72. душата…

долното е от 2003 или началото на на 2004 година, тъкмо направихме първата изгора, след `пула и „позишън“ –  имаше илюзия за ново начало и се бях разпищолил… туй стоеше в начало на първия „Дом Торо“, след туй го пренесох във втората, сега тук… утре ще пусна едно подобно от втората, щото в главата от много време ми се върти нещо трето, без да са свързани показват… деградацията на илюзията, която строи „разказа“ и „картинката“ в мен… / в туй няма драма, всичко е физиология, нъл тъй…/

като го писах си спомням че много слушах Dead Can Dance, първия път съм го пуснал с  I can see now, сега вече не ги слушам, даже като дойде Lisa Gerrard нямах никакъв импулс да ходя да я видя… но все пак щото така е било ще туря  Brendan Perry с едни неща дето са писани по-късно, щото  в случая по ми гилът по повод повода

та…

 

В Началото всичко беше ……

E, то не е точно да се каже “беше”, защото и сега е повече от сигурно, че Е, и не беше още и “всичко”, защото като Едно, не е нещо, за което е смислено да говорим като за “всичко”.

Та то и затова е “трудно” да се говори за него, направо няма КАКВО да му разказваш. Разбира се, някой би си помислил, че въпросът е “как да го разкажа?”, но истината е, че в случая той е напълно безсмислен.

Но и нали не за него се разказва, и нали тъй като то няма начало, няма и край, а само едно голямо Е, просто можем да си останем с простото ТО Е.

Та, можем да започнем само с това, че в това “ТО Е” започна “това”, за което ще разкажем. И поради това, че ще го разказваме, ще се случи да го изкривяваме, натамъняваме, разпъваме, насилваме, но с утехата, че на “Това, което Е” нищо не можем да му направим, ще разкажем историята, която тече тук…

Та, в Началото всичко беше искряща Светлина в искряща Светлина.
(Или поне и така може да се разкаже.)
Това, което би било във всяка друга история “завръзка”, тук си е направо “развръзка”.
Появи се едно малко, мъничко Петънце.
(“Откъде се взе?” може да изглежда много голям и важен въпрос, но когато сме още съвсем досами “Това, което Е”, смислено е да се пита не: “Защо?”, а “Какво следва?”.)

След като се появи петънцето, се “появиха” частите. И се “появиха” не защото не са съществували, или са се били скрили, а просто защото без него тяхното съществуване е неуловимо. Те се “откриха” по един толкова естествен начин, че няма какво да се обяснява. Петънцето се появи на част от “Това, което Е”, или казано по-друг начин, просто на една част от Светлина си появи петънце.

До появата на петънцето, то и Светлината не беше Светлина, а само “Това, което Е”, защото Светлото си е Светло само по отношение тъмното.
Та, щом се появи тъмното, Светлото стана Светло.
Самото петънце се появи като студено,
И се разбра, че Светлото е Топло.
Със студеното дойде и тежкото.
Щом дойде тежкото, Светлото се оказа и Лекото.
Тежкото взе да дърпа надолу.
Така се появи и това, което наричат “долу”. А Светлото остана това, което е “Горе”.
Светлата част, която беше се “сдобила” с петънце, което и тежеше и я дърпаше надолу почувства мъка, че пада, и разбра, че това голямо Светло Топло Леко Нещо Горе, което все още я обгръщаше, беше ЛЮБОВ.

Колкото повече мъката обземаше светлата част с петънцето, толкова повече петното растеше. Колкото повече растеше, толкова повече натежаваше. Колкото повече натежаваше, толкова по-надолу падаше.
Останалите части на Светлината макар и да Искаха, не можеха да й помогнат, и то не защото нямаха Силата да го направят, те имаха неограничената Сила на Светлината, а защото не биваше да се пипа Там, където не бива да се пипа. И това, може да изглежда неразбираемо, и да се пита пак с въпроса „Защо?“, но то пак ще получи Отговор, който не отговаря с преди и сега, с причина и следствие, а се заключава в Едното, и това, което го прави да бъде “Това, което Е”. ( И тук пак защото говорим за това, за което не може да се говори, заради езика може да създадем илюзията, че има “Едно” и нещо, което му позволява да бъде такова. А такова нещо няма, защото то си е завършено и цялостно, и само на себе си основание и норма.)
Та най-просто и естествено отговорът на въпроса, Защо тази всесилна Светлина, която Иска и има Сила да помогне, не може да помогне? е:

Така стоят нещата! И всичко в тази енергийна “светлинна” мрежа е взаимосвързано по начин, по който Светлината не може да възстановява нещо без да наруши друго.

