71. 9 години…

/преди 9 години дядо си отиде; колкото времето минава толкова удивлението ми расте, щото колкото повече разбирам колко неща е правил приживе , толкова неразбирането ми как се е оправял ме взривява…

почнах да се обяснявам – но става преглупаво, сантиментално и несвързано – няма нужда… /изтрих/

има хора-колони, или сводове, или не знам там какви които държат някак небето – като си отидат небето… пада – докато не падне ти си мислиш, че пърхането около сводове и колони е част от естественото състояние на нещата…

като си отидат тези хора – разбираш, че всичко е било техен Дар…

спомням си и не мога да спра да се удивлявам

на тяхната сила и на моята слепота тогава да не я забелязвам

 

долното го писах в един друг форум точно преди 9 години /покрай дядо и с тогавашно настроение/, сигурно трябва да туря някакви дисклеймъри – но ме мързи – някои линкове не работят, затуй съм оставил само http – за да покажа че е имало линк, а името на един тогавашен форумец съм го заместил с ххх щото не знам дали е умно да се разнася / просто е бил повод…/… друго не съм пипал

инак – тогава нещо ми писна и след като го пуснах и някакви реакции долния ферман го изтрих – но Влади Васев – „бързака“ го беше копнал-пейснал – тъй че след време ми го даде – още оттогава с повод и без повод имах навика да затривам или да оставям водата да запази писаното…/

 

 

 

 

Извинявам се за следващото… очевидно ще трябва да се пререгистрирам като „досаден”; но почнах и се получи това. Ако го почна отново, сигурно друго ще се стане, но каквото такова…

Коя е основната страна на един куб?

Хващаш отбелязваш една за „първа”, друга за „втора” и т.н. Става нещо като зарче, „първа” и „следваща” е условно… Хвърляш и каквото се падне…

Долното е малко или много объркано и неясно, но толкова си можем…
Може да се чете отгоре надолу, отзад напред, от средата накъдето си поискаш. Разделено е на шест, и всяко е разделено на по шест, като всяко разделено може да се раздели на по още толкова…

Който писал, писал колкото може. Който чел, разбрал колкото могъл.

I.

1. Представи си една пълна Тъма. Мрак. НИЩО.

Не можеш.

Дори и да си мислиш, че си го направил, само си се измамил. Не можеш. Можеш да си въобразиш, че като си си представил понятието, си си представил и реалността му… Самозаблуда.

И все пак никой не може да мине без идеята за Нищо-то. Дори в най-грандиозния опит в човешката история да се мисли едно Абсолютно „Е” – „Науката Логика”, на  Хегел му е необходимо Нищо-то за да „отпочне” „развъртането” на Идеята.

„Науката Логика” започва с триадата SEIN – NICHTS – WERDEN (Битие-Нищо-Ставане)

Та, Нищо-то не можем да си го представим, но можем да се заблуждаваме, че го мислим.

2. Сега, далеч по лесно и осъществемо е да си се представим насред Нищо-то. Седиш, стоиш, кесиш, зяпаш насред едно голЕмо и всеобхватно тъмно Нищо. Дали се движиш или стоиш? Не се знае, щото нямо по какво де се разбере… Просто ти в Мрака, наслед Нищо-то…

3. Ей, тъй заради поезията и метафората да си се представим и с една запалена свещица в ръка. (за по пунктуалните и буквални читатели, които биха отбелязали, че за да гори свещицата, требе да има кислород, а ако има кислород, то Нищо-то няма да е Нищо, а среда наситена с кислородни молекули, им препоръчвам да си представят, че държат фенерче с две батерийки от по волт и половина ).

И така въоръжени със свещицата ний пак няма как да разберем движим ли се или стоим, но някак ставаме потенциално видими…

4. Представете си сега, че по някакво Чудо някъде в Нищо-то, видим още някой със свещица, дет се е рее в Нищото. Той ли се приближава? или аз?… Кой стои? Неясно. Въпрос на гледна точка…

Разминаваме се…
Отдалечаваме се.

Но в това разминаване се появява нещо ново. Между него там, тук и оттатък протича нещо, което става осезаемо – Времето.
Между две разминавания още време…

Представете си, че след многобройни разминавания и отдалечавания, с Някой, по някакво Чудо, така се срещнем, че продължим реенето, стоене или движение, по начин такъв, че разстоянието между нас стане постоянно… Мяра, която не се променя с времето… (Времето за нас е спряло, то възниква и се измерва единствено чрез разминаванията)

5. Така разминаванията вече не са между мен и друг, а между някой и Нас. Представете си, че Някой друг реещ се, сподели тази Мяра, и се присъедини към нас (или ние се присъединяваме към него… кой знае?!). Т.е. не се размине, а «заседне», разстоянието между нас остане  постоянно, неизменно, Представете си сега, че и други споделят Мярата…

Дали стоим или се движим? Пак няма как да знаем… Дори и да се разминем с някой, с голяма доза на увереност можем да твърдим, че той «прелита» покрай нас, но няма да имаме абсолютното и последно доказателство нито за нашата «стабилност», нито за неговото «движение». Това което можем да кажем е само, че сме се разминали… Чудото на срещата и раждането на Мярата, пораждат нещо, което на фона на Нищо-то би изглеждало като една Констелация от светлинки, която може да се мисли като Цяло.

6. Цялото това «представи си» беше за да се опитам да разкажа за раждането на Смисъла. За да може да съществува Смисъл, трябва да има някакво Цяло, с негова Мяра; някаква Констелация.

Те са условие. Без тях има едно безкрайно разминаване. Хаос, в който Смисъл няма как да се появи.

Тази фигура от свещици е Дом на Смисъла… но пък Смисълът е Душата на Дома. Без Мярата и Смисъла, които определят Кода на Констелацията, тя се разпада на съставните си части…

Всички се „разотлитат”…
Стават едни блуждаещи разминаващи се светлинки в Нищо-то…

 

II.

Кока-Кола е най-популярната марка в света. Преди години четох нещо което вече само по смисъл помня: на въпрос защо след като са най-популярната марка продължават да рекламират толкова много; някакъв от Кока-Кола отговори, че ако спрат, само след шест месеца ще са забравени.

1. Знам думички, но чужди езици тъй и не научих. Не ми се отдава. Първата книга която прочетох не на български беше на руски „Структурата на научните революции” на Томас Кун.

Забележителна книжка.

Не ми е известно някой да е писал «Структура на светогледните революции». Но както и колкото да мисля, надали структурата и логиката на книгата ще се различава много от тази на Томас Кун.

Свят поддържан от очевидности. Питане без отговор. Криза. Група от отговарящи по новому. Борба на отговорите. Свят поддържан от нови очевидности.

Свят се поддържа със разказване, нов Свят се строи с преразказване…

2. «Светогледните революции» обикновени са съпровождани от социални такива.

Монахът Хилдебранд, като папа Григорий VII кара император Хайнрих IV три дни да стои бос в снега за да получи опрощение му.

Няколко години по-късно Хайнрих IV изгонва папа Григорий VII от Рим.
Всеки си има своите разкази. Има и взаимоотричащи се разкази. Светът преди Григорий бил разказван около един император и много епископи, Григорий го преразказал като Свят за един папа и многото крале.

Несъвместимостта на разказите и сблъсъка на споделящите ги сили бил дълъг и неразрешим, в крайна сметка родил Мярата, която познаваме като Западно Право.

3. В Новите времена аргументите на Вярата били заменени от неопровержимостта на Фактите.

Но всеки Факт сам по себе си е ням. Той нищо не казва и не доказва. Той „проговаря” едва когато е „вписан” в разказ. Простото изложение на факти, които „говорят сами по себе си” е една весела илюзия при изложение на „очевидност”, която срамежливо е скрила Вярата на своите предразсъдъци, предубеждения и интуиции, които в крайна сметка са я създали.

4. Един пример

Маркс казва следното: Светът, който виждаме с цялото му многообразие и пъстрота, стои като тепсия ( както си я представяли земята древните индийци), крепяща се върху  стоката (в случая при индийците слон).

