87. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

87. днес е планетарен празник… денят на чичо ми VAN-я

пруст беше казал, че вече всички творци са гениални, никой вече не е просто даровит… още по негово време девалвацията на прилагателните е била в ход, днес думите са така амортизирани, че за да изразиш нещо ново, или да го откроиш особено, трябва да бъркаш в торбата с простащините…

като си мисля и те вече нищо не казват…

както и да е – това долу е поздрав по повод Повода и без съмнение е най-великото изпълнение на живо за всички времена /минали и бъдещи/ – спокойно можем да го турим като вечен поздрав…

слушал съм го стотици пъти /имало е дни по цял ден на репийт/ и не мога да му се наситя

86. Честит Празник

86. преди, в старите изгори Днес беше Празник

официалните празници бяха два – 31 август за чичо ми Van-я и днес 12 юли за Хенри Дейвид Торо

рядко на тази дата съм на компютър, щото по туй време кибича на село, но тази година се случи, та да го отбележим

от два месеца слушам изключително The Walker Brothers и Scott Walker,  и все ме сърби да ги/го пусна, тъй че по повод Празника

 

и едно любимо от Торо…

 

Както е с колежите, така е и със стотици други „съвременни достижения“ – илюзорното в тях преобладава, обективната полза не винаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел – при това твърде лесно постижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас – обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини – той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: „Не мога да разбера защо не спестяваш – та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката.“ Само че аз съм по-мъдър – разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: „Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът – деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило – случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам.“

https://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w01.htm

каква файда от компа, като няма какво съществено да кажа; от електронни вестници и фейсове можеш да научиш само за … „треперещите ръце“ на канцлерката и мнението на глупаци за това, можеш и да провериш цената на билетите до несъществени дестинации, места осквернени от стада туристи, които мислят, че могат да компенсират липсата си на култура с пътуване до места където е имало култура преди те да ги посетят…

 

 

 

85. за гаражните хора и техните гаражни мисли

днес стават 9 години без татко… днес не можех, миналата неделя си ходих на село на пална свещица…

смисълът е функция на перспективата…

но някакви неща си остават … такива, колкото и времето да минава

опитвам се да си го върна във въображението и успявам – но пак си мълчим

 

има едни тъпаци, които като определят всичко за информация, и стигнат, че като цифровизират „всичко” към 2045 ще направят хората „безсмъртни”, щото ще ги „свалят” на цифров носител…

колко цифрови „неща” отпреди години вече ги няма – колко мъртви линкове, колко изтрити неща в тубата, влезте в стари сайтове, ако изобщо ги има още – повече няма, отколкото има…

виртуалното е едно шумно, но празно текучество… наподобяващо живота

накрая … спомен /докато има кой да помни/

 

колко байта ще заеме моето мълчание с татко…

 

преди време говорихме нещо с мояТ Приятел и му викам, туй съм го разказвал за Мазата, той не вдяна, питам – не помниш ли бе, той – не бе, имаше нещо, ама какво беше… Никой

туй долу е от 2003, първо беше в позишън, после в първата изгора, после у втората, разнасям чаршафи

 

ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ

 

Трудно се отваря НОВА тема.
Защото като НОВА, трябва да има нещо НОВО.

А какво остава за НОВ дял на цял СЕГМЕНТ.

Темата я кръстих “ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ”, а можеше да бъде май по-добре ”ГАРАЖНИТЕ МИСЛИ НА ГАРАЖНИТЕ ХОРА”, не заради ФРАНК ДЗАПА и неговите ГАРАЖИ, а заради ГАРАЖА на дядо, и моят СРАМ.

Всяко не особено важно нещо на този свят си има история, тя го обосновава, чрез нея се доказва като нужно и, ако не необходимо, то поне нещо не излишно.

Ако леко преразкажем Джедайската приказка за “междусайтовото виртуално пространство”, моята “история”, а тя очевидно причинно-следствено е свързана с тези ‘ГАРАЖИ’ дето сега ги започваме, та моята история започва от една малка планета, намираща се по средата, но възприемана като края на нашата позната българска Вселена. Значи тази планета е от така нареченото Делиорманско съзвездие, и е населена със невероятни субекти, събрани поради исторически “майтапи” от всички краища на познатата българска Вселена. В сравнение с този ‘клинч’ на култури, една междузвездна лукасова кръчма си е направо приятелска сгледа на съмишленици. На няма няколко километра има населени стационарни спътници със субекти от Беломорската мъглявина до Огромната звезда Цариград, и други спътници населени със субекти от “Църната руп” известна като Шоплука. Та всичко това се изляло по едно време на моята родна планета, под формата на “Селянинът с колелото”.
Всеки си купувал къща на планетата де свари, щото бягал от организираният погром на стационарните спътници осъществен от червената Империя под формата на национализация и колективизация. В крайна сметка на стационарна орбита останали само тези дето били стари да се местят, и се занимавали с пазене на гробовете на бащите си, защото дедите им били погребани още по надалеч.
С времето новите планетарни жители от сателитен произход ставали все по планетарни по разбиране и мислене, но корена не се губел. Връзката със стационарния спътник не можело да бъде изтрита, дори когато им вземали закупената първа къщичка и ги покачвали по разни високи сгради с кенеф до спалнята, те продължавали да си настояват на своето.

Тук са и моите първи спомени. Старата къща и Новият блок.
И как като излизах да играя, виках: “Бабо, аз съм на фасфалта!” Демек на асфалта, на цивилизованото място.
Страшно няма.

Тази приказка я приказвам заради ГАРАЖИТЕ. Те се появиха пред блока, не отначало, а след определено време на сдобиване на “критична маса” МПС-та. Заедно с тях се появиха и кокошарниците. Те си вървяха ръка за ръка. Отпред Гаражите, отзад кокошарниците. Това което беше чудното е, че в тези моменти в историята, нещата са много красиви, нищо че по-своему са трагични. Нищо че живях сигурно 12 метра над земята, което определено не е естествената човешка ситуация, се будих от петли, и то не един и два, и можех да вдяна що е то “първи петли”. Сега живея на 20 мета над земята, но не височината, а липсата на петли ми е неестествена.

Та значи моите съпланетяни си бяха останали същите хора от сателитните спътници, само че напъхани в кибритените си кутийки. Сутрин рано си пускаха кокошките, вечер си събираха яйцата. Моят дядо беше, ентусиаст и ходеше на вилата да храни неговите си хайванчета. Всеки ден, по няколко километра, това може да побърка всеки рационално икономически мислещ човек с вградено понятие за ефективност, но това е само защото няма вградено понятие за ИДИОТИЗЪМ на системата и неговото отражение върху потърпевшия плебс. Истината е, че тези кросове на дядо, зиме и лете, му се отразиха невероятно във функционално отношение, той не е влизал в болница и живот и здраве догодина ще удари осемдесетака.

Първото пропукване в системата, на кокошарниците го направиха разбира се младите. Те въведоха модата на декоративните кокошки, онези от зоологическите градини. В тях нямаше нищо лошо, но когато малък петел се “качи” на голяма кокошка, яйцата и стават малки. Върху тези яйца и се разгоря поредния сблъсък между “Млади” и “Стари” в българската история, на този тесен планетарен терен. Тук е и моето първо участие на страната на “Младите”. Скромно, щото нямахме кокошарник, “със спестените парички” (щото нямахме и “Домко”) си купих една кокошица, моето най-емоционално капиталовложение в добитък.

Но ето как темата за кокошарниците и моите първи “политически” участия на страната на Младите ме отклониха от истинската тема за Срама и Гаражите.

Работата е там, че дядо имаше едно синьо ИЖ, славна съветска машина, дето седеше пред блока, обвита в един брезент. Не знам как стана, но дядо един ден досами блока, до кирпичената ограда на съседната кирпичена къща (просто е забележително как блоковете в планетите, подобни на моята родна, са опасани от стари кирпичини къщи) взе че направи цял ГАРАЖ от шперплат.
ГОЛЯМ СРАМ!
Не ме беше срам, че нямаме кола, обаче направо си потънах в земята от постъпката на дядо, да направи цял Гараж заради едно ИЖ-е.
Както с всеки Срам, и с този човек свиква, потиска го, и накрая си мисли, че го забравя…
Другото забележително беше, че в този ГАРАЖ не можеше да се влезе. Максимум до една крачка от врата, беше препълнен, незнам с какво, уж беше мазата да се освободи, но в нея също от предмети се не влизаше.

Оттогава имам проблеми с Материята и материалното.
Имам чувството, че единствения й смисъл е да заема Пространството.
Колкото и нищо да нямаш, направиш ли Гараж, или мазе, ще го напълниш.
Уви, винаги с Глупости, и с маловажни неща.
Трябва ли да страдаме от това?
Мисля че не.
Просто сме това, което сме.

Срамът е част от това да видиш какво имаш.

Та си викам, НЕ Е ЛОШО да има МЯСТО, дето да си вкарам “ИЖ-то”.
Нека да е малко.
Разбира се, че ме е СРАМ, че заради едно толкова малко нещо, което имам отварям цял ГАРАЖ..
Но си викам, като не е забранено, що пък не.

За да завърша този вече така дълъг ‘разказ’, ще завърша със един разказ за един документален филм.

През 1988 г. в 65 аудитория един ентусиаст започна да прожектира филми вземани от кино “Дружба”. Той беше полиглот, превеждаше по невероятен начин, пропускаше по няколко реплики, но при бой култовите реплики “ох”, “ах” и “ъх” се предаваха на неподправен български, което предаваше една невероятна атмосфера.
Та там веднъж се представи документалния филм на Евгени Михайлов “Душата”. Филмът се разказваше за един нашенец, който си беше за Гинес за времето прекарано по затворите, като се почне още от преди 9-ти.
Това за което, го разказвам е разказа на Евгени Михайлов как е правил филма. То е свързано с това което си е моя тема-САМОТАТА. Та този човек, който не просто е бил в затвора, а е прекарал голямата си част от живота зад решетките, има една особеност, която нищо, че е ‘особеност’си мисля, че е характерна за всички ни.

Дали си зад стени и решетки, или си затворен и необщителен, ‘СВЕТЪТ’ извън тебе пише върху ‘СЪЗНАНИЕТО’ ти, и когато ти се отдаде възможност да ‘гепиш’ ‘слушател’ ти не му ‘ГОВОРИШ’, а му ‘РАЗКАЗВАШ’, онова, което си написал на ‘ХАРМАНА’ на мисълта, докато си обикалял сам.

НЯМА РАЗГОВОР.

Това трябва да се разбере!
Хората имат нужда да се изкажат, да се разкажат, да се освободят.
Да изкажат, разкажат, освободят от глупостите, с които е зациклило съзнанието им.
Едно време, на другата планета на ХХХ разказвах за “маймунското хоро” на мисли хванали се за опашките в главата ми. Дали е дълго, или късо това е подробност, важното е, че винаги ‘първата’ се опитва да хване опашката на ‘последната’. Да зацикли.
Това също трябва да се разбере.
(По нататък сигурно ще разкажа за дахомейската змия-дъга Айдо-Хведо, за да обясня по-добре.)

Това за което го говоря това при ГАРАЖИТЕ, е просто от необходимостта да си ‘инвентаризираме’ нещата дето събират прах в тях.
Сигурно сте забелязвали, че като се съберат хора с ‘големци’ веднага идват едни дето почват да задават уж несъществени, но техни си въпроси, почват едни истории, дето ги започват най отдалеч, и всички почват да се възмущават, че се отнема от времето и никой така и не успява да си “разкаже”.

