89. победата…

 

воден от дълбокото разбиране на шопа за същността на свободата – „можем да пишем, можем и да не пишем ” – бях решил да наблегна на упражняване на въздържание… щото едно резултата винаги е един и същ, никакъв, и друго, закона за запазването на енергията ни учи, че може би ако се въздържаме, ще вземе да натрупаме енергия, която да открие нещо различно от писане, па да се материализира в някакъв … резултат

м`не… /ами не е  така, нищо не се натрупва, просто съзерцанието се материализира в … съзерцание, нищо оглеждащо се в нищо, не може да роди /материализира/… нещо/

тъй вероятността да се изложа в текст остана на кантара на вероятностите 50/50, аха-аха, ха дано, ама надали… и като млада надежда пред важен мач – се надъхвах с започваме при 0-0, 11 срещу 11, топката е кръгла и прочие начални „условия” за успех… и отново материализирах … въздържанието си

и само с копи-пейст – пълня нищото със старо – поради безсмислието на новото, което би било като старото…

преди две години прочетох „социология на философията” на рандъл колинс, преди него бях чел неща от пиер бурдийо /даже съм му пускал преди бая време цитати в изгората за селските ергени/, но след колинс го четох по-систематично /те двамата списвали на младини заедно списание  Theory and Society, но се разминали според кой от коя страна на океана е, инак схемата им за „културния капитал” е сходна/… та покрай тях, някак бавно, като момче от село загрях, че липсата на стимули, които при мен като не очаквани, са и очевидно липсващи, аз разбирам „някак” като липса на резултат, а поради туй й го приравнявам с „резултата” от неписането… а то при мен излагането е просто форма на … излагане, нетърсещ резултат, демек „културния капитал” ми е безразличен, пиша просто да не съм на „културен кредит”… /туй е дълго, не е сложно, някой път, напред, да е живот и здраве ще се върна…/

тъй постепенно шопското 50/50 взе да не ми изглежда толкоз очевидно в безсмислието си…

но тогаз пък дойде – истинската пречка – причина за шопската „очевидност”– мързела, много по-добре ми е да си чета, да си мисля, колко хубаво ще е да пусна едно или друго, да споделя нещо си, да туря някой „факт” или „чувство” в … обръщение / в нищото/ но само складирах, а после се оказва че едно или друго е със срок за годност, или вече не ми е интересно, или не е кой знай к`во, в контекста на „новото”, или направо глупост /но като ненаписано, си го спестявам като срам, щото няма … „факт”, тъй не чета какво съм писал /само знам че съм/, но като търся нещо в старото, и видя, основното чувство е … срам/…

та реших да се обадя…

ще свърша някои стари започнати неща – не щото са важни /нищо не е важно/ – но без проясняване на някой предразсъдъци и предпоставки, всичко е еднакво … никакво

тъй като аз доста съм … „мръднал”, винаги има вероятност тези дето са останали „там дето са си”, т.е да са си „нормални”, да бъдат лошо изненадани, това е „лошо”, и ми е мъчно, но нещата стоят така, и няма какво да направя, някак с изненада осъзнавам – че почва страшно да не ми пука – сигурно е и заради възрастта, но си мисля, че е по-скоро, от това, че „Светът” ми си отива /обективно/, на някакви не им пука, не виждам що на мен трябва да ми пука за непукането им… /тъпо е че става с приятели – но и друг път съм казвал, не разминаването е новина, чудото е в срещата, а истинска Чудо е ако някак успеем и да постоим повечко заедно…/

 

баси овертюрата…

 

та…

изхвърлих преди година и нещо телевизора, аз и преди не го гледах, но с радикализма в действията е някак по-сигурно…

рядко сърфирам в нета, не ми е интересно вече, направо си се чудя на предното любопитство… /и нерви…/

но по 10 ноември си бях на село за няколко дни, там телевизор има и … зинах

няма такава простотия, „аналитичната мощ” на демократичната мислЪ чупи тъпомера…

такваз вакханалия на посредственост и скудоумие толкова концентрирана и … безпомощна рядко съм зрял /виждал/, истина е, че телевизор нямам и в нета съм спорадично, но ме съмнява, че това може да се подържа дълго с такава интензивност…

палмата без съмнение беше в текст на този весел човек,  който е направо коронована „говоряща глава”… /само за илюстрация/

https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/11/04/3982867_triiset_godini_po-kusno_nevidimiiat_uspeh/

разбирам че живея в паралелна Вселена с тез „демократи” но ефира и мрежата ме срещат спорадично / и … онемявам/, наистина е по-добре да се разминем, не мисля да им обръщам внимание, но тези няма да ни оставят на мира с глупостите си…

/ „културният им капитал” е нулев, но „кредитът” им е обезпечен в без граница…/

 

сега…

ще  пусна едно старо нещо от края на 2002 или началото 2003 година, / година и нещо преди дсб/ беше в позишън, после в първата изгора, имаше тема, във втора – с още повече чаршафи – като срещам какви глупости съм писал, и колко наивност съм материализирал се спуквам от смях…

мога да кажа само, че един път не съм гласувал за дсб, даже първият път като не гласувах беше на първия път като се явиха – щото „думите имат смисъл” /тогава още обяснявах…/

само две неща като обяснение към днешния ден

1. илюзията за запада е мъртва – навсякъде е като у нас

това е много кофти, щото илюзията крепи често достойнството, но пък загубата на илюзии не е задължено да е свързано със загубено достойнство; Мъдростта не е нещо което се придобива, тя е резултат от загуби – всяка загубена илюзия, която не е заменена с друга те приближава към мъдростта; мъдрецът е човек без илюзии, той нищо не е печелил, само е губил… и това е неговата Победа

човек, който печели в живота, трудно става мъдрец, победите са идеалната хранителна среда за всички Големи Илюзии – тъжно е, че няма вечни илюзии, затова няма и … щастие

 

2. има/ло/ един Мъдрец в Богота

често съм цитирал една негова мисъл

Давила – Левите наричат десни хората, намиращи се просто надясно от тях. Реакционерът се намира не надясно от левите, а срещу тях. (НС III, 24)

оня ден намерих друга –

Честният гражданин, за да участва в социалните конфликти на нашето време, трябва да поиска оръжие, което да стреля едновременно в две посоки.  (EII, 150b).