«Стоката» е факт. (слонът на който се крепи земята, предполагам е също за древните индийци толкова несъмнен «факт») Очевиден до немай и къде факт. Но… това нищо не ни казва. Трябва да го впишеш в разказ, за да «оживее» и да почне да ти разказва и доказва неща за Света. И Маркс разказва «Светът» ще загине! «Стоката» върху която се крепи той, се разкъсва от вътрешното противоречие между «потребителна» и «разменна стойност». То не може да се реши, ще гръмне като бомба със закъснител, и от руините ще се роди нов Свят. (дали това е така, хората без да са много глупави, не могат да знаят, щото не могат да изчетат всичко; а и да изчетат всичко не са «гении» да го разберат. Така че вярват. Вярват, щото е научно и доказано с … факти)

Всеки «знае» за прословутото П-С-П’. „Факт”. Парите нарастват.
(факт е и че парите се губят, но това е по-скоро повод за радост на сиромаха, който не може да мобилизира масите нямащи… тъй че не е предмет на особени теоритизации, а само повод за лично самосъжаление на загубилия ги.)

Как „разказва” Маркс този факт. Ами по неговия си начин, логично и недиалектично. Каква е природата на това „”, нарастване. Като разгледаме по марксистки недиалектически „С”- виждаме че нито „машините” сами по себе си могат да доведат до „прима”, нито „суровините”, следователно, остава единствено „работната сила”(РС), която да създаде „печалбата”. Т.е. Капиталистът с „П”, Капиталът, експлоатира, отнема, ограбва, създадено единствено от работника с неговата стока „РС” и … „експлоатацията” става „факт”.

Ражда Разказ от факти, които като че ли говорят сами по себе си, очевидни и саморазкриващи „природата” на капитализма.

Единственото вярно е, че ако повярваме НАИСТИНА на Маркс, и раздадем „справедливо” целия „прим” на работниците като негови единствени създатели, а не както при „държавния капитализъм”, познат ни като комунизъм, който прибираше повече и от най-„безскруполния” частен експлоататор, Капитализмът наистина ще загине. Само след два-три оборота на Капитала, той щеше да се „самоизяде”, а работниците с тяхната „РС” ще трябва да се качат по дърветата да берат шишарки или да събират по дъбрави и полени жълъди и коприва… за да се препитават.

Най-смешното е, че Маркс действително е чел страшно много в библиотеката на Британския музей, за да изрови или „изкове” нужните му „факти”, но като истински учен упорито прескача факти от неговата съвременност, които противоречат на разказа му.

5. Не знам дали го чувствате така, но времето ни става все по-плитко… то времето е като хората….

Само в такова време може да се роди идеята за «края на историята», демек края на разказите…
«Разказите», доколкото съществуват, стават все по-скучни, едноизмерни, хаотични и несвързани. «Структурата» на «революциите» си съществува, една и съща е, само че няма с какво да се запълни… Няма нищо «истинско», нищо  «ново», единствено със скандалът и абсурдното се измерва «общото» време…
изчерпана епоха…

Маркузе през 60-те се разочарова от работниците… Революция «трябваше» да има, революционни сили трябваше да бъдат открити, и той ги припозна в студенти, имигранти и бездомни…

Каквито революционните сили, такава и революцията.

През 2003 г. Хабермас и Дерида се вдъхновиха от тълпите на масовите протести срещу войната в Ирак за да излезнат с апел който конституираше Европа като анти-Америка. В самото «анти-Америка» може и да няма нищо лошо, но това, двамата набедени за «най-умни» европейци да определят Европа като «анти-нещо» означава не просто, че Европа някъде се е загубила, а че тя не може вече да намери в себе си Нещо-то, с което да се самоопредели.

Каквито проектантите, такива и проектите.

Физиците използват метафори за да описват новооткрити явления. Казват че една теория е «красива», и това е голямо достойнство, независимо че не е «вярна».
Биолозите «разбиха» ДНК-то, очаквам скоро някой да каже, че започва да «прави» първия хомункулус…

Кризата в науката е повече от очевидна. Парадоксално, но откакто победи преди 20 години на Запад наблюдаваме процес на все по-голяма идеологизация на науката.
Колкото повече напредъкът става видим, толкова повече изоставането става усезаемо.

Някакви еколози ни продъниха ушите с някакво затопляне. И превърнаха «науката» в индустрия за създаване на «факти». Очаквам най-скоро да се появи Първа екологична църква. Имат всичко необходимо – кодифицирани грехове, норми за праведно поведение, пророци с книжки и идващ Апокалипсис, изобщо «факти» в които едно огромно мнозинството вярва…

6. Един приятел ми описва процеса на стареенето…
Една клетка не живее дълго. Тя се копира като от ксерокс от следващата я. Това е процеса на живота. Работата е, че всяко следващо копие, като копие на предходната, не може да запази същото качество. Така накрая остава само копие на копие на копие и прочие, та до загубата на качество, което не и позволява да продължи да се възпроизвежда….

И в културата сигурно има такъв процес. Някакво «културно-ДНК», възпроизвеждащо и предаваща някаква информация. Код създаващ общност, условие на цялост и жива Констелация.

Копие на копие на копие на копие…
Всяко копие води до малка липса на вяра
Всяко следващо копие довежда до замъгляване на очевидност
Накрая едно последно копие просто ще роди …. безразличие…
и всичко туй което е било вече не е…
а ако е останало изобщо нещо, то  вече ще е съвсем друго…

 

III.

1. Една моя баба имала син, дето отишъл в София, демек станал чиновник и столичанин. Бабата, както му прилича, отишла на гости на сина си. Той я разходил из столицата. Случило се, както минават пред двореца, царя (или княза както би трябвало да е по мои „изчисления”) стои, седи, виси, не се разказва в разказа, но е в „наличност”, баба както го фиксирала с изумление и го поздравила през оградата:

Добър ден, Царю!

Нашият роднина си потънал в земята от срам. Като изхлузил прималял по улицата само казал:
– Мамо ма, как можа…
– Чи какво, да мина като нема (няма) ли покрай него?!

На село е признак на ниска култура да се разминеш с някой без да го поздравиш. В града хора много, не можеш да поздравиш всички, ама да видиш царя и да го разминеш без да му пожелаеш добър ден е вече нещо прекалено…

Времената днес са други, но и аз като баба ми „на село” всеки поздравявам, „у градо” много неща мога мълчаливо да размина, ама като се сблъскам случайно с някои историци, културолози или каквито и да са там, в тяхното академично царство, просто не мога като ням да мина и да не ги „поздравя” през оградата по достойнство…

2. Така се случва, че книги от българи чета много малко. Едно не са ми интересни, второ, макар че сигурно не са по-глупави от другите, някак като срещна някоя нашенска глупост се изнервям много повече отколкото когато срещна чужда. Приемам го някак много лично.

Тази госпожа Евгения Иванова изобщо не я подозирах (че съществува става дума). И щеше да е добре и тъй да си остане, но влизайки в тази тема се запознах с един уникален текст, който признавам си, ме свари особено неподготвен и ме остави продължително раззинат в удивление…

Удивлението ми растеше в развитието на темата, пуснах едно майтапчийско колкото някой да се усетят и освестят, ама залудо… Работата се оказа по-дебела…

И тъй срам не срам, отидох във вторник и си купих книжката на госпожата Евгения
http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=117673

Загубих си два дни…
вече я прочетох.

Нямам илюзии относно «Бъдещето» на популацията на българите по нашите земи, но все не предполагах, че работата с разложението може да е слезнала на толкова  дълбоко «ниво». Дет’се вика: айде немаше нужда! то е ясно, що им требе да насилват нещата… просто можеха спокойно да изчакат още 25-30 години. Кротко ще си идем…
Но явно дотогава някой трябва да се ранят.

3. Та,
отдавна не бях чел «научни» книжки от соца… докато си четох книгата на тази стрина непрекъснато пребивавах в някакво дежа ву от младостта.

