108. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.6.

туй го слушам повече от седмица; не е за всеки, но е много добро…

тук трябваше да има текст, който помня че бях пускал в старата изгора – разтърсих се и го намерих в компа, но покрай него намерих и случката, която исках да разкажа преди това, бях забравил че съм я разказвал… голям майтап

както и да …

преди 25 години, седяхме на пода вкъщи покрай една ниска маса с жена ми, моят Приятел и един техен приятел… те тримата са съученици…

тогава като млади бяхме свободни, демек пълни с илюзии…

техният приятел беше “бизнесмен”, наистина беше много богат и … “успешен” /тогава и по всякакви критерии/, нещата му бяха “ясни” и знаеше “как”, нищо че беше млад… мен ми беше любопитно, обаче щот съм от село и трудно се впечатлявам; та седим и говорим за … Бъдещето, кой какво ще прави; аз викам че искам още да уча, той вика “за какво”, аз “за да знам”, той – “глупости, аз като имам парите ще ти платя и ти ще ми кажеш каквото знаеш и пак ще имам и парите”; в тоя момент разбрах, че е глупак… не глупак като мен да не може да се оправи в живота, а глупак, щото не разбира че знанието не е “нещо”, резултат, а път; не е това което можеш да разкажеш докъдето си стигнал по него, щото дори разказано, ако не си минал пътя на търсенето и събирането нищо няма да можеш да разбереш…

/разбира се, има и други разкази, знание което разказано не може да бъде разбрано от околните не е истинско знание, а … глупост, бръщолевене и прочие

питайте витгенщайн, попър, англо-саксите и т.н. – зависи от критерия/

както и да е…

25 години по-късно, чувам че нито той е богат, нито има пари някой да му разказва какво знае, нито пък аз знам “нещо”…

просто едно време е минало… и толкоз

а туй е отпреди две хилядолетия…

XXVII

Сенека поздравява Луцилий

(1) „Ти ли ще ме учиш?” – питаш. „Да не би вече да си научил себе си, да си се поправил и затова имаш свободно време да поправяш другите?” – Не съм чак толкова безочлив да се захващам с лекуване на другите, докато самият аз съм болен, а разговарям с теб за общите ни болежки и споделям лековете си, все едно, че лежим в една и също болница. Затова ме слушай така, като че ли говоря сам на себе си. (2) Викам си: „Я си преброй годините – не те ли е срам, че желаеш същите неща, които си желал като дете, че кроиш същите планове. За деня на смъртта си осигури поне едно нещо – пороците ти да умрат преди теб. Махни тези бурни удоволствия, които после трябва скъпо да плащаш; те вредят не само когато предстоят, но и когато са отминали. Както безпокойството след едно неразкрито престъпление не си отива заедно с него, така разкаянието след безсрамните удоволствия остават и после. (3) Такива удоволствия не са здрави, не са надеждни; дори да не вредят, те прехождат. По-добре се огледай за някое по-трайно благо. А такова не съществува, ако духът не го открие в себе си. Единствено добродетелта дава постоянна и безметежна радост. Дори ако нещо я помрачава, то е като облака, който се носи в ниското и никога не успява да победи деня.”

(4) Кога ще успеем да стигнем до тази радост? Досега не сме се бавили, но ще трябва да побързаме. Остава още много работа и се налага да прежалиш съня си, труда си, ако искаш да я довършиш. (5) Друг не може да свърши това вместо теб. Виж, литературните занимания допускат помощ. По наше време имаше един богаташ – Калвизий Сабин. И наследството, и умът му бяха на освободен роб – никога не съм виждал човек да се наслаждава на благополучието си по-непристойно. Паметта му беше толкова слаба, че й се изплъзваше името ту на Одисей, ту на Ахил, ту на Приам – все герои, които познаваме толкова добре, колкото собствените си учители. Когато говореше за троянци и ахейци, той ги объркваше много повече отколкото някой престарял роб-номенклатор, който вече не напомня, а си измисля имената. И въпреки това искаше да изглежда образован. (6) Затова си измисли една съкратена процедура: за сума пари накупи роби – един да научи Омир, друг – Хезиод, а на още девет разпредели по един лирик. Хич не се чуди, че бил дал много пари да ги купи – ако не ги намереше, той плащаше да му ги обучат. След като си събра това обкръжение, той почна да тормози гостите си. Държеше в краката си роби, за да му подсказват стиховете щом му потрябват – той ги повтаряше и често прекъсваше хората по средата на думата. (7) Сателий Квадрат подяждаше глупавите богаташи и, разбира се, ги подиграваше, а освен това добре ги разиграваше – та той го посъветва да си вземе граматици, за да му записват мъдрите мисли. А когато Калвизий Сабин му казал, че всеки роб му струвал по сто хиляди, Сателий отвърнал: „По-малко щеше да ти струва същият брой сандъци за книги”. Въпреки всичко Калвизий си въобразявал, че щом някой в дома му знае нещо – значи и той го знае. ( 8 ) Същият онзи Сателий взел да го придумва да се борят, а Сабин бил човек болнав, бледен и слаб. Когато отговорил: „Как мога? Та аз се държа едва на краката си!” Сателий казал: „Ама моля ти се, не говори така – не виждаш ли колко много здрави и прави роби имаш?” Правилният начин на мислене нито се заема, нито се купува. А си мисля, че и да се продаваше, нямаше да намери купувач – днес погрешният начин на мислене се купува повече.

(9) Но вземи си вече каквото ти се полага и бъди здрав. „Истинското богатство е бедност, съобразена с природния закон”. Епикур често казва това по един или друг начин. Но повтарянето на нещо, което никога не се усвоява достатъчно добре, не е прекалено. На някой хора лечението трябва само да се посочи, на други – да се втълпи. Бъди здрав.

