74. Колелото на живота

 

отдавна не съм споделял, някак хем ме мързи, хем ми е все тая, затуй пускам стари чаршафи … едно време имах илюзия че имам „нещо” за казване на „някого”… днес нито туй дето си мисля е нещо което ме взривява да излезе, нито си мисля че има някой който има време да чете глупости, нито че и да има време, точно моите глупости са му нужни…

туй, поне ще гледам да е кратко… / то е част, от друга казванка за вещите, технето и „силното време”, но за нея има време/

 

значи, с изпълнено от любов, смирение и благост съзнание споделям, че ми писна от педераски, лезбийски, ксенофилски илюминатско-рептилски адженди и прочие либерастка българофобска пропаганда…

олекна ми…

 

останалото е подробност…

спомням си, като бях 6-7 клас, имах братовчеди в последните класове в гимназията; те ми се струваха толкова големи и … важни /те разбира се не ме забелязваха/; и си мислех, тогава, какъв ли ще бъда аз в 11 клас, и мисля, мисля, и не мога да „видя”… разбира се, нямах съмнение, че ще бъда „голяма работа”, но „колко голяма” и „каква” не можех да знам… тогава „открих”, че това което ще съм в 11 клас зависи от това което правя в момента, тогава, в 6-7 клас… това елементарно откритие ме порази… но не доведе до особена промяна в лежерното ми отношение към съдбата на бъдещия 11-класник… и в 11 клас бях същия „дечко”, какъвто бях в 6-7, помнех „откритието” – но нямах спомен какво точно съм планирал тогава да стана – някак беше изтрито; предполагам че 6-7 клас съм си се представял доста „по-велик” 11-токласник, но „реалността винаги е резултатна от усилията” и 11-токласникът беше забравил /или психиката му услужливо беше скрила тази проекция – в сравнение с която би се родило единствено разочарование от нелепия резултат/; ако сме последователни обаче, трябва да признаем, че 11токласника просто трябва да върне всичко с ретур към мързела и несериозността на 6-7окласника… разбира се 11-токласника изобщо не си спомняше и мислеше за 6-7окласника, щото беше фиксиран в студента, в който се виждаше и проектираше всичките си надежди…

големи глупости, нали…

като студент първи клас изчетох достоевски, и не знам що, но покрай ставрогин и княз мишкин /смешно бях готов да се обзалагам че големият карамазов и ханс касторп от „вълшебната планина” на ман са 27 годишни герои/ които бяха 27-годишни, определих 27-годишната възраст като „достоевска” и като такава някак особено „важна”, трябваше нещо да „стане” при нея… докато стана на 27;… и като станах, нищо особено не стана… тогава се съсредоточих върху „христовата” възраст – която мина и … отмина, без да разбера нещо кой знае какво… почнах да чакам 40-та… няма нужда да отбелязвам че беше същото… /актуалността е съществена само като подготовка и планиране на нещо отпред…/

вече на 51 нищо не чакам, само „знам че по-добре няма да става”, преди месеци четох „бялата богиня” на грейвс в приложенията отзад има някакъв английски предговор от наши дни в който се разказва за „връзката” на грейвс с йейтс, „видение” и „бялата богиня” – „и двете книги са писани в прилив на творческо вдъхновение от поети, навлезли в своята 52-а година; и двете представят митологични системи, на които се основава поезията на техните автори и които предопределят насоката на бъдещата им работа; и двете дължат много на жените.” вътрешно се спуках да се хиля, щото подобна синхронна „кабалистика” ми напомни за едни забравени  мои „достоевски” „очаквания”…

 

и така дойдох до време в което аз почнах да „чувам” лафовете на дядо…

чуването е едно – когато пробие и до съзнанието – започваме да разбираме – за това е нужен лаг от време /за да настигнем/ и опит, който да направи чутото понятно…

тъй от известно време лафа на дядо „по-добре няма да става” ми е кристално ясен и понятен…

 

за да мога да разбирам казаното от дядо /което съм запомнил/ трябва да стана на неговата височина /или да стигна до неговото спускане/, да мога да видя от неговата перспектива…

 

и тъй постепенно започнах да схващам, че смисъла е функция на перспективата, а не универсална мерна единица в абсолютно рационален и прозрачен „пазар” на смисли и стойности /едно време в един чаршаф, като се опитвах да го обяснявам с цивилизацията IV-а, моят Приятел прочете и само каза „нищо не разбрах”, а уж беше просто – с колелцето на мишката можеш да си играеш с перспективата, да намалиш мащаба до положение в което фигурите и конкретен град в играта стават големи и ти стоят почти фронтално на екрана, или да увеличиш мащаба, като се издигаш над конкретни територии, после над цялата карта, после над облаците, докато съзерцаваш цялата земя, при което и фоновата музика изчезваше и всяка конкретика от играта се губеше, разбира се мислено можем да продължим „играта” с увеличаване на мащаба и да съзерцаем вече галактики, купове от галактики и прочие красоти, но в тая перспектива и мащаб конкретните градове и ресурси са напълно безсмислени… /