/Реакционерът не е ексцентричен мислител, а е неподкупен мислител./

този е толкоз напред, че назад да бяга, ние напред да хвърчим не можем го стигна

най-голямата мъгла е в кошарите в които сами се туряме, желанието за деятелност ни „кара” бързо де вземаме страна / това е инстинкт който социалните инженери много кофти използват, а пък ние лесно се ловим/ – в повечето формирани фронтове трябва да влизаш „отстрани”, перпендикулярно – с оръжието на давила…

трябва много илюзии да загубиш, много болка и време да минат за да … разбереш

а то междувременно и животът минал – и … виждаш как тези след теб вършат същото и с нищо не можеш да ги спреш, щото не се чувате…

/ако беше друго Гадовете никога нямаше да имат тази „форматираща” сила…/

проблемът у нас е, че Изродите като минат – трева не никне – реакционерството тук е бузумно /невъзможно/, поради липса на предмет /единственото което може да ме вдъхнови е някакъв селски комунитаризъм, но днес той е илюзия/, то трябва да е съзидателно, а у нас без план, без спомен, без идея… поради липса на … история, е немислимо…

туй и другаде съм го писал за ситуацията – отпред Кур, отзад няма стена, а Нищо, което приближава…

 

както и да е – да се върнем 16-17 години назад, гласове и мелодии /и илюзии/ които не помним…

 

ПОБЕДАТА! За „Дясното“ и за „Долното“

 

I.

Политиката в България спря да бъде СБЛЪСЪК НА ИДЕИ,

и вече остана само един СБЛЪСЪК НА ТЕЛА.

 

ДУМИТЕ отдавна се изхабиха в напразното пустословие на хора, които не им вярват, засрамени се удавиха след всекидневното им изнасилване в медийния казан, мъртвата им кухост все още дрънчи само от устите на безмозъчни обезличени до безполовост политици, изцъклено пулещи се по някоя телевизия.

СЪЖДЕНИЯТА И СИЛОГИЗМИТЕ вече са безпомощни да изпълняват основното си предназначение да довеждат следващия ги до ИЗВОД, не могат вече да прикрият голотата на това, което искат да скрият с пътя си. ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ, ПРЕДУБЕЖДЕНИЯТА и ИНТУИЦИИТЕ лишени от дебелата сянка на някакъв ред и добрите нрави, без чието прикритие са изложени така неестествено на светло, вехнат и съхнат без да са способни да родят и едно смокиново листо за прикритие. За да остане накрая само празното дърдорене на Идиоти, които мислят не какво казват, а как да изглеждат умни.

ИДЕИТЕ осиротяха. Нямат Храм, нямат Дом, нямат Пътища, скитат налудно из главите на някакви объркани хора, и се питат “Какво правим тука?”. И заразени от състоянието в Света на хората бягат безцелно, блъскат се безразборно , взаимно си пречат, за да пропаднат забравени в Хаоса.

 

Това което ОСТАВА е един Панаир на ТЕЛА, които се движат като блъскащи се количики, на които шофьорите правят всичко друго, но не и да Мислят: “Аз” аджеба кой съм и защо съм тук?

Панаирът се върти движен от фундаменталното “разбиране”, че така е по СВЕТА и така ПРАВЯТ всички. Като лишени от ИДЕИ участниците “в движението” не могат да направят разликата, и си “мислят”, че този ОНАНИЗЪМ е половия живот по Света, и само с последните си проблясъци на Съзнание се чудят, защо аджеба нищо ТУК не може ДА ЗАЧЕНЕ.

В този напуснат от ИДЕИТЕ наш механичен до абсурдност Свят на ТЕЛА, вътрешния “интимен” двигател е инерцията да отвърнеш на удара. Само чрез него толкова дълго може да продължава маскарада да се правим, че играем Играта, “както правят всички по Света”. Той е физичен, примитивен и нашенски опит за перпетум-мобиле, като при нас засега държи най-дългия, неустановим засега “период на затихване”.

 

II.

В ПОЛИТИКАТА ИДЕЯ Е СПОСОБНА ДА РОДИ ТЯЛО.

 

В ЖИВОТА протичащ сред “десетте хиляди неща” човек няма безкраен набор от стратегии за справяне в обкръжаващото. Той може ИЛИ да тръгне ДА ТЪРСИ необходимото, като спре пред първото, и да се задоволи с него, както и да му върши работа, или надявайки се на Късмета и добрата Съдбата да продължи да търси ( чака) да намери по-добро; ИЛИ може да се опита ДА СЪЗДАДЕ това, от което се нуждае.

В ПОЛИТИКАТА обикновено човек още с появата си се оказва в положението да е затрупан с оферти, което решава основната му “стратегическа” дилема, и това го спасява от необходимоста да ходи до края на Света за да открие това, което ТЪРСИ или да го СЪЗДАВА. Той просто ИЗБИРА.

Има ситуации при които обикновено след най-различни колизии “Пазара” се разпада и се получава дефицит на политически ТЕЛА. Вакум обаче не се появява, защото бързо старите ТЕЛА биват заменени с нови.

Този “фокус” е възможен, защото тези политически ТЕЛА функционират чрез Света на ИДЕИТЕ, с който всеки един човек интимно е в съприкосновение и общение и чрез което той прави своите ИЗБОРИ. И когато едно политическо Тяло загине поради някаква си причина, то бива заменено от ново, породено от ИДЕЯ обединила някакви хора чрез общуване и довела ги до решение ДА СЪЗДАДАТ ново ТЯЛО, даващо възможност и на други да споделят техния ИЗБОР. Разбира се, не е необходимо условие някое старо ТЯЛО да се скапе и да направи място, за да се появи ново.

Просто когато има достатъчно граждански ТЕЛА споделящи една ИДЕЯ, когато я намират НЕПРЕДСТАВЕНА, те я ОБЕКТИВИРАТ в политическо ТЯЛО.

Просто ИДЕЯТА намира “своите” хора и се самосъздава в ТЯЛО.

Неговият живот зависи както от пригодността на ИДЕЯТА, така и от качествата на хората.

 

III.

В ПОЛИТИКАТА РЪКОВОДЕНА ОТ ИДЕИТЕ ЦЕЛТА НЕ Е ПОБЕДАТА,

А ПРОСТОТО ДА СИ.

Само варвари се сдружават в името на бъдеща Победа. Тяхната цел е бъдещата плячка.

Само Идиоти създават партийки за да могат да участват във властта. Тяхната цел е“ресурса”, който се преразпределя.