Какво да се прави?

Евгени Михайлов тогава разказваше, как пускал камерата, за да свети лампичката, натискал пауза за да не се хаби материал, и чакал чичото да си каже ‘казванката’, която си я бил измислил и я казвал дотогава хилядо пъти. Когато чичото се уморявал почвал да го пита, тогава се получавал разговор.

Та тези ГАРАЖИ съм ги замислил затова, всеки да си “разкаже казванака”, да не умаря другите при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ, където се говори само по същество.
Камерата ‘работи’, нищо, че е на пауза, илюзията е пълна.
На който не му е интересно да ходи при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ.

ТУК Е КЛУБЪТ НА АНОНИМНИЯ КИБИК, КОЙТО ИСКА ДА СИ РАЗКАЖЕ “КАЗВАНКАТА” със спокойствието, че не пречи и не досажда на никого.
И с илюзията, че не си говори сам, т.е. че не е напълно луд.

Мисля си, че има нужда от такъв “КЛУБ НА АНОНИМНИЯ КИБИК”
Мисля си, че без него до ОБЩЕСТВО ОТ ГРАЖДАНИ няма да се стигне.

НЕКА СЕ РАЗКАЖЕМ, без да пречим на сериозните участници.
Срамът да се сдобиеш с цял Гараж заради едно ИЖ-е, е нищо пред удоволствието да го напълниш с всевъзможно непотребни глупости.
ВАЖНОТО е, че той и нещата вътре поради своята малозначителност
не отнемат нищо от никого, а също и не пречат.

РАЗКАЗАНОСТТА Е УСЛОВИЕ НА ВСЕКИ ЕДИН ПОСЛЕДВАЩ ИСТИНСКИ РАЗГОВОР.

–––––––––––––––––––––––––––

Преди доста време на “старата виртуална планета” станах свидетел на един разговор за кафенето “Кристал”. Това че “Кристал” стана нещо като символ на българското дисидентсво, което си беше изтърсаче, и така не можа и впоследствие да настигне това, което се опитваше да наподоби, е една тема. За друго беше “подслушания” разговор. За хубавата боза, която някога са правили в “Кристал”.

Това си беше живо откритие за мен.

Първата година, когато дойдох в София, живях много близко до “Кристал”. Щото никой не познавах, четях като откачен Достоевски и към девет вечерта ме хващаха дяволите и отивах там, защото само там до толкова късно работеше нещо като сладкарница. Та за мен “Кристал” си беше живата, материализирана, можеща да се пипне цивилизация. Естествено, че това чувство можеше да се роди само в главата на един тотално, непоправимо и неспасяемо, конституиран ПЕЙЗАН. Но какво е, моля ви, това, да можеш в девет и половина вечерта, като те гепи самотата за вратовръзката и почне да те блъска в стените на квартирата, да можеш да отидеш някъде на място чисто, и уж за нищо и без повод да се отъркаш о хората. Те това е цивилизация! Разбира се и именно заради това, то не беше Ганкиното кафене. Как да кажа, беше пълно със стари екземпляри, готови да се “разкажат”, като само чакаха да ви срещнат погледите за да се отключат, но всичко това беше доволно възпитано, и с такова чувство за лично достойнство, което препарираше всеки ПЕЙЗАН като мен.
Ле-ле, какви екземпляри само бяха, главно дедовци, имаше една баба, която все си водеше дядото, който и беше брат, и почти безпомощен, а тя само говореше за проклетата му жена, дето го довела до това дереже, една луда и двама откачени, квартален педераст, неразбран поет и трима от прованса. Ох! Те там бях много добър слушател. Само си мислих за моите дядовци, дето не ходят по кафета и няма кой да ги слуша, но това биваше само за миг.

Истината е, че върхът на всичко в тази “бяла цивилизация”беше ПАРФЕТО, те такова чудо у наше село нямаше. То беше безспорната “черешка” върху тортата на цивилизацията.

Киркегор някъде беше писал за пишещите дневници, че пишейки в дневника, човек си мисли, че “излиза”, или че се освобождава от проблема си, а всъщност той все едно като “през прозорците” обратно влиза отново, и отново. Та и това за с “Кристал” си беше жива простотия, да отидеш някъде за да избягаш “от себе си”, като пиеш кафе посред нощите, за да си с хора, е доста тъпо, защото като резултат се явява безсъние, дето трябва да го търпиш и носиш цяла нощ сам в леглото, а всичко си си го причинил сам с кофеина.

Толкова за ПАРФЕТО, ех ако имаше БОЗА си мисля, че илюзията за ПЕЙЗАНА нямаше да е толкова пленителна.

Та като ПЕЙЗАН, като ми станеше мило за село, открих де ми става по-леко, когато съм на определени софийски „места“. Ходих край магазин “София”, по Мария-Луиза и Женския пазар, толкова “родна” цигания, почти като на село, днес вече всичко е доста различно, Магията я няма. Та тъй, като ми станеше мъчно, не придирях много на разликите, а се съсредоточавах върху близостта. Истината беше обаче, че тази столична “цигания” беше някак си много студена, стерилна, нашата селската, щото си е наша, си беше къде, къде по-топла, и уютна.

Всичко това ви го словослагам, защото искам да ви разкажа за Уробороса, ама го почвам по-отдалеч, и то не за да се разбере, щото който може да разбере, разбира и от половин дума, а ако който неможе и с томове не става, а просто така, дето се вика лаф да става.

Това което стряска пейзана у столицата е, че колите не се развалят.
Това, последното напълно сериозно. Аз не съм виждал тук, пред блоковете хора да клечат до, под, над колите с вид на Демиурзи, стягайки Света за последното изпитание. Е поне не в онези размери, които това става на нашата “планета”. Хеля пък неделите, тези дни, които уж и Бог почива, тези “демиурзи” намират за най-подходящи рано-рано да се упражняват върху амбриажа на “света си” с който са се сдобили, с настойчивост превъзхождаща сънливия мързел на всеки поспаланко. Гаражите са празни, всеки е курдисал “машината” си пред нея и “твори”. Това си е същото клечене, каквото и на бабите и дядовците от “Кристал”, с тази разлика, че не е посред нощите и е със самосътворената си илюзията за важността на “работата”. Повечето време между другото, моите “селски демиурзите” си лафеха със случайни комшии, тръгнали безпътни за някъде. Гаражите бяха напълно отворени, всеки вижда какво има вътре. Само дядовия беше така направен, защото беше за мотор, че беше само с една обикновена врата, колкото да излезе мотора, и всичко вътре беше доста неразличимо в сумрака. От друга страна “Гаражите” малко приличат, на едни пещери, но по-скоро на тези на Бейкън, от които човек е обречен да вижда само това, което се показва от нейното гърло, отколкото на Платоновите пещери със сенките.

Това не означава, че пещарата на Платон няма аналог на нашата планета. Напротив има и той е особено жив и бих казал паказателен. Това е МАЗАТА. За да стане ясно трябва да се поясни, че МАЗАТА не е това помещение, което сега в новите квартали се разбира два на един на два метра, място за щайга и колело. Не. МАЗАТА е нещо от близкото минало, което за да съществува има нужда от малко повече пространство за да се разгърне, и да се превърне във феномена за който говоря.

МАЗАТА е мъжката “светая светих” на българина. Поне у наше село.
Флобер в едно писмо до известна мома, и обяснява, че един мъж никога не се отдава сто процента, винаги някъде в съзнанието си остава една “стаичка”, в която никой не допуска. Тази “стаичка” е безспорен факт. Той дори не се крие, а от съзнанието, непрекъснато “се строи” и обективизира в реалното. При „по-примитивните“ общества, това са мъжките домове, както в Полинезия и Меланезия, така и при индианските общества. Има племена в Меланезия, дето мъжете си живеят в мъжкия дом и само като решат да “уважат” жена си решават да си отидат за няколко часа “у дома”. За самурая в Япония е необходимост да си построи според средствата малка чайна в двора, за да може да изключи света, и остане насаме със себе си. Българинът социализмът го “сдоби” с МАЗЕ.

Та МАЗЕТО е оная Платонова пещера на сенките, с прозорчето от което чуваш някакви изкривени звуци от света отвън и с крушката 40W, която създава неповторимата атмосфера на сумрака, който те кара да не ти пука за Истината, и да вярваш в реалността на сенките.

МАЗЕТО всъщност е един неповторим портрет на стопанина. На мърляча-мърляво, на педанта-подредено, на готиния-готино. Докато “ГАРАЖА” и неговото “съдържание”, зависят до голяма степен на това, което можеш да си позволиш, което не винаги е свързано със способностите, а с други неща от Света отвън, което и поражда спорове относно “справедливостта” на това да можеш да сложиш точно такава “машина” в “ГАРАЖА” си, при МАЗАТА такива дискусии няма, защото всичко е много по-невидимо. При МАЗАТА нещата не са чак толкова определени. Е истина е, че някои са с нафтови печки, и в мазетата им смърди на нафта, а на други, дето се отопляват с дърва, ухае, но все пак това са подробности, макар че може би и съществени.

Това с което се свързва най вече МАЗАТА, това което придава голяма част от Магията й, е ВИНОТО.
Най-големите му почитатели използваха горивата, които седяха скътани в нея, само като повод да се “докоснат” до него, далеч от досадния поглед на жените си “горе”, там “долу”, в само тяхната си стаичка. И тогава “през сезона”, късната есен, “долу” се превръщаше като “станцията на Соларис”, всеки дълбоко скрит, в каютата си, дегостираше “своята си тайна”. По едно време, по-напредналите започваха да открехват “порти”, за да настане едно споделяне на “тайни”, една дегостация, която приключваше с пристигането на някоя премръзнала булка, отчаяно чакала огнивото горе от вече прилично развеселения си вече другар в живота.
Ех, какви времена!

“МАЗАТА” се показваше, като се отваряше за всички два пъти в годината.

Първият път беше на ЕСЕН, когато приемаше всички при себе си.
Тъй като гроздобера на ЛОЗЕТО можеше да бъде брано само събота и неделя, то се случваше да е възможно само два-три седмици. Когото се домъкваха щайгите, всички се наблъскваха вътре,и започваше една щуротия, която е подобна на гледане на телевизия у съседа на семейство Мейзга, само че това във всяка маза едновременно. Не мож разбра как сърцето на МАЗАТА може да събере толкоз души, кой подава щайги, кой грозде, кой върти пресата, една невероятна лапавица, целия лепнеш, някой ти вика нещо, друг ти бърка в носа, щото в блъсканицата неможе да умери своя.
Живот! Радост! …. Джибри!

Следваше периода на дегустациите…той е тъмен и потаен, много, много … мъжки.