И да допълним с насилието, изкривяването, замъгляването на всяко едно пояснение:

Защото това е Единното.

Трябва да почувстваш Любовта му. Когато те обгърне – РАЗБИРАШ и ти е ЯСНО това, ако не можеш да я почувстваш и да ти се разкаже подробно, пак ще продължаваш да питаш “уточняващо”.

Та колкото повече падаше “частта Светлина с петно”, толкова повече Едното над нея за нея изглеждаше все по-блестящо и искрящо. Докато се стигна до момент, в който вече не се издържаше “с поглед” да го съзерцава, и извърна поглед вглеждайки се надолу.

Колкото и странно да е, но долу можеше да се види също само светлина. Но тя беше такава, че свободно можеше да се наблюдава. Може би работата беше в това, че тя светеше с отразена светлина, а не беше Самият й Източник. Колкото повече падаше петното, толкова повече приближаваше тази долна светлина, и толкова повече различаваше отделни части в нея.

Със самото приближаване, и мъката породена от падането намаляваше, но тя не се заместваше от ЛЮБОВТА, в която се къпеше всичко Горе при Светлината, а се появи нещо Ново, което завладя петното. Това Ново беше чувство:

Желанието.

С Желанието дойде и Магията.
Петното неусетно без да се усети омагьосваше Света и себе си.
Щом погледнеше някоя светла част от долното обкръжаващо, мигом се пораждаше Желанието да го “види” ката петно, в този момент тази светла част ставаше “петноподобна”, а с това и Друга, “оттатъшна” за Светлината.
Колкото повече “виждаше” и “петнотвореше”, толкова повече самото петно се разрастваше, върху падналата Светла част. А колкото повече то растеше, толкова повече и Желанието се увеличаваше.

Ей онова светло кълбо, което си танцуваше “със стъпките на вятъра”, посетено от Желанието се оказа топка тръни, която въздушни маси безсмислено преместваха от едно място на друго. Онзи светлинен исполин, който водеше епична битка със светлинните пчели, се оказа просто кактус насред пясъчна вихрушка. А чудната симфония идваща от онази особено ярка светлина върху голямото светло парче в далечината, “осветена” от Желанието се оказа провлачения лай на проскубан койот върху канара.

“Петнотворчеството” вървеше в такива мащаби, че се превърна направо в един вид “космогония”. Всичко се създаваше, като че ли от самото Желание, а същевременно Светлата част с малкото петънце, се беше превърнало в едно петно с малка Светлинка в него.

Когато цялата работа завършваше се появи и НОЩТА, или по-скоро тя бързо настъпваше. Тогава у петното се породи Страхът. Заоглежда се, затърси, и не виждайки спасение се разтича насам-натам … в далечината видя светлините на Града, спасителното място, където можеше да се приюти и скрие.

Бързаше като обезумяло, светлинките в настъпващия мрак останаха единствената му цел и надежда.

Светлината почти изгасна …

…………………………
…………………………
…………………………

Тялото стоеше на Улицата като омагьосано.

Забравило за всичко обкръжаващо зяпаше Светлините на Звездите, все едно че ги Виждаше за първи път.

А то май така си и беше, защото досега само случайно, помежду другото, Те се мяркаха от време на време пред очите му, но без да го ангажират с нищо. С присъствието си на Небето само потвърждаваха по-рано наученото, че има “Малка мечка”, има ”Голяма мечка”, има и ”Орион” и други подобни, и те са там, седят си, и носеха успокоението, че добре си е НАУЧИЛ.