Единствено Уроди са тези, които веднъж ояли се при един, си създават партия за да доплават при друг, за да му кльопат на “по(-)бедната” трапезата, защото вече не могат да намалят апетита си. Тяхната цел е да не влезнат в затвора.

 

Какво означава “ДА СИ”, това ще рече просто да оставиш ИДЕЯТА чрез теб да покаже своята жизненост и приложимост.

Загуба няма, защото няма какво да се губи, просто нещата са потопени в естественост без усилие. Нещата ги правиш, защото не можеш да не ги правиш.

ИЗБОРЪТ на другите създава ПОБЕДАТА.

ИЗБОРЪТ на другите определя и Света в който живеят, а с това и Отговорността им.

Твоята Отговорност в случая стига само до границата на ПРЕДСТАВЯНЕТО на ИДЕЯТА.

 

ОТГОВОРНОСТТА ни днес е,

че пряпорецът е в калта,

ИДЕЯТА не е представена,

няма ТЯЛО, което да доведе до БЮЛЕТИНА в “тъмната стаичка”,

за да може просто да ИЗБИРАМЕ, за ДА СМЕ.

 

IV.

ЗА “ДЯСНОТО” И ”ДОЛНОТО”

 

Каква е таза ИДЕЯ, за която толкова съм се запритеснявал, че няма ТЯЛО, и не е представена?

Дали не е някаква “дясна” идея или някакво нейно “обединение”?

Не, не е, поне в тесния смисъл! Нека си се обединяват.

Или пък дали не е идеята за опасността от победа на “неформираните” социалисти.

Не! По-голяма победа от това, да загубят от десните НДСВ, ДПС и Диляна Грозданова и да си кадруват в МВР и Държавата незнам.

 

И тъй като тази ИДЕЯ не е “обединителна”, а и не искам да съм прът в колелата на славния челен русенски обеденителен опит, така добре възпят от поета, тя явно не е “дясна”, а тъй като основното й цел не е да спре “комунистите” от пътя им към властта, за който Филип Димитров така убедително говори, (но иначе Царя отначало бил надобро, и лошите егоисти от тогавашното СДС не подали ръка) тя не е и антикомунистическа, в строгия смисъл на думата.

Та след като не е “дясна” и ”антикомунистическа”, единственото с което остава да я определя е, че това е наистина една изключително “ДОЛНА” ИДЕЯ.

И на нея наистина и трябват едни “долни” хора, наистина и трябва едно “ДОЛНА” ТЯЛО.

 

Тази безсмислена “ДОЛНА” ИДЕЯ се нарича “ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО”.

Тя като думи е толкова много амортизирана, като предмет на разсъждения на академични многознайковци е така разпъвана, че като ИДЕЯ е направо чудо, че все още се търкаля по паважа.

Има ли нужда от ТЯЛО тази ИДЕЯ?

Не знам! Защото нейните истински поклонници са толкова малко, че нейната липса изобщо не е проблем за мнозинството, и явно всички се задоволяват от сурогата от политическо словоблудство, който се опитва да я замести.

 

И все пак, и все пак, дали тази ИДЕЯ може да събуди достатъчно ЕНЕРГИЯ в “критична маса” граждански тела за да се материализира в политическо ТЯЛО.

И какъв е смисъла от това ТЯЛО?

Да направи възможна ИДЕЯТА.

За да съществува една ИДЕЯ тук ДОЛУ тя изисква определени условия.

 

БЪЛГАРИЯ и нейното “общество” представляват неща подобно на стъклен аквариум пълен с пластмасови топчета. Глобализацията напуква стените, топчетата се разпиляват, няма и наченки на СОЦИАЛНА ТЪКАН, на нещо свързващо подскачащите “физически” тела. И как да има, като единствено ИДЕИТЕ са тези, които са способни да свържат физическите монади, а ТУК те не просто са “в липса”, но и са смешно безпомощни, защото не могат дори да одраскат плондера на нашенскато физическо тяло, с който то би трябвало да извършва операцията мислене.

 

КАК може да се ОСЪЩЕСТВЯВА ИДЕЯТА тук?

Поради абсурдността на заобикалящото, само чрез АБСУРД!

“ПАРТИЯ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО” е оксиморон, но само с подобна “безсмислица” мога да изразя това от което имаме нужда. И то не, защото не владея ДУМИТЕ, а защото СРЕДАТА не може да бъде описана с непротиворечиви и логични съждения.

 

За да бъда ясен.

За Гражданското общество, ГРАЖДАНИНЪТ е “ТРАНСЦЕНДЕНТАЛЕН”, т. е. Той е негово условие.

Но у нас ГРАЖДАНИНЪТ е “ТРАНСЦЕНДЕНТЕН”, т.е отвъдопитен

 

Как се създават е граждани? е Идиотски въпрос.

Истинският Въпрос е има ли УСЛОВИЯ за съществуване на ГРАЖДАНИ?

 

И отговорът е НЕ.

Защото Системата е направена така, че да превръща всички в ПРЕСТЪПНИЦИ. Това са условията на света на телата без идеи, така тя се самовъзпроизвежда.

 

Тези които са “ГОРЕ”, т.нар. “елит” представят нещата като сблъсък “Ляво -Дясно”, като искат да внушат, че и у нас е същото както по Света.

Словесната лавина около “Дясното” е най-показателния пример за безсмислеността на говоренето в България.

Истинската ОПОЗИЦИЯ обаче вече не е “ЛЯВО- ДЯСНО”, защото нещата задълбаха, и ние сме пред прага на ХАОСА, където нещата започват с “ГОРЕ-ДОЛУ”.

 

Та, изпосталялото от празни приказки “ГОРНО” се сгромолясва с неизбежността на обреченост на ТЯЛО, изоставило и забравило ИДЕИТЕ.

А “ДОЛНОТО” все още се лута в нерешителността на собствената си внушена незначителност.

 

Какво следва?