Вторият път когато МАЗАТА се показваше, беше Трифон Зарезан. Тогава тя манифестираше извън Града. Всеки си имаше някаква хралупа на ЛОЗЕТО, и беше длъжен да се изтипоса с домочадието и да се напие както се полага, не скрит в МАЗАТА, а пред всички. Най-веселото и част от Празника беше, че е февруари и ако не е побеляло от сняг, си беше кал до шия. След като нафрашканите автобуси изплюеха Града по Лозята, се получаваха най-невероятните и живописни “индиански” нишки от ентусиазираните “затворници от МАЗАТА” и техните половинки подтичвайки отзад с бохчите с мезето…
Ех!
То не беше песен, не беше лаф, пусто рано се стъмва домочадието трябваше да се връщат обратно в зиналата паст на Града. И те тогава беше търкала. Незнам дали сте гледали Уудсток и прословутата кална пързалка в дъжда. Много ме е яд, щото си е наше творение много преди хипарията да си я “присвои”. Значи като почне онова ми ти ЛОЗЕ да се излива по нанадолнището под формата на “трифонзарезанска орда”. Ле-ле, Майко мила.
Резултата се виждаше в автобуса, лелки, булки, стринки с умилителен тъповат вид, вече прималяли и с празен поглед, с празни тави под мищниците, и държащи за ръката по някое малко лигаво врещяло, дето не може да разбере смисъла на събитието, и цяла орда нашенци, досущ ката морски пехотинци, от главата до петите неподправено маскирани с кал, която не позволява да се различи от чия армия, само по изцъкления поглед и уста, зинала като на “куче касичка”, за която си готов да се обзаложиш, че не може да се затвори, издайнически подсказваха отговора.
Наши са и се връщат от операция.
И всичко свършваше, сезона на МАЗАТА биваше закрит, ВИНОТО отдавна вече беше изпито, жената за дълго сърдита, понеделника те захапва за ръкава и те повлича да те смели с всичките ти СПОМЕНИ, с които на спокойствие можеш да останеш само там, в мрачната, прохладната одая с малкото прозорче, и лампа 40 W – неговата КРЕПОСТ.

А сега за Уробороса.
Има много литература за него, който иска ще намери.
Уробороса е змията захапала опашката си, символа на Вечността, там където начало и край съвпадат. Тази вечност е по-скоро вечната цикличност, която си мисля, че е доста далеч от това, което много Знаещи казват, че е.
Но други знаещите и учените хора казват, че е така.
Като пейзан надали ми отива да се правя на съдник., кой е прав.

Уроборос може да бъде намерен във всяка митология на всеки континент.
От Египет и Шумер, през Индия и Китай, до американските индианци и Африка.
Универсалността на символа е впечатляваща.
Това за което се хвана да го разказвам, е заради Айдо-Хведо.
Истината е, че макар с характеристиките на уроборос, ако изобщо го споменават то е само като снимка.
За мен е забележително, че в изключителната “Произход и развитие на съзнанието” на Ерик Нойман започва именно с Уробороса, като символ на първия стадий на психичното развитие, в 16 томната религиозна енциклопедия под ред. на М Елиаде също “при змиите” има специална статия за него. Но още повече ме впечатлява това, че и при двамата, макар и при съвсем различни контексти не се споменава за Айдо-Хведо.

Приемам, че нищо не разбирам и затова ще си казвам казванката, като пейзан, с уточнението, че тези дето Знаят мислят различно.

Та, за мен змия, която е захапала опашката си не може да бъде символ на Вечността, което е голям майтап, защото тя е, и е невероятно как един пейзан може да разсъждава върху такива прости факти. Има символ и той си значи това, което всички разбират като го видят.
Е, казва се, че Уробороса символизира Вечността, защото е КРЪГ, показва съвпадението на началото и края, а това цикличността на Вечността.
За мен като невежа ми е непонятно, как Вечността може да има цикли, щото това е “различимост”, което си е противоречие, но може и да греша. Но не виждам как при змията захапала опашката, се вижда началото, края, намаляването го наблюдаваме. Та, нещо не ми се връзва с Вечността.
Разбира се, като символ, ако го сведем до конвенция, можем под него да разбираме каквото си искаме, но много ни убеждават, че зад него наистина стои нещо далеч по-голямо.
За мен като символ на “оциклилата се ” “Вечност” далеч по добре “изобразява” и отговаря като символ – Феникса, освен другото и той и “подобни” нему са доволно разпространени.

Но мисълта ми е за Айдо-Хведо, защо съм се хванал за него, толкоз тъпо и упорито.
Ами защото ми харесва.
И защото в него наистина виждам един архетип на психическото, на “АЗ-овото”, който страшно ме “работи”.

Това е един от малкото Уробороси, така РАЗКАЗАНИ, а не застинали в Снимка, толкова удобна за колекции и “хербарии”.

Та, Айдо-Хведо, на мястото от където “идва” като мит е Демиург, създател на Света. Това че по-късно, поради покоряването на града от където идва култа му е покорен от други, и като следствие е подчинен на Маву, е “политическа“ намеса в мита и можем да го прескочим. Значи след като е създал Света, е предпочел да слезе на хладно в Океана, защото не обичал горещите “горе”. Това което издава “психологическата му природа” и това с което е интересен, е че се храни. Под водата, в Океана живеят червени маймуни, чието занимание е да добиват желязо за да го хранят, съществува и друг вариянт на мита, в който Света е върху железни стълбове, които Айдо-Хведо яде. Както и да е, едва когато червените маймуни не могат да добият желязо, или вече е изял всичките желязни “подпорни” стълбове той от глад си захапва опашката, за да се храни. Забележете, че неговото занимание долу е да поддържа Света, неговото “самоизяждане”е процес, това не е застиналостта на снимката от картите, които ни ресуват по учебниците. Когато той „завърши“ със себе си, Света вече без подпора бавно се свлича в морето, където изчезва.
Може това да начало на нов цикъл, но нищо не се казва в МИТА, откъде ще дойде пак.

Т.е.в захапалата опашката си змия не виждам с разказ как може да бъде обоснована като “символ на Вечността”, това което виждам като ставане, в една змия захапала опашката си, може да е СИМВОЛ, САМО НА НАЧАЛОТО НА КРАЯ.

Цялата наша Наука като постановка е един Уроборос, но това не е Вечността. Всяка една Теория има съдбата на един Айдо-Хведо, създаваща Свят, поглъщайки и обработвайки фактите от този свят, до момента в който “червените маймуни” не могат да намерят нещо ново и започва да се пита за собствените си основания, и така самоизяждаща се потъне в небитието.
Това последното е просто така, нещо като апотеоз на Гьодел, чичото лапнал последната хапка от името на “теорията”.

Разбира се, че този архетип разкрит от мита е психологически, и проекциите му са толкова дълбоки, че най-малко на един пейзан отива да ги “рути”.

Само като „бонус“ за глупостта да дочетете до тук един “виртуално-планетарна” и една “политическа” проекция.

На старата “виртуална планета” беше много лесно да се храниш с желязо, “червените маймуни” го носиха в такова изобилие, че чак преяждах и отказвах да го приемам. Разбира се това да седиш там и “да поддържаш Света” да не потъне е хем отговорно, хем и не особено трудно, защото “маймуните” ти дават достатъчно материал за подпори.
Виж да се затвориш в ГАРАЖА и да си търсиш опашката е далеч по-безсмислено, а и по-опасно за твоя свят, но ако имаш добри запаси в МАЗАТА, може и да изкараш и по-дълго, макар че май няма никакво значение.

“Политически” нещата са далеч по-ясни, пък и актуални.
Едни отдавна са си решили да потопят този свят на неудобно за тях статукво, и да си направят свой. Парадоксалността е, че червените маймуни седят и правят такова свръхпроизводство на желязо, че пушек във водата се вдига, обаче тези новите, дето уж са от най-“старите” и “истинските” са хванали опашката и зорлем я ръгат в устата на змията, а уж все с доброто желание за Доброто на този Свят, но най-накрая ще си признаят, че мерака им е друг, и че този змей им пречи, и още самото начало искат да му вземат мястото, те да поддържат Земята.
Тъпото е, че още с нищо не са показали, че могат да се справят с горното, от напъните им „Айдо-Хведо“ да си лапне опашката, само червените маймуни печелят.
Докато се изяде това натрупалото се желязо, бая време ще мине.
Демек История де е, все е напреде!

И като за последно:

ФОРУМЕЦО, ТИ КОГА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ СИ ПРОВЕТРИ МАЗАТА!

 

84. Reflections of My Life

 

щото съм стар, трудно се променям и отказвам да свиквам с различното…

така съм свикнал с формата на форума на изгората, че тук ми е странно и неуютно…

просто нищо не ми харесва – ни шрифтове , ни форма, ни подредба…

та, то си таквоз, пък аз не му свиквам…

/ сигурно може да се регулира нещо, но мразя да опитвам и да уча – дядо дет викаше –„ново не запомня, старо не забравя”/

тъй че… видно е, че тук го заебах…

 

не че не отделям „мисли”,  мислите са като сополите, изстинат ти краката, застанеш на течение, намокри те дъжд и се разсополивиш; излезеш за малко в живота, влезеш в нета, пуснеш телевизия, радио и почваш да отделяш „мисли”…

сека нема нужда да…

мога и сам да си подсмърчам…

 

инак някакви казванки си стоят, но не мога да си представя някой, за който да ми прималее ако не му ги споделя… та тъй си казах, като шоп, можем да пишем, можем и да не пишем, и една година си мълчах, мога и още пет…

не че е безсмислено, но не е и кой знае колко смислено…

 

на монитор повече от 3 абзаца не мога да прочета, а 30 абзаца са малко за „казванка”, кой ще я чете – а и да прочете кой какво ще разбере…

 

та прах и паяжини…

нещата такива каквито са…

 

много народ си отиде, всеки си го преживява сам, ако може…

имаше един дядо – Dean Ford – пускал съм го в старата изгора – отиде си по нова година…

повод да се сетиш…

82. Дом „Торо“ 2.2.

туй е от 2005, собствено трябваше да се 4., 5. и 6., но тъй е не започнах 5…

 

И следващите три “парчета” могат да се пропуснат, защото са за… казармата.

4.

Без съмнение съм музикален инвалид и недоразумение. Но какво да се прави, на едни е дадено, на други не, и това трябва да се приеме.

 

Както с всяка недостатъчност се опитвам да компенсирам с мерак в употребата, само за да лъсне още по-ясно липсата. От раз мога да запея рефрените само на три парчета, всички останали трябва да съм ги чул преди малко, инак ми бегат. Двете дето винаги ги помня са Satisfaction и Lady Jane, и то е следствие единствено на гениалната им простота и якото им слушане на младини. За третата искам да разкажа, но за да не стане в един абзац изцвъкано, ще простра чаршафа, както си му и прилича…

Място бол, моето време също, а за вашето, честно, не ми пука…

 

В началото на една книжка Тимъти Лиъри ронейки горчиви сълзи за нерадата съдба на наркокултурата, заклеймява отказа на военните да използват психотропни вещества в обучението си. Според него всичко щяло да бъде различно, ако те бяха приели да “работят” в тези новооткрити през 60-те хоризонти и възможности.. Целта на военните и на наркотиците като средство се допълват – постигане на ново състояние на съзнанието.

Трябва да се забележи, че при военните клетвата представлява посвещенски ритуал, с който завършва един етап от посвещенска предподготовка, свързана с полиране на съзнанието чрез тормоз и умора, с цел изтриване на предходни навици и стереотипи на поведения и налагането на нови такива. Психотропните вещества могат да полират съзнанието и отварят в него други “двери” далеч по-добре от насилието, но тогава… голямата част от старшините, които изпълняват ролите на посвещенски жрици, щеше да стане излишна, и да настъпи кофти безработица сред тези добри, но не особено интелигентни момчета.