Ако се абстрахираме от темата и съдържанието на «произведението» , и го разгледаме чисто формално като направа и «продукция», то е представително за огромната част от българското научно «производство» от вреве оно, за новата не знам, тая май трябва да мине за нова.

Всеки хванат идиот от улицата, ако бъде насилен и затворен с кои да е десет книги в стая, и заставен да напише книга за да получи свободата си, ще излезе с единадесета, която няма да се различава особено «единадесетата», която научните «работници» инак «сглобяват» свободно от други десет.

В случая с нашата стрина тематизираща неслучилата се модерност на Балканите бихме казали, че каквото не е глупаво е цитат, а каквото е нейно, колкото и трудно откриваемо и малко да е, е смешно и жалко. Ако махнем  цитатите, абзаците с позоваване в скоби накрая и останалия преразказ, я останат двайсетина страници авторова мисъл, я не. И би й приличало по-скоро да е казана на маса от някоя недоклатена буля в хоремага, с цел да привлече вниманието и да разгорещи мъжете, с «тайната» помисъл да си го «отнесе», отколкото написано на уважавана научна «работничка» и какъвто е там «специалист» в авторитетен университет.

4. Единственото собствено «оригинално» в тези 400 страници се намира в главата от която е част и началото на тази темата. (учудващо е, що не беше пусната цялата глава, след като по-голямата част е публикувана. Така без съмнение щеше да се разбере и по-добре що иде да ни каже това глаголене на госпожата…)

«Общото място на балканските богове е всъщност чаршията.»
Стр.52

За да бъде почувствано и «разбрано» ще си позволя да препиша началото на главата.

5. Богове и Бог

«Както и другите южни славяни, българите вярват в единния жив бог, който не е нито турски, нито еврейски, нито християнски Бог, а отец на всички хора»
Степан Радич (Radic
1917:192)

„Единният жив бог” е всъщност богове- не толкова християнски, мюсюлмански или юдейски, колкото езически – боговете на вечния природен кръговрат, на движението не по вектор, а по кръг, следващо циклите в живата природа. Освен всички останали характеристики, на homo balkanicus би му отивала и характеристиката „човек-природа”. Изпод догматичните допускания на всички балкански религии, във всички балкански времена неизменно изплува езически пласт – магическото прагматично заклинание, „договорът” с Бога/боговете. Утилитарното отношение към сакралното, наричано с различни имена – „битово християнство”, „битов ислям”, „вечно езичество” – е източникът на балканското взаимопроникване, на балканската взаимопоносимост, на балканската заедност. (Иванова 1995: 115-116) Общото място на балканските богове всъщност е чаршията. А храмовете са отделните им пространства. Случва се в храмовете Бог да отсъства, заместен от политически – пак отделни – интереси.

Тъй като политическата мотивация, привиждана като етническа или религиозна, най-често стои в основата на всички национализми – продукт на модерното време – тук ще разгледам взаимоотношенията, преливанията, просмукванията на трите религии, изповядвани на Балканите – за да отчленя реалността от множеството спекулации, вградени в схизматичното съзнание на по-сетнешните модерни човеци.“

Наистина е смешна и нелепа претенцията на тази стрина да «отчленява» «реалност» от «спекулации». Като «прозелит» потънал в «новооткрилата» му се «реалност», тя няма нито сетива да съзре собствените си спекулации, нито разум, който да се упражни върху «схизматичното си съзнание» на съвременна постмодерна стрина, повервала си, че прави наука.

В горното е разказан Кода, с който като се интерпретира «наличното» и се строи «реалност», верването в която, обяснява последващите недомислици изтипосани от госпожата.

Ислямизирането, потурчването, насилията и отвличане на българки, кръвния данък е просто един естествено протичащ  процес на «взаимоотношенията, преливанията, просмукванията” между представителите на нашите религии.

Само с един пример искам да покажа как става преразказа, подмяната, замъгляването на старата очевидност и разкриването на новата. Стр. 166 главата е „Новите граждани”

„В първоначалната еуфория от свободата „скъсването” със спомена от столетията османска власт се изляло в стихийно разрушаване на външните й белези – преди всичко култувите сгради: джамии, имарети, тюрбета. Постепенно разрушението било канализирано в „градоустройствените решения”, които – според вече планираното строителство – винаги „налагали” да се съборят важни постройки от османско време. (2002:118)
Новото строителство се съсредоточило предимно в столиците, но и някой по-малки градчета били „облагодетелствани” от модата. Особено „полезни” в това отношение били честите пожари, заличаваща понякога цели градове. Така – унищожена изцяло от пожар – била построена съвсем наново Стара Загора.”

Има факт – Стара Загора е изгоряла от пожар.
Някой да знае какъв е пожара?! Кога?! От кого е причинен?!
От този текст тук няма как се разбере. Факта на пожара и унищожението сам по себе си е „ням”, но как „проговаря”, като се вмъкне в контекста на унищожаването на „джамии, имарети, тюрбета”,  и изобщо на следите от османско време? „Доказва” го. Дори е подчертано с емоцията на иронията на кавичките на „облагодетелствани” и „полезно”.

Та така за „реалността” и „спекулациите” вградени в „схизматичното съзнание”….

5. Преразказът и освобождението от старите «догми» има своя логика.

Първо е тотално отричане на старата историческа традиция. Сега някой може да я нарече «комунистическа», ако я сведе до последните десетилетия на режима, друг «великобългарска» и «шовинистична» ако я разпростре върху цялата следосвобожденска историография, госпожата милостиво я нарича «романтична» и в общи линии се отнася към нея като несъществуваща и вече напълно отречена. Нейната на госпожата «историография» е «преподавана по документи». И веднага човек се пита «кои документи?».

Второ – трябва нова опорна точка, нов «Факт», през който да се преразкаже «реалността», съпроводено с  релативизиране на неотговарящите на скритата досега и новоразкриваща се в момента «реалност».

Как става.

Стрина Евгения декларира: «Ислямизацията» като процес в нашата история е пълна със «спекулации». Основава се на «фалшификации», подбудена от национален комплекс, и поддържана от «възродителни» мераци. Излиза, че трябва да си пълен малоумник, че и «възродител», ако поставиш под съмнение доброволния, постепенен и бавен процес на ислямизацията.

Когато ти праснат «Факта» съставен за по-голяма достоверност от европейския учен Кил, трябва да замълчиш… Всяки опит за опъване, следва «ретура» «дай факт и документ».

Откъде?!

Наистина няма как да не се съгласиш с тази стрина – няма движение по вектор, имало е едно обикаляне в кръг, в кръг, в кръг, кръгово, кръгово, до пълно ослепяване, до пълно вписване, до пълно забравяне и изгубване… Какъв «факт» може да създаде този вписан като скот до неотчленимост  в «природното» българин. Какъв «факт» може запише? Как? Къде? това сведено до обитаващо ареала си природо-население. Говорят за «турско присъствие» по българските земи, глупости, българите са сведени до едното си «присъствие» по тукашните земи. Някой може ли да каже една единствена българска институция 15-16-17 век. «присъствието» документи ни създава, ни оставя… Тя и стрината си го е казала:
„Освен всички останали характеристики, на homo balkanicus би му отивала и характеристиката „човек-природа”.“

«Човек-природа» може да има, но има ли «природен документ» за «човека-природа»? Сигурно има,… някакви фосили. Дайте да копаме, да търсим….
Преди години копаха, ама много хора се обидиха…
Ако сме «природа» да отидем да копаем?!

Човек, почва да се пита: А дали изобщо ни е имало?
Ами трябва да ни е имало, щото по едно време да вземем, че пак да се появим. И тогаз сме се разказали. Кофти, но като опашкари туй не се брои! Нещо не сме разбрали, пели сме, а то документи трябвало да пишем…
Сори! Не можеш да преминеш… Ще повтаряме, докато не си намерим документите…

Релативизацията на някой насилия щеше да е смешна, ако не будеше отвращение от наглостта на тази жена с претенции на учен.

