каквото успее да разбере…

 

1.

 

Прадядото на прадядо ми бил роден и живял в едно село от Еленския Балкан наречащо се Костел.

Селото се намира накрая на един път-апендикс, което като го стигнеш, нататък няма къде да отидеш и не ти остава нищо друго освен да се върнеш.

Смешното е, че тая част от моята рода е тръгнала оттам, откъдето само можеш да се връщаш…

 

Преди време бях писал за случването, в Историята не остават случилите се неща, в нея се пише за тези които са направени. Поради това и в Българската история има периоди, за които се пишат дълги страници с лакардии и с нито едно събитие сред тях. И точно поради същата причина историята на тази част от родата започва от този дядо, щото той пръв се опитал да направи нещо… като Тръгне оттам, откъдето другите само могат да се връщат…

Времето било бая турско, което определя и мащаба и целта на потеглянето. Дядото хванал събрал пари и отишъл в Осман пазар (дн. гр. Омуртаг), който лежащ на пътя за Цариград за онова време бил наистина един приличен и не случаен град. Та там дядо ми с един съселянин се хванали та отворили дюкяни…

В родата се разказва, че всичко потръгнало, но дали е така няма как да се провери.

Това което се знае, че след няколко месеца, дядо ми продал дюкяня си на съселянина и цъфнал обратно в… Костел.

Разказва се, че първото нещо, което направил като влезнал в селото било да си навие потурите, да влезе в реката и да почне да хвърля вода нагоре като да вика:

 

Е ТЕ ТАЗИ БЛАГОДАТ Я НЯМА ТАМ!

 

Тази история я разказвам, щото разкрива едно истинско ПРЕЖИВЯВАНЕ.

То не е в самата случка, а във ВРЪЗКАТА на Човек и Реката….

За едно вече загубеното, като Преживяване Единство на Човек с конкретна природна среда…

Дядо ми сигурно не се е плискал всеки ден в реката, макар че ако се е къпал, там ще да е било, но без да отиде в Града долу в който няма и дире, без за момент да я загуби, той никога не би могъл да осъзнае и оцени конститутивната за него ВРЪЗКА, която има със заобикалящото, което е и РОДНО.

Да му се ОТКРИЕ… да я ВИДИ… и да се ВЪЗРАДВА на БЛАГОДАТТА.

 

 

Времето си тъче и иска своето, скоро негови деца и внуци пак тръгнали оттам, откъдето другите могат само да се връщат. Моите прадядовци отишли по Котленския Балкан и почнали да раждат децата си там, по Добруджа, и изобщо де ги свари вече Съдбата…

Разказа за костелската РЕКА и нейната БЛАГОДАТ обаче си живей и до днес.

 

 

Преди 5-6 години, заради баба отидохме в Костел.

Да го види и РЕКАТА да я види…

Смешно е как в тези “модерни” времена, баба която тогава беше на 75 никога не беше успяла да сколаса да отиде да ВИДИ, макар че беше пълна с истории “от тати”. Истина е, че ако толкова много не я теглеше, и аз надали щях да отида. Не знам какво е почувствала или си е мислила, само накрая беше много благодарна, че я заведохме.

 

Покрай нея и аз ВИДЯХ РЕКАТА.

Да го ПРЕЖИВЕЕШ е едно, с разказ мога само да го убия…

И все пак, едно широко каменно  корито, прозрачната Вода в която да виждаш ята рибки да се щурат и в далечината …. едни деца които скачат с викове отвисоко, като че ли върху самото каменно корито… явно там имаше някакъв вир, но илюзията беше пълна и изумителна….

 

( Точно като в Живота…

Деца скачащи в каменното корито  на Реката на Живота…

Забравящи Играта, отведнъж се превръщат в рибки, щуращи без цел,

докато най-накрая не клъвнат на някоя стръв на Рибаря,

който да ги извади Навън от това водно Приключение…

И през цялото това пътуване потопени в средата остават недокоснати

дори от Интуиция за съществуването на МОРЕТО…)

 

П.П.

Баба винаги с много любов и хумор разказва за споровете между майка си и баща си за това Кое село е по-велико. Протичащи винаги, по един и същи начин, с едни и същи доводи, и завършващи с една и съща обобщаваща последна реплика на прабаба ми.