 

 

87. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

87. днес е планетарен празник… денят на чичо ми VAN-я

пруст беше казал, че вече всички творци са гениални, никой вече не е просто даровит… още по негово време девалвацията на прилагателните е била в ход, днес думите са така амортизирани, че за да изразиш нещо ново, или да го откроиш особено, трябва да бъркаш в торбата с простащините…

като си мисля и те вече нищо не казват…

както и да е – това долу е поздрав по повод Повода и без съмнение е най-великото изпълнение на живо за всички времена /минали и бъдещи/ – спокойно можем да го турим като вечен поздрав…

слушал съм го стотици пъти /имало е дни по цял ден на репийт/ и не мога да му се наситя

86. Честит Празник

86. преди, в старите изгори Днес беше Празник

официалните празници бяха два – 31 август за чичо ми Van-я и днес 12 юли за Хенри Дейвид Торо

рядко на тази дата съм на компютър, щото по туй време кибича на село, но тази година се случи, та да го отбележим

от два месеца слушам изключително The Walker Brothers и Scott Walker,  и все ме сърби да ги/го пусна, тъй че по повод Празника

 

и едно любимо от Торо…

 

Както е с колежите, така е и със стотици други „съвременни достижения“ – илюзорното в тях преобладава, обективната полза не винаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел – при това твърде лесно постижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас – обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини – той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: „Не мога да разбера защо не спестяваш – та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката.“ Само че аз съм по-мъдър – разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: „Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът – деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило – случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам.“

https://liternet.bg/publish6/dtoro/life/w01.htm

каква файда от компа, като няма какво съществено да кажа; от електронни вестници и фейсове можеш да научиш само за … „треперещите ръце“ на канцлерката и мнението на глупаци за това, можеш и да провериш цената на билетите до несъществени дестинации, места осквернени от стада туристи, които мислят, че могат да компенсират липсата си на култура с пътуване до места където е имало култура преди те да ги посетят…

 

 

 

85. за гаражните хора и техните гаражни мисли

днес стават 9 години без татко… днес не можех, миналата неделя си ходих на село на пална свещица…

смисълът е функция на перспективата…

но някакви неща си остават … такива, колкото и времето да минава

опитвам се да си го върна във въображението и успявам – но пак си мълчим

 

има едни тъпаци, които като определят всичко за информация, и стигнат, че като цифровизират „всичко” към 2045 ще направят хората „безсмъртни”, щото ще ги „свалят” на цифров носител…

колко цифрови „неща” отпреди години вече ги няма – колко мъртви линкове, колко изтрити неща в тубата, влезте в стари сайтове, ако изобщо ги има още – повече няма, отколкото има…

виртуалното е едно шумно, но празно текучество… наподобяващо живота

накрая … спомен /докато има кой да помни/

 

колко байта ще заеме моето мълчание с татко…

 

преди време говорихме нещо с мояТ Приятел и му викам, туй съм го разказвал за Мазата, той не вдяна, питам – не помниш ли бе, той – не бе, имаше нещо, ама какво беше… Никой

туй долу е от 2003, първо беше в позишън, после в първата изгора, после у втората, разнасям чаршафи

 

ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ

 

Трудно се отваря НОВА тема.
Защото като НОВА, трябва да има нещо НОВО.

А какво остава за НОВ дял на цял СЕГМЕНТ.

Темата я кръстих “ЗА ГАРАЖНИТЕ ХОРА И ТЕХНИТЕ ГАРАЖНИ МИСЛИ”, а можеше да бъде май по-добре ”ГАРАЖНИТЕ МИСЛИ НА ГАРАЖНИТЕ ХОРА”, не заради ФРАНК ДЗАПА и неговите ГАРАЖИ, а заради ГАРАЖА на дядо, и моят СРАМ.

Всяко не особено важно нещо на този свят си има история, тя го обосновава, чрез нея се доказва като нужно и, ако не необходимо, то поне нещо не излишно.

Ако леко преразкажем Джедайската приказка за “междусайтовото виртуално пространство”, моята “история”, а тя очевидно причинно-следствено е свързана с тези ‘ГАРАЖИ’ дето сега ги започваме, та моята история започва от една малка планета, намираща се по средата, но възприемана като края на нашата позната българска Вселена. Значи тази планета е от така нареченото Делиорманско съзвездие, и е населена със невероятни субекти, събрани поради исторически “майтапи” от всички краища на познатата българска Вселена. В сравнение с този ‘клинч’ на култури, една междузвездна лукасова кръчма си е направо приятелска сгледа на съмишленици. На няма няколко километра има населени стационарни спътници със субекти от Беломорската мъглявина до Огромната звезда Цариград, и други спътници населени със субекти от “Църната руп” известна като Шоплука. Та всичко това се изляло по едно време на моята родна планета, под формата на “Селянинът с колелото”.
Всеки си купувал къща на планетата де свари, щото бягал от организираният погром на стационарните спътници осъществен от червената Империя под формата на национализация и колективизация. В крайна сметка на стационарна орбита останали само тези дето били стари да се местят, и се занимавали с пазене на гробовете на бащите си, защото дедите им били погребани още по надалеч.
С времето новите планетарни жители от сателитен произход ставали все по планетарни по разбиране и мислене, но корена не се губел. Връзката със стационарния спътник не можело да бъде изтрита, дори когато им вземали закупената първа къщичка и ги покачвали по разни високи сгради с кенеф до спалнята, те продължавали да си настояват на своето.

Тук са и моите първи спомени. Старата къща и Новият блок.
И как като излизах да играя, виках: “Бабо, аз съм на фасфалта!” Демек на асфалта, на цивилизованото място.
Страшно няма.

Тази приказка я приказвам заради ГАРАЖИТЕ. Те се появиха пред блока, не отначало, а след определено време на сдобиване на “критична маса” МПС-та. Заедно с тях се появиха и кокошарниците. Те си вървяха ръка за ръка. Отпред Гаражите, отзад кокошарниците. Това което беше чудното е, че в тези моменти в историята, нещата са много красиви, нищо че по-своему са трагични. Нищо че живях сигурно 12 метра над земята, което определено не е естествената човешка ситуация, се будих от петли, и то не един и два, и можех да вдяна що е то “първи петли”. Сега живея на 20 мета над земята, но не височината, а липсата на петли ми е неестествена.

Та значи моите съпланетяни си бяха останали същите хора от сателитните спътници, само че напъхани в кибритените си кутийки. Сутрин рано си пускаха кокошките, вечер си събираха яйцата. Моят дядо беше, ентусиаст и ходеше на вилата да храни неговите си хайванчета. Всеки ден, по няколко километра, това може да побърка всеки рационално икономически мислещ човек с вградено понятие за ефективност, но това е само защото няма вградено понятие за ИДИОТИЗЪМ на системата и неговото отражение върху потърпевшия плебс. Истината е, че тези кросове на дядо, зиме и лете, му се отразиха невероятно във функционално отношение, той не е влизал в болница и живот и здраве догодина ще удари осемдесетака.