 

 

както и да е…

сега говоря за друга „перспектива”, тя е винаги пред очите и може да съзерцава на много места, но става „видима” след определена възраст… та „видях” за първи път /демек съзерцавах със съзнание/ в Арбанаси в храма “Рождество Христово”, беше преди бая години с жена ми водихме баба и дядо, тогава близо 80-годишни до Елена и Търново на „екскурзия” и може би покрай компанията и настроението беше отворено и зрящо… става дума за „колелото на живота”…

има много „колела”, по много църкви, /и в нета има много/; християнското колело на живота се различава съществено от индийското „колело на живота” /или „колело на самсара” – на английски „wheel of life” в гуглето не лови „християнско” колело, бъкано е с тибетски, ню ейдж и лайф коучинг търкала, в „европа” през средновековието има „колело на късмета”, или „съдбата” „Rota Fortunae”, но то е съвсем различно…/

тъй само за илюстрация ще турим едно християнско колело на живота на Захари Зограф от  Преображенския манастир

 

колкото и да го съзерцаваш колелото на живота докато си под 45, илюзията че още нещо предстои ти пречи да разбереш и чуеш… весело е, че дори в старите църковни колела възрастта „горе” е променлива я 30, я 36, но пика е някъде там, гръцкото „акме”, след това иде бавното разбиране…

 

значи до 30, всички живеят като „фактически безсмъртни”, „онова” „там“ е някъде неопределено „напред”, след туй има едно „плато” – на бавно изкачване, връх, и бавно слизане, в което човек се „успива” в едно всекидневие като вечно настояще, щото „перспективата” продължително се запазва почти „константна”, няма друго „място“ по колелото на такова „постоянство”, и след туй иде … спускането; това че няма как да предадеш смисъл на друг когато сте на различните етапи на колелото ми е вече очевидно, но едва след като съм в позиция, в която опита ми го крещи в ухото, а разума вече не може да откаже да го чуе… единствено старите лафове на дядо, които ми е говорил, а аз съм си мислил тогава нещо друго, ми напомнят, че това не се случва за пръв път в историята, а единствено, че едва днес смисъла им изплува за мен ясен покрай… опита

 

нещата щяха да са търпими, ако илюзията за „колективното” като индивидуална проекция на някакъв „общ смисъл” крепяха холограмата на „въобразена общност” – но това „колело” на „общността” върви същия път като човешкото „колело на живота” само че в по-големи мащаби, а тази „въобразена общност” е също елемент от друга още по-голяма „цивилизационна”, която има свое друго още по-голямо колело…

/ индийците като страхотни шмекери още от време оно са разрешили всички илюзии като поразили въображението за история с въображението за игра с числата – каква история – като ръгнеш единица за време  една Калпа, демек един ден на Брахма – от 4 320 000 000 години, който пък следва от нощ със същата продължителност, и има месеци, години и Брахма живее … 100 години  или  311 трилиона и 40 милиарда наши години … и на сред туй число `оди да си „мислиш” и разполагаш някъде „своята” история според „мащаб“… /

 

 

та

представи си едно виенско колело

като малък те качват и колкото растеш толкова по-високо се вдигаш и по-далеч виждаш, стигаш до точка от която отначало леко и неусетно почва спускането, и все по-ниско, и по-ниско – и все по-близко и по-близко виждаш – докато накрая дойде време за слизане…

и сега цялото това „виенско колело” си го представи поместено в друго виенско колело, по-голямо, което също си има „път” и в което то стои дали в началото, в края, или най-горе… няма значение – но без да разбираш, че то е част от него и че има и по-голям кръг от малкия частен кръг, който също си има фаза, няма да разбереш цялата „история” на „малкия“…

а сега си представи и трети по-голям в който е поместен средния, и се върти пак някъде вписан в някоя си своя фаза /кабинка/ на големия…

 

ще има някъде… някога ще се случи, рядко, че и трите фази на трите колела да съвпадат /или горе или  долу/, и някой път и лично, и общностно и цивилизационно се спускат надолу и приближават към края… / което просто като „фази” на пътя на „вписани“ едно в друго „колела” е естествено и няма драма/

 

понякога се чувствам в такава кабинка /тя си е моя, около мен май се возят в някакви други големи виенски колелета…/ за моето е ясно, но някак чувството че при мен се спускат и големите колела в които съм „вписан” ме изпълва с … мъка

разбира се – всичко може да е субективна илюзия родена от „пътя” на малкото колело, което приписва драмата си на по-големите, но не мисля…

 

не е болка за умиране, то и без болка се мре

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s