 

Родата на прабаба ми е също от Еленския Балкан, едно село много близо до Костел, но сложено по на път – Беброво. Съдбата си играе весело, щото сродила тези “еленчани” в едно котленско село… Та безкрайния спор между тези ми баба и дядо били – Кои са по Велики – Костел или Беброво! Като пинпога от доводи завършвал винаги с последна забивка на дядо, че Костел е по високо, щото Първият Български Генерал бил от там, на което идвал неизбежния женски безответен ретур на прабаба ми:

 

СТЕФАНЕ, С ЕДНО КОПЧЕ МОЖЕ ДА Е, НО БЕБРОВО Е ПО-НАПРЕД!

 

В тези спорове няма никакво ПРЕЖИВЯВАНЕ, освен може би в личния сантимент на баба.

Нещо си е било отишло.

Просто в тях няма място за РЕКАТА… лишени са от ВРЪЗКАТА и липсва БЛАГОДАТТА…

Когато нещата стигнат до това “кой е по-велик”, когато “генерала” и “копчето” скриват  РЕКАТА, ПРЕЖИВЯВАНЕТО безвъзвратно си е отишло, остават думите, доводите и надговарянето…

 

Прадядото на прадядо ми никога не му е идвало на акъла да спори и да убеждава някой колко е Велика Костелската РЕКА…

той просто е ЖИВЯЛ с нея…

 

Времето ни ни лишава от тази живителна ВРЪЗКА…

Остават ни споровете… докато не захапем някъде стръвта и Рибаря не ни изкара Там, откъдето никой не се е върнал за да ни разкаже КАКВО Е…

 

/2./

 

Когато баба почне да разказва за пореден път някоя балканджийска история, дядо засмее се, въздъхне, па каже:

– Айдя, пак се почва!

Ама си седи и слуша, нищо че отдавна ги знае всичите наизуст. Дядо май още си е влюбен в баба, и си я обича барабар с всичките и разкази… наистина не съм срещал други двама, които по толкова светъл начин да се обичат.

Иначе да се търпят съм виждал много…

 

2.

За дядовата рода обаче не знам толкова много…

Макар, че и той ходи преди години на поклонение в … Турция.

 

Историята на дядовата рода е толкова завързана, че може да бъде само балканска…

и е просто най-меко казано илюстрация, каква е Съдбата на народ търпящ Историята да му се случва, който при опитите си да се хване да я прави поверява Решенията в ръцете на Серсеми и Тъпаци, които в определени случаи дори си ги и внася от чужбина.

 

Родата на прабаба ми идва от Янорен, село намиращо се в днешна гръцка Беломорска Тракия. През 1879 г., след неслучилото им се Освобождение, три големи рода бежанци се “освободили” като бягали… и се заселили в три села на север от Балкана. “Реката на Живота” макар и с болка бързо си прави ново корито. Нещата улягат и тези беломорци, започват в полите на Балкана да се женят, раждат, умират… и всичко това, дето го наричаме живот.

 

Родата на прадядо ми е от Хиделии, то пак е в Беломорска Тракия, но тази останала в турско. Историята тук е малко по-дълга и завързана, защото Хиделии, означава “подарено село”. Разказва се, че много, много години преди това, българи от южната част на Балкана ходили през летата като сезонни работници да си изкарват прехраната по тези земи. И така дълги години. Докато бея на който работили тези българи от Копривщица (както се говори), им предложил дето ще идват и ще си ходят всяка зима, да им подари едно село да се заселят. Това е станало много преди Освобождението… И тук “Реката на Живота”, бързо прокарала коритото си и щото тези българи били работливи бързо се замогнали, до такива мащаби, до които направо е глупаво да пиша, щото звучи невероятно…

 

Дядо отиде преди десет години на екскурзия с други тракийци до Хиделии. И разправяше и снимки донесе, като се срещнали там с кмет и други, дошъл един стар турчин от селото, който като разбрал коя е рода на дядо му целунал ръката. Турците мислили, че е дошъл да си изрови имането, и му обръщали подобаващо внимание и му отправяли оферти, а дядо щото се държал “на положение”, не им е казал, че не знае къде е заровено…

 

Туй си е майтап, но истинската История за появата на дядо си е жива българска Мъка.

