73.  ENLIGHTENMENT

долното е от 2008 от Механата / и си е такова каквото си е станало…/

 

 

 

 

ENLIGHTENMENT

Имам една последна, но дълга казванка за Агората…

оня ден я почнах по-отдалеч, писах, писах, и се получи едно дето за никъде не става.

една маймуна танцувА, танцувА, тамън свърши да се кълчи, извика друга, и тя пак… после се появи още една, и още една, нищо не можах да направя, само следвах танца им…

накрая стана едно, дето нямаше нищо общо с началото, но някак естествено си захапа опашката…

Та…

 

 

ENLIGHTENMENT

 

на чичо ми Vanя от Ирландия

 

 

ПРЕДСТАВИ СИ един парад на планетите…

така…

това е нещо, което се случва сравнително много рядко

( “сравнителното” и “рядкото” са такива по отношение на продължителността на човешкия живот. За някое създание с продължителност на живота няколко минути, залеза и изгрева щяха да бъдат събития с “изключителна рядкост”; за щастливците, надарени с далеч по-голямата продължителност на живота ( сравнена с предходната скоротечност), точеща се … цял един ден например, пълнолунието или новолунието, можеха да имат този статус на изключителен късмет да си живял по време на тяхното случване. Ако разбира се тези създания могат да задържат и отчленят в паметта си тези цикли, така че да предават знание за тях, и да им предадат някакво по-особено значение. )

Та, парада на планетите се случва доста рядко, при това се случва извън нашата воля, ние не можем нито да го причиняваме, за да го наблюдаваме, нито да го предотвратим, ако по някаква причина решим, че ни пречи…

той просто се случва…

наблюдаваш, ако се случи по твое време, и ако имаш добри условия и добра видимост, в един момент едновременно няколко небесни тела, които инак си вървят по пътя…

 

То е като някакво намигване от Космоса… като една “японска” космическа градина със седем камъка, направена уж така, че да не можеш да ги видиш всичките едновременно; учеща те, че не можеш в нагледа да вкараш всичко в един момент, и принуждаваща те да обикаляш “въртеливо” за да събираш частиците от пъзела, който е създала…но щото е Космос, по-голямо от всеки урок, заради това, че не трябва да си сигурен никога в нищо дето се учи, ей тъй, от време на време, като “на парад” “седемте камъка” минават едновременно строени, та да ги видиш всичките заедно в един определен миг…

 

Сега… представи си, орбитата на една планета…

тя както “знаем” е елипсовидна, но и кръгла ни върши работа. Та, нека да накараме планетата малко да “обезумее” и да почне да обикаля не само в плосък кръг, а в кълбовидна орбита с определен радиус. Сега ще те помоля да си представиш още един фокус… това което виждаш е едно малко нещо, което обикаля около друго нещо…фокуса се състои в следното, представи си “негатива” на горната картинка; представи си как “кълбовидната орбита” е една желязна сфера, а планетата е само една дупка в нея…

ПРАДСТАВИ ЛИ СИ…

туй беше най-трудното…

 

Сега… представи си, че си вътре в едно таквоз кълбо с малка дупка, и си висиш в центъра му по силата на някакви си сили, подчинени на някакви си зависимости, които може и да могат да се “открият” като закони… (това в случая не ни интересува)

Какво можеш да видиш?

Една желязна сфера отвътре… с една малка дупка през която може би ще се виждат някакви неща “отвън”

Сега да поставим тази желязна сфера с дупка, в една по-голяма желязна сфера с дупка…

Вероятността да видим нещата “отвън” намалява значително, щото шанса е само в краткия момент, в който двете дупки се “насложат” и “съвпаднат”.

Да потретим операцията с желязната сфера, и още един път, и още, та тъй до седем пъти.

Каква е вероятността да видим нещо отвън?

Много по-малка от тази да наблюдаваме един голям парад на планетите…

И в какво се изразява този “парад на дупките”?

