80. Дом „Торо“ 1.4.

Днес 12 юли реших да го обявя за официален Празник на ИЗГОРА!

Повода е

1817 – на 12 юли в Конкорд, щата Масачусетс, се ражда Дейвид Хенри – трето от четирите деца на Джон и Синтия Торо. Бащата е фермер и държи магазин в Конкорд.

Така че

Честит Празник

на всеки, който го почувства.

Едно време, като ученик в стаята ми имаше един фотьоил, на които поставях госта си. Имах един Приятел на които не знам защо му бях вменил в необходимост да разбере, колко Велики са QUEEN. Въртях му без откат някакви моменти от всякакви тави от едни фалшиви касетки на едно малко, бойно, глъхнещо касетофонче берящо душа с надеждата Приятеля да ЧУЕ.

В този Дом гости няма, то и табуретки май няма, ама е гот.
В мене вече няма грам патос да убеждавам някой, че някой Друг е страшно Велик, което също е хубаво. Но като чета Торо или някой като него, отвътре нещо дълбоко затрупано и забравено ме бута да намеря някой Приятел да му викам „ЧУЙ! ЧУЙ! Нали и ВЪЛШЕБНО!“

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w05.htm

Често ми казват: „Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора – особено в дъждовните и зимните дни и нощи.“ Изкушавам се да отвърна тъй: „Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец…

…………………………………………..
…………………………………………..

Вкъщи винаги имам голяма компания – особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. „Нима е самотно това езеро?“ – питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само – освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам – но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

….

Повече от очевидно е, че съм болен логоред.

Основното което ме терзае, е въпроса: Как е по-точно да се определя като наивен Глупак, или като глуповат Наивник.

Когато пиша дълго, несвързано и неясно е повече от естествено никой нищо да не разбере, но когато пиша кратко и пак не е ясно и разбрано, искрено се развеселявам. И пак се чудя как да определя тази си реакция, като глупава, или като наивна.

Празникът е бил за всеки, „който могъл да го почувства.“

Пак от горното:

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html

http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w05.htm

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички – букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане – било случайно или не – да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа – да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула – можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Преди няколко дни пуснах една много моя песен на FISH CLICHE
тя е от

Vigil In A Wilderness Of Mirrors (1989)

12 години по-късно в предпоследната му тава FILLINI DAYS’2001 има едно парче в което съм актуално влюбен, истински разбивач, по някакъв начин „свързано“ с CLICHE казва се  Obligatory Ballad

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s