 

Та дошла значи Балканската Война и…

 

една беломорка от делиормана пратила мъжа си на война и зачакала с четирите си деца нейния край…

един тракиец пък в турско тази война  го освободила и Армията веднага го мобилизирала, оставяйки жена и деца у дома…

много мъже загинали, не се върнал мъжът на беломорката, останал някъде по фронтовете…

войната се храни от Ужаса на хората, жената на тракиеца не го понесла… стигнал я  бягаща някъде край “Марица течаща кървава и пенлива”… съселяните я погребали набързо край пътя бягайки да се спасяват…

 

Дошъл за малко Мирът… и мъжът от Хиделии тръгнал да си търси семейството…

Един слух, че съселянете му са в старозагорско, айде друг, че са в плевенско… обиколил цяла България… най-накрая ги намерил в Делиормана… намерил си децата и научил, че е станал вдовец…

 

 

РЕКАТА НА ЖИВОТА е велика тъкачка… къде тихо, къде бурно намира и заприда останали скъсани нишки в нова тъкан, която до преди малко е изглеждала немислима, за да продължи да тече.

Какво да прави сама жена с четири деца и вдовец с деца на ново непознато място… Взели се… и като следствие се появили дядо и брат му.

 

 

Туй цялото го разправям тук заради един въпрос на дядо, дето все пита като баба спре да разказва:

-А БЕ ЩО НИЙ СМЕ БИЛИ ТОЛКОЗ ПРОСТИ, И НИЩО НЕ СМЕ ПИТАЛИ ДА НИ РАЗКАЗВАТ?!

Дядо си мисли, че разказа и научаването става с питане… а истината е, че то става първо с желание за разказване…

Когато ПРЕЖИВЯНОТО е захлупено от  нещо ужасно и подтискащо… и Реката те пусне на ново място, където те принуждава да започнеш от нула, нямаш нито нужда, нито желание да го събуждаш отново в разказ. То си е  жива Болка.

Дори ПРЕЖИВЯВАНЕТО на хубавото от преди Ужаса наранява, защото е безвъзвратно загубено и невъзстановимо.

Обръщаш гръб и започваш отначало… но вече загубил нещо от Целостта… макар и течаща Реката е станала някак по-плитка… толкова много неща са свързани със Спомени за рани, че предпочиташ да се изгубят, отколкото да ги събуждаш…

 

П.П.

Бащата на дядо  се хванал и започнал отново от това което разбира… земи и животни.

И пак е станал това, което е бил преди на старото място…

Минали години дошли червените боклуци и му взели всичко… като го направили “общо”.

Цялото ново усилие на Живота му отново отишло в Нищото…

 

Човек се учи от ПРЕЖИВЯНОТО… то се предава и се записва в Кода, който отново и отново се развърта във всяко следващо поколение.

 

Тази история я разказвам за това, ако може да се разбере и почувства, как всичко около нас става все по-плитко и блатно. Как големите ужаси и малките идиотиите, които преживяваме трият неща от живата тъкан на Живота, която става все по бедна  и плоска.

Непрекъснатите несполуки на частни проекти в историята, прерастват в общ колапс и невъзможност за цялостен Проект на обществото.

Волята за Живот е изтляла до степен, че е загубена и вече я привиждаме само в желание за повърхностен успех и удобство.

 

Около мен е пълно с приятели на по 30-40 години, които не просто не знаят откъде идват, какво правят тук и сега и какво да очакват, а изобщо не са способни пълноценно да се свържат с друг човек. Пълната безпомощност на човешкото, давеща се в обяснителните блата на бозави, интелектуалстващи, тъпи, сложни, скопени, страхливи, фалшиви, идиотски интерпретации, които единствено демонстрират липсата на интуиция за РЕКАТА.

Невъзможността да се чуе ромолящата й страст, превръща Света, който ни заобикаля в пустинята, в която живеем….и която бавно, полека … НЕЩО пресъхва…

 

/3./

Това тук дето го почнах и още не съм го свършил, не е тема за родата, а за ПРЕЖИВЯВАНЕТО. Незнам дали съм ясен, но по принцип не ми пука, щото ако имаш какво да кажеш, го казваш както можеш. Проблемът остава в изгубеното време на четящия, но имал, загубил. Ако е нямал свободно време, нямаше да си губи тук.

И все е някакво преживяване, демек все по темата.

 

3.

Прадядото на баща ми, дошъл по “земите” дето се е случило да се пръкна преди малко повече от сто години. Дошъл от едно кюстендилско село.

Прадядото на този прадядо пък дошъл в това кюстендилско село от Горна Джумая.

Откъде е дошъл там Прадядото на прадядото на прадядото на баща ми не знам…

 

Много е весело малкият ми брат като почнеше да си казва името със всичките дядовци. Като някакъв именник, и звучи някак … по библейски… един живял, преди него втори, трети…т.н. само имена… Живели. Подробности и събития липсват. Живот.