Не знам…

може би в ярък сноп светлина, идващ от Реалността извън сферите, който за миг те заслепява, а може би в някакво особено въздушно течение което преминава и те лъхва, или пък някакво вътрешно преживяване свързано неведомо с така подредените празноти. За да имаш мнение трябва да го преживееш, а за да го преживееш, трябва да имаш невероятния късмет Случая да ги подреди така, че да ти се случи…

 

 

СТАНА тъй…

разбира се, в началото нямаше никакви “сфери” и “дупки”… отначало съзерцаваш единствено петна и светлосенки…

те са си петна и светлосенки…

с времето повтарящите се стават познати…

образи…

образите си се движат сред останалите неопределени петна и светлосенки…

с това движение образите се сдобиват с развитие…

така се появяват случките…

от няколко случки се раждат историите…

тогава още няма екран-сфера и “аз”, който да го гледа…

естествено петна и светлосенки играят своята игра…

 

можеш да ги съзерцаваш безкрай…

но постепенно покрай историите почваш да се “отлепяш” от екрана…

как става?

Можеш да поискаш да видиш приятна игра на петна и светлосенки, която в момента не е пред теб…

Какво правиш?

Спомняш си…

Паметта разцепва несъединимо единството на виждащ и виждано…

Можеш да си прожектираш минали, случили се истории…

едва тогава почваш да мислиш екрана като случващ се…

и забелязваш петно, което не е като другите, в него нищо не се случва…

преминава, от време на време, и никога не се вписва в образ…

просто преминава…

има го…

празно…

дупка…

липса на завършеност…

 

щото самото то е различно от всичко друго, вписано и смислено, се съсредоточаваш върху него…

дразни те, привлича те, отблъсква те, търсиш го…

Празнотата…

Става един фокус… всичко около теб някак загубва смисъл, и обратно се връща в една безсмислена игра на петна и светлосенки…

Единствената цел да погледнеш през Дупката…

а то било въпрос на фокусиране…

поглеждащ

“отвъд” те чака един нов “свят”…

както първата сфера, и тук в началото ти се струва че си потопен в “реалността”…

всичко е много “по-истинско”… сигурно щото е “по-голямо”

новини, политика, звезди, големи интереси, големи залози, големи страсти…

няма изплуване…

пълна потопеност…

ако не си особено съсредоточен в картинките, никога няма да забележиш дупката…

отначало тя само дразни… но постепенно се поражда онази игра на сърби ме – почеши ми и почваш да я търсиш

от този момент цялото това наблюдавоно “голямо” започва да губи мащаба и значимостта си, пред любопитството да видиш “оттатък”…

 

сега, как става този фокус двете дупки да се “занитят”, така че да можеш да непрекъснато да наблюдаваш през тях, не знам, но определено работи. Сигурен съм, че първата сфера не изчезва, щото винаги мога когато поискам да посъзерцавам играта на петна и светлосенки…, но веднъж намерил празнотата в нея, винаги много лесно я “спирам” и гледам “оттатък”…

та, третата сфера беше пълна с герои и велики събития, велики страсти и велики трагедии…

можеш цял живот да гледаш, и никога няма да можеш всичко да изгледаш…

пленително и отблъскващо…

чудо и недоразумение…

човешката история…

 

по навик вече търсиш Празнотата за да видиш “оттатък”…

“занитването” работи…

през дупката в историческата сфера виждаш света построен и “прожектиран” от философите и мислителите…

тук лабиринта е пълен… щото е изход до изход, дупка до дупка

но всички са “уж-дупки”, те само ти обещават да видиш “оттатък”, но това което има там са само снимки, карти или планове, за туй което “Е”…

него всъщност в тях го няма…

Късмет е да се оправиш с тази сфера, щото истинската празнота в нея трудно се открива…

Щом я намериш и погледнеш през нея, яко си загазил…

 

щото попадаш в сферата на демоните…

сега, … ако бях писател, и исках да пиша роман, туй цялото дотук щеше да бъде пълно със съспенс, перипеттии, тайни ходове, подсказани кодове, щастливи обрати и прочие… но туй е прост и неизкусен разказ за това какво се случва, та затуй набързо преминаваме през сферите…

с демоните трудно се оправяш… по-скоро през земята им трудно преминаваш… лесно ставаш пленник, тежко се освобождаваш, жертваш всичко, нищо не получаваш…

но всеки който иска да продължи трябва да преброди “Ада” за да открие “изхода” му

да види “оттатък” …

 

там е наградата от изпитанията…

Рая…

това което си представяш за него умножено по 10 000

Кой е луд да търси изход от Рая…

дали е Истина?