Луций Аней Сенека

Нравствени писма до Луцилий

том I

Рива АВС-90 С’1994

стр.105-108

и туй съм го разправял преди време…

леля имаше една приятелка, беше детска учителка, която се смахна; 2000 години след сенека, по времето когато ние с богатия приятел на моят Приятел спорехме “какво да се прави”, тя си купувала и чела вестниците от зората на демокрацията “психо” и “феномен”, почнала да пише в тетрадки, и отключила някаква порта за нейде си, дето по-добре да си беше останала заключена; щото живееше в нашия апартамент од наем, там ние отдавна не живеехме, тетрадките останаха известно време там; туй са десетки страници с текст и формули, които са глупости, а ако е знание, ми е недостъпно, щото не съм минал този “път”; става въпрос че тя почнала да си говори в главата си с някой или нещо, леля ми е приказвала страшно весели/ужасни случки, но туй не е съществено… разказвам го, щото тя се докарала до там като е с приятели /колкото останали и не се разбягали/ да ги моли да питат нещо, за да го пита “нещото”, щото сама не се е сещала какво да пита…  

тя била толкоз празна, че имала възможност да получи отговори на всички въпроси, но не се сещала какво я интересува…

това е някакво съвършенство, останало под сянката на остатъчен спомен, че нещо трябва да се прави…

/тогава имах познат учеше психология, като му разправях за нея той каза че в тетрадките е пълно с безсмислени глупости, аз му викам напиши ми толкоз страници с формули с глупости… и дай да ги видя… /да пишеш много глупости не е лесно, както ги пишеш, ако са достатъчно, току се отворила някоя „двер“ и от там изпълзял дзвер/

той отказа/

дъщеря ми работи с big data, алгоритми, програми, анализи, всякакави глупости за някакви … шефове

често шефовете не са доволни, щото не са доволни от получените резултати…

дъщерята е млада и придава голямо значение на настроението и оценките; не може да разбере, че те са шефове, но имат по-големи шефове, акционери, и прочие шапки над себе си, на които трябва да предоставят отчети; на тях им трябват резултати, доказателства, аргументи, с които да защитят това което са вече решили или са си намислили, трябват им средства за защита, или за нападение; когато “анализа” на данните не поддържа или още по-лошо противоречи на науменото или на “необходимото” шефовете си губят настроението, и е естествено да го покажат; те не търсят истината, а търсят начин да останат по-дълго в играта за да добиват „резултати“, независимо от истината на числата…