«Единични насилия, разбира се, е имало, както ги е имало във всички краища на света, във всички периоди на човешката история. Макар (в случая с ислямизацията) да е съмнително дори придобилото емблематично значение насилие над Балканджи Йово, който не давал „хубава Яна на турска вяра“. Защото – според Шариата – Яна въобще не била задължена да приема исляма, за да стане наложница или дори съпруга на мюсюлманин. Нито Шариатът, нито османската политическа практика изисквали приемането на исляма като условие sine qua non за каквото и да било – с изключение на издигането до високи административни постове, военната служба и облекчаването от определени данъци.»

Това за Балканджи Йово си е интерпретация – бисер. За лудо си е отишъл чиляка. Той не бил разбрал, че хубава Яна не си сменя религията. Той татарина само да я чука я взел, като наложница, или като съпруга, нямало нужда да се потурчва. А нашият се стъписал и объркал плановете. Деянието на мюсюлманите било «профанно», изпълнено със сласт и плътски копнежи, а Балканджи Йово в залисията по обикалянето на природата в кръг, изтълкувал работата «сакрално» и я приел лично. Така за едното нищо загубил ръце, крака и очи.

Разбрал колко дълго съм бил манипулиран с подобни песни, се сепнах…
Само се питам, туй че хубава Яна отишла в татарското село и не приела «турската вяра», каква вяра изповядвала. На църква дали е ходила?! А ми, къде? Дали се е изповядвала?! Ти пък, при кого!? Абе кой ще се изповядва, те са обикаляли в кръг… А как ли са я погребали?! Дяцата дето е родила… А туй е ясно, тук спор няма! Но вярата не си е сменила.
Балкаджи Йово даде фира нахалос.

Пак прочетох и открих отговора… Тя госпожата го дава. Онуй за боговете, за чаршията, изобщо хубава Яна ще е изповядвала в «татарското село» оная вяра дето я открила научната «работничка» и ще е споделяла духа на епохата «източникът на балканското взаимопроникване, на балканската взаимопоносимост, на балканската заедност.”

Щото мога да пиша още дълго, ама файдата йок, а и още има, само ще отбеляжа два дълбоко научни момента в труда на стрина Евгения:

Стр.60
«Раята от селото на „поп Методи Драгинов“ – Корова, както и всички села от Чепинското корито, за които става дума в „летописа“, била с такъв специален статут – дервентджии. Тя пазела важен планински проход и затова била освободена от авариз. Вероятно, редовното облагане с авариз, както и близо десетократното увеличение на джизието принудили хората от Чепинското корито (и от много други места по Балканите) да променят вярата си.»

Притеснява ме, че дори в «документалната историография» нещата остават неясни. Сега какво е това «вероятно». Не е ли ясно. Този «авариз» и тава «джизие» не е ли за всички? Ако е плавно и постепенно, «през вековете», както е по «документите» на господина Кил, как може от еднократно и «шоково» или във всеки смисъл  «непродължително» като процес повишаване на данъците, при това точно по средата на постепенната  ислямизация, да дава  начало на процес, който се влачи деситилетия. Нещо не са го домислили… Забележително е, че точно в «документите» извадени от господина Кил липсват данни за мюсюлманите точно в «любопитния» 17 век.
Предполагам, че е от естетически съображения, долу процентите да растат плавно… по-приемливо е… инак «теорията» е много «красива».

Стр63.
«Процентът на богатите еничари бил значително по-висок от средния за османското общество като цяло.[9] (Георгиева 1988:157) Тези облаги нерядко превръщали „девширмето“ в желан, а не – насилствено наложен статут.

[9] Над 90% от поголовния данък (джизие) отивал за изплащане на еничарските заплати. (Георгиева 1988:182) Така, „неверниците” всъщност изхранвали своите синове.»

След като се потапям в логиката и «реалността» на госпожата ми остана само въпроса: Колко «нерядко» Кръвният данък е бил «желан»? Какво казват документите и изобщо «документалната историография» на госпожата. Има ли документи откъдето да прочетем за радостта и «желанието» при «изплащането» на данъка…

6. Преразказът на Света, има своя цел, тя е да преподреди и преаранжира заобикалящото. Да създаде «реалност». Очевидност само по себе си.

За това не са достатъчни «факти», за това трябва «КОД». Кодът вече сам създава очевидностите, които се познават като «факти».

Стрина Евгения се докоснала до темата, щото като отхвърляш една «реалност» естествено заставаш пред нищото на нова. Но именно в тази «нова» се е провалила поради нефелност и очевидна посредственост. Трябва да си гает тъп чиляк, да си помислиш, че може да пипаш там, дето не е «ръкотворно»…

Живеем във време, в което учените разбиха «Кода на живота», но това не означава, че са способни да създадат живот.

Нелепо смешно е, да си мислиш, че като си «разбулил» една «реалност» и остановиш нейната «измисленост» и «въобразеност», ще се озовеш направо в «истинската».

Щото стана много дълго… по накратко

Госпожата има един голям проблем с тъмните балкански «национализми».
Това може да е тема, покрай Югославските войни стана много актуална и фокусира много ресурс.

Интерпретациите, изобщо говорилнята, които чета по темата обаче имат повече смисъл като терапия за самите интелектуалци, обяснявайки да направят реалността поносима за себе си, като същевременно поради особеният прагматизъм на нашето време и да се изхранят и облекат. Резултатът за неинтелектуалците в общи линии е нулев, и ако не беше народното творчество, а само продукцията на интелектуалците щяха да си стоят като шарани на сухо.

Та,
ние обитаваме «въобразени общности». Госпожата цитира Бенедикт Андерсън «Нацията е въобразена политическа общност».
С това няма как да не се съгласим. Всичко повече или по-малко осъзнато е въобразено… Нацията не прави изключение.
След нацията като «въобразена общност» обаче следва главата за «тъмните богове», което си е тъмна материя. Нацията е свързана с модерността, което си е тривиалност, от която обаче излиза «диагнозата»

Стр.216
«От своя страна, «варварите» (балканците) прекрачващи в модерността, «отпадъци на нороди», мъчително консолидиращи се в нации, подхранвали консолидацията си със съзнанието на жертви.
Именно комплексът за виктимизация създал балканския национализъм като същински, обхващаш големи масиви от обществото – в определени моменти (навечерието на войните) – цялото общество. Комплексът за виктимизация, подхранва реална или въображаема заплаха, произвеждата (случайно или нарочно) от различни – най-често привиждани като «чужди» – «сили», успял в много по-голяма степен от държавния иредентизъм да хомогенизира обществата.»

Значи, всичко това което са ни приказвали и сме вярвали, всъщност е само една илюзия, сублимация на «виктимизационния ни комплекс». Ислямизирането е естествено, но ние сме си натресли този идиотски комплекс и сме си го издраматизирали, защото искаме да се виждаме и познаваме като жертви. Кръвният данък е «нерядко» «желан», но след като спрели да го плащат сме си измислили, че е бил «ужасно» и «кърваво», защото искаме да се почувстваме отново и отново жертви. Хубавата Яна всъщност хубаво са я … , но ние в това виждаме трагедията на Балканджи Йово, щото ни става хубаво след като ни насилват… да се съжаляваме.

От хора с такъв комплекс, какво ще излезе? Комплексари…
Комплексарските ни идентификационни кодове стрина Екатерина макар и    в затруднено положение (не! Не може да бъде!) ги е познала, изброила, прономировала и прошнуровала.