Първото пропукване в системата, на кокошарниците го направиха разбира се младите. Те въведоха модата на декоративните кокошки, онези от зоологическите градини. В тях нямаше нищо лошо, но когато малък петел се “качи” на голяма кокошка, яйцата и стават малки. Върху тези яйца и се разгоря поредния сблъсък между “Млади” и “Стари” в българската история, на този тесен планетарен терен. Тук е и моето първо участие на страната на “Младите”. Скромно, щото нямахме кокошарник, “със спестените парички” (щото нямахме и “Домко”) си купих една кокошица, моето най-емоционално капиталовложение в добитък.

Но ето как темата за кокошарниците и моите първи “политически” участия на страната на Младите ме отклониха от истинската тема за Срама и Гаражите.

Работата е там, че дядо имаше едно синьо ИЖ, славна съветска машина, дето седеше пред блока, обвита в един брезент. Не знам как стана, но дядо един ден досами блока, до кирпичената ограда на съседната кирпичена къща (просто е забележително как блоковете в планетите, подобни на моята родна, са опасани от стари кирпичини къщи) взе че направи цял ГАРАЖ от шперплат.
ГОЛЯМ СРАМ!
Не ме беше срам, че нямаме кола, обаче направо си потънах в земята от постъпката на дядо, да направи цял Гараж заради едно ИЖ-е.
Както с всеки Срам, и с този човек свиква, потиска го, и накрая си мисли, че го забравя…
Другото забележително беше, че в този ГАРАЖ не можеше да се влезе. Максимум до една крачка от врата, беше препълнен, незнам с какво, уж беше мазата да се освободи, но в нея също от предмети се не влизаше.

Оттогава имам проблеми с Материята и материалното.
Имам чувството, че единствения й смисъл е да заема Пространството.
Колкото и нищо да нямаш, направиш ли Гараж, или мазе, ще го напълниш.
Уви, винаги с Глупости, и с маловажни неща.
Трябва ли да страдаме от това?
Мисля че не.
Просто сме това, което сме.

Срамът е част от това да видиш какво имаш.

Та си викам, НЕ Е ЛОШО да има МЯСТО, дето да си вкарам “ИЖ-то”.
Нека да е малко.
Разбира се, че ме е СРАМ, че заради едно толкова малко нещо, което имам отварям цял ГАРАЖ..
Но си викам, като не е забранено, що пък не.

За да завърша този вече така дълъг ‘разказ’, ще завърша със един разказ за един документален филм.

През 1988 г. в 65 аудитория един ентусиаст започна да прожектира филми вземани от кино “Дружба”. Той беше полиглот, превеждаше по невероятен начин, пропускаше по няколко реплики, но при бой култовите реплики “ох”, “ах” и “ъх” се предаваха на неподправен български, което предаваше една невероятна атмосфера.
Та там веднъж се представи документалния филм на Евгени Михайлов “Душата”. Филмът се разказваше за един нашенец, който си беше за Гинес за времето прекарано по затворите, като се почне още от преди 9-ти.
Това за което, го разказвам е разказа на Евгени Михайлов как е правил филма. То е свързано с това което си е моя тема-САМОТАТА. Та този човек, който не просто е бил в затвора, а е прекарал голямата си част от живота зад решетките, има една особеност, която нищо, че е ‘особеност’си мисля, че е характерна за всички ни.

Дали си зад стени и решетки, или си затворен и необщителен, ‘СВЕТЪТ’ извън тебе пише върху ‘СЪЗНАНИЕТО’ ти, и когато ти се отдаде възможност да ‘гепиш’ ‘слушател’ ти не му ‘ГОВОРИШ’, а му ‘РАЗКАЗВАШ’, онова, което си написал на ‘ХАРМАНА’ на мисълта, докато си обикалял сам.

НЯМА РАЗГОВОР.

Това трябва да се разбере!
Хората имат нужда да се изкажат, да се разкажат, да се освободят.
Да изкажат, разкажат, освободят от глупостите, с които е зациклило съзнанието им.
Едно време, на другата планета на ХХХ разказвах за “маймунското хоро” на мисли хванали се за опашките в главата ми. Дали е дълго, или късо това е подробност, важното е, че винаги ‘първата’ се опитва да хване опашката на ‘последната’. Да зацикли.
Това също трябва да се разбере.
(По нататък сигурно ще разкажа за дахомейската змия-дъга Айдо-Хведо, за да обясня по-добре.)

Това за което го говоря това при ГАРАЖИТЕ, е просто от необходимостта да си ‘инвентаризираме’ нещата дето събират прах в тях.
Сигурно сте забелязвали, че като се съберат хора с ‘големци’ веднага идват едни дето почват да задават уж несъществени, но техни си въпроси, почват едни истории, дето ги започват най отдалеч, и всички почват да се възмущават, че се отнема от времето и никой така и не успява да си “разкаже”.

Какво да се прави?

Евгени Михайлов тогава разказваше, как пускал камерата, за да свети лампичката, натискал пауза за да не се хаби материал, и чакал чичото да си каже ‘казванката’, която си я бил измислил и я казвал дотогава хилядо пъти. Когато чичото се уморявал почвал да го пита, тогава се получавал разговор.

Та тези ГАРАЖИ съм ги замислил затова, всеки да си “разкаже казванака”, да не умаря другите при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ, където се говори само по същество.
Камерата ‘работи’, нищо, че е на пауза, илюзията е пълна.
На който не му е интересно да ходи при СЕРИОЗНИТЕ ТЕМИ.

ТУК Е КЛУБЪТ НА АНОНИМНИЯ КИБИК, КОЙТО ИСКА ДА СИ РАЗКАЖЕ “КАЗВАНКАТА” със спокойствието, че не пречи и не досажда на никого.
И с илюзията, че не си говори сам, т.е. че не е напълно луд.

Мисля си, че има нужда от такъв “КЛУБ НА АНОНИМНИЯ КИБИК”
Мисля си, че без него до ОБЩЕСТВО ОТ ГРАЖДАНИ няма да се стигне.

НЕКА СЕ РАЗКАЖЕМ, без да пречим на сериозните участници.
Срамът да се сдобиеш с цял Гараж заради едно ИЖ-е, е нищо пред удоволствието да го напълниш с всевъзможно непотребни глупости.
ВАЖНОТО е, че той и нещата вътре поради своята малозначителност
не отнемат нищо от никого, а също и не пречат.

