77. Дом „Торо“ 1.1.

това са някой неща от дом „торо“ от първата изгора

като я правех си мислих за планета, с дом, механа, агора, „куб“, читалище и прочие, всичко необходимо за една пълноценна „планета“… много приятели казваха че имат какво да казват… започнах и… останах сам да си говоря

мъкнах камъни и дърве отвсякъде да пълня… не се пълни нищото

както и да е… туй са няколко останали неща /илюзии/ от 2004…

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе – закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие – дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да се нуждае да ходи другаде: къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо на човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обяда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието “да се чувства като у дома си”. В наше време един домакин не допуска госта си до своето огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да държиш госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която писах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж – толкова отдалечен от неговите символи е живота ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчо близко до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Уолдън или Живот в гората
Отопляване

След като напуснах старата “планета”, доста ми липсваше “Механата”, но по-скоро като дух, отколкото като място. Тя беше затворен клуб, поне така си мисля, защото беше на територия, в която навлеци, “червени маймуни” и “многострадални” творци имаха досадната необходимост да манифестират идиотската си природа повсеместно. То и затова си и стана “Легиона”, акт на отчленяване от това, което е неприемливо, лепкаво и нечистоплътно. Не аз съм виновен, че последните характеристики са точни по отношения на същества, които антропологически можем да причислим към homo sapiens.

Хубаво, но тъй като вече сме на друга “планета”, наша, подобна необходимост от затворено “заведение” за навлеци не виждам. И тъй като, колкото повече Реалността не възпира сетивата ни, Въображението се развихря се “сетих” за друго.

Тъй като вече няма нужда от “заведение”, си викам, че май е време за ДОМ.
Няма нужда от Правила, мисля си че Мярата се ражда от естествената Необходимост, когато същества са решили да общуват без задни мисли, с чисто сърце и поглед, от самото желание да споделят със съмишленици.

И тъй като намерих този ДОМ построен в текст, само го “въздигнах” виртуално.
Надявам се всеки да си намери удобен и любим кът.

Огънят е запален.

Няма нужда от пожелание “Добре дошли”, ДОМЪТ е наш.

…..

…..

Ех, …,

Няма какво да пиша след призив да пиша…

Първо ми дойде да пусна това:

“Какво е поетът? Един нещастен човек, който таи дълбоки страдания в сърцето си, но чиито устни са така оформени, че всяка въздишка или вик, които минават през тях, зазвучават като прекрасна музика. Той е като нещастниците, изтезавани на бавен огън в бика на Фаларий ( Тиранин на Агригент, по чиято заповед живи хора били печени на бавен огън в корема на меден бик. Бикът бил така направен, че виковете на жертвите излизали презустата му като музика) Техните викове не достигали до ухото на тиранина, за да го уплашат – до него те достигали като нежна музика. А хората се тълпят около поета и му говорят: попей ни скоро пак, което означава: нека нови страдания измъчват душата ти и нека устните ти запазят досегашната си форма, защото виковете само биха ни ужасили, а музиката е приятна. Към тях се присъединяват критиците и казват: това е правилно, така трябва да бъде според законите на естетиката. Е, разбира се, критикът и поетът си приличат като две капки вода, с тази разлика, че не носи страданието в сърцето си и музиката на уста. Ето защо предпочитам да бъда свинар на Амайербро и да ме разбират свинете, отколкото поет и погрешно разбран от хората.”

СЬОРЕН КИРКЕГОР

Ама ще се изтълкува тъпо, щото нито съм Поет, а и поет не съм, изобщо и писането като такова мразя, но е видно че списвам, а в горното има страшна Истина.

Не съм жител на тази планета:

“На втората планета живееше един суетен човек.
– О, о! Ето идва един почитател, който идва да ме посети! – извика отдалеч суетният, щом съзря малкия принц.
Защото за суетните другите хора са почитатели.
– Добър ден – каза малкият принц. – Имате странна шапка.
– За да поздравявам – отговори суетният. – Да поздравявам, когато ми ръкопляскат. За нещастие от тук не минава никой.