Стр.242
«Затруднявам се да определя – в този класификационен ред – идентификационния код на българите. Старанията (чрез културата на траките) да се впишем в елинизма и – оттам – в западния свят биха могли да се квалифицират като «идентификация на привличането», сродна с тази гърците и румънците. Изтъкването на Кирило-Методиевото дело, вероятно има същия смисъл – по отношение на славянския ареал. Митологията около «жертвата» Шишман и «насилствената» ислямизация отпраща към «идентификация на отблъскването», в която се редуват героизъм и травматизъм. Нито една от тези идентификации обаче не се очертава като доминираща, както е в гръцкия, румънския, сръбския, албанския «случай»… Може би единствено идентификацията с Левски, който е едновременно герой и жертва, едновременно привличане и отблъскване (както от «своите», така и от «чуждите»), би подсказала направлението, по което българският код да се търси в бъдеще…»

Може дълго да се коментира, но относно Левски, няма как да не пусна следващото:

«Всекидневните ни убийства, потурчвания на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турчина са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските  консули»

Васил Левски «Свобода» бр.46 от 14.Х.1970г.
Това е «документ». Левски е живял в такава «реалност». Дърво и камък се е пукал от студ, той все пеел ли пеел, Ботев, завалията не можал да разбере, че Апостола просто избивал напъпилия го «виктимизационен комплекс» с народно творчество. Всичко това, и «тази» реалност и «този» комплекс не му е пречило да бъде … Левски!

Но булята най-добре знае…
Човекът е страдал от виктимизационен комплекс. Колко жалко за хората родени преди Фройд да разкрие «истинските» им подбуди и мотивации. Една психоанализа по нашите земи, из целите Балкани, би избавила всинца ни от тая дълбока и давеща ни потопеност в комплекси и призрачни видения, би свалила мрачното було надяното над народний взор от комплексиращото ни народно творчество. Би настанал безкраен  празник на чаршията, боговете ще слезнат, «другите» ще ни «проникват», а ний ще се радваме като хубава Яна в татарското село от «реалността» на госпожа Евгения, освободена от „множеството спекулации, вградени в схизматичното съзнание на посетнешните модерни човеци.”

На предпоследната страница на това «забележително» произведение стои «забележителна» бележка

323стр.
«На една конференция, проведена в средата на 90-те, чиято тема не мога да си спомня, Вера Мутафчиева изказа твърде остроумното предположение, че мира на Балканите ще бъде възстановен, ако временно се забрани преподаване по история…»

Вера Мутафчиева е била честна…
Евгения Иванова е уплашена, но умна и прозорлива.
Света е жаден за мир, но Балканите раждат войни.
Няма нужда да се забрани преподаването на история, достатъчно е Евгения Иванова да я напише Историята…

Всички пляскат с ръце и се «взаимопроникват»…
кукувици кукат…
Остани сбогом, брате Йоване
скита се бездомен, без сън, без покой…
една го бърже в уста целуне…
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
и стрина Евгения с Нобел за Мир!

 

IV.

1. Фактическото начало на тази тема започна от тук
http…

Един репортаж /дописка/ литературен анализ/ или каквото там се е получило като последно, поместено в друг сайт, който каквото и да е, си е някакво мнение на автора му…
Всеки използва свободата, времето и акъла си колкото може и за каквото може…

С поместването на това публикувано мнение във форума, то стана отправна точка на спор, който вече си има собствена логика.

И преди писах, че романа „Време разделно” не съм го чел и нямам планове да го правя. Има толкова книги, които са ми „задължителни”, че специално за тая нямам нито време, нито „раздел”, дето да я поместя. Въпросът е, че темата изобщо не е в романа и неговите качества, той и неговото спонсорирано от държавата в Холандия издаване в  само повод, за излагане на „истини” и опит де ни освободят от идеологическите националистически заблуди и техните щампи. Някой очевидно много не са съгласни с това, тези заблуди и щампи са за тях реалност, при това преживяна емоционално… така че центъра на спора изобщо не стана романа и неговото представяне, а „истината” за ислямизацията, което вече е въпрос не на харесва ми- не ми харесва, естетически субективното, а на знам това-вярвам в него/ знам друго-не го вярвам.

Нямам съмнение, че съгласие може да се достигне. За мен въпросът е много дълбок на ниво основен Код на индивидуална и общностна идентификация и конституиране.

Искам само да отбележа два примера като тип отношение…

2. Владо не го познавам, в темата се включи веднага, като пусна две мнения. второто, макар че не се забеляза, се оказа последно от участията му тук…

Цитат на Владо от 11 ноември 2008г. 04:22

“Я и аз да разлая кучетата! Насилствено приемане на исляма  е факт. Целта накратко е Османската империя да се подсигури древния път Via Ignatia. Той преминава точно покрай и през българите в Тракия, Родопите, Пиринския край, торбешите в Македония и босняците. Европейските владения на империята са застрашени докато е застрашена и тази транспортна артерия. Не напразно и София е обявена за столица на европейските владения на султана. Политическата география на „явлението“ е показателна сама за себе си.
Днес на някои им е трудно да повярват, но за вяра се е мрело- мога веднага да ви дам три примера от родовата ми история, но мисля че е излишно.

Поздрави!
Владо”

 

Цитат на Владо от 12 Ноември 2008 05:17

“Три пъти влизах във форума и всеки път желанието ми да напиша каквото и да е намаляваше. Думите ми бяха умишлено преиначени. След като написах накратко какво съм чел по въпроса завърших със следното отклонение: „Днес на някои им е трудно да повярват, но за вяра се е мрело – мога веднага да ви дам три примера от родовата ми история, но мисля че е излишно.“ Никъде не споменавам за „предания, разкази и легенди“ както твърдите и двамата. Наистина жалко…”
Това е лично преживяна история. „Лична” не като лично изпитана, а като родово преживяна и конститутивна за личността. Точно като такава, тя е и интимна, няма нужда да бъде показвана и размахвана. За да е жива, тя не се разказва, а се преживява. Никой не може да разказва съкровеното и важното за себе си в среда, която усеща като чужда и враждебна…

Дали разказа на Владо би бил доказателство за нещо?
Неправилен въпрос… Въпросът е какво разказа на Владо за него! Докато той го живее, и хората от рода му, точно като хора на Рода го Пазят. Това няма да е доказателство, а жива преживяна история…

3. Другият подход е демонстриран от ХХХ, който пак нищо не ни казва, но като отстрани, предпазливо, дори бих казал „мъдро” отчужден, чрез една чужда книга и едно чуждо мнение, без да декларира мнение, без да ни обявява за открито заблудени и недочели, всъщност се опитва дискретно образовайки ни,  да ни освободи от „надъхващата ни идея”, „правото на жертви” и въздействието на „корпуса от идеологизирани текстове”.

 

Цитат на: ХХХ

“Наскоро прочетох една доста интересна историческа студия за Балканите (която между другото препоръчвам на всички: Mark Mazower – The Balkans, аз четох немския превод). В нея общо взето се поддържат всички тези, които защищава Даниела, разбира се на едно вече много по-високо, исторически професионално ниво. Та, изхождайки от нещата, които научих оттам, ми се струва, че в горната логическа конструкция има много сериозна слабост, а именно: и в двата предложени варианта хазната остава празна, което рано или късно ще завърши с повече от сериозни неприятности за бея. Добре известно е, че данъците в империята са били събирани от специални чиновници, които са изкупували тази привилегия на търг (както и във Франция при краля-слънце, доколкото ми е известно). Така че събирането на данъци е бизнес, при това много сериозен бизнес. Лекомислено е да се допусне, че една толкова важна дейност като пълненето на хазната може да бъде поставена под въпрос чрез (икономически напълно неоправдано) помохамеданчване на християни – което на всичко отгоре не се препоръчва от Корана, доколкото знам. Простата истина според мен е, че ние толкова дълго сме надъхвани с тази идея, че вече не сме съвсем в състоояние да възприемем аргументите срещу нея като логични, те все ни се струват нагласени, изкривени, някак унижаващи достойнството ни на хора, заслужили правото да виждат в себе си наследници на исторически жертви.”

Това, разбира се, е просто мнение. Претенции за Истина в него няма.

 

Цитат на: ХХХ

 

“Препращам тук едно според мен интересно мнение от коментарите в „Либерален Преглед“. Дали всичко с „Балканджи Йово“ е толкова ясно, колкото изглежда?