Но този път беше различно, много различно…
И то не просто, защото Виждаше Звездите, а не откриваше съзвездия, а защото имаше странното чувство, че Те се опитват да му кажат Нещо.
С част от съзнанието (със знание за съзвездията), разбираше, че това е абсурд, но чувството беше толкова истинско, несъмнено и завладяващо, че нямаше никакво съмнение в това, че те му Говореха. Тялото обаче нищо не чуваше, чувствуваше все едно гледаше през дебело матирано стъкло някой да му показва нещо, да ръкомаха, да му говори нещо, без то да е способно да разбере какво.
И въпреки това, нямаше съмнение, че Звездите говореха на нещо вътре в него.

Всичко оставаше само в полето на едно силно Вълнение и завладяващо Чувство,
просто не можеше да откъсне Поглед от Небето, когато…
Го прасна по главата такава Светлина, че му омекнаха кълките, строполи се като отсечен дънер и остана да лежи на Улицата, като … като Тяло лежащо на улица.

Когато се освести, Тялото се изправи и огледа, познаваше всичко наоколо, но то някак си вече не беше същото, или може би си беше, но Тялото вече не беше същото. Нищо научено вече не му помагаше да разбере какво всъщност става, а нещо друго му подсказваше какво всъщност вижда.

Смътно си спомняше, какво беше станало преди да се окаже на Улицата, и май единствено, което беше несъмнено тогава е чувството на тоталното отчаяние и безсилие, които го бяха завладели, и кроткото желание да легне някъде накрая на Улицата, да се изпружи като куче до боклукчийска кофа и да си умре тихо.

Хахавото в цялата ситуация е, че сега Тялото беше завладяно от някаква еуфория, чувстваше нещо ново, което не можеше да се опише с научените лафове, с които подреждаше наличното обкръжаващо. А това май беше онова за което всички толкова много говорят и толкова малко знаят – СВОБОДА.

И наистина, това беше толкова странно, от лафовете въртящи се “в оборот“ в “света” на телата “свободата” беше на такава почит, че всяко Тяло се чувстваше длъжно да се бори за “свобода”, при това за тях думата имаше такъв очевиден смисъл, че изобщо никой не мислеше да я пояснява, като чувство.

По принцип в “света” на телата “свободата” се разбираше като възможност да се преместват в Пространството и да могат там да правят различни неща в него. Може би защото като самоочевидно се възприемаха като съществуващи само там, те полагаха усилия, така да се каже “да разширят” “свободата” си “пространствено” . А тъй като Пространството е необозримо, е явно, че и тази “борба за свобода” ще е безкрайно дълга.

С течение на времето обаче, за всяка Тяло от телата идваше момент, в който разбираше, че освен в Пространството, то съществува и във Времето. Уви за отделното Тяло Времето не беше онова необозримо, с което свързваше идеята си за “свобода”, а напротив то беше онова, в чиито неподвластни граници се чувствуваше “несвободно”, ограничено и обречено. И доколкото Пространството беше самата негова природа като Тяло, то напълно отказваше да приеме Времето, като своя граница. Точно във връзка с Времето Тялото преживяваше най-голямото си безсилие и “несвобода”. И то не като неспособност да задържи един миг, а в простата невъзможност да удължи отпуснатото му като Тяло Време. Опитвайки се да се задържи Тук, то като Тяло, чисто телесно се опитва да се хване я за табуретка, я за табла на легло, я за ръка на друго Тяло, я за каквото му попадне, само и само да остане, но Времето беше “другаде”. Със стискане тази работа не ставаше. И в това най-трагичното Доказателство, уви в “последния миг”, Тялото можеше да разбере, че може да придобива всякакви “свободи”, но никога не е могло и не можеше да бъде СВОБОДНО, доколкото е само едно Тяло.

Та сега Тялото, наблюдаваше Улицата, забързаните по нея Тела, и нещо в него му говореше, че единственото МЯСТО, където то можеше да остане СВОБОДНО е УЛИЦАТА.