любимото филмче на дъщеря ми е това





значи, беше края на август, Бат Дани вече беше в оставка; уговаряме среща, и той вика – “ти нали ходише на фитнес”, аз -“ …“, той “айде утре в еди кой си фитнес…”
аз пандемия, не пандемия, щом бат дани каже нещо работата е сигурна, още от сутринта съм готов… само гледам часовника, той като спрял, нетърпението ми се бори с ината му, и тъй до часа на срещата…
стигам, всички мерки по прикритие и замитане на следи ги правя по два пъти за дикиш, и трети път за късмет, и най-накрая влизам у залата… още на входа пешо гардероба ме поглежда изпитателно, сканира демек, аз съм опулен като жител на обеля без билет пред цигани контрольори… но той ме позна и ме пусна с намигане…
вътре празно, но и да беше /пре/пълно, пак щях да фиксирам първо бат дани на степера…
това е велико, разбира се, малко хора могат да видят бат дани във фитнес, но не е трудно да си го представиш… минавам пред него като ентусиазирано ръкомахам за да покажа радостта от срещата, а той небрежно с плавно движение на дясната ръка прави дъга, както наш тираджия поздравява колега от съседно село в насрещното някъде из фиордите на норвегия…
закъснял съм, но ние сме професионалисти, и не обръщаме много внимание на несъщественото, англичаните със своята точност го докараха до … елтън джон
отивам на една машинка дето разтягам едни килограми и почвам да бухам и тряскам, без да ми пука за микроагресията върху околните, щото на бат дани знам не му пука, той е стомана, а друг не видях…
ентусиазма ми не отслабва, но бързо се спихвам, щото … „човешко, твърде човешко“
обръщам се да го правя упражнението наобратно не да разгъвам, а да събирам, и някъде в тъмното виждам сянка на някакъв уред, първо се притесних за агент протестър провокатор, но погледнах бат дани, той на другия край спокоен прави коремни, и аз се успокоих…
пак ентусиазъм, и пак… колкото мога
отивам на друга машинка, да дърпам там, да вдигам едни кила у въздуха, трас-прас, прас-трас, все едно че върша нещо, морим се, пот се лее, а се мразим, щото на село няма кой да почисти кокошарника, сезона на лютиницата е, туршията и тя не чака, камбите излязоха на пазара, майка ми сама се оправя, няма кой да й помогне…  но това още по ме мотивира и правя десет отгоре на обичайното
и тъкмо вече съм гроги, сянката приближава /там не е много светло/ и почва да прави набирания на лоста, баси навлека – си викам; само го наблюдавам с периферното зрение, тоя почна, и забрави да спре; аз като омагьосан, като да слизаш с асансьор и никога да не стигаш долу… кошмар, забравих кога почна, оня продължава да се набира…
по едно време спря…
пусна се, обърна се… и го видях
паднах
беше … Чък Норис
няма съмнение… усмихвам се тъпо, той се усмихва приятелски, аз от село, село, ама се притесних, губя говор и картина, все пак не шон пен, не е мат деймън, или кой да е там левичар, туй е чък норис.. класа
той, извинително ме поглежда и като сочи с палец зад гърба си към лоста каза на чист български с лек американски акцент – да си почине малко уреда…
и аз разбирам, че той слиза от уредите, за да си починат, щото нечовекът умора няма
във фитнеса по принцип всички са приятели – щото са болни от едно, помагат си без мотив, и се разговарят без повод… та Чък иде обляга се на стената до мен и вика – откога го познаваш?!
аз – малко се омотах отначало не разбрах, после се огледах и гледам, във фитнеса само бат дани, и разбрах въпроса – и викам – от самото начало…
бат дани е на пътеката – бЕга – абсолютно съвършенство; маратонки ромика, отровно зелени калцуни, червени шорти, жълт понтик, на главата и ръцете ярковнооранжеви ленти за пот, която той неотделя, щото на желязото не е дадено да се поти… машината върти бЕсно, но бат дани е легенда, с изящно темпо, без усилие почти успява да я надбяга…
винаги съм смятал, че бат дани е от малко хора от нашето време, които притежават това, което италианецът балтазаре кастелионе през ренесансът нарича sprezzatura – непринуденост; онова изящно упражняване на възпитание и маниери, но под чудната елегантност на естественост без усилие; култура като природа…
на пътечката във фитнеса, пред мисирките с микрофоните, или в парламента сред политическите хиени, дори вечер сам пред празния лист, съставящ новата конституция, бат дани излъчва една обезоражаваща естественост /сигурен съм, че с мотика насред безкраен блок с царевица, или на поляна с вакли овци високо в планината, ще е същото, както го е казал народа, който си го може, го може, и който си го има, си го има/, само много повърхности хора не можаха да я оценят /разбира се, уви мнозинството е повърностно/, и той стана “източник на доходи за долнопробни карикатуристи” и за евтина слава на жалки фейсапликаторчета…
както и да е, туй са нашенски, естествени… неща
с леко притеснение го питам – а ти откога го познаваш … /тъпо е във фитнеса да заговарям някой на Вие…/
и чък ми разказа невероятна история, която е много дълга, но в общи линии, се състои в туй, че бат бойко дошъл на власт 2009, славата му се разнесла, чък научил, че някой може  част от номерата му, станало му любопитно и си намерил повод и прикритие 2011 да дойде да види, уж за да снима филм; видял бойко, и разбрал, че пича чар има, ама много с жени се занимава и на жени разчита, тъй че е въпрос на време да се оплете… но случаят го сблъскал с “феномена”, който под прикритието на областен управител на софийска област по това време пребивавал на планетата земя… бат дани
нечовекът, който тласка земята надолу за да прави лицеви, и побеждава стена на тенис, се сблъскал с нашенец, на който никаква техника не въздействала; срещнали се на някакво формално суаре, и като два „феномена“, веднага се разпознали; областният управител се обърнал към него приветливо и делово, както все едно разговаря с редови селянин от село джамузовци община ихтиман, и го запитал за впечатленията му от страната и за някакви желания, ако има нужда от помощ за нещо; чък е човек, който решава сам всички проблеми, и го попитал, дали знае кой е той, бат дани му казал, че разбира се знае, споделил че е гледал някои негови филми, и направил паралел между “Breaker! Breaker!” и “крадци на велосипеди” на де сика, и “код на мълчанието” с “жул и жим” на трюфо, и почнал да прави задълбочен паралел между превъплъщението на чък и това на оскар вернер, чък почувствал че губи опора, не издържал и си помислил, че може би бат дани нещо се гъбарка… разбира се, бат дани, като съвършен джентълмен никога не би помислил такова нещо, и продължавал анализа, като напъхал вътре и въплъщението на вернер в “451 градуса по фаренхайт”, което още повече втресло чък, който за малко да си изпусне нервите, нещо което е било немислимо  за него допреди срещата с областния управител на софия област, а и никой не допускал че има такива преди тая среща; чък рекъл да го постави на място /той си мислил че бат дани има друго място, и още не подозирал къде се намира, и с кого си има работа, едва започвал да се досеща/ и му казал – “ти сигурно се имаш за много знаещ?!” – на което бат дани невъзмутимо с тънка усмивка му отговорил – “предполагам, че спрямо теб е така, след като знам кога менителничният ефект остава на депо у джиратаря, но има още тайни които стоят пред мен…” и тук, чък разказва, земята все едно че спря, и почнах да пропадам, пълен срив, не бях чувал за такова депо, нито познавах джиратаря /представил си го като най-гадния китаец от най-старите филми на брус ли/, а и за такъв ефект в каратето не бях чувал, предполагах, че е някакъв супер таен китайски удар, който дори брус ли е скрил от мен… просто исках да посегна на себе си, този срам да свърши, да отида някъде близко, дето е много далеч и … край; обърнах му гръб и тръгнах през храстите, които се разтваряха пред мен /не ми стана ясно къде е суарето/ и късах с поглед дърветата като маргаритки… бях като изтрещял, и по едно време един шамар зад врата ми върна разума… спрях, оглеждам се виждам бате дани отдолу ме гледа с големите си очи и благо се се усмихва и тихо каза – “нЕма нужда… много ти е рано ”
и тъй постояхме малко и той ми говори някакви обикновени неща, толкоз обикновени, че даже не ги запомних, помня само, че бяха казани с невероятен кокни акцент /още не знаех български – уточнява чък, и си говорихме на английски/ и както говореше небето се изпълни със знаци, квадрати с лотоси от всички цветове, всякакви въртящи се мандали, облаците станаха разноцветни, знамена се веят между тях, всякакви чудни птички си летят, чуруликат, заваляха всякакви цветя от небето, засвириха някакви тръби, невероятна музика и беше … невероятно
беше пълно спокойствие, и съвършено разбиране, не разбирах смисъла, но ромона на гласа на бат дани с тупащото краче за ритъм ме отнасяха все по нагоре по безкрайната стълба на разбирането…
после…

после се прибрах, и взех в холивуд един македонец да ме учи на български…
и оттогава си идвам incognito по няколко пъти годишно в България при бат дани да си доучвам…
на близките разправям “цял свят се възхищава на мен, а аз се възхищавам на дани кирилов от България.”
единственият човек който може да накара чък норис да си посегне, и който може да го спаси…

и аз ей тъй както слушах в захлас историята седнал на уреда само казах:
 Ех… земьо многострадална, Ех, умници родни… уволнихте го значи, чиляка… Браво
а бат дани междувременно вече беше на щангите и плашеше огледалото отсреща…
… после тримата приятели /и аз барабар петко с мъжете/ отидохме до сладкарница “пчела” на римската стена, окопирахме единствената масичка, и ома`ахме останалите в тавата толумбички, като се наливахме с боза, докато спорихме за определението и същността на  film noir…     

има и още за разказване, няма нужда от ритуали и специални обряди за разбиране, но ви е рано…  

106. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.5.