– Така ли! – възкликна малкият принц, защото не го разбра.
– Плесни с ръце – обясни суетният.
Малкият принц плесна с ръце. Суетният поздрави скромно, като вдигна шапката си.
„Това е по-смешно, отколкото при царя“, каза си малкия принц.
Започна да ръкопляска. Суетният отново започна да поздравява, вдигайки шапката си. След петминутно упражнение малкият принц се умори от еднообразната игра:
– А какво се прави – попита той, – за да оставите шапката?
Но суетният не го чу. Суетните не чуват нищо, освен похвалите.
– Ти наистина ли много се възхищаваш от мен? – попита той малкия принц.
– Какво значи да се възхищавам?
– Да се възхищаваш, значи да признаваш, че аз съм най-хубавият, най-добре облеченият, най-богатият и най-умният на планетата.
– Но ти си сам на твоята планета!
– Все пак възхищавай се от мен! Направи ми това удоволствие!
– Аз ти се възхищавам – рече малкият принц и сви леко рамене, – но какво значение има това за теб?
И си тръгна.
„Възрастните наистина са много странни“, каза си просто малкият принц, докато пътуваше.”

Но не съм почитател и на такива:

“Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените планини, които бе виждал някога, бяха трите вулкана, стигащи до коляното му. И угасналият вулкан му служеше за столче. „От такава висока планина – каза си малкият принц – ще обхвана с един поглед цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго, освен острите скали на един връх.
– Добър ден – каза за всеки случай той.
– Добър ден… Добър ден… Добър ден… – отвърна ехото.
– Кои сте вие? – каза малкият принц.
– Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… – отвърна ехото.
– Бъдете мои приятели, аз съм сам – каза той.
– Аз съм сам…аз съм сам… аз съм сам… – отвърна ехото.

„Каква странна планета! – помисли си той. – Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Повтарят каквото им кажеш… На моята планета имах едно цвете, то винаги заговаряше първо…“”

Та си мисля, че наистина най-доброто е нещо като това:

“Тъкмо тогава се появи лисицата.
– Добър ден – каза лисицата.
– Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
– Тук съм, под ябълковото дърво…
– Коя си ти? – каза малкият принц. – Много си хубава…
– Аз съм лисица – рече лисицата.
– Ела да поиграем – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…
– Не мога да играя с теб – отвърна лисицата. – Не съм опитомена.
– Ах, извинявай – каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
– Какво значи „да опитомиш“?
– Ти не си оттук – рече лисицата, какво търсиш?
– Търся хората – каза малкият принц. – Какво значи „да опитомиш“?
– Хората имат пушки – каза лисицата – и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
– Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи „да опитомиш“?
– Това е нещо отдавна забравено. Значи „да се обвържеш“.
– Да се обвържеш ли?
– Разбира се – потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…
– Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете…, мисля, че ме е опитомило.
– Възможно е – каза лисицата. – На Земята могат да се видят всякакви неща…
– О, не е на Земята – каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
– На друга планета?
– Да.
– Има ли ловци на тази планета?
– Не.
– Това е интересно. А кокошки?
– Не.
– Нищо не е съвършено – въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
– Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата…

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
– Моля те… опитоми ме! – каза тя.
– На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
– Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – каза лисицата. – Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
– Какво трябва да направя? – попита малкият принц.
– Трябва да бъдеш много търпелив – обясни лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо…

На другия ден малкият принц се върна.
– По-добре идвай в един и същи час – каза лисицата. – Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си… Необходими са обреди.
– Какво е обред? – попита малкият принц.
– И това е нещо отдавна забравено – каза лисицата. – Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
– Ах! – каза лисицата. – Ще заплача.
– Ти си виновна – отвърна малкият принц, – не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя…
– Разбира се – каза лисицата.
– Но ще плачеш! – рече малкият принц.
– Разбира се – каза лисицата.
– Тогава не печелиш нищо!
– Печеля – отговори лисицата – заради цвета на житото.
И добави:
– Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
– Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
– Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
– Сбогом… – каза той.
– Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
– Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.
– Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
– Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.
– Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
– Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.”

http://childhood.dir.bg/mp.htm

И кажи сега какво да напиша на твоето “ПИШИ!” като съм празен в момента като корема на лисица на планета без кокошки…

И какъв е този фокус, като става така, че трябва да съм отговорен за това, че съм се оставил да ме опитомят…

 

….