(както се знае за да си добър, не трябва да си интелигентен. И тук пак се връзвам на музикалната си задръстеност, щото съм успял да запомня само един стих от една вълнуваща войнишка песен

“… а добрият старшина…”

не помня какво беше направил. Почти металически Unforgivable )

Както и да е, слава Богу в родната казарма тезите на Тимъти Лиъри не вървяха и наркотиците ги избегнахме, за сметка на фатмаци и други жрици на Войната, срещите с които, за разлика от днес, бяха неизбежни като смяната на сезоните. ( Е времената бяха такива, че смяната на сезоните явно не засягаше синовете на някой особено отговорни другари, които тези дни вече се канят да стават министър-председатели) Времената бяха такива, а и аз бях връзкар, та ме пратиха да ставам фазан, това е тотем на млади войни преминали  едногодишен посвещенско-обучителен ритуал на специално място в областта известна като Дъ Гея.

Щото бях особено хвъркат в главата, до висоти, които с думи не могат да бъдат пресъздадени, 40 дневната предподготовка успешно приземи и полира съзнанието ми до степен, че вербалния ми актив беше сведен до този на 5-годишно обучено шимпанзе и определено бях преминал и обитавах полетата на Ново непознато ми преди Ниво на Не-Съзнаваното. Накрая като отмина определено за посвещение време и моята рода дойде да ме види как се целува знаме, с някакви последни недоизтрити остатъци от предишно съзнание поисках да донесат касетофон със себе си. Единственото което ясно помня от клетвата, не е знаме, кюфтета, роднини и печени пилета (така се бяха подредили), а някаква стая в някакъв апартамент и звучащите JANIS и парижкия концерт на STONES. Някакви хора ми чукаха на вратата и ме викаха да се видим…

 

Не роднините, а само Музиката можеше да ми възвърне усещането за себе си…

 

Може дълго да говоря за преживявания, които препращат насам-натам и отварят врати, през които никога инак не бих погледнал, но не това е целта. Не е възможно да се изброят. То е като да определяш материята, като изброяваш материалните обекти около себе си. Глупостите, които съм се хванал да споделям са да разкрия нещо за Преживяването като такова, но не под формата на определение, или разказването на някакви важни случки, а просто като разлистване на хербарий за сенки. Сенки на някак скрити, но живи по необясним начин в мен неща…. и който може да види, това…. което е оттатък сенките….

 

Тук искам да разкажа за една сянка в Мъглата около Преживяването на една Песен.

 

Та

по едно време на един в казармата му донесоха едно малко радио. После още някой се сдоби, трети… накрая настана радио-пандемия, около която избоя цяла конспиративна култура на криенето на апаратчета. Сега си мисля, че сигурно, ако беше забранено пушенето, мнозинството щеше да си чеши конспиративната краста в играта на стражари и апаши само с криенето на цигарите, както беше в училище, а нямаше да има и тоя зор да се притесняват и за радиата.

Както и да е. И аз се сдобих по едно време, със един SIEMENS. Малък, сребърен, в торбичка от пукащи балончета… любим. Слушах всичко когато можех… разбира се главно глупости… препускането между двете български станции и румънската дабала-джабала ми напомняше за една малка плоча на 45 оборота с “ефирните” приключения на един приятел на Мирча Кришан.

Всяка събота от 10 и половина сутринта имаше нещо като гласове и мелодии, които помним, или да се върнем години назад. Пускаха по две стари парчета и щото нямаше занятия винаги гледах да се скатая по туй време да си ги чуя… беше ми нещо като откраднат “мой си момент”.

Една събота обаче се отработваше някакъв празник, и си имаше редовни седмични занятия. В някакъв кабинет един подполковник си приказваше глупостите, как да лети снаряд, или като гръмне накъде да полегнеш, та по удобно и безболезнено да ти хвръкне тиквата. Точно в 10.30 залягам под чина, и щото няма слушалки тихо на ухо пускам да чуя какво ще пропусна. И една леля обявява ROLLING STONES…. сърцетуп… сърцестоп… почна една слушана безброй пъти песен, вече не помня коя. Изправям се на чина, ама все надолу ме дърпа. Айде още само два акорда, правя се, че си връзвам обувката… айде уж че нещо падна и го търся – още малко… Почва втората – не съм я чувал. Някакъв страхотен рътъм… BLUES… потъвам под чина окончателно… вътре съм, изобщо не ми пука за “отвън”… до мене един приятел ме дърпа за рамото да се изправя:

– Гледате бе! Ставай бе!

Нямат шанс.

Ритъмът е веднъж… безкраааааайно дъъъъълго… Завинаги…

– Намали го бе, чува се- оня вече почти ме млати.

Нямат шанс.

Чичкото с пагоните отпред също явно нещо усети…

– Школник …., нещо да не ви е лошо?

Изплувам за секунда само за да смотолевя, че ще се оправя, и потънах обратно надолу… беше наистина безкрайна ПЕСЕН.

Не знам дали щото беше готин, или наглостта ми го е препарирала, но не настоя да продължим разговора.

 

А инак свит под чина отдолу всяка секунда беше откраднато неизживяно досега красиво Блаженство в ритъма…

 

Свърши! Ама само как безкрайно свърши…

 

И да имаше трета песен, нямаше да я уважа. Исках колкото се може по-дълго да задържа в главата си това “MELODY! MELODY!”

До мене friend-а ме гледа все едно ме вижда за първи път ….

 

 

Това беше преди точно 20 години.

Тогава чух MELODY за пръв път и от раз ми стана любимата Песен. Поменех от нея само едно “MELODY! MELODY!”, но то беше свързано с такова невероятно ПРЕЖИВЯВАНЕ, че ми беше напълно достатъчно.

 

Като излезнах от казармата започнах да Я търся. Дори не знаех как се казва. Кой да ти предполага, че ще си е просто MELODY. STONES по албуми се намираше толкова трудно, че трябваше да дойде Десети, пиратите да открият техния си Клондайк, и да почнат да се чудят какво още не са издали. Когато видях BLACK & BLUE на касетка си я купих, но …. вече бях гледал “Професия репортер” на АНТОНИОНИ, и вътрешно осъзнавах, че “MELODY! MELODY!”  в главата ми звучи толкова прекрасно, че не мога и не искам  да счупя чувството в реалността.

 

Просто никога не си я пуснах

 

УДЪРЖАХ много време… преди 3 години, най-накрая ми подариха компютър и си взех две МР3 с целия STONES. … Един ден ме споходи настроение, в което тъпото любопитсво победи… и си Я пуснах…

беше толкова различно…

готино, но различно…

 

П.П. Падна ми се два пъти да ходя караул до някакво ДъГейско село да пазим бомбите да не се разбягат. Там имаше един пост, на който като се качиш на вишката в далечината се виждаше линията София-Варна…

вечер стоиш и зяпаш влаци…

един насам, друг насам…

Въображението си завистливо рисува пътуващите…

свободни хора тръгнали по свои си дела…

бързат… отиват някъде…

ти бичиш, стоиш закотвен… и времето се влачи…

 

Колко ли желания се раждат в платната на някоя заседнала лодка…

И колко ли обещания си дават веслата, какво ще направят, ако само успеят да се отлепят дъното от дъното…

 

 

всичко е Илюзия…

и свободата на движищите се…

и вярата в обещанията, които сам си даваш…

 

просто никога е нямало къде да отидеш…

всичко е само една милостивата игра на Въображението, рисуващо в Огледалото нещастно заседнал насред морето жаден за подвизи и приключения Пътешественик; за да скрие в него Отражението на един уморен и объркан  човек, чиято лодка със съдрано платно и счупени гребла е жалка играчка в ръцете на стихиите, безразлично запращащи я насам-натам.

 

/ следва започването на 5. което тъй и не започна… останаха само някакви цифри/

 

Разбарах, че не мога да го разкажа на един път… не става.

 

(направо си разбрах, че изобщо не може да се разкаже, но това като на Глупак изобщо не ми пречи да си пиша. Щото за всяко нещо може да се пише. Ако евентуално поради нек’ва си там причина не може да се пише, може да се пишат фермани – защо не може да се пише за него…)

 

Не че опитах, просто това, дето ми е казванката, си седи в главата ми и обраства още и още. Тъй че разбрах, няма как да го напиша за една вечер, а не мога да го оставя и да продължа на другия ден оттам, докъдето съм стигнал, щото ако не го пусна, и не се отърва от него веднага ми идва винаги да го почвам отначало…

 

Така се оказа, че трябва да го разкажа на части, а това променя “конструкцията”, която се основаваше на простота и краткост. Когато нямаш способности да удържаш тази простота, трябва да се примириш с неспособността си и просто да се откажеш…

и се отказах, като го оставих   да си стои незавършено…

 

Глупакът обаче затова е Глупак, щото малко да го побутнеш и си мисли, че дори и малко по-сложничко, на части и по парчета, онова Цяло, което е било като чувство и замисъл в началото, може да бъде пренесено и представено по някакъв смислен и разбираем за околните начин. Може, може и да стане по-“смислено” и “разбираемо”, но вече не е Цяло и не е същото…

 

Значи…

няма как да ви разкажа песен, като няма как да я чуете, или да обясня вкуса на вино, което не се вкусили…

а може би сте… от’де да знам…

ако сте, какъв е смисъла от разказването, вие и така ще ЗНАЕТЕ за какво става дума…

 

За да споделя ПРЕЖИВЯВАНЕ, единственото, което мога да направя, е да го разказвам…

Инак… ТО и тъй си съществува, то си е ТАМ и Е. Разбира се, мога много да се напиням да мисля КАК е Възможно, КАКВИ са неговите условия, но с това няма да получа ново, щото истината е, че ТО просто се СЛУЧВА и СТАВА, и ти или си способен и отворен за Него, или вече неспособен само изучаваш и правиш дисекции на мъртви спомени…

 

Та

 

за разказа на едно ПРЕЖИВЯВАНЕ единственото средство е езика. Но за да си способен да прехвърлиш нещо ЖИВО през неизвървимата пустинята между нас, трябва да си особено вещ в думите, да си Поет… а аз не съм…

Остават ми постните сравнения и аналогии, които като обърканото ми съзнание са едновременно и сложни, и плитки… Затова и загубата на ПРОСТОТА е загуба на Всичко, на последнта възможност НЕЩО да премине между нас…

 

Тъй че остава само да пиша Защо е невъзможно да го напиша туй, за което трябваше да пиша…

 

( Разбира се, то е, защото съм Глупав. Но това не е достатъчно обяснение. Всеки е глупав, но някой си мълчат и се сдобиват с шанса да не ги забележиш като такива, а други подобно на онзи възнисък герой на Уди Алън, си нахлузват обувки с високи токове за да изглеждат по-високи, а те ги правят да изглеждат няколко сантиметра по-ниски. Та и аз най-много да изглеждам малко по-глупав, но от толкоз Глупав, малко в повече глупав надали ще се усети…)

Тъй…

значи стигнахме до там, че преди да говорим за ПРЕЖИВЯВАНЕТО, трябва да изясним, че това говорене е ограничено от способността ни за разказване.

Тъй като тя при мен е особено ограничена, и Резултата е налице.