бях си на село за малко, мама вика ела преди да затворят…

там вече всички с маски… след като всички са го изкарали

селяните са досущ като най-интелигентните граждани, трябва им опит, да видят, да опре до тях или близък, за да научат урок и да променят навиците си осъзнато…

до тогаз по мангъра, смело в борба за свобода и граждански правдини…

мама гледала някакъв репортаж по телевизията от някакво село, не е майтап, на вратата на хоремага бележка – “в магазина се влиза само с маска”, до вратата забит пирон със закачена на него маска, който влиза си я слага, като излиза я закача обратно на пирона за следващия ближен…

ще е жалко да изчезне такъв народ, все си викам – не може да изчезне таквоз едно чудо…

инак ако си на село, и не гледаш новини и не си губиш времето по мрежите, ще разбереш, че живеем Последните дни, дошъл е мор, далдисала се е некаква чума, чуваш кой си отплавал без време, друг че бере душа, трети се е свил от страх, отгоре на туй суша, не по чешмите, там с месеци вода няма, а и никой не чака да текне, просто кладенците пресъхнаха, кой може пробива със сонда, пробва късмета, лъже природата, купува време, мама с количка ходи с туби у съседи за вода, деца няма, не се чуват, не можеш и да видиш, младите отлетели, есен е, ноември… слънцето лъже… ние зазимяваме

човек ако е вярващ ще види, че Бог се е отвърнал от тук – но няма кой да забележи, щото по новините наратива друг, дават прогноза за времето, не обещават дъжд, съгласете се тъпо е да се молиш на метереолог, варелите стоя празни под капчуците, няма кой да се помоли, няма на кого, не вижда за какво, а и не знае как…

тъга е…

но всичко е толкова логично, естествено, нормална, баба дето вика – “ще чакаме участта си”

то си е участ…

съвременният свят няма да бъде наказан. той е наказанието. /EII,344b/

глупостите, в които невярващият в края на краищата вярва, са неговото наказание. /EII, 219b/

неверието не е грях, а наказание / NEI, 62f/

давила

знам че много дълго пиша, но то и без туй няма кой да чете…

писал съм по-подредено и …“внятно“, но файдата същата

туй тук не е вечно, днес стои тук, утре ще го няма – след туй ако има кой – друга изгора…

да гледаш стари сайтове е като да караш по междуселски път, дупка до дупка, невъзстановимо, нещо е стояло там, но вече го няма, инак тогава е било … “път”, минавало се е, разбирало се е, днес като археолог, от каквото е останало трябва да реставрираш какво е било, но не може… а то е на няма 20 години… в тубата я има и 10-15% от каченото преди 10-15 години…

инак в момента все едно е вечно…

изродите леваците колкото по-близо са до края, толкоз по бЕсно трият, все едно туй може да ги спаси…

социалните мрежи са виц… едно вечно “сега” под зоркия поглед на “собственика брат”, назначен от “собствениците на света” за директори по свобода и дежурни по правилност…

тук сме под радара, на мен пердето ми е паднало отдавна – не ме страх – няма от какво, Бъдещето отдавна е тук, на мен не ми харесва, нямам нищо общо с него; няма какво да му се плашим, ние го живеем пребивавайки, но поне можем да си го пцуем и да му се надсмиваме…

рузвелт в началото на първия си мандат за няколко седмици обръща америка – до март 1933 – е забранено производството, търговията и употребата на алкохол /въведена 1920г./, но пък населението е можело свободно /и гордо/ да носи злато в джоба, който го имал де…; края на март, началото на април 1933 нещата се обръщат- алкохола се разрешава, но притежаването на злато се криминализира – в рамките на седмици света се обръща – преди март 33-та – джентълмен е бил човек със златен долар в джоба, който е бил пък с бутилка – престъпник, след март – този със златния долар долар станал престъпник, а онзи с бутилката – джентълмен…

/по същите месеци в германия друг “революционер” обръща престъпниците и геносетата…/

до 1945 в “правилния” свят – хомосексуализма бил криминализиран, след туй ги правят “луди”, за да не ги вкарват у затвора, 1973 ги обявяват за … нормални /с гласуване на психиатри, които забележете, никой не ги е тествал за нормалност/, в наши дни, който ги смята за извратеняци, подлежи на санкции от държавата и се преследва… за „език на омраза“

въпрос на време е – да вкарват в затвора за мнение по горното, засега само трият, тихо и дискретно репресират /с цел меко да възпитат/ и глобяват… инак обучават възторжено децата на “новото”, и отучват старите от “предразсъдъци”, има свобода на мненията и убежденията, но от някои “предразсъдъци” “трябва” да се освободиш, ако не искаш да те лишат от свободата на мнение и убеждение….

та тъй

аз отлепих окончателно покрай делото на бил уоткот

https://en.wikipedia.org/wiki/Bill_Whatcott

тогаз из нета следях една канадска телевизия, вече я няма, изчезна, но нямаше драма със свободата на словото за това, и писах

върховният съд на канада осъди чичото – в което собствено нЕма новина, но в мотивите беше това

“truth may be used for widely disparate ends”

пичът разпространявал листовки, в които пишело че геювити са болни, щото има болести от които диспропорционално боледуват, което основавал на събрани медицински изследвания, но съда го осъдил, щото тази истина, не може да е защита при използване на “език на омраза”… а него го съдили за употреба на “език на омраза”

демек “истината може да се използва по много различни начини” и да говориш истина не е защита при използване на “език на омраза”…

и аз идиота чак 2013 проумях смисъла на мача – тогава писах повече, но то уйде всичко, и за америка и решението на върховния й съд за еднополовите бракове и за уоткот и канадския върховен съд; та, правото винаги трябва да има метаинстанция или метанаратив спрямо които истината да бъде обяздена; няма общество което да живее просто в истина, щото обществото живее в свят, който е разказ, спрямо този разказ се мери и истината, нейната приложимост, пригодност, и употреба…

трябва да изследваме разказа и неговите създатели, според който се мери истината, но тъй като това е точно властта, а Властта не обича да бъде разследвана, горното се табуизира с невероятни фокуси, магии и мъгли…

2013 вдянах че разказа не е юдео-християнски, а юдео-педерастки, щото вече нещата са толкоз напред, ме няма нужда да се прикрива, че наратива има още нещо “християнско” /и преди и тогава писах за атали – за юдео-елинската цивилизация/

/ американският върховен съд имаше 3 евреи от 9, канадският /в онзи момент 2013, там съдиите са с определен мандат /4 евреи от 9… това са факти, истина е, но от гледна точка от някаква свръхинстнация която определя кое е “език на омраза” – тази истина може да мине за “антисемитизъм”; в америка 3-мата евреи гласуваха за гей браковете, а в канада 3 на 1 срещу уоткот …

удивително никой не се е сетил да следи за квоти у върховните съдилища да отразяват поне отмалко съотношенията на етносите в страната, инак всякакви неща се следят за квоти, но има кой да преценява къде да се гледат квотите, и къде не…