….

Ех, …!

Хоп, да седна по-близо!

Как да ти обясня, щото си Истински Приятел, че когато някой Приятел ти каже нещо, ти защото ти е истински Приятел се опитваш да го направиш, и самото това ти носи Радост. Обаче, когато не можеш, се ядосваш на себе си, че си толкова нефелен, че не можеш да направиш нещото за своя Приятел. И те хваща яд, на тебе си, че си подвел Приятел, и че си позволил да се обвържеш „опитомявайки се“ в нещо, което е по-скоро източник на Мъка, а не на Радост за теб си.
Просто напоследък съм страшно уморен и „недоспив“ покрай „Сагата за Малкият герой и неговите каки“.
А по принцип Празнотата в главата ми е Цел.

А сега, като на Приятел един любим и „настолен“ „фрагмент“ от Джуан Дзъ:

Когда Конфуций странствовал в царстве Чу, тамошний безумец Цзе Юй, проходя мимо него, пропел:

О, Феникс, Феникс! [28]
Как померкла доблесть твоя!
На грядущее нет надежды.
К прошлому нет возврата.
Когда Поднебесная процветает,
Мудрый окружен славой.
Когда Поднебесная в упадке,
Мудрый радуется жизни.
А в наше смутное время
Он сочтет за благо избежать казни.
Счастье легче пуха.
Нельзя его удержать.
Несчастье тяжелее всей земли,
Нельзя его обойти.
Но довольно, довольно
Править людьми властью добра!
Гибельно, гибельно
Прятаться в круге, начертанном на песке!
Земные тернии – не терзайте скитальца!
Мой путь извилист,
Не раньте мне ноги!

Деревья в лесу сами привлекают к себе топор. Масло в светильнике само сжигает себя. Коричное дерево источает аромат – и его срубают. Лаковое дерево полезно для людей – и его долбят. Все знают пользу полезного, но никто не знает пользы бесполезного.

( целият текст на Джуан Дзъ на руски е тук: http://www.jiu-jitsu.kiev.ua/files/CH_TZI.htm
Уви на български целият превод го няма досега, макар, че беше обявен да излезе. Този фрагмент за щастие го има в “Древнокитайски мислители” НИ1980 превод Бора Беливанова)

Глава IV
Сред хората

……..
……..
……..

[Когато] Конфуций отивал към [царство] Чу, безумецът от Чу – посрещащият колесниците, минал край портите и му изпял:

О феникс! О феникс!
Сбогом добродетел!
Бъдещето е далеч.
Минало, къде си?
Има път в Поднебесната –
сътворен от най-мъдрите.
Не овладеем ли пътя –
най-мъдрият си остава на страна.
Ужасно време –
спасявай се от смърт!
Щастието е като перце –
дръж го, ще хвръкне!
Но тежестта на мъката
как да снема – не зная!
Остави, о Най-мъдри!
За какво ти е добродетел!
Опасно е! Опасно е!
Остави оттатък чертата!
О страшни тръни!
Махнете се от пътя!
Пътят ми толкова криволичи.
Не ми наранявайте краката!

Планината сама се ограбва с дърветата. Маслото само се изгаря в светилника. Канеленото дърво секат затова, защото то се яде. Лаковото дърво секат затова, защото е полезно. Всички знаят колко е полезно да бъдеш полезен; но никой не знае колко е полезно да бъдеш безполезен.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s