Всеки разказ е разказване, някой-нещо-на-някой… когато “нещото” е неуловимо, например като едно Преживяване, ни остава и можем да си служим само със сравнения и аналогии…

Като на глупак и аналогиите и сравненията ми са подвижни като пясъци в пустинята. Менят се според моментни настроения, слабости и състояния, не мога да ги държа отговорни за неразбирането което творя, те разкриват само неспособноста ми ясно, просто и кратко да разкажа това, което искам да споделя…

 

Преди много години сигурно щях да започна да обяснявам невъзможността на разказа с неспособността да се извърви заедно един Път назад….

с “незавършените” късни скулптури на Микеланджело… онази крачка преди съвършенството, която ти макар и отстрани и съзерцаващ сам правиш за да довършиш порива на Чувството и Въображението за съвършеното Цялото… именно в това е гениалното… Съвършенството отдавна другаде Микеланджело го достигнал и демонстрирал, може отново, и отново да го пресъздава, а зяпача отново, и отново да го възприема наготово… като Дадено… Но Геният открива нещо много отвъд и оттатък наличното съвършенство, той съзерцава чистата Потенция в Наличното и като Творец иска да я сподели…

Как?

Като спре няколко крачки преди съвършенството.

Защо?

За да “събуди” Зрителя и да го накара да почувства творящия Порив и да поиска да довърши като направи Крачката в съзнанието си…

Каква е Целта?

РАЗБИРАНЕТО! Извървял веднъж пътя до съвършенството… крачка по крачка назад… назад… заедно… до там, където  Творецът да посочи незаченатия мраморен блок и да каже “КАКВО ПРЕКРАСНО ТЯЛО”, а Зрителя превърнал се по този Път в Сътворец да шепне “Да, да, виждам го! Наистина, какво прекрасно тяло се крие ТАМ.”

 

Разбира се, това би било преди много години, при пулсираща инфантилия, която удържа Съвършенството макар и недостигнато като актуално възможно… днес дори патоса му ми е толкова чужд, колкото Потенцията ми пуста, а Съвършенството е толкова далеч, колкото съществуващато е налично.

 

След това,

 

по-скоро бих намерил някоя аналогия сред книжките, но има неща, които за да се разкажат се налага дори на хората на словото да ги рисуват…

Не е необходимо да си велик Творец за да създадеш съвършената по размери овца… достатъчно е Този, за когото е предназначена, да умее да я Види.  http://malkiqtprinc.atspace.com/2.htm

Уви, всеки си гледа рисунките, и покрай това забравя да се опитва да развива способността си да разбира чуждите. И нямо кой да ми разгадае картинки-тестове като този http://malkiqtprinc.atspace.com/1.htm

това трябва да се приеме, щото е повече от “естествено” да пораснеш, да спреш да рисуваш и да показваш картинките си на тези около теб, те също…

покрай това и тестовете ни стават “пораснали”, дълги, засукани, контролни въпроси, и общо взето нищо не казващи…

 

а преди години,

всичко щях да обяснявам с филми и сцени… Киното някак, като най-сложното и същевременно най-просто изкуство, има чудната способност да създава у кибика илюзията за най-ясни и недвусмислени, демек конвертируеми образи, чрез които можем да си предадем Нещо през пустинята, която ни дели…

Днес обаче вече всичките ми живи “връзки” са през Музиката…

 

Та

 

за да разкажеш не трябва непременно да си Поет, достатъчно е просто да МОЖЕШ да разказваш

например за мен Това е един от най-страхотните и вълнуващи разкази, които съм чувал

 

Гениално… Песен-Непесен… само разказ – чист FEELING.

 

TUPELO BLUES е от първата тава на JOHN LEE HOOKER – The Country Blues Of John Lee Hooker (1959) просто е забележително как самата Песен е жива и зрее. На клипа Тя сигурно е на 30 години, дори като текст се смалява, но разказа става още по-добър…

няма я пустинята – само един дядо с китара, потропващ с крачета по дъската – и вече всичко от ТАМ е ТУК – и самото ТО – вече е мое Преживяване…

 

а тук имаше една песен

http://www.youtube.com/watch?v=4_DYX3q8r4k

но някакви гадовете им пречеше хората да я слушат и я свалиха…..

/ днес 2018 я има тук  https://youtu.be/c-VMxSmylc0?t=420 /

Песента беше SEND IN THE CLOWNS в изпълнение на SARAH VAUGHAN взета от тук

http://www.amazon.com/Count-Basie-at-Carnegie-Hall/dp/B000094Q1L

 

сигурно така е по-добре, щото от една страна нали точно за това пиша, за неспособността да се обясни Чувство от нещо, което вече и го няма, а от друга как тази вече класическа песен, която съм слушал в 7-8 различни интерпретации, показват как една и съща песен, едно и също заложено чувство пораждат различни преживявания, в зависимост кой ще я представи. SARAH VAUGHAN е просто не класи, тя е друго Измерение… тя е самото ПРЕЖИВЯВАНЕ на песента, което … се превръща в твое Преживяване…

 

няма разказ…

няма пустиня…

нещо преминава…

чисто Чувство…

 

Някой са Изключителни и умеят да го Предадат… не просто да го изявят, да го излеят или да се освободят, а все едно, че няма Пустиня между него и теб, и че никога не е съществувало подобно нещо, да ти го проснат в краката, да ти го забият в главата, да ти го положат в Сърцето… и ти в такъв Момент почваш да вярваш, че наистина няма Пустиня, дори че никога не е съществувала и се опитваш на свой ред да го споделиш това откритие, да го разкажеш и … разбираш, че не можеш. Пустинята си е там…

 

Просто някой някак умеят да я преминават, а други не, и това трябва да се приеме…

След като е очевидно, че не мога да премина Пустинята ми остава да правя опити, но само като Игра… съгласете се, че не може да е сериозно някой насериозно да разказва глупости от казармата. Или може…

 

П.П.

След като криво-ляво направих опит да обясня нещо си, дето и на мен не ми е много ясно се надявам да се разбере защо това Място му е мястото в края на виртуалната Вселена, и защо търсенето и намирането му от повече от четирима-петима кибика не е успех, а погром…

За лингвиста комуникацията е факт, дори най-очевидният. Действително хората разговарят помежду си. Но за едно екзистенциално ориентирано изследване комуникацията е загадка и дори чудо. Защо? Защото съвместността като екзистенциално условие за възможността на диалогичната структура на дискурса е начин на излизане отвъд границата или преодоляване на фундаменталната самота на всяко човешко същество. Казвайки самота, нямам предвид факта, че ние често се чувсваме изолирани, макар и сред тълпа, или че живеем и умираме сами, а в един радикален смисъл, че изпитваното от отделния човек не може да бъде предадено на друг. Моят личен опит не може да стане непосредствено твой личен опит. Събитие, принадлежащо към един поток на съзнание, не може да бъде преведено в друг. И въпреки това от мен към теб преминава нещо. Нещо се предава от една жизнена сфера в друга. Това нещо не е опитът като изпитан, а неговият смисъл. И точно тук е чудото. Опитът като изпитан, изживян, остава личен, но неговото значение, смисълът му остава общностен. Затова комуникацията е преодоляване на радикалната изолираност на опита като изживян.

ПОЛ РИКЬОР. Теория на интерпретацията – нарастващият смисъл.

 

Този цитат ме е “правил” дълги години. Текстът беше в някакъв Бюлетин на СБП, който ми попадна отнякъде, в него има и “чудо” и оптимизъм, неща достатъчни за да те накара да клъвнеш “клъвнеш”…

 

Пускал съм го във всяко едно “Счупено огледало” още от “първата” Планета…

Днес вече ми е студен и чужд… той не е станал по-малко верен или значещ, просто всяко чудо и оптимизъм зависят едно от питането, с което тръгваш, второ от нещото, което търсиш…

 

Комуникацията подобно на всяко “средство” има две страни, както за предаване и придаване на смисъл, така и за пълното загубване на смисъла…

 

Какъв е смисъла на опита, който е споделен по-долу…

 

Доста съм вързан в ръцете. И винаги си е било така. Като малки покрай блоковете играхме на топчета, на дупка, триъгълник или просто кой ще чукне на другия топчето три пъти. Всеки имаше една торбичка отгоре с връв, като кесия на някой чорбаджи, дето си държеше стъкленото топчесто имане. Имаше най-различни “валути” – лимки, сирийки, биренки и разни други дето вече съм ги забравил. Пусто мойта торбичка не можах да напълня, ей тъй, и да се сдобия с някое и друго топче, с тези ръце все ги проигравах. Бях направо трагичен… истината е, че и не настоявах особено.

Веднъж с един малко по-голям от мен приятел-съсед, който на тези години ни се струва много по-голям, отиваме да си купя СТАРТ, да видим там едно-друго за ФУТБОЛА, кой ОТБОР са турнали отзаде и прочие. Разбира се, било е сряда… и както ма’аме  гащи между блоковете някакви хлапета играят на триъгълник, всеки залага по едно топче на един начертан триъгълник и хвърля от една черта, което топче изкара негово е. Баткото с мен минава покрай тях, навежда се, събира в ръка там де що топчета има по земята и си продължава. Лапетата врякват истерично и тръгват след нас…

– Айде бе, бате! Върнини ги беее! Айде моля те бе, бате, много ти се моля….

Вървим, една сюрия хлапетии около него, направо като Апостол сред ученици. Та тоя съсед, макар тогава и още невръстен, голем темерут излезна, върви си и изобщо не му пука… И аз до него подскачам:

– Айде върни им ги де! За к’во ти са… Не е честно… бла-бла-бла… тра-ла-ла…

По едно време той спря и каза:

– И АЗ КАТО БЯХ КАТО ТЯХ НА МЕН ТАКА МИ ВЗЕМАХА ТОПЧЕТАТА!

Зяпам… зяпам… и отидохме да си купя СТАРТ.”

 

Дори и да успеем да пренебрегнем нефелността на разказвача, като прескочим нелепостта на разказа се оказваме насред едно … Нищо. Безсмислено е, но е за предпочитане пред това, да си закачим цървула в плета на авторовата мисъл и като се изръсим  на земята да търсим някакъв особен смисъл в този преживян опит…

5.3.А.

“Ние живеем  заедно, взаимодействаме си, реагираме един на друг; но винаги и при всички обстоятелства сме сами. Мъчениците излизали на арената ръка за ръка; но умирали на кръста сами. Прегръщайки се, влюбените отчаяно се опитват да слеят екстаза си в едно единствено себенадрастване; напразно. По самата си природа всеки въплътен в човешко тяло дух е обречен да страда и да се радва в самота. Усещания, чувства, прозрения, фантазии – всички те са лични и като изключим символите и преразказа, несподелими. Можем да споделим информация за преживяванията си, но никога самите преживявания. От семейството до нацията всяка човешка група е общество от островни вселени.

Повечето островни вселени си приличат достатъчно, за да позволят инферентно разбиране или дори идентификация и “съпреживяване”. Така, спомняйки си за своите загуби и унижения, можем да съчувстваме на други, които са в същото положение и можем да се поставим на тяхно място ( разбира се, винаги в лeко Пикуиков смисъл). Но в някой случаи общуването между вселените е недостатъчно и дори несъществуващо. Съзнанието е място, а местата обитавани от лудите и изключително надарените, са толкова  различни от местата, където живеят обикновените мъже и жени, че няма почти никакви общи спомени, които да служат за основа на разбиране и съпреживяване. Думите се произнасят, но не успяват да кажат нищо. Нещата и събитията, за които те са знаци, принадлежат към взаимно изключващи се сфери на опит.