стига да не питаш … “Кой?!” /  

сега, разбира се пак от “директорите на истината” и “дежурните по правилност” ще излезе, че съм “фашист”… което е наистина ужасно, и ще трябва да се оправдавам

тия го докараха човек да се оправдава за … факти

туй го пиша само да кажа, че до 1945 педерасите са били у затвора, не щото са луди, ако бяха луди щяха да ги вкарват в лудница, а защото са смятали явлението педерастия обществено опасно; след 1945, ги обявили за “луди” за да не влизат в затвор, което минава за хуманна стъпка на времето; днес да си педераст е гордост, но този който има различно от “възхитено” отношение относно сексуалните извратеняци подлежи на преследване и санкции; това е “прогрес”, има си хора които да преценят това, кое е хубаво, кое лошо, кое е прогрес, и кои трябва да си държат устата затворена, за да са на свобода и за да има “свобода”…

уоткот продължава да изразява своите убеждения, християнски, както разбира християнството, но е подложен на преследване, задето изразява убежденията си, християнски, той е готов да плати цената /не да плати глобата, а да лежи у затвора ако трябва…/  

https://vancouversun.com/news/local-news/anti-gay-activist-ordered-to-pay-55000-to-b-c-trans-activist-in-fight-over-hateful-flyer

туй го отбелязвам, да покажа, щото няма нужда от обяснение – Де е властта…

и кой я упражнява…

интересно е да се следи “преместването на Силата”, но някак е препоръчително да е тихо…

не че не се знае, но някак е неудобно да се говори, не знам защо, колко по-лошо може да стане…

сигурно много…

/при обсъждането на един тъп руски учебник – в който пишело за ролята на евреите по време на революцията в русия, един се изправи и вика – “учебника съдържа неприемливи факти”; сега фактите са факти, ако факта не е факт, обори го, ако е факт, неговата “неприемливост” не го прави по-малко факт; скриването на факти е … цензура, не свобода, и противоречи на … истината. Истина ли е… истина е… но когато господства наратив, на който фактите не отърват –  и истината отива в графата “език на омраза” и … мълчание/

когато педерасите не са в затвора, явно се отваря място там за другите…

всеки трябва да избере от кои е…

и да си знае … мястото

..

сега щото сигурно си викате – този изтреще

изтрещял, изтрещял, колко да съм изтрещял

щото след месец контекста ще е изгубен ще спомена, че в момента някакви феминистки и останали там каквито са с цялата прогресивна общност искат да изгонят от университета един комунист, мирчев, щото бил всички ужасни неща на този свят, всъщност защото не е … троцкист като тях / много може да се пише, но само ще става по-дълго – туй е за контекста/

за мен тези са изтрещели

ЕК ще предложи признаване на еднополовите бракове в целия ЕС

https://segabg.com/hot/category-foreign-country/ek-shte-predlozhi-priznavane-na-ednopolovite-brakove-celiya-es

поради липса на върховен еврепейски съд /както го направиха в сащ/ с подходящ състав, тези са решили направо с кубинките

за да няма съмнения – ако това мине, аз съм за излизане от ЕС, няма проблем македонците и западните балкани ще ни заместят…

сега че ще стана освен “фашист”, “антисемит”, “хомофоб” и … “путинофил” – преживява се

аз съм си аз, никъде не членувам, нямам организация, имам само главата си и я използвам, с подобни от едната страна на оградата няма да стоя; с това не влизам в друга кошара, колкото и да се опитват да ме вкарат…

с ценности търговия не се прави, сметки също…

значи всеки съюз се основава на някакви ценности, ако педалските ценности са европейските ценности, сори ама не са мои…; аз като влизах в европа, като плюх комунисти, виках “юбреее-дебреее” не съм мислил че викам за изпедерастяването… сори

оставам на този бряг… който иска да отплува…

инак цялата тая работа е дебела, стара, инженерна и технологична, с тресчотка за гарантиране на невзвратимостта /обосновано от попър/

той го е измислил и обосновал отдавна

“Аз не забравям, че атинската демокрация е все пак основана на робството. Но трябва да се разбере, струва ми се, че силната консервативност и затворения характер на родово-племенното общество могат да се преодолеят само с помощта на някаква форма на империализъм. И трябва да се признае, че някои империалистически мерки, въведени от Атина са твърде либерални.” /Попър “отвореното общество и неговите врагове ” С`1993 т.1 с.208/

в това няма конспирация, има план на едни и работа във времето, докато другите дремят и гледат новини, и мислят че ще им се размине, една „форма на империализъм“ си върши работата…

туй става и в самата империя още преди тя да го далдиса и у нас…

/това отче съм го пускал още в по-предната изгора, от него знам за отец руеда и “хомосексуалната мрежа” – търсил съм я из всички торенти, просто няма такава книга; в амазона уж я продават на невероятна цена за книга от 80-те, но ме съмнява, че само правят фишинг… ако някой реши да ми прави подарък, нека да е тя, дори в електронен вариант, ако я намери/

за да е рошава гаргата – има един динаяър дойчо – зюндел, едно време имаше много и дълго в тубата, вече е малко или няма нищо, канада го предаде на германия, той си излежа мнението в манхайм, излезна и умря; има един момент в едно негово интервю, който той обяснява, че вярва в кармата, като всеки западняк от XXвек той е с ампутирана вяра, затуй вярва в глупости, за сметка на туй мисли в аналогии, и сравнява америка от 90-те с ваймарска германия, като уточнява, че немците били невъоръжени и основно дисциплинирани, а в америка хората се чувстват свободни и са въоръжени, което е съществена разлика…

историята учи, че никой нищо не учи…

факт  

инак

една от най-щастливите ми години беше 1996/1997 – не че не беше трудна, и протестна, но основно я помня с … библиотеката, голямата беше малка, но не съвсем, вече не боледуваше през седмица, а малката още не беше замислена, и се застоявах от-до- в библиотеката

/тъкмо тръгвахме по европейски път…/

бях последна година право /задочно/ – записах с един изпит условно /търговско/ и през годината имах четири изпита, на септември бях с пет… но каква година