Всяка една къща по нея материализираше някоя “свобода”, която беше събудена от жаждата на някоя страст, и в крайна сметка беше един капан за СВОБОДАТА.

Телата се движиха СВОБОДНИ, докато споходени от някое Настроение свиваха и влизаха някъде. Вътре вече възникваше Навика, срещу който нито научените неща, нито някакви опити за размисли, нито случайни Настроения можеха до направят каквото и било. Навика впримчваше Тялото в едно безкрайно самоочевидно по необходимостта си телодействие, където “свободата” се сблъскваше и биваше преборена с нещо, която тя самата, защото е “свобода” създаваше, и което на Тялото говореше много: “необходимостта”.

И Тялото разбра, че в това беше “цялата вързалка”, Всяка къща по Улицата даваше на Телата своя си “свобода”, която удовлетворяваше някоя страст, и си плащаше цената на това да следва своята си “необходимост”.

Тази “свобода” нямаше нищо общо с тази, за която Звездите се опитваха да говорят на Тялото.

Парадокса на тази “свобода” в къщите по Улицата, беше такава, че трябваше непрекъснато да се крие. И това сега изглеждаше толкова смешно на Тялото, защото в тези иначе отворени Къщи, пред вратите на някой от които непрекъснато премигват реклами или многозначителни символи, независимо дали ставаше дума за власт, удоволствия или уют, целящи да създадат нужното Настроение, пердета са плътно спуснати, за да не се виждат Телата вътре.
Да криеш “свободата” си е форма на СВОБОДА, но така криейки се зад завесите, Тялото не скрива себе си от другите, а по-скоро крие Звездите от себе си.

Така че само след наистина голяма колизия на Тялото с Навика, то имаше шанс, да се озове на Улицата и да Види Звездите.

И ако успее да ги чуе, …да открие Светлината в себе си.

Другото което остава е Време…

Просто трябва да се дочака ИЗГРЕВА.

……………………………
……………………………
……………………………

Тъй като не правя нищо друго освен да чакам ИЗГРЕВА, единственото към което се стремя е да не правя големи глупости.

Наистина ми е доста трудно, но все пак си мисля, че ако човек избягва да се сблъсква с Тела, с които вижда Света различно, вероятността да прави глупости с големи последици намалява съществено.

Очевидно е, че никой няма монопол върху Истината.
Пред това да тръгна да се обяснявам с някой предпочитам да призная, че съм кръгъл глупак и че нищо не разбирам. Липсата на последно основание обезсмисля всеки спор, простото надвикване на противостоящи Предубеждения, Предразсъдъци и Интуиции ме уморява и изпълва с досада.
Затова предпочитам да оставя всяка Битка, Планета и Галактика на тези с “истината”.

СВОБОДАТА дава чудната способност да можеш да започваш всичко отначало, без да чувстваш умора или страх.

Но тъй като очевидно не съм чак толкова СВОБОДЕН, че да остана на УЛИЦАТА до ИЗГРЕВА, като “свободен” реших пак да вдигна Домът по проект на ТОРО на тази нова планета, на която се надявам никой да не претендира, че някой нещо му дължи.

Няма надежда, няма и решителност, просто има една голяма къща с едни големи прозорци без пердета.

Хвърлям няколко цепеници в Огъня, премествам си стола до прозореца, качвам си краката на перваза и за първи път съжалявам, че не пуша, защото много ми си връзва една “хобитска” лула в ръка.
Да гледаш Звездите и да чакаш да те заговорят е занимание достойно да убие цяла Вечност, това което може да я прекъсне е само разговор с Приятел.

П.П.
Та тъй като сайта беше замислен да изглежда по-различно, “саморазказващо се”, но като всяко нещо творено в Хаос, е нужно Време за да си дойдат нещата по местата, реших да импровизирам с тази “историйка- интродукция” за да създам някакъв контекст.
Ако много сте се издразнили, не му придиряйте, щото да не мислите,че мога да пиша много често толкова обилно такива глупости.
Няма страшно, ей тъй просто като за “прощъпулника” се развихрих.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s