Способността да се видиш така, както другите те виждат, е нещо много важно. Не по-малко важна е дарбата да виждаш другите така, както се възприемат самите те. Но какво става, когато тези други принадлежат към друг биологичен вид и населяват съвсем различна вселена? Как например нормалните да разберат какво значи да бъдеш луд? Или как, без да се преродим като поети, медиуми или музикални гении, можем да посетим световете, които са били дом на Блейк, Сведенборг и Йохан Себастиан Бах? Как човек с крайна степен на ектоморфия и церебротония да се постави на мястото на някой, който страда от ендоморфия и вътрешни болести или, освен при специални условия, да сподели болката на онзи, който е на границата от ендоморфия и соматонията? За чистият бихейвиорист такива въпроси, предполагам, са безсмислени. Но за онези, които приемат теоритично онова, което практиката потвърждава – а именно, че опитът има както вътрешни, така и вътрешни аспекти, – поставените проблеми са истински проблеми, още по сериозни, защото са или напълно нерешими, или могат да се решат само при изключителни обстоятелства, които не са достъпни за всеки. Например почти е сигурно, че никога няма да разбера какво е да си сър Джон Фалстаф или Джо Луис. От друга страна, винаги ми е изглеждало възможно чрез хипноза, или автохипноза, чрез систематична медитация или подходящ наркотик да разбера отвътре онова, за което говорят халюцинаторите, медиумите и дори мистиците.”

ОЛДЪС ХЪКСЛИ

Дверите на Възприятието

ЛИК’1999

 

Горното е писано преди още “по-горното” на Пол РИКЬОР, и подобно на него е заредено с мерак, любопитство и някаква надежда… Събаря в началото всичко, за да извади после някак от ръкава един фокус, който да ни върне смисъла насред изначалната екзистенциална обреченост и потопеност в непреодолимата Самота. Уви, съмнява ме някой, който се занимава с “хипноза, или автохипноза”, систематично медитира или е намерил “подходящ” наркотик да ма’а крачоли и да си губи времето по виртуални места като това тук. Тъй че, като не сме “халюцинатори” и “медиуми”,  а “дори мистици” не сме, сме лишени от надеждата за успех в разбирането на нещо, което е отвъд тук наличното, колкото и любопитството да ни човърка да надскочим даденото…

 

Какво ни остава?

Притчи, алегории, метафори… и тъй като сме това, което сме, и те са постни и сиви, колкото е постно и сиво заобикалящото, прецедено през “цедката” сетивата ни.

 

5.3.Б.

 

що се отнася до притчите и други средства за прехвърляне на Пропастта и преминаването през Пустинята, която ни дели…

 

“Малка нощна бозица”

 

оня ден, след изборите, ударих своеобразно дъно… най-накрая прочетох “Алхимикът” на Куелю. С много малко изключения книгите с пряка реч са пълна загуба на време, “семки и бонбонки”, дето ти дрънкат в джоба, докато се радваш на новите си панталонки. ( най-тъп съм се чувствал като завършвах право, тогаз малкият ми брат без особено усилие ме запали по фентъзито…)

Трябва да си призная обаче, че като цяло Куелю много ме развесели…

Тук малко е навързано, тъй че малко по-отдалеч…

 

много си обичам Мирча ЕЛИАДЕ, в някакъв период силно ме е “правил”. В някаква област той е копал доста надълбоко, при това и впечатляващо нашироко. Малко са хората с такива способности, за това се изисква зверска отдаденост, която по правило е изключителна изключителност… единствените, с които мога да го сравня в други области са Макс Вебер, и може би Шумпетер.

Разбира се, дълбочината и широчината взаимно са в обратна корелация, за Елиаде – Китай, Египет и исляма присъстват само като фон, съществуват на картата, без да е задълбавал особено в тях, може би защото не е намирал там това, което е търсил, но и това е повече от естествено.

Това съм го пускал 2004 – http://www.izgora.com/showthread.php?t=26&page=1&highlight=%E5%EB%E8%E0%E4%E5

 

Можем обаче да си зададем следния въпрос: щом диалогът с извъневропейските духовности води само до преоткриването на някой забравени или пренебрегнати от нашата духовна традиция източници, защо трябва да ходим толкова далеч и да разпитваме индусите, африканците и океанийците? Както вече казахме, нашият собствен исторически момент ни задължава да разберем добре неевропейските култури и да установим диалог с техните автентични представители. Има и още нещо: съществува и този странен, но ободряващ факт, че промяната на духовната ни перспектива се изразява в дълбоко обновление на вътрешната ни същност. Ще приключим настоящото изложение с една хасидейска* история, която по великолепен начин илюстрира мистерията на срещата. Става дума за историята на равина Ейсик от Краков, изровена от индианиста Хайнрих Цимер в Khassidischen Bucher на Мартин Бубер. Та този благочестив, но крайно беден равин, Ейсик от Краков, сънувал веднъж, че непременно трябва да отиде в Прага, където под големия мост, водещ към кралския замък, щял да намери скрито съкровище. Той три пъти сънувал все същото нещо, накрая равинът се решил да тръгне на път. Когато пристигнал в Прага, той лесно открил моста, който обаче бил охраняван денонощно от кралската стража, и Ейсик не посмял да почне да рови. Но понеже постоянно се навъртал наоколо, привлякъл вниманието на капитана на стражите, който любезно го запитал дали е загубил нещо. Тогава равинът направо му разказал съня си, а офицерът избухнал в смях: “Клети човече, му рекъл той, нима си извървял целият този път и си протрил обущата само заради някакъв сън? Та кой разумен човек би повярвал дословно на онова, което сънува?” После му казал, че той също нееднократно чувал глас в съня си, който му нареждал: ”Върви в Краков и търси там голямо съкровище, скрито в дома на един равин на име Ейсик, син на Йекел. Съкровището е зазидано в един прашен ъгъл зад печката.” Офицерът обаче не вярвал изобщо на гласовете, които чувал в сънищата си, защото бил разумен човек. Равинът се поклонил дълбоко, поблагодарил му и побързал да се върне в Краков. Там той започнал да дълбае стената в ъгъла зад печката в дома си и открил съкровището, което сложило край на нищетата му.

“Значи, коментира историята Хайнрих Цимер, ето как истинското съкровище, това, което слага край на нищетата и на изпитанията ни, никога не е много далеч от нас и не бива да го търсим в някоя много далечна страна; то си лежи заровено там, в потайните кътчета на собствения ни дом, тоест на нашето същество. То е зад печката, то е онзи даряващ с живот и топлина център, който ръководи съществуването ни, сърцевината на сърцето ни, но само трябва да знаем къде и как да дълбаем в него. Съществува обаче и странният и неизменен факт, че единствено след благочестиво пътешествие в далечен район, в чужда страна, на нова земя можем да чуем вътрешния глас, който ръководи търсенето ни. А към този странен и неизменен факт се прибавя и друг, а именно, че този, който ни разкрива смисъла на тайнственото пътуване из нашите глъбини, трябва също да бъде чужденец, от друга вяра и от друга раса.”

Такъв е дълбокият смисъл на всяка истинска среща, а той би могъл да представлява изходна точка на нов хуманизъм в световен мащаб.

*мистична еврейска секта основана в Полша към 1740г.; иначе хасидейците са били членове на еврейска секта от времето на Макавей и синовете му, които са се отличавали със строго спазване на Моисеевите закони и с ревностно благочестие.

1953

в

МИРЧА ЕЛИАДЕ

Митове, сънища и тайнства

 

преди година и нещо прочетох “РУМИ и суфизмът” на Ева Маейерович. Там пък има публикувано едно “парче” от “Маснави” на РУМИ, което като го прочетох, се сетих за ЕЛИАДЕ, Бубер и хасидите и си паднах от смях…

Ей го

СКРИТОТО СЪКРОВИЩЕ

Жител на Багдад прахосал цялото си наследство и изпаднал в немотия. След като отправил горещи молитви към Бога, той сънувал глас, който му казвал, че в град Кайро има съкровище и къде е скрито. Пристигнал в Кайро без пари, човекът решил да проси, но се срамувал да го прави, преди да е паднала нощта. Както бродел из улиците, той бил задържан от патрул, който го взел за крадец и го смазал от бой, преди да може да обясни грешката. Най-сетне успял да разказал своя сън с такава искреност, че убедил полицейския началник. Този се провикнал: “Виждам, че не си крадец, а си добър човек; но как можа да си толкова глупав да направиш толкова дълго пътуване, осланяйки се на един сън? Аз много често сънувам съкровище, скрито в Багдад на тази и тази улица, в къщата на еди-кой си и не съм тръгнал на път заради него.” Къщата, която началникът споменал, била тази на пътника. Той, отправяйки благодарности към Бога заради това, че сполуката му е била неговата собствена грешка, се върнал в Багдад, където намерил съкровището, заровено в неговата къща.

 

(“Маснави”, VI, 4206)

в  Ева Мейерович – Руми и Суфизмът   /  ЦИИЦ, София 2004

 

Та затуй оная вечер Куелю с Алхимикът ме разсмя. Всеки може само да преразказва Света…

Въпросът е,  защо е необходимо, една еврейска секта от XVIII в. в Европа да преразказва притча на един ислямски мистик от XIII в. като своя, индолог да я “изравя”, а един бразилец от XX в. да става писател като пълни страници с романизирани стари притчи…

А отговорът е, че това е повече от естествено…

има Истини, които са Истини на самата ни Природа, и не зависят, нито от това, в кой век сме, нито на кой континент живеем, нито коя ни е вярата. Но пак според природата ни, трябва да си ги присвоим, да ги преразкажем като наши, което като Истини не може да ги направи по-неистинни, но пък така освещаваме илюзията, че нещо за да е истина, трябва да е станало наше. Цялата история на религията е една весела плетеница от заемки на Истини, притчи и истории…

 

Инак на пазара се продават две книги като “КНИГАТА на XX век”. Едната е ОДЕСЕЙ на ДЖОЙС, другата МАЙСТОРЪТ и МАРГАРИТА на БУЛГАКОВ. Това което ги обединява е, че са писани почти по едно време на века, и това, че откровено използват за “канава” истории от КНИГИ на предишни векове…

 

5.3.В.

 

Тъй се случи, че “Аз” още в гимназията “открих” последното и несъмнено обяснение за човешките дела – хората са движени от “нагон за щастие”. Беше повече от очевидно, звучеше направо съвършенно, изглеждаше ми мъдро, а и всичко се нареждаше идеално, като се и потвърждаваше от всяко последващо наблюдение. “Нагон” ми звучеше толкова първично, направо мръснишки, нещо срещу което, тогава потопен в пубертетски плам, не виждах как можеш да се бориш. А “Щастие” беше това, към което се стремиш, хората го разбират толкова различно, че обясняваше цялото разнообразие на наблюдаемото. Звучеше ми толкова добре, пък и без съмнение си беше изцяло мое откритие… което ме изпълваше с гордост и доказваше в пуберските ми очи несъмнената ми надареност и рано споходила ме мъдрост…

 

След казармата, почнах да почитам и малко философия. Още първата година, веднъж, съвсем случайно, наистина между другото, без някаква специална връзка  ми се случи да чета нещо и …хоп. Един Дойчо да вземе моля ви се, век преди Мен, да обяснява Човека с “нагона за щастие”. Почувствах се хем ограбен, хем… поласкан. Е, не беше КАНТ или ХЕГЕЛ, бедният Лудвиг Фойербах беше, оня последният, дето затворил вратата след края на немската класическа философия. Наистина в това имаше пръст Съдбата, беше пълна случайност дето го “срещнах”. Приех го като Откровение… Не съм сигурен дали в следващия момент, или в последващите два момента след като го осмислих се дарих с Момента на Великото Освобождение. Разбрах, че Тук нищо ново няма да мога да измисля, тъй да се каже всичко е измислено и съвсем спокойно без угризение на съвестта мога да си изживея живота без излишен напън. Стана ми ясно, че само откровени наглеци, или още недостатъчно чели им остава радостта от принос към съкровищницата на човешката Мъдрост. И това, което ми остава е да повтарям мъдростите на другите. Освободен от бремето да кова и дарявам “мъдрости”, почнах само да цитирам, едикой си мисли това, а онзи казва това. Това до един друг момент, в който на упражнение един там наличен не издържа и се изцепи

 

– АЙДЕ, СТИГА С ТОЗИ ДОСТОЕВСКИ БЕ! ПИСНА МИ!