почнах с тибет /всичко, като лисица в кокошарник/ “животът на миларепа” излезе след това, четох го години всяка година по един път/, монголия, после китай /крюков, василев, конрад, сима цян още 8 и 9 том не бяха излязли, вечер лао дзъ, конфуций, чжуан дзъ…/, после индокитай /тогава се влюбих в камбоджа/, виетнам, тайланд, бирма, индонезия – от там потънах у папуасите, всичките митологии и приказки от региона де имаше на руски изчетох /неверман ми е любим/, и забих при аборигените /берндт Р и К, елькин, роуз, кабо/, четеш уйлям бакли “австралийский абориген” и цялата цивилизация ти става … прозрачна; накрая тъкмо да почна с индия и правото вече не можеше да чака и потънах у параграфна самсара за един тъп кетап … /само по повода да кажа че единствена правна книга която има смисъл е историческа – Berman – Law and Revolution / рус. харольд дж. Берман – “западная традиция права – эпоха формирования” другото е занаят…/

напълних си главата с невероятна бисери и глупости…

всичко туй го пиша за да го докарам до … конфуций

тогава се впечатлявах от такива неща

Хората ненавиждат бедността и неизвестността, но ако едното и другото не могат да се избегнат по достоен начин, следва да се приемат.

Хората желаят богатство и високопоставеност, но ако едното и другото не могат да се придобият по достоен начин, следва да се отбягват.

/тогава обаче го четох на руски така по семененко конфуций-изречения-глава 4

5.

Учитель сказал:

– Знатность и богатство – это то, к чему люди стремятся; если они нажиты нечестно, благородный муж от них отказывается. Бедность и униженность – это то, что людям ненавистно. Если они незаслуженны, благородный муж ими не гнушается. Как может благородный муж добиться имени, если отвергнет человечность? Благородный муж не расстается с человечностью даже на время трапезы. Он непременно с ней, когда спешит, и непременно с ней, когда находится в опасности./

а това е джуан-дзъ /глава 4/, уж за същото, а точно наобратно – с китайците ставаш кривоглед

Когда Конфуций странствовал в царстве Чу, тамошний безумец Цзе Юй, проходя мимо него, пропел:

О, Феникс, Феникс!
Как померкла доблесть твоя!
На грядущее нет надежды.
К прошлому нет возврата.
Когда Поднебесная процветает,
Мудрый окружен славой.
Когда Поднебесная в упадке,
Мудрый радуется жизни.
А в наше смутное время
Он сочтет за благо избежать казни.
Счастье легче пуха.
Нельзя его удержать.
Несчастье тяжелее всей земли,
Нельзя его обойти.
Но довольно, довольно
Править людьми властью добра!
Гибельно, гибельно
Прятаться в круге, начертанном на песке!
Земные тернии – не терзайте скитальца!
Мой путь извилист,
Не раньте мне ноги!

Деревья в лесу сами привлекают к себе топор. Масло в светильнике само сжигает себя. Коричное дерево источает аромат – и его срубают. Лаковое дерево полезно для людей – и его долбят. Все знают пользу полезного, но никто не знает пользы бесполезного.

/туй е голям апендикс – не знам дали ще имам време друг път – сега само да го отбележа…

има два случая когато се отказвах да продължа да изследвам, щото е сложно, и предполагах, че напред ще съм по-подготвен, а нещото е много сложно за мен сега…

първият път – беше 91-92, имах една позната германка, 90а година ми прати колет като на бангладешки селянин с консерви и прочия ядива, и вътре беше турила “битие и време” и ксерокс на “кант и проблемът за метафизиката” /щото и говорих само за дилтай и херменевтика/, в “битието”, което беше обвито с найлон тънко и незабележимо беше пъхнала и десет западни марки… /дълго ги пазих/

та хванах се да превеждам “битие и време”, абзац по абзац, страничка по страничка, бавно и с мъки десет страници /преди години ги намерих някъде, напълно прилично/ и се отказах, щото не съм готов… и е бавно

в самото начало на “битие и времехайдегер казва  “и всичко туй, изтръгнато нявга от феномените с върховно усилие на мисълта, макар и в откъслечен и начален вид, отдавна вече е станало тривиалност.” та тъкмо с върховно усилие на неможенето ми изтръгвах мисъл от непонятното, и преположих, че някъде в бъдщето няма да ми е толкоз тежко, и ще имам повече време и отложих…

и не излезнах от … тривиалното

разбира се, като излезна превода /беше отбелязано в старата изгора/ я прочетох, но не с това усилие, и не с онази първа тръпка… нещата трябва да се четат на момента, ако ще да се бориш с тях като прасе с тиква, или като глупак с хайдегер…/

другия път беше, през 1997, като потънах в китайците, и се чудих дали да отида в индокитай и да продължа с историята или да взема и-цзин и да отплавам… имах вече два -три превода, български и руски… и пак си казах, не съм готов… и уйде живота в подробности

трябва да се чете, и не трябва да се отказва, щото ако не е СЕГА, е НИКОГА, по-късно е друго, различно, невъзвратимо…

УТРЕ е само хипотеза…

трябва да се чете все едно че няма утре…

“утре-то” ражда само илюзии и абортира всеки резултат

но това го научаваш, едва когото утрето стане очевадно проблематично… /

та

там някъде на 30 години прочитам конфуций

помни, че твоят син, не е твой син, а син на своето време

и си викам – колко велико…

аз тогава син нямам, но пак …. колко е велико   

живота пред мен… тъй си мисля

на около 50 тръгнах на фитнес… /Феникс, Феникс…/ това е нелепост непредставима, невъзпроизведима; не може да се разкаже, просто аз във фитнес, и публиката почва да се хили; мразя огледала, там те са навсякъде, чувствам се като хамстер в колело, като онанист на площад… инак рано заран “общество” от ентусиасти е отбрано /туй е малък захлюпен квартален фитнес/, едно боксьорче на моите години, категория перо от постоянното присъствие, тренира двуразово, нечовек – със странни, но за сметка на това твърди убеждения, един професор от университета, щангаджия, готов за всякакви политически предизвикателства и проекти, едно темерутче, методично като мен, но упорито за трима; за цвят, ако щете вярвайте идваше и едно англичанче педерастче от дъжд на вятър, да ги измислях по-добре нямаше как да ги … измисля; идваше и едно шевче от голяма компютърна фирма, бил каратист, ама точен; моят принцип е да се уморя, пот да се лее, аз съм от онези на хегел дето взимат “умората за резултат”; като свърша там, два часа по-късно продължавам да се потя като кон, но мускулите болят ли ме, всичко е добре; докарах се до там, че ако нямам мускулна треска, нещо не е наред, липсва ми; та туй компютърджийче, се опита да ме учи, щото сигур будя съчувствие с … неумението си, как е правилно да се прави, но аз на нищо вече не мога да се науча, знам че е наука, но не ми пука, аз ходя да се уморя, а не да градя тяло; та с него ни тръгна приказка… той се завърти, завърти из уредите, па дойде да му кажа нещо…