 

Само за този първия “най”-дядо, се знае, че живял в Горна Джумая, утепал по неизвестна причина някакъв турчин там, па избягал. Прескочил Планината и се заселил в едно кюстендилско село… взел със себе си и донесъл само с името си. “Ски”-то се търкаляло през поколенията, докато по някое време изпаднало, за да има за какво да си говори дядо днес, като няма за какво друго.

 

Има два вида истории, тази на земите, и тази на хората.

Разбира се те се преплитат непрекъснато, и все пак едната е основата, а другата преждата. Набивачката на Историята ги набива до неотделимост… до неразличима тъкан. От поколенията остават само ивици, които носят имена, но за които е трудно да разкаже нещо повече от това, че са били… че са живели.

 

Защо 10 села били празни е една история, защо дошли от другия край на България да ги заселят съвсем друга. В началото на миналия век, една странна мешавица от шопи и македонци се заселили в едни оставени села. Набивачката си млатила яко…

 

Тая история я разправям за контекст на ПРЕЖИВЯВАНЕТО, което искам да споделя.

То не е мое преживяване, а е по-скоро усещане за тъкан,

“спомен” който не може да имам….

част от шарка, която говори за вече вехтия съдран и избелял килим…

 

Та

 

Дядо веднъж като разказваше за село, каза това

– СИНЕ, КАКЪВ ЖИВОТ ЩЕ Е БИЛО… МАМА КАТО СЕ ВЪРНЕШЕ НА ЗАДУШНИЦА ОТ ГРОБИЩАТА, ПО ПАРЧЕТАТА ПОЗНАВАШЕ ОТ ПИТАТА НА КОЯ ЖЕНА Е. ХОРАТА СА СИ ЯЛИ ОТ ХЛЯБА!

Наистина не знам какво да му обяснявам.

Живот който не ражда Събития, но изтъкан от събития, които обвързват Живо и Здраво. Не че живота е бил лесен, напротив, но е бил пълен, с нещо, което вече е безвъзвратно изгубено… ЦЯЛОСТ, ОБЩНОСТ, която днес няма как да СЪПРЕЖИВЕЕМ. Благодарение на нея мъжете на тези жени са правили Чудеса от храброст по фронтовете на Балканската и Първата Световна войни.

Чудеса, които потъват в пясъците на продажността и безхаберието, родили една Катастрофа…

 

П.П.

Как се е прокъсала тази тъкан…

Историите наистина са безбройни…

 

Дошла още една катастрофа… с цъфнали червените налъми… под вещо ръководство на други червени галоши…

 

На връх една Нова Година в средата на 50-те насред сняг и виелици дядо отишъл на разклона да посреща баща ми, който учил през два града, та в трети. Рейса не идвал, но нямало място за скука, щото вълци му правили компания. Качен на едно дърво имало време за размисъл и равносметка. Рейсът дошъл, решението взето, прибра ли се… и дядо оставил нова къща, занаят и пр. и отишъл при цивилизацията в града…

 

Безработица… дядо започнал в хлебозавода, мъкнел чувалите с брашно.

В града където хляба не се правил, а купувал, и където всеки познавал хляба, защото бил … еднакъв.

……………..

……………..

А Живота продължава да тъче сивата си черга…

 

Преди 25 години Баща ми заеба професия и работа и отиде да живее на село. Хвана овчарлъка и заживя в къщата, която е построил прадядо му…

и живее почти като него…

сезони….

събития…

мисля че всичко е от някакъв сантимент, да се съживи нещо….

неща, които отдавна просто ги няма…

В селото в което вече я има, я няма 6-7 къщи, и където да срещнеш човек е Събитие, всеки със всеки е скаран и не говори…

толкова е ПРАЗНО, че можеш да пасеш овцете направо пред къщата, но все се намира какво да се дели…

… А инак хляба им го носят два пъти седмично от града…

 

Дядо като се пенсионира… се върна към стария си занаят от младостта. В Града прави каручки. Почти като Сали Яшар, само дето е лишен от насладата да ги Чува.

Едно пътищата, друго шума, а и ляля идва с кола…

Лишен от Песента на колелетата, това което остава е удовлетворението от това на стари години сам да се издържа.

В душата му обаче единствено той изживява истински сблъсъка на Спомена за Преживяната и изживята ЦЯЛОСТ и съдраната конфекция на днешната реалност. Нито татко със сантимента, нито аз умозрително, можем да се докоснем до загубеното ПРЕЖИВЯВАНЕ на това загубено ЦЯЛО.

(…)

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s