РАЗКАЗАНОСТТА Е УСЛОВИЕ НА ВСЕКИ ЕДИН ПОСЛЕДВАЩ ИСТИНСКИ РАЗГОВОР.

–––––––––––––––––––––––––––

Преди доста време на “старата виртуална планета” станах свидетел на един разговор за кафенето “Кристал”. Това че “Кристал” стана нещо като символ на българското дисидентсво, което си беше изтърсаче, и така не можа и впоследствие да настигне това, което се опитваше да наподоби, е една тема. За друго беше “подслушания” разговор. За хубавата боза, която някога са правили в “Кристал”.

Това си беше живо откритие за мен.

Първата година, когато дойдох в София, живях много близко до “Кристал”. Щото никой не познавах, четях като откачен Достоевски и към девет вечерта ме хващаха дяволите и отивах там, защото само там до толкова късно работеше нещо като сладкарница. Та за мен “Кристал” си беше живата, материализирана, можеща да се пипне цивилизация. Естествено, че това чувство можеше да се роди само в главата на един тотално, непоправимо и неспасяемо, конституиран ПЕЙЗАН. Но какво е, моля ви, това, да можеш в девет и половина вечерта, като те гепи самотата за вратовръзката и почне да те блъска в стените на квартирата, да можеш да отидеш някъде на място чисто, и уж за нищо и без повод да се отъркаш о хората. Те това е цивилизация! Разбира се и именно заради това, то не беше Ганкиното кафене. Как да кажа, беше пълно със стари екземпляри, готови да се “разкажат”, като само чакаха да ви срещнат погледите за да се отключат, но всичко това беше доволно възпитано, и с такова чувство за лично достойнство, което препарираше всеки ПЕЙЗАН като мен.
Ле-ле, какви екземпляри само бяха, главно дедовци, имаше една баба, която все си водеше дядото, който и беше брат, и почти безпомощен, а тя само говореше за проклетата му жена, дето го довела до това дереже, една луда и двама откачени, квартален педераст, неразбран поет и трима от прованса. Ох! Те там бях много добър слушател. Само си мислих за моите дядовци, дето не ходят по кафета и няма кой да ги слуша, но това биваше само за миг.

Истината е, че върхът на всичко в тази “бяла цивилизация”беше ПАРФЕТО, те такова чудо у наше село нямаше. То беше безспорната “черешка” върху тортата на цивилизацията.

Киркегор някъде беше писал за пишещите дневници, че пишейки в дневника, човек си мисли, че “излиза”, или че се освобождава от проблема си, а всъщност той все едно като “през прозорците” обратно влиза отново, и отново. Та и това за с “Кристал” си беше жива простотия, да отидеш някъде за да избягаш “от себе си”, като пиеш кафе посред нощите, за да си с хора, е доста тъпо, защото като резултат се явява безсъние, дето трябва да го търпиш и носиш цяла нощ сам в леглото, а всичко си си го причинил сам с кофеина.

Толкова за ПАРФЕТО, ех ако имаше БОЗА си мисля, че илюзията за ПЕЙЗАНА нямаше да е толкова пленителна.

Та като ПЕЙЗАН, като ми станеше мило за село, открих де ми става по-леко, когато съм на определени софийски „места“. Ходих край магазин “София”, по Мария-Луиза и Женския пазар, толкова “родна” цигания, почти като на село, днес вече всичко е доста различно, Магията я няма. Та тъй, като ми станеше мъчно, не придирях много на разликите, а се съсредоточавах върху близостта. Истината беше обаче, че тази столична “цигания” беше някак си много студена, стерилна, нашата селската, щото си е наша, си беше къде, къде по-топла, и уютна.

Всичко това ви го словослагам, защото искам да ви разкажа за Уробороса, ама го почвам по-отдалеч, и то не за да се разбере, щото който може да разбере, разбира и от половин дума, а ако който неможе и с томове не става, а просто така, дето се вика лаф да става.

Това което стряска пейзана у столицата е, че колите не се развалят.
Това, последното напълно сериозно. Аз не съм виждал тук, пред блоковете хора да клечат до, под, над колите с вид на Демиурзи, стягайки Света за последното изпитание. Е поне не в онези размери, които това става на нашата “планета”. Хеля пък неделите, тези дни, които уж и Бог почива, тези “демиурзи” намират за най-подходящи рано-рано да се упражняват върху амбриажа на “света си” с който са се сдобили, с настойчивост превъзхождаща сънливия мързел на всеки поспаланко. Гаражите са празни, всеки е курдисал “машината” си пред нея и “твори”. Това си е същото клечене, каквото и на бабите и дядовците от “Кристал”, с тази разлика, че не е посред нощите и е със самосътворената си илюзията за важността на “работата”. Повечето време между другото, моите “селски демиурзите” си лафеха със случайни комшии, тръгнали безпътни за някъде. Гаражите бяха напълно отворени, всеки вижда какво има вътре. Само дядовия беше така направен, защото беше за мотор, че беше само с една обикновена врата, колкото да излезе мотора, и всичко вътре беше доста неразличимо в сумрака. От друга страна “Гаражите” малко приличат, на едни пещери, но по-скоро на тези на Бейкън, от които човек е обречен да вижда само това, което се показва от нейното гърло, отколкото на Платоновите пещери със сенките.

Това не означава, че пещарата на Платон няма аналог на нашата планета. Напротив има и той е особено жив и бих казал паказателен. Това е МАЗАТА. За да стане ясно трябва да се поясни, че МАЗАТА не е това помещение, което сега в новите квартали се разбира два на един на два метра, място за щайга и колело. Не. МАЗАТА е нещо от близкото минало, което за да съществува има нужда от малко повече пространство за да се разгърне, и да се превърне във феномена за който говоря.

МАЗАТА е мъжката “светая светих” на българина. Поне у наше село.
Флобер в едно писмо до известна мома, и обяснява, че един мъж никога не се отдава сто процента, винаги някъде в съзнанието си остава една “стаичка”, в която никой не допуска. Тази “стаичка” е безспорен факт. Той дори не се крие, а от съзнанието, непрекъснато “се строи” и обективизира в реалното. При „по-примитивните“ общества, това са мъжките домове, както в Полинезия и Меланезия, така и при индианските общества. Има племена в Меланезия, дето мъжете си живеят в мъжкия дом и само като решат да “уважат” жена си решават да си отидат за няколко часа “у дома”. За самурая в Япония е необходимост да си построи според средствата малка чайна в двора, за да може да изключи света, и остане насаме със себе си. Българинът социализмът го “сдоби” с МАЗЕ.