интересно му е…

говорим за техника, история, разказвам му за маршъл маклуън, карам го да гледа адам къртис, почва, харесва му, но не може да изгледа цели 4 серии;

той е малко над 30, почти колкото дъщерята, има жена, малък син, и аз му цитирам конфуций

помни, че твоят син не е твой син, а син на своето време

хареса му…

после говорим и аз изведнъж загрявам, че той повече я разбира като за сина, а не като бащата /както сигурно и аз на неговото време…/, демек че в него още е по-силен стремежа да се откъсне, а не да задържи /малките които са толкова сладки с доверието си, ги чувстваш тогава толкова сигурни и верни… че изобщо не предполагаш какво иде…/

с много неща които ни изглеждат ясни и прости, с времето разбираме, че са сложни и различни, но това се разбира само с времето и … смяната на ролята, инак те си остават там в миналото ясни и прости

покрай него ми светнаха много интересни неща, щото той е “успешен”, ми отвинти главата като твърдеше самоуверено, че най-важното е да си … “адаптивен”, светът се променя, за да си успешен, най-важното е бързо да се променяш и настройваш; за мен “адаптивен” означава почти безпринципен, безхарактерен, нагаждач… за мен “успеха” никога нищо не е значело, щото вертикално успех и постижение няма, то е път, и няма адаптация, а търсене…

/когато дойдат от задокеански големи шефове, той ми казва, че им казва туй, което те искат да чуят, макар че се опитват да го объркат; а мнението му си остава за него; ако е „оперативно интересен“ шефовете му определено могат да научат за него повече, отколкото той сам знае за себе си, но това е подробност; на това надхитряване се крепи цялата … „световна система“ на собственици и изпълнители… не е много стабилно/

да няма недоразумение, той е страшен симпатяга, много е готин, но той си е от … “своето време”

аз познавам компютърджии, и макар по принцип да са готини, просто пет пари не мога да дам за тях, щото са объркани, като вярват същевременно, че всичко им е ясно, без да го разбират; трагедията на нашето време /което не е мое/, че подобни на джобс, гейтс, мъск, и прочие форматират, определят тренда /или поне са инструмент/ на “времето”… за да си добър в компютрите, трябва от малък и по-много да се занимаваш с математика, техника, програмиране, дори и да четеш, бекграунда ти е технически, самата среда е силно състезателна, по гръцки – агонална… агона е невероятен мотиватор, но и силен ограничител, и заслепител, там растат и се мерят азове, средата е форматирана в ясни, но тесни критерии, просто няма място за “вертикал”… и смисъл не е вирее, когато времето мине, и почваш да се “досещаш”, целият ти опит е твърде тесен и плитък, за туй и са способни да вярват в невероятни глупости, а проверевят критично всичко; и се отнасят към фактите и историята /ако изобщо се замислят за нея/ като с програми с “аз” и “състезателно”; няма смисъл да им отваряш очите, безсмислено е…

тука има още, но няма време – днес искам да го пусна…

вчера сестрата на жена ми дойде на гости, тя живее в странство, има здрави убеждения, но е гледала разни филмчета, които са станали причина да вярва в някои глупости, говорим си, аз и обяснявам технето с което ще ни натресат гей браковете, тя слуша с разбиране, но по едно време изръси:

– ама те са от толкова време вече /геювити/ защо продължаваш толкова да се връзваш…

за нея мача е свирен, тя не е програмист, но разсъждава като такъв, явно дългото е основание за приемане, щото работи; тя не може да схване, че в момента в който приемеш, следва следващото, тук няма край…

за мен не е дълго – изобщо не го меря така – въпросът е от високо и е точка – и от там е вечно неприемане…

това не е въпрос на спалня – това е въпрос на площад – те го изнасят на площада, не аз; аз от спалнята не се интересувам, но когато сме на площада, колкото и дълго да продължава, именно щото е площад съм против – щото там е какви сме като … цяло, инак отиваме в съвсем друг разказ, в друг филм, в друга цивилизация, аз си пазя моята, в друго цяло не влизам…

ако ще да трябва да влезна у затвор…

аз не съм адаптивен…

отидох и си прибрах знаменцето от терасата, нямах мерак за сгляда с бате дани…

днес нямаше какво да го питам…

/туй долу ще изчезне след време затуй да отбелижим какво е било – supertramp fool`s overture/

105. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.4.

Fresh-faced imbeciles, laughing at me
I’ve been laughing myself, is that so hard to see?

днес ще бъда кратко, щото отдолу е дълго…

има една велика книга – “освободителят” на виктор суворов

https://chitanka.info/text/2039-osvoboditeljat

тя е просто есенция на соц опита, извлечени уроци, направо мъдрост, втъкани в примери от живян абсурд…

в нея няма празно, 200 страници чисто злато, удивително е че е писана от 34 годишен, щото хем е есенциално, хем е живяно, хем всичко е през смях… щото ако не се смееш, и знаеш че всичко е истина, трябва да се гръмнеш…

голямата дъщеря се беше прибрала септември, обикаля страната, видяхме се 2-3 дена, щото така се случи, не е много време и тя се опита да бъде любезна и да се прави на любопитна; аз вече патос нямам, но й викам има една книга, виж дали ще ти хареса… и й давам освободителят; аз на компа, тя до мен на леглото почна чете началото…  

https://chitanka.info/text/2039-osvoboditeljat/3#textstart

седем страници…

тя нищо не разбра, само питаше и обясненията ми бяха безполезни; защо трябва да се произвежда този тор, защо така, защо онака, ама защо го изливат в реката; истина е, че има много подреден ум, и разказа е абсурден, но аз разбрах, че това са два свята, на нея не й е смешно, не й е и абсурдно, то й е глупаво…