Материалът на Даниела Горчева провокира в мен един отдавнашен въпрос, с който си позволявам да занимавам аудиторията само защото е част от сега действащата учебна програма по литература за 5. клас. Става дума за познатия на всички текст „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“. Песента е известна само в обработения си от Пенчо Славейков вариант. Аз поне друг не знам. Не искам да кажа нищо за въздействащата сила на текста – преди години шестгодишният ми син прочувствено го рецитираше на група възрастни жени от малко българско градче, а аз с притеснение следях, до какви размери ще стигне техния спонтанен рев. Проблемът е, че тази песен се представя като фолклорна, а такава не е. Аз бих я нарекъл, с риск да си навлека гнева на много хора, една от българските литературни мистификации. Бележката, с която обикновено се публикува, е, че песента е популярна в Югозападна България. Аз знам за една популярна песен в тази част на страната и тя е „Николино моме“, в която сюжетът е съвсем различен – става дума за любовта на българско момиче и турски бей, като влюбените в крайна сметка са убити от българи. Възможно е и да греша, т.е. да има фолклорен първоизточник на „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“, но аз не го знам и ще бъда много благодарен, ако някой, който познава подобен текст ми го изпрати.
И още нещо: у нас литературата продължава да се преподава като корпус от дълбоко идеологизирани текстове, на които се възлага задачата да бъдат част от механизмите за формиране на националната идентичност, а не като текстове с художествена стойност. С други думи, тези, които сега растат с тези програми, утре ще бъдат новите безкритични потребители на романи като „Време разделно“.”

4.

Прабаба ми беше страхотно бабе. Родено 1899 тя разбира се не помнеше „турското присъствие” по нашите земи, но беше пълно с тогавашни истории и песни…

Една от любимите й беше, как някаква нейна баба и дружката й насред пътя в Балкана срещат някакви турци. Баба се разрошваше смешно, изкривяваше показалците си пред лицето и се ококорваше страшно. И разказваше как баба й се направила на луда, качила се на едно дърво, а дружката крещяла отдолу на турски, че е луда, и турците избягали назад…

Баба пееше една песен за „Ганка Султанка”, разправяше как идвал при нея някакъв „учен от София” да й записва историите и песните, но най й беше мила „Ганкината”. Дори имах чувството, че специално за нея ревнуваше, все едно оня й я беше откраднал. Не я знам , но помня, че се пееше как Ганка си стои в къщи и не излиза на хорото, щото пашата я искал. Дошла вуйна й, и я излъгала, че пашата отишъл в Котел и го няма в селото. Ганка излезнала на хорото, хванала се и турците дошли и я отвлекли… и Ганка викала проклета да си вуйно, че ма излъга и т.н. Тази песен си е изпята случка.
Има и още история около песента, ама и аз като Васил…

Просто в много интересно време живеем. Чета мнението пуснато от ХХХ за Балканджи Йово, и направо немея за асоциативните вериги на некои сънародници. Да кажем от много четене и знание вече си прозрял всичките културни кодове, и цялото народно творчество да ти стане идеологически прозрачно като уводна статия в „Труд”. Това някак го приемам. Но направо губя говор и картина, от Балканджи Йово да скочиш на история за любовта на българска мома с левент бей, и за злобните българи, които убили влюбените заради чистата им любов.
Туй Верона, Ромео и Жулиета, Шекспир ряпа да ядат…
Мисля че както сме тръгналЕ да се освобождаваме от „идеологията” и „народните митове”, скоро ще прочетем една таквази покъртителна трагедия-шидьовър.
А като гледам и линка и песните пуснат от slavimir genchev за „Глава давам, вяра не погазвам”
http://liternet.bg/folklor/sbornici/ddbj/content.htm
след една лека „демистификация” и „деидеологизация” и малка дообрабитка стават толкова дащни сюжети за чистата любов между българки и турци, че се страхувам, държавата ако тръгне да подпомага изданията им в Холандия, че няма да й стигнат парите.

5. Първата тема някак се спихна, не поради липса на страст, а поради нямане какво да се каже… ХХХ, пак „по-хххски” я презареди без изразено собствено мнение, само с просветителския патос на фундаменталната разработка на г-жа Евгения Иванова.

httр….

Госпожата вече я изкоментирах, тук искам да постна всъщност същността на „релоуда”

„Когато, в началото на 90-те години на ХХ век започнах да преподавам в Нов български университет историята на ислямизацията по документи, а не – по „домашни извори”, мнозина от тогавашните студенти искрено се възмущаваха, че променям представите им за „истинската” история. Постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна, което ме накара да мисля, че този невралгичен момент най-сетне е намерил адекватното си интерпретиране в българските училища. В учебниците (поне в някои от тях) след началото на 90-те той беше изясняван обективно, но учителите или го преподаваха по традиционния маниер, или просто го пропускаха.”

Отначало нещо те прасва и реагираш, после само те жъгва, отново и отново, след време свикваш, „постепенно възмущението понамаля, а напоследък съвсем изчезна”, отново и отново, отново и отново, и то станало очевидност…

И вече всички сме свободни от „идеологиите” и „клишета” на фолклора набивани със столетия, и тайно полека сме порасле на неколко века и сме станале веке „модерни”…

6. Показах го текста на стрината на една мома, тя го прочете с възклицания съпроводени с изумени погледи ( като мен още не беше свикнала) само каза, ами тая ако те изпитва, какво ще приказваш?

Ами викам, сигурно ще и тегля една майна  и ще си излезна…

 

 V.

1. Може би най-великата книга на всички времена е «Историята» на Херодот. Колкото и да я чета, винаги оставам удивен от гениалността й.

Малко е дълго, затуй по-тезисно, ако не е ясно, никой не губи…

Гениалността на Херодот се състои в това, че започва нещо, което не е правено преди него, и успява така да го сътвори, и да го самообоснове по-толкова съвършен и самодостатъчен начин, че наистина единственото възможно определение е … гениално.

Та
Омир в Илиадата представя двата свята на боговете и на хората свързани. Боговете се карат за човешките дела, воюват, участват в човешките битки. Човек макар и слаб може дори да рани бог в битка. В Одисеята боговете участват много «по-скромно», ограничават се до даване на съвети, подсказване, леко подпомагане или дребнаво отмъщение, но основната драма си е човешка, и човек сам си я решава.

Хезиод пише две книги, и двете са свързани в своята отделност. «Теогония» разказва за историята и света на боговете, а «Дела и дни» си е за «отсамния» свят. «Дела и дни» завършва с изгубените «Птицегадания», за «връзката» между световете. Това как «тук- долу» по птиците да разберем волята на боговете.

Херодот пише само за един свят.
Боговете са «маргинални» герои, явяват се рядко в сънищата, а оракулите винаги предричат вярно волята на боговете, но толкова двусмислено, че я разбираш едва когато е твърде късно.
Та, Херодот като пръв, е в ролята на някой който има готов филм, но няма екран където да го прожектира. Преди него е било лесно, Небето е служило за екран, но то е било и екран, и режисьор, и давало главните актьори…
Херодот просто няма къде да го пусне… прожектирай филм на голо поле…
И тука става фокуса, магията, чудото на историята… Херодот някак от самата «лента», си създава екрана, това върху което той ще разкаже историята, е една друга, отделна, малка история.