Та МАЗЕТО е оная Платонова пещера на сенките, с прозорчето от което чуваш някакви изкривени звуци от света отвън и с крушката 40W, която създава неповторимата атмосфера на сумрака, който те кара да не ти пука за Истината, и да вярваш в реалността на сенките.

МАЗЕТО всъщност е един неповторим портрет на стопанина. На мърляча-мърляво, на педанта-подредено, на готиния-готино. Докато “ГАРАЖА” и неговото “съдържание”, зависят до голяма степен на това, което можеш да си позволиш, което не винаги е свързано със способностите, а с други неща от Света отвън, което и поражда спорове относно “справедливостта” на това да можеш да сложиш точно такава “машина” в “ГАРАЖА” си, при МАЗАТА такива дискусии няма, защото всичко е много по-невидимо. При МАЗАТА нещата не са чак толкова определени. Е истина е, че някои са с нафтови печки, и в мазетата им смърди на нафта, а на други, дето се отопляват с дърва, ухае, но все пак това са подробности, макар че може би и съществени.

Това с което се свързва най вече МАЗАТА, това което придава голяма част от Магията й, е ВИНОТО.
Най-големите му почитатели използваха горивата, които седяха скътани в нея, само като повод да се “докоснат” до него, далеч от досадния поглед на жените си “горе”, там “долу”, в само тяхната си стаичка. И тогава “през сезона”, късната есен, “долу” се превръщаше като “станцията на Соларис”, всеки дълбоко скрит, в каютата си, дегостираше “своята си тайна”. По едно време, по-напредналите започваха да открехват “порти”, за да настане едно споделяне на “тайни”, една дегостация, която приключваше с пристигането на някоя премръзнала булка, отчаяно чакала огнивото горе от вече прилично развеселения си вече другар в живота.
Ех, какви времена!

“МАЗАТА” се показваше, като се отваряше за всички два пъти в годината.

Първият път беше на ЕСЕН, когато приемаше всички при себе си.
Тъй като гроздобера на ЛОЗЕТО можеше да бъде брано само събота и неделя, то се случваше да е възможно само два-три седмици. Когото се домъкваха щайгите, всички се наблъскваха вътре,и започваше една щуротия, която е подобна на гледане на телевизия у съседа на семейство Мейзга, само че това във всяка маза едновременно. Не мож разбра как сърцето на МАЗАТА може да събере толкоз души, кой подава щайги, кой грозде, кой върти пресата, една невероятна лапавица, целия лепнеш, някой ти вика нещо, друг ти бърка в носа, щото в блъсканицата неможе да умери своя.
Живот! Радост! …. Джибри!

Следваше периода на дегустациите…той е тъмен и потаен, много, много … мъжки.

Вторият път когато МАЗАТА се показваше, беше Трифон Зарезан. Тогава тя манифестираше извън Града. Всеки си имаше някаква хралупа на ЛОЗЕТО, и беше длъжен да се изтипоса с домочадието и да се напие както се полага, не скрит в МАЗАТА, а пред всички. Най-веселото и част от Празника беше, че е февруари и ако не е побеляло от сняг, си беше кал до шия. След като нафрашканите автобуси изплюеха Града по Лозята, се получаваха най-невероятните и живописни “индиански” нишки от ентусиазираните “затворници от МАЗАТА” и техните половинки подтичвайки отзад с бохчите с мезето…
Ех!
То не беше песен, не беше лаф, пусто рано се стъмва домочадието трябваше да се връщат обратно в зиналата паст на Града. И те тогава беше търкала. Незнам дали сте гледали Уудсток и прословутата кална пързалка в дъжда. Много ме е яд, щото си е наше творение много преди хипарията да си я “присвои”. Значи като почне онова ми ти ЛОЗЕ да се излива по нанадолнището под формата на “трифонзарезанска орда”. Ле-ле, Майко мила.
Резултата се виждаше в автобуса, лелки, булки, стринки с умилителен тъповат вид, вече прималяли и с празен поглед, с празни тави под мищниците, и държащи за ръката по някое малко лигаво врещяло, дето не може да разбере смисъла на събитието, и цяла орда нашенци, досущ ката морски пехотинци, от главата до петите неподправено маскирани с кал, която не позволява да се различи от чия армия, само по изцъкления поглед и уста, зинала като на “куче касичка”, за която си готов да се обзаложиш, че не може да се затвори, издайнически подсказваха отговора.
Наши са и се връщат от операция.
И всичко свършваше, сезона на МАЗАТА биваше закрит, ВИНОТО отдавна вече беше изпито, жената за дълго сърдита, понеделника те захапва за ръкава и те повлича да те смели с всичките ти СПОМЕНИ, с които на спокойствие можеш да останеш само там, в мрачната, прохладната одая с малкото прозорче, и лампа 40 W – неговата КРЕПОСТ.

А сега за Уробороса.
Има много литература за него, който иска ще намери.
Уробороса е змията захапала опашката си, символа на Вечността, там където начало и край съвпадат. Тази вечност е по-скоро вечната цикличност, която си мисля, че е доста далеч от това, което много Знаещи казват, че е.
Но други знаещите и учените хора казват, че е така.
Като пейзан надали ми отива да се правя на съдник., кой е прав.

Уроборос може да бъде намерен във всяка митология на всеки континент.
От Египет и Шумер, през Индия и Китай, до американските индианци и Африка.
Универсалността на символа е впечатляваща.
Това за което се хвана да го разказвам, е заради Айдо-Хведо.
Истината е, че макар с характеристиките на уроборос, ако изобщо го споменават то е само като снимка.
За мен е забележително, че в изключителната “Произход и развитие на съзнанието” на Ерик Нойман започва именно с Уробороса, като символ на първия стадий на психичното развитие, в 16 томната религиозна енциклопедия под ред. на М Елиаде също “при змиите” има специална статия за него. Но още повече ме впечатлява това, че и при двамата, макар и при съвсем различни контексти не се споменава за Айдо-Хведо.

Приемам, че нищо не разбирам и затова ще си казвам казванката, като пейзан, с уточнението, че тези дето Знаят мислят различно.