 

Цялото ми “цитиране” се разбираше като “правене на умен”, а за мен то си беше собствения ми фалит като способен да измисли нещо…

Тъй вече нямах какво да говоря, и макар и по-средата на ученето… почнах работа…

Не продължи дълго… бързо преболедувах и тази Илюзия.

 

Остана живота да бъде доизживян като доживотен затворник на живота…

И годишните обиколки на живота се завъртяха…

Затворени вътре в тези обиколки дори не забелязваме изминатия път…

Прапрапрабаба ми била много вярваща жена. Веднага след Освобождението, вече на възраст, отишла на поклонение в Рилския манастир. От Котленския Балкан това било, една седмица натам, една седмица там к’вот са прави по манастирите, една седмица наобратно. Транспорта бил турски, биволска кола. Това винаги ме е разсмивало, щото ми звучи като като поклонение в Рим с Turkish Airlines, или до Мека със Swiss Airlines. Но превозвачът наистина няма никакво значение, важно е самото Пътуване, то си е Пътуване навътре, в себе си, а за туй се иска Време. С днешното Хвър-кац няма време да “пътуваш”, има една досада от “ох, дано не паднем” до “опа, кацнахме.” Нищо ново за научаване, освен моментното припомняне за нашата крехка “временност”. Когато много пътуваме обаче и с този момент на вълнение от отделянето от Майката Земя се свиква, и покрай навика се изгубва и повода отново да я забележиш. Без да съм ходил кой знае къде и да съм много сведущ, не знам днес място до което да се достига за повече от седмица. Пътуването си стана вече едно хвър-кац, и ако не е свързано с работа, се заключава само до единия мерак и средства да се види. Обекта на виждането поради  скоростта на предвижване във времето е толкова “близо”, че самото Пътуване почти губи значението си.  Инак смисъла на Виждането е и в подготовката, във вълнението, което изпитваш докато Пътуваш… Както е при децата, Коледата е Прекрасна, но без  настроението на постепенно й “приблжаване”, без очакването и подготовката, тя ще си остане само една обикновена вечер…

 

В самото возене с каруца няма нищо вълуващо. Истина е, че чувстваш Пътя много “по-близък”, което далеч не означава “по-приятен”. Всяка негова неравност я поемаш направо, няма амортесьори, а като “компенсация” и се пътува доста по-дълго и нищо от него не ти е спестено. Като ти си натътри “Дъ-то”, вземеш, та клекнеш в нея, но и тъй дълго се не издържа, пак седнеш, пък слезеш да повървиш “успоредно”, па като се умориш пак отново пробваш дали пък този път няма нещо да се променило в Пътуването. Все си е едно.

 

Та и моето разказване си е едно пътуване с каруца, само дето до никъде не стига… яко друса, щото Път няма и се пере направо през мерата, едно подскачане без цел. Щото докъде води? Ами, до Наникъде! Щото и да има … Нещо, то така до него се не стига. Очевидно е, че може да си обикалям в кръг до безкрай, стига да друса и да създава Илюзията за Пътуване… само скучаещ семкаджия и квартални хаймани могат да се качат, ей тъй да позяпат сеира.

 

Да се разказва за казармата е занятие неблагодарно. То е като да обясняваш как си ринал лайна в обор, нищо интересно, но за сметка на това пък продължително.

 

В “Света на каруцата” армията е бил единствения начин, ако не си търговец, да отидеш някъде, да видиш нещо друго. И цялото “интересно” е ставало там. Инак на село, едната грижа заменя друга, всеки ден захлупва другия, сезона- сезон, годината-година, до пълната им неразличимост и безсилие да се отделиш за миг от околното за да зърнеш нещо друго. И насред целия този кръговрат по някое време някак естествено без насилие, естествено, като от никъде осъзнаваш, че си остарял, че ти идва времето, или по-точно, че времето ти е изтекло. И к’во си спомняш…

 

 

 

 

 

81. Дом „Торо“ 2.1.

туй е от втората изгора и втория дом /2005-2006/, то е за „преживяването“ и … прочие

 

\1.\

Значи “Началото” най ми е лесно да го разкажа с няколко истории от моята рода, пък който каквото успее да разбере…

 

1.

 

Прадядото на прадядо ми бил роден и живял в едно село от Еленския Балкан наречащо се Костел.

Селото се намира накрая на един път-апендикс, което като го стигнеш, нататък няма къде да отидеш и не ти остава нищо друго освен да се върнеш.

Смешното е, че тая част от моята рода е тръгнала оттам, откъдето само можеш да се връщаш…

 

Преди време бях писал за случването, в Историята не остават случилите се неща, в нея се пише за тези които са направени. Поради това и в Българската история има периоди, за които се пишат дълги страници с лакардии и с нито едно събитие сред тях. И точно поради същата причина историята на тази част от родата започва от този дядо, щото той пръв се опитал да направи нещо… като Тръгне оттам, откъдето другите само могат да се връщат…

Времето било бая турско, което определя и мащаба и целта на потеглянето. Дядото хванал събрал пари и отишъл в Осман пазар (дн. гр. Омуртаг), който лежащ на пътя за Цариград за онова време бил наистина един приличен и не случаен град. Та там дядо ми с един съселянин се хванали та отворили дюкяни…

В родата се разказва, че всичко потръгнало, но дали е така няма как да се провери.

Това което се знае, че след няколко месеца, дядо ми продал дюкяня си на съселянина и цъфнал обратно в… Костел.

Разказва се, че първото нещо, което направил като влезнал в селото било да си навие потурите, да влезе в реката и да почне да хвърля вода нагоре като да вика:

 

Е ТЕ ТАЗИ БЛАГОДАТ Я НЯМА ТАМ!

 

Тази история я разказвам, щото разкрива едно истинско ПРЕЖИВЯВАНЕ.

То не е в самата случка, а във ВРЪЗКАТА на Човек и Реката….

За едно вече загубеното, като Преживяване Единство на Човек с конкретна природна среда…

Дядо ми сигурно не се е плискал всеки ден в реката, макар че ако се е къпал, там ще да е било, но без да отиде в Града долу в който няма и дире, без за момент да я загуби, той никога не би могъл да осъзнае и оцени конститутивната за него ВРЪЗКА, която има със заобикалящото, което е и РОДНО.

Да му се ОТКРИЕ… да я ВИДИ… и да се ВЪЗРАДВА на БЛАГОДАТТА.

 

 

Времето си тъче и иска своето, скоро негови деца и внуци пак тръгнали оттам, откъдето другите могат само да се връщат. Моите прадядовци отишли по Котленския Балкан и почнали да раждат децата си там, по Добруджа, и изобщо де ги свари вече Съдбата…

Разказа за костелската РЕКА и нейната БЛАГОДАТ обаче си живей и до днес.

 

 

Преди 5-6 години, заради баба отидохме в Костел.

Да го види и РЕКАТА да я види…

Смешно е как в тези “модерни” времена, баба която тогава беше на 75 никога не беше успяла да сколаса да отиде да ВИДИ, макар че беше пълна с истории “от тати”. Истина е, че ако толкова много не я теглеше, и аз надали щях да отида. Не знам какво е почувствала или си е мислила, само накрая беше много благодарна, че я заведохме.

 

Покрай нея и аз ВИДЯХ РЕКАТА.

Да го ПРЕЖИВЕЕШ е едно, с разказ мога само да го убия…

И все пак, едно широко каменно  корито, прозрачната Вода в която да виждаш ята рибки да се щурат и в далечината …. едни деца които скачат с викове отвисоко, като че ли върху самото каменно корито… явно там имаше някакъв вир, но илюзията беше пълна и изумителна….

 

( Точно като в Живота…

Деца скачащи в каменното корито  на Реката на Живота…

Забравящи Играта, отведнъж се превръщат в рибки, щуращи без цел,

докато най-накрая не клъвнат на някоя стръв на Рибаря,

който да ги извади Навън от това водно Приключение…

И през цялото това пътуване потопени в средата остават недокоснати

дори от Интуиция за съществуването на МОРЕТО…)

 

П.П.

Баба винаги с много любов и хумор разказва за споровете между майка си и баща си за това Кое село е по-велико. Протичащи винаги, по един и същи начин, с едни и същи доводи, и завършващи с една и съща обобщаваща последна реплика на прабаба ми.

 

Родата на прабаба ми е също от Еленския Балкан, едно село много близо до Костел, но сложено по на път – Беброво. Съдбата си играе весело, щото сродила тези “еленчани” в едно котленско село… Та безкрайния спор между тези ми баба и дядо били – Кои са по Велики – Костел или Беброво! Като пинпога от доводи завършвал винаги с последна забивка на дядо, че Костел е по високо, щото Първият Български Генерал бил от там, на което идвал неизбежния женски безответен ретур на прабаба ми:

 

СТЕФАНЕ, С ЕДНО КОПЧЕ МОЖЕ ДА Е, НО БЕБРОВО Е ПО-НАПРЕД!

 

В тези спорове няма никакво ПРЕЖИВЯВАНЕ, освен може би в личния сантимент на баба.

Нещо си е било отишло.

Просто в тях няма място за РЕКАТА… лишени са от ВРЪЗКАТА и липсва БЛАГОДАТТА…

Когато нещата стигнат до това “кой е по-велик”, когато “генерала” и “копчето” скриват  РЕКАТА, ПРЕЖИВЯВАНЕТО безвъзвратно си е отишло, остават думите, доводите и надговарянето…

 

Прадядото на прадядо ми никога не му е идвало на акъла да спори и да убеждава някой колко е Велика Костелската РЕКА…

той просто е ЖИВЯЛ с нея…

 

Времето ни ни лишава от тази живителна ВРЪЗКА…

Остават ни споровете… докато не захапем някъде стръвта и Рибаря не ни изкара Там, откъдето никой не се е върнал за да ни разкаже КАКВО Е…

 

/2./

 

Когато баба почне да разказва за пореден път някоя балканджийска история, дядо засмее се, въздъхне, па каже:

– Айдя, пак се почва!

Ама си седи и слуша, нищо че отдавна ги знае всичите наизуст. Дядо май още си е влюбен в баба, и си я обича барабар с всичките и разкази… наистина не съм срещал други двама, които по толкова светъл начин да се обичат.

Иначе да се търпят съм виждал много…

 

2.