Цялата история на Крез, представлява едно бавно, неусетно монтиране на екрана пред захласната и неподозираща публика. Застанал на празна поляна, бавно, полека, забива колчета, кове летви, опъва платното, връзва въжета… и екрана е готов. А публиката дори не е забелязала увлечена в майсторенето пред нея, че това не е самият филм, а условие за неговата възможност…

След Херодот всеки може да си прожектира каквото иска… някак е саморазбиращо се. Тукидит е къде къде по-сериозен и «фактологичен», но дали е по-проникновен, това не знам…

пъстротата и логиката на събитията за които се разказва, е много интересна, и ние слушаме разказа заради нея, като забравяме екрана, и това, че той съществува, че е направен, и че ако го съборим, ние няма да можем да видим нищо друго освен едно голо поле… и че ако не знаем, как да го направим, ще трябва да ходим на друго място, на друг екран, да гледаме филми, които другите ще си прожектират…

Всеки разказ има нужда от екран…

Долу пускам няколко любими цитата.
Тит Ливий е писал след Полибий, но превземането на Рим 390 г. пр. Хр. от галите е преди падането на Картаген. Падането на Рим през 476 г. няма подобно описание, едно щото няма кой да разкаже, друго и тези дето са били в Града, не са особено достойни за разказване…

(Всички текстове са пълни с «идеология»… ако я махнеш, и разказа се разпада.
Отлита в нищото.
Остават «таблиците» на г-н Кил, които нашите турски приятели усложливо са му приготвили. Тяхната «идеология» не е толкова очевидна, но те нямат за цел да направят разказ, а да убедят да си «разфасоваме» екрана.)

Накрая на всяка история винаги идва някой като Чоран (споменат дори от стрина Евгения), който разглобява с «големия» си ум и аналитически «способности» всичко на съставните му мъртви части и се получава едно голо поле, няколко щайги, колци и въжета, бяло платно, и един много умен човек, който не знае какво да прави…

2.
Полибий, Всеобща история – кн. 38
http://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/15/pgh38/

ПАДАНЕТО НА КАРТАГЕН
(от Плутарх, Изречения, p. 200.)

19. Когато (Сципион) вече стигнал до стената, а картагенците все още се защищавали от акрата, той установил, той установил, че дълбочината на морето между тях не била много голяма. Полибий го посъветвал да разхвърля железни топки и дъски с шипове по тях, за да попречи на защитниците да преминат през водата и да ги нападнат по вала. “Но не е ли смешно”, отвърнал Сципион, “след като сме завзели стената и сме вътре в града, да пречим на своите да се бият с противника?”

20. Когато картагенският стратег Хасдрубал се хвърлил в нозете на Сципион да го моли за пощада, стратегът се обърнал към заобикалящите го и казал: “Вижте, мъже, как съдбата добре изобличава неразумните хора. Това е същият Хасдрубал, който наскоро отхвърли човеколюбивите ми предложения, като заяви, че най-славната гробница за него било отечеството му в пламъци. И ето го сега, коленичил пред мен, да ме моли за живота си и да залага всичките си надежди на мен. Кой, видял това с очите си, няма да разбере, че на смъртният човек не се полага да говори и действа надменно?” Тогава по ръба на покрива се приближили неколцина от дезертьорите и помолили щурмуващите отреди да поспрат за малко. След като стратегът им наредил да спрат, те започнали да хулят Хасдрубал, някои затова, че е нарушил собствената си клетва, като твърдели, че той често тържествено се е клел, че няма да ги изостави, а други заради неговата страхливост и липсата на всякакво душевно благородство. И това те правили с насмешки и хули, с груби и враждебни изрази.

В този момент жена му, като видяла как Хасдрубал седи със Сципион пред враговете, излязла пред тълпата дезертьори, облечена самата тя като благородна жена, но държейки с ръцете си своите дечица, облечени само в хитончета и увити в нейните наметала. Първом извикала Хасдрубал по име, но след като той продължавал да мълчи с поглед, наведен към земята, започнала да зове боговете и да изразява най-дълбоките си благодарности към Сципион, който спасил, доколкото зависело от него, не само нея, но и децата й. После, като помълчала малко, попитала Хасдрубал как тъй без да и каже дори една дума, ги е изоставил и е отишъл при римския стратег за да моли за собственото си спасение. Как тъй безсрамно е изоставил държавата и гражданите, които са се доверили на него, и тайно е отишъл при врага. И как при всичко това сега е дръзнал да седне при врага с молитвени клонки в ръце, пред този враг, пред когото той често се е хвалил, че никога нямало да изгрее денят, в който слънцето ще види Хасдрубал жив и неговият град в пламъци (…)

21. Като се обърна към мен и грабна ръката ми, Сципион каза: “Славен миг е това, о, Полибий! Но се боя от прозрението, че някой ден ще бъде произнесена същата присъда и над моето собствено отечество.” Трудно е да се изкаже фраза по-държавническа и проницателна от тази. Защото в миг на най-велик триумф и на най-голямо злощастие за враговете да помислиш за своето положение и за възможния обрат на нещата, и изобщо да не забравиш в миг на върховен успех променливия характер на Съдбата, е достойно за само за един велик и съвършен човек, с две думи – човек, който заслужава да бъде увековечена паметта му.

22. Сципион, като се взрял в напълно съсипания град, в последната фаза на неговата разруха, казват, че заронил сълзи и неприкрито оплакал своите врагове. Потънал задълго в размисъл и проумял, че всички градове, народи и власти трябва, като хората, да срещнат предопределената им съдба; че това вече се е случило на Илион, някога процъфтяващ град, на империите на асирийците, медите и персите, най-големите за своето време, както и на самата Македония, чието величие блестяло толкова доскоро. Тогава, било съзнателно или сякаш стиховете сами се отронили от устата му, той промълвил:

Ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.

(Омир, Илиада, VI, 448-449. Превод: Ал. Милев, Бл. Димитрова)

И когато Полибий, който разговарял свободно с него, бидейки негов наставник, го запитал какво иска да каже с тези думи, казват, че без да крие, той отронил името на отечеството си. За него се побоял, като си дал сметка за преходността на всички човешки неща. А Полибий сам чул това и го записал.

Полибий
Т.3 Всеобща история
Книги XVI- XXXIX
Институт по тракология

3.
(V, 41) Влизането на галите в града [390г.пр.Хр.]

(4) Галите, понеже падналата нощ била поукротила настървението им от битката, а и не им се било наложило нито да участвуват в кръвопролитно сражение с неясен изход, нито да превземат града с пристъп и сила, тръгнали на следващия ден без гняв, без ярост в душите да навлизат в града през зеещата Колинска порта и скоро се озовали на Форума, обхождайки с поглед храмовете на боговете и Твърдината, която единствена изглеждала готова за съпротива.

(5) Сетне, оставяйки скромна охрана, която да бди в случай на внезапно нападение откъм Твърдината или Капитолия срещу разпръсналите се из града техни съратници, те се разпилели из пустите улици, по които нямало жива душа, като част от тях се устремили към най-близките квартали, а част хукнали към най-отдалечените, сякаш само те били недокоснати и натъпкани с плячка. (6) Ала не след дълго, уплашени от самата безлюдност и боейки се да не би неприятелят да им е заложил някакъв капан, докато те си бродят безгрижно, започнали да се връщат на тумби към Форума и околните улици.

(7) Там, намирайки домовете на плебеите затворени, а входовете към атриумите на градските първенци – отворени, те  далеч повече се колебаели да влизат именно в тях, отколкот в залостените къщи. ( При това когато се взирали в мъжете, седящи в предверията на своите домове, в очите им не се четяло нищо друго освен благоговение, и то не само заради техните одежди и украшения – по-великолепни,    отколкото подобава на смъртни, – но защото величието, което се излъчвало от строгите им лица и властните им погледи, придавало на тези хора облика на истински богове.

(9) Галите стоели пред римските първенци и ги съзерцавали като статуи, когато според преданието един от тях, Марк Папирий, погален от някакъв гал по брадата, каквато по онова време носели всички мъже, го халосал с жезъла си от слонова кост по главата и предизвикал неговия гняв, а с това и началото на кръвопролитията: не след дълго и останалите старци клюмнали безжизнени в своите кресла. (10) Подир клането на първенците нямало вече пощада за никой простосмъртен, нямало задръжка за разграбването на домовете, нямало пречка за опожаряването им.

Тит Ливий
История на Рим
Книга Пета
Изток-Запад C’2008

4.
„LXVI. Отначало хората усещат необходимото; след това обръщат внимание на полезното; после забелязват удобното; след това се развличат с наслаждения и после се развращават с разкош; накрая, безумствайки, разпиляват своето имущество.
LXVII. Природата на народите отначало е жестока, после сурова, след това мека, после изтънчена, и накрая, разпусната.