все нещо те гложди отвътре…

какво ли има оттатък?

лека-полека, случайно, безстрастно, ненатрапчиво, почваш да се оглеждаш за петно, за несъвършенство… за изход…

и току май го откриваш…

поглеждаш

и виждаш светлина…

взираш се

и цялото звездно небе те заобикаля

седмата сфера…

 

Това може да продължи безкрайно…

Цял живот можеш да го съзерцаваш…

толкова е огромно а и ходът на звездите е безкраен…

вечност…

 

изведнъж от някаква звезда Светлина те удря право в челото…

то е все едно на забавен каданс куршум да пробие балон пълен с вода

ти си балона…

всичко друго се разплисква…

напълно олекваш…

 

този “звезда” е седмата дупка…

отвъд нея е Реалността

остава само Светлината…

 

 

 

докато се появи ОКОТО…

Светлината за малко изчезна и се появи То…

Вторачено, Огромно, Мигащо…

 

изчезна… Светлина…след малко пак се появи… после пак Светлина…

вече ЗНАЕШ, че това се случва наистина. Това е Реалността, няма сфери, няма дупки, няма “отвъд”… ТОВА Е.

стана тъмно… нещо се опитваше да влезе… заклещи се за малко, излезна… беше пръст… Светлина… после ме лъхна силно нещо с дъх на банани, някой се опитваше да ме издуха… След малко пак… Някой друсаше сферата яко… направо се опитваше да я счупи… истеричен Рев-громовен… после Светът се завъртя… явно бяха изритали сферата ми като топка…

няколко мига в които видях СВЕТА… летях към някакъв диван, под който стояха 3-4 топки… ударих се в тях… и всичко се успокои…

на фона на кухненски шум, миене на чинии и бръмчене на абсорбатор, несвързано бърборене по някакъв телевизизор, някакво дете продължаваше да реве…

 

Егати Света…

 

Хоризонта ми леко беше отрязан отгоре от ръба на дивана… в далечината виждах масичка с два кръстосани крака на нея. Подметките на чехлите бяха точно срещу мен, едната беше скъсана, и големият пръст на единия стърчеше обут в кафяв хавлиен чорап. Зад чехлите беше разтворен вестник, който скриваше останалото…

 

– Вече играчките почнаха да ги правят съвсем некачествени. – уж не говореше език който знам, но някак всичко му разбирах – Едно време какви играчки имаше, можеше да си ги гледаш с години… тази кога я купихме?… по миналия месец, и този хубостник вече и видя сметката…

 

шумът от кухнята спря за малко два крака забързано преминаха пред дивана, рева спря… върнаха се точно пред мен и някой се тръсна отгоре…

 

– Хм… знаеш ли… тук пише… много интересно… този месец планетите минали на парад и можело да се наблюдават… и пише… отново подобно явление щели да могат да видят правнуците на правнуците на днешните деца… Къде ли сме бляли… май трябва да му купим на келеша по-бързо нова сфера, вече е станал много досаден, не може някой непрекъснато да го държи, трябва да се научи да се занимава сам…

 

И тъй седя и зяпам изпод дивана… като труп, дето не са му затворили очите…

Единственото същество, което ме забелязва е един паяк… когато му приберат с метла паяжината от единия край, вечерта минава по долния ръб на дивана към другия, да заплете нова… тогава спира за миг, поглежда към мен и имам чувството, че ми намига… но може и само така ми се струва…

 

Та тъй…

ето ти Реалност…

“и ето ти тебе Вечност…”

парада на живота…

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s