За дядовата рода обаче не знам толкова много…

Макар, че и той ходи преди години на поклонение в … Турция.

 

Историята на дядовата рода е толкова завързана, че може да бъде само балканска…

и е просто най-меко казано илюстрация, каква е Съдбата на народ търпящ Историята да му се случва, който при опитите си да се хване да я прави поверява Решенията в ръцете на Серсеми и Тъпаци, които в определени случаи дори си ги и внася от чужбина.

 

Родата на прабаба ми идва от Янорен, село намиращо се в днешна гръцка Беломорска Тракия. През 1879 г., след неслучилото им се Освобождение, три големи рода бежанци се “освободили” като бягали… и се заселили в три села на север от Балкана. “Реката на Живота” макар и с болка бързо си прави ново корито. Нещата улягат и тези беломорци, започват в полите на Балкана да се женят, раждат, умират… и всичко това, дето го наричаме живот.

 

Родата на прадядо ми е от Хиделии, то пак е в Беломорска Тракия, но тази останала в турско. Историята тук е малко по-дълга и завързана, защото Хиделии, означава “подарено село”. Разказва се, че много, много години преди това, българи от южната част на Балкана ходили през летата като сезонни работници да си изкарват прехраната по тези земи. И така дълги години. Докато бея на който работили тези българи от Копривщица (както се говори), им предложил дето ще идват и ще си ходят всяка зима, да им подари едно село да се заселят. Това е станало много преди Освобождението… И тук “Реката на Живота”, бързо прокарала коритото си и щото тези българи били работливи бързо се замогнали, до такива мащаби, до които направо е глупаво да пиша, щото звучи невероятно…

 

Дядо отиде преди десет години на екскурзия с други тракийци до Хиделии. И разправяше и снимки донесе, като се срещнали там с кмет и други, дошъл един стар турчин от селото, който като разбрал коя е рода на дядо му целунал ръката. Турците мислили, че е дошъл да си изрови имането, и му обръщали подобаващо внимание и му отправяли оферти, а дядо щото се държал “на положение”, не им е казал, че не знае къде е заровено…

 

Туй си е майтап, но истинската История за появата на дядо си е жива българска Мъка.

 

Та дошла значи Балканската Война и…

 

една беломорка от делиормана пратила мъжа си на война и зачакала с четирите си деца нейния край…

един тракиец пък в турско тази война  го освободила и Армията веднага го мобилизирала, оставяйки жена и деца у дома…

много мъже загинали, не се върнал мъжът на беломорката, останал някъде по фронтовете…

войната се храни от Ужаса на хората, жената на тракиеца не го понесла… стигнал я  бягаща някъде край “Марица течаща кървава и пенлива”… съселяните я погребали набързо край пътя бягайки да се спасяват…

 

Дошъл за малко Мирът… и мъжът от Хиделии тръгнал да си търси семейството…

Един слух, че съселянете му са в старозагорско, айде друг, че са в плевенско… обиколил цяла България… най-накрая ги намерил в Делиормана… намерил си децата и научил, че е станал вдовец…

 

 

РЕКАТА НА ЖИВОТА е велика тъкачка… къде тихо, къде бурно намира и заприда останали скъсани нишки в нова тъкан, която до преди малко е изглеждала немислима, за да продължи да тече.

Какво да прави сама жена с четири деца и вдовец с деца на ново непознато място… Взели се… и като следствие се появили дядо и брат му.

 

 

Туй цялото го разправям тук заради един въпрос на дядо, дето все пита като баба спре да разказва:

-А БЕ ЩО НИЙ СМЕ БИЛИ ТОЛКОЗ ПРОСТИ, И НИЩО НЕ СМЕ ПИТАЛИ ДА НИ РАЗКАЗВАТ?!

Дядо си мисли, че разказа и научаването става с питане… а истината е, че то става първо с желание за разказване…

Когато ПРЕЖИВЯНОТО е захлупено от  нещо ужасно и подтискащо… и Реката те пусне на ново място, където те принуждава да започнеш от нула, нямаш нито нужда, нито желание да го събуждаш отново в разказ. То си е  жива Болка.

Дори ПРЕЖИВЯВАНЕТО на хубавото от преди Ужаса наранява, защото е безвъзвратно загубено и невъзстановимо.

Обръщаш гръб и започваш отначало… но вече загубил нещо от Целостта… макар и течаща Реката е станала някак по-плитка… толкова много неща са свързани със Спомени за рани, че предпочиташ да се изгубят, отколкото да ги събуждаш…

 

П.П.

Бащата на дядо  се хванал и започнал отново от това което разбира… земи и животни.

И пак е станал това, което е бил преди на старото място…

Минали години дошли червените боклуци и му взели всичко… като го направили “общо”.

Цялото ново усилие на Живота му отново отишло в Нищото…

 

Човек се учи от ПРЕЖИВЯНОТО… то се предава и се записва в Кода, който отново и отново се развърта във всяко следващо поколение.

 

Тази история я разказвам за това, ако може да се разбере и почувства, как всичко около нас става все по-плитко и блатно. Как големите ужаси и малките идиотиите, които преживяваме трият неща от живата тъкан на Живота, която става все по бедна  и плоска.

Непрекъснатите несполуки на частни проекти в историята, прерастват в общ колапс и невъзможност за цялостен Проект на обществото.

Волята за Живот е изтляла до степен, че е загубена и вече я привиждаме само в желание за повърхностен успех и удобство.

 

Около мен е пълно с приятели на по 30-40 години, които не просто не знаят откъде идват, какво правят тук и сега и какво да очакват, а изобщо не са способни пълноценно да се свържат с друг човек. Пълната безпомощност на човешкото, давеща се в обяснителните блата на бозави, интелектуалстващи, тъпи, сложни, скопени, страхливи, фалшиви, идиотски интерпретации, които единствено демонстрират липсата на интуиция за РЕКАТА.

Невъзможността да се чуе ромолящата й страст, превръща Света, който ни заобикаля в пустинята, в която живеем….и която бавно, полека … НЕЩО пресъхва…

 

/3./

Това тук дето го почнах и още не съм го свършил, не е тема за родата, а за ПРЕЖИВЯВАНЕТО. Незнам дали съм ясен, но по принцип не ми пука, щото ако имаш какво да кажеш, го казваш както можеш. Проблемът остава в изгубеното време на четящия, но имал, загубил. Ако е нямал свободно време, нямаше да си губи тук.

И все е някакво преживяване, демек все по темата.

 

3.

Прадядото на баща ми, дошъл по “земите” дето се е случило да се пръкна преди малко повече от сто години. Дошъл от едно кюстендилско село.

Прадядото на този прадядо пък дошъл в това кюстендилско село от Горна Джумая.

Откъде е дошъл там Прадядото на прадядото на прадядото на баща ми не знам…

 

Много е весело малкият ми брат като почнеше да си казва името със всичките дядовци. Като някакъв именник, и звучи някак … по библейски… един живял, преди него втори, трети…т.н. само имена… Живели. Подробности и събития липсват. Живот.

 

Само за този първия “най”-дядо, се знае, че живял в Горна Джумая, утепал по неизвестна причина някакъв турчин там, па избягал. Прескочил Планината и се заселил в едно кюстендилско село… взел със себе си и донесъл само с името си. “Ски”-то се търкаляло през поколенията, докато по някое време изпаднало, за да има за какво да си говори дядо днес, като няма за какво друго.

 

Има два вида истории, тази на земите, и тази на хората.

Разбира се те се преплитат непрекъснато, и все пак едната е основата, а другата преждата. Набивачката на Историята ги набива до неотделимост… до неразличима тъкан. От поколенията остават само ивици, които носят имена, но за които е трудно да разкаже нещо повече от това, че са били… че са живели.

 

Защо 10 села били празни е една история, защо дошли от другия край на България да ги заселят съвсем друга. В началото на миналия век, една странна мешавица от шопи и македонци се заселили в едни оставени села. Набивачката си млатила яко…

 

Тая история я разправям за контекст на ПРЕЖИВЯВАНЕТО, което искам да споделя.

То не е мое преживяване, а е по-скоро усещане за тъкан,

“спомен” който не може да имам….

част от шарка, която говори за вече вехтия съдран и избелял килим…

 

Та

 

Дядо веднъж като разказваше за село, каза това

– СИНЕ, КАКЪВ ЖИВОТ ЩЕ Е БИЛО… МАМА КАТО СЕ ВЪРНЕШЕ НА ЗАДУШНИЦА ОТ ГРОБИЩАТА, ПО ПАРЧЕТАТА ПОЗНАВАШЕ ОТ ПИТАТА НА КОЯ ЖЕНА Е. ХОРАТА СА СИ ЯЛИ ОТ ХЛЯБА!

Наистина не знам какво да му обяснявам.

Живот който не ражда Събития, но изтъкан от събития, които обвързват Живо и Здраво. Не че живота е бил лесен, напротив, но е бил пълен, с нещо, което вече е безвъзвратно изгубено… ЦЯЛОСТ, ОБЩНОСТ, която днес няма как да СЪПРЕЖИВЕЕМ. Благодарение на нея мъжете на тези жени са правили Чудеса от храброст по фронтовете на Балканската и Първата Световна войни.

Чудеса, които потъват в пясъците на продажността и безхаберието, родили една Катастрофа…

 

П.П.

Как се е прокъсала тази тъкан…

Историите наистина са безбройни…

 

Дошла още една катастрофа… с цъфнали червените налъми… под вещо ръководство на други червени галоши…

 

На връх една Нова Година в средата на 50-те насред сняг и виелици дядо отишъл на разклона да посреща баща ми, който учил през два града, та в трети. Рейса не идвал, но нямало място за скука, щото вълци му правили компания. Качен на едно дърво имало време за размисъл и равносметка. Рейсът дошъл, решението взето, прибра ли се… и дядо оставил нова къща, занаят и пр. и отишъл при цивилизацията в града…

 

Безработица… дядо започнал в хлебозавода, мъкнел чувалите с брашно.

В града където хляба не се правил, а купувал, и където всеки познавал хляба, защото бил … еднакъв.

……………..

……………..

А Живота продължава да тъче сивата си черга…

 

Преди 25 години Баща ми заеба професия и работа и отиде да живее на село. Хвана овчарлъка и заживя в къщата, която е построил прадядо му…

и живее почти като него…

сезони….

събития…

мисля че всичко е от някакъв сантимент, да се съживи нещо….

неща, които отдавна просто ги няма…

В селото в което вече я има, я няма 6-7 къщи, и където да срещнеш човек е Събитие, всеки със всеки е скаран и не говори…

толкова е ПРАЗНО, че можеш да пасеш овцете направо пред къщата, но все се намира какво да се дели…

… А инак хляба им го носят два пъти седмично от града…

 

Дядо като се пенсионира… се върна към стария си занаят от младостта. В Града прави каручки. Почти като Сали Яшар, само дето е лишен от насладата да ги Чува.

Едно пътищата, друго шума, а и ляля идва с кола…

Лишен от Песента на колелетата, това което остава е удовлетворението от това на стари години сам да се издържа.

В душата му обаче единствено той изживява истински сблъсъка на Спомена за Преживяната и изживята ЦЯЛОСТ и съдраната конфекция на днешната реалност. Нито татко със сантимента, нито аз умозрително, можем да се докоснем до загубеното ПРЕЖИВЯВАНЕ на това загубено ЦЯЛО.

(…)