Джамбатиста Вико
„Нова Наука“

5.
Никога не съм „направил” нещо – трудно би могло да се определи какво би могъл да „направи” човек след Суец, даже и да е изтъкан от същите морални нишки, както пионерите на империята.

Инок Пауъл

6.
Неосъзнатите догми

Ние сме в състояние да вникнем в заблудят на един човек, да му разкрием несъстоятелността на неговите начинания; но как да го избавим от натрапчивата привързаност към времето, зад която се крие фанатизъм, здраво вкоренен като неговите инстинкти, стар като неговите предразсъдъци? Ние носим в себе си, подобно на неоспоримо съкровище, цял куп недостойни вярвания и убеждения. И дори този, който успее да се отърси от тях и да ги преодолее, си остава – сред пустинята на своята проницателност – все същият фанатик: по отношение на себе си, на своето собствено битие; заличил е всички свои натрапчиви идеи, с изключение на почвата, върху която те никнат; изгубил е всички опорни точки, с изключение на опората, на която се крепят. Животът притежава догми, по непоклатими от богословските, доколкото всяко битие почива върху ненарушимости, в сравнение с които измишльотините на лудостта или на религията просто бледнеят. Дори влюбеният в своите съмнения скептик се оказва фанатик на скептицизма. Човекът е догматично същество в пълния смисъл на думата и неговите догми са тъй дълбоко вкоренени именно защото той не ги формулира, не ги познава, а в същото време ги следва.

Ние вярваме в много повече неща, отколкото можем да си представим, крием в себе си нетърпимости, прибягвайки до крайни средства в защита на нашите идеи, готови сме да проливаме кръв и бродим по света като подвижни и непробиваеми крепости. Всеки представлява за себе си върховна догма; никакво богословие не защитава своя бог така, както ние защитаваме своя аз; и ако обграждаме това свое аз със съмнения, ако го поставяме под въпрос, то това е поради мнима изисканост като  външно проявление на гордостта ни – делото е предварително спечелено.

Как да избягаме от абсолютизирането на самите нас? Би трябвало да си представим някакво същество, лишено от инстинкти, което няма име и не познава собствения си образ. Ала всичкона този свят отразява нашите черти; дори нощният мрак не е достатъчно гъст, за да ни попречи да се огледаме в него. Ние сме прекалено присъстващи в себе си, нашето нессъществуване преди раждането и след смъртта ни влияе единствено като идея, и то само в определени моменти; ние схващаме треската на нашето пребиваване на този свят като вечност, която макар и накърнявана, в своята същност си остава неизчерпаема. Все още не есе е родил човекът, който не се възхищава от себе си. Всичко живо се обожава; иначе откъде би се взел страхът, който вилнее в дълбините и по повърхността на живота? Всеки за себе си е единствената неподвижна точка в пространството. И ако някой умира за идея, това е неговата идея, а неговата идея е неговият живот.

Никаква критика на никакъв разум не ще пробуди човека от неговия „догматичен сън”. Тя може само да разклати необмислените убеждения, с които изобилства философията, и да замени загиналите твърдения с по-гъвкави разсъждения, но с какви рационални аргументи би могла да разтърси съществото, приспано от собствените си догми, без същевременно да го погуби?

Чоран
Наръчник по разложение
Признания и проклятия
Факел Експрес C’2006

 

VI.

1.

Дядо почина миналата събота.
От няколко години беше болен, но последната си беше направо зле.

Беше го страх от смъртта. Спря да гледа мачове, и сапунките не ги гледаше вече. Сядаше, хващаше си главата с ръце, лактите на колената и мислеше… Не знам какво мислише. Давах му кураж, но някак за смъртта да говорим, неприлично ми беше. Не че можех да му кажа нещо много, купешки лафове, книжни фокуси… но беше мъчително да го наблюдаваш.
Все едно се мъчи да отвори врата с поглед…

Така и не си поговорихме…

2. Прибрах се на село в неделя по обед.
В къщата няколко баби роднини…
85 годишен дядо вече няма приятели, с това върви и липсата на врагове.

Няма какво особено да си кажем…

3. В три часа дойде колата от обредния дом. Зелена уазка с оранжева лампа.
Качиха дядо…
Събрахме се 4-5 коли опечалени отзад…
От село до града, дето са гробищата, е петнайсетина километра, които ги взехме за отрицателно време.
Беше си направо кушия…
Оня най-отпред с уазката с лампата, и с дядо, като отпраши на места направо го губехме от поглед. То газ, то изпреварване на забранено, все едно на пожар отива, а не на гробища…
Сигурно бърза работа е имал…

Влизаме в гробищата… оня чака в началото на алеята. Колите не могат да влезнат дотам, но оня само като ни видя и отпраши навътре. Оставих ги, да паркират и бягам след лампата и дядо…

Един парцел, завой, и гледам уазката… Оня отваря вратите отзад, издърпа ковчега на някаква механизъм отвън, вдига чевръсто капака… после отиде навътре в парцела до трапа при циганите-гробари и почна да си говорят нещо весело на турски…

Приближавам се и гледам дядо зинал от удивление…
Последният път на дядо беше една вълнуваща кушия…

4. След няколко минути… опечалените започнаха да пристигат забързани и притеснени…
Бабчето дето ходи под прав ъгъл с бастуна направо подтичваше…
Събрахме се, тъкмо възстановихме дишането и се задава един зачервен и запъхтян поп. Носеше един голям найлонов чувал, вътре с малки найлонови торбички за «Бог да прости», питка с кебапче, пластмасова чашка с жито, кръгла бисквитка и бонбон. Сложи чувала на една пейка, и веднага деловито започна опелото…
Не знам дали е опело, скоропоговорката която попа изстреля с невероятна скорост… но определено и невпечатлителните занемяха…

(Ако си позволя да излезна за момент от «фактологичния разказ» мога да кажа, че това беше удивителна сцена… Не мога преценя дали беше по-скоро абсурдно, отколкото сюрреалистично, или пък обратно… Беше като кадър от филм на италиански неореалист…)

Дядо зейнал в ковчега…
Един клоун с расо приказва нещо толкова бързо, че хората не смогват да се прекръстят, и само загатват желаното движение. Двама цигани гробари навътре сред гробовете клекнали до трапа и гледат с любопитство представлението, третия седнал върху една надгробна плоча зяпа в нищото… Мама плаче, забравила е да ни раздаде свещите… Баба гледа земята, по е ниска от ковчега…

Това беше момент, свърши толкова ненадейно, колкото започна…
Попа каза, «Айде близките да се простят…»

Простихме се…

Отнасянето и пускането на дядо беше свързано по-скоро със суетня, отколкото с преживяване…

Хвърлихме пръст… и попа изчезна…
Погребахме дядо…

5. Тръгнахме да се прибираме…
Сестра ми само каза:
– Този наистина ли ни се подиграваше?!
– Не бе – викам – инак, лельо, от ‘де го изкопа този клоун?
Един братовчед вика:
– Какво искаш от един стругар?
– ?!?!
– Той беше стругар! Като го убеждавали да стане свещенник, се съгласил само, ако не го карат да напуска Партията…
Леля успокои всички ни, като каза, че другият поп пиел много повече…

6. В Тибет в някой манастири, когато монах почине, го изкарват извън стените… другарите му сядат леко отстрани, идват някакви лешояди, тъй са научени……

Изглежда «малко» жестоко и нецивилизовано, но предполагам, че съзерцанието служи за «освобождение» от илюзията на тленността.

Не е необходимо да ходиш до Тибет, за да се «освободиш» от много илюзии…

По тези земи смисъл не вирее… няма за какво да се хване…
Останали са само някакви спомени, но те пречат на някой…
Като се освободим и от тях…
ще станем напълно свободни… НИЩА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s