Та, за мен змия, която е захапала опашката си не може да бъде символ на Вечността, което е голям майтап, защото тя е, и е невероятно как един пейзан може да разсъждава върху такива прости факти. Има символ и той си значи това, което всички разбират като го видят.
Е, казва се, че Уробороса символизира Вечността, защото е КРЪГ, показва съвпадението на началото и края, а това цикличността на Вечността.
За мен като невежа ми е непонятно, как Вечността може да има цикли, щото това е “различимост”, което си е противоречие, но може и да греша. Но не виждам как при змията захапала опашката, се вижда началото, края, намаляването го наблюдаваме. Та, нещо не ми се връзва с Вечността.
Разбира се, като символ, ако го сведем до конвенция, можем под него да разбираме каквото си искаме, но много ни убеждават, че зад него наистина стои нещо далеч по-голямо.
За мен като символ на “оциклилата се ” “Вечност” далеч по добре “изобразява” и отговаря като символ – Феникса, освен другото и той и “подобни” нему са доволно разпространени.

Но мисълта ми е за Айдо-Хведо, защо съм се хванал за него, толкоз тъпо и упорито.
Ами защото ми харесва.
И защото в него наистина виждам един архетип на психическото, на “АЗ-овото”, който страшно ме “работи”.

Това е един от малкото Уробороси, така РАЗКАЗАНИ, а не застинали в Снимка, толкова удобна за колекции и “хербарии”.

Та, Айдо-Хведо, на мястото от където “идва” като мит е Демиург, създател на Света. Това че по-късно, поради покоряването на града от където идва култа му е покорен от други, и като следствие е подчинен на Маву, е “политическа“ намеса в мита и можем да го прескочим. Значи след като е създал Света, е предпочел да слезе на хладно в Океана, защото не обичал горещите “горе”. Това което издава “психологическата му природа” и това с което е интересен, е че се храни. Под водата, в Океана живеят червени маймуни, чието занимание е да добиват желязо за да го хранят, съществува и друг вариянт на мита, в който Света е върху железни стълбове, които Айдо-Хведо яде. Както и да е, едва когато червените маймуни не могат да добият желязо, или вече е изял всичките желязни “подпорни” стълбове той от глад си захапва опашката, за да се храни. Забележете, че неговото занимание долу е да поддържа Света, неговото “самоизяждане”е процес, това не е застиналостта на снимката от картите, които ни ресуват по учебниците. Когато той „завърши“ със себе си, Света вече без подпора бавно се свлича в морето, където изчезва.
Може това да начало на нов цикъл, но нищо не се казва в МИТА, откъде ще дойде пак.

Т.е.в захапалата опашката си змия не виждам с разказ как може да бъде обоснована като “символ на Вечността”, това което виждам като ставане, в една змия захапала опашката си, може да е СИМВОЛ, САМО НА НАЧАЛОТО НА КРАЯ.

Цялата наша Наука като постановка е един Уроборос, но това не е Вечността. Всяка една Теория има съдбата на един Айдо-Хведо, създаваща Свят, поглъщайки и обработвайки фактите от този свят, до момента в който “червените маймуни” не могат да намерят нещо ново и започва да се пита за собствените си основания, и така самоизяждаща се потъне в небитието.
Това последното е просто така, нещо като апотеоз на Гьодел, чичото лапнал последната хапка от името на “теорията”.

Разбира се, че този архетип разкрит от мита е психологически, и проекциите му са толкова дълбоки, че най-малко на един пейзан отива да ги “рути”.

Само като „бонус“ за глупостта да дочетете до тук един “виртуално-планетарна” и една “политическа” проекция.

На старата “виртуална планета” беше много лесно да се храниш с желязо, “червените маймуни” го носиха в такова изобилие, че чак преяждах и отказвах да го приемам. Разбира се това да седиш там и “да поддържаш Света” да не потъне е хем отговорно, хем и не особено трудно, защото “маймуните” ти дават достатъчно материал за подпори.
Виж да се затвориш в ГАРАЖА и да си търсиш опашката е далеч по-безсмислено, а и по-опасно за твоя свят, но ако имаш добри запаси в МАЗАТА, може и да изкараш и по-дълго, макар че май няма никакво значение.

“Политически” нещата са далеч по-ясни, пък и актуални.
Едни отдавна са си решили да потопят този свят на неудобно за тях статукво, и да си направят свой. Парадоксалността е, че червените маймуни седят и правят такова свръхпроизводство на желязо, че пушек във водата се вдига, обаче тези новите, дето уж са от най-“старите” и “истинските” са хванали опашката и зорлем я ръгат в устата на змията, а уж все с доброто желание за Доброто на този Свят, но най-накрая ще си признаят, че мерака им е друг, и че този змей им пречи, и още самото начало искат да му вземат мястото, те да поддържат Земята.
Тъпото е, че още с нищо не са показали, че могат да се справят с горното, от напъните им „Айдо-Хведо“ да си лапне опашката, само червените маймуни печелят.
Докато се изяде това натрупалото се желязо, бая време ще мине.
Демек История де е, все е напреде!

И като за последно:

ФОРУМЕЦО, ТИ КОГА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ СИ ПРОВЕТРИ МАЗАТА!

 

84. Reflections of My Life

 

щото съм стар, трудно се променям и отказвам да свиквам с различното…

така съм свикнал с формата на форума на изгората, че тук ми е странно и неуютно…

просто нищо не ми харесва – ни шрифтове , ни форма, ни подредба…

та, то си таквоз, пък аз не му свиквам…

/ сигурно може да се регулира нещо, но мразя да опитвам и да уча – дядо дет викаше –„ново не запомня, старо не забравя”/

тъй че… видно е, че тук го заебах…

 

не че не отделям „мисли”,  мислите са като сополите, изстинат ти краката, застанеш на течение, намокри те дъжд и се разсополивиш; излезеш за малко в живота, влезеш в нета, пуснеш телевизия, радио и почваш да отделяш „мисли”…

сека нема нужда да…

мога и сам да си подсмърчам…

 

инак някакви казванки си стоят, но не мога да си представя някой, за който да ми прималее ако не му ги споделя… та тъй си казах, като шоп, можем да пишем, можем и да не пишем, и една година си мълчах, мога и още пет…

не че е безсмислено, но не е и кой знае колко смислено…

 

на монитор повече от 3 абзаца не мога да прочета, а 30 абзаца са малко за „казванка”, кой ще я чете – а и да прочете кой какво ще разбере…

 

та прах и паяжини…

нещата такива каквито са…

 

много народ си отиде, всеки си го преживява сам, ако може…

имаше един дядо – Dean Ford – пускал съм го в старата изгора – отиде си по нова година…

повод да се сетиш…