от тогава, времето, ни делят 50, или 30 години, тя е почти на толкоз – но между нея и там е бездна…

това което казвам, че нищо не знаем от средновековието; безброй юнаци съм чел да разказват, /умберто еко е най-тъп/, най-доброто което съм чел е гизо третия том от “история на цивилизацията във франция” , и след това лавис/рамбо първите томове /туй е дълго, друг път/ – просто искам да кажа, че има неща за които имаме някакъв разказ, но ако малко повече потънеш, ще разбереш, че с този разказ нищо не разбираш, само има какво да кажеш…

за дъщеря ми соца е, каквото за мен е средновековието, знае че го има, но поради липса на преживяване, е  напълно неразбираемо… /но и това е много, в сравнение с тези, дето като го разказват, вярват, че е така…/

дъщеря ми, другата, малката, се уреди в една кантора да работи ангария три месеца стаж, след което държавата ще й плати нещо; през лятото стажува пак два месеца в една държавна агенция; няма лошо така се трупа опит, проблема е, че опит трупа, но уроци не взема; продължава да е много ентусиазирана, има определен брой часове да отработи, а тя отива първа и си тръгва последна, като изобщо не я интересува че върши прекалено много работа и казва колко е неефективно и каква загуба на време е там /особено за агенцията/… разсъждава; викам й, има един мърфи, говоя й за закони на бюрокрацията, не отбира, ела сега тук й казвам – и й давам да чете:

https://chitanka.info/text/2039-osvoboditeljat/6#textstart

– нека си живее, той е 62-ри. И запомни, Витя, планът винаги трябва да се преизпълни, но с минимално превишение. Това е законът на целия ни живот. Време ти е да разбереш: “Нормите са научно обсонвани и многократно проверени и в живота.” Нали след месец-два пак ще ни пратят да патрулираме, само че ще искат да хванем не 60, а 65 или направо 70. Да те видя как ще ги хванеш. И сегашните норми са такива, защото е имало будали като теб, все са се старалида преизпълнят, а пак тях, будалите, сега патрулите ги ловят из града. Такива ми ти работи.

беше прочетено, и удивително добре разбрано, но доведе до депресия и лошо настроение, аз бях виновен… не че не съм прав /или суворов/, но света е кофти, заради … мен

/мене ми е проблема че няма време да чете, губи си времето с глупости там, ако не прочетеш някой неща като млад, никога няма да ги прочетеш, но нея не и пука, щото не го знае, като мине време, ако изобщо го разбере, няма да го има времето…/

мислех да и разкажа за стив джобс и възможността му да “изкривява времето”, да накара хора, да застанат пред проблем за който мислят, че трябва месеци, той да каже че трябва да го решат за 24 часа, или три дни, и те да успеят… това сигурно е вдъхновяващо за младите, за мен е трагедия; от толкова бърз успех, и прочие изпълнение на невъзможни цели се ражда огромната корупция; има един руски военен константин сивков обикаля по студия в русия, преди бая години случайно зяпам някакво и говорят за елктронно правителство, чипизация, герман греф и прочие свинщини в русия и тоя се изцепи, моля този който се занимава с това, да вземе отпуснатите пари и да си построи дача, ако останат втора, просто да не допуска тази гадост; слушам и рева, напълно го разбирам… един бюрократ с дача, с две дачи от откраднати пари е далеч по-малка щета, от една власт с инфраструктура за тотален контрол; истинският път на поробените е саботаж на проектите на изродите…

но младите, вярват в електронните къщички за птички и попадат под магията на “изкривеното време” на социопати като стив джобс и в рекоррдни темпове строят “електронния си затвор” за себе си и своите близки – без да се интересуват кой е собственика, и кой падаря, и кой птиччката…

като обяснявам това, аз съм лошия, лудия и прочие…

интересно защо като кипнат лайна и се подхлъзнат, потрошат се емоционално, все при мен идват да ги превръзвам и обяснявам… до следващия път

инак преди дни с бат дани сме се излегнали на тревата зад мола до хемус без да ни е грижа за шматкащите се песове, откачените им досадни собственици с каишки, за кърлежите и бълхите; съзерцаваме общуването на облаците и следите от кемтрейлс…

можем да стоим така безкрайно…

викам му – бат дани, все пак зад конспиратОРНИте теории стои нещо, няма дим без огън…

бат дани джвака в края на устата си зелен стрък и без да отмества поглед от небето казва:

– многото дим иде да каже, че няма много огън…

– туй бат бойко ли го вика – питам

не, емпирично наблюдение – има ли много дим, влажно е, трудно гори…

– ех...

– хората които се занимават с неща от които можеш да се изгориш са в затвора; вкарат ли ги, преследват ли ги, следвай следата; конспиратолозите ги дават по телевизията, плюят ги, трият ги, за да им създадат имидж, ама те си събират “вярващите” в залите, по медиите само вятър и мъгла, много дим, малко огън, загубено време…

– ей ама си, сега огън да няма, може ли да знаем нещо безопасно…

– абе, овчарче, няма безплатни неща, за истина убиват, ти си като децата, искаш всичко, цяло и веднага – туй е само за наивници – инак, за реакционера няма тайни, конспирацията е дъвка за мързеливи, за рекционера резултата от мача е ясен предварително – затуй е и омразата към него, щото не споделя, и не резонира с тълпата на прогреса… освен това у съвременния реакционер има удоволствие, което е било непознато на вчерашния; той вижда че финала на съвременните програми е не само катострофален, но и жалък.

– ей, този давила, ама…

и гледам тези бели самолетни коловози между облаците и си викам колко много време мисъл и енергия да се стигне до това и колко малко смисъл

/ и си мисля – радев кара самолет… /

П.П.

актуалността е винаги досадна, щото е маловажна…

/ актуалността е хоризонтална, смисълът и същественото е вертикално, за да откриеш важното тук, трябва да го откриеш като погледнеш отгоре…/

разбира се, тя периодично ражда илюзия за “историчност”, “съдбовност” на момента, но то е щото винаги забравяме, че реалността е “резултатна”, “сега-то” е продукт на много предишни “сега-та” които резултират в него, и когато туй е режисирано, ефекта на тръпката за “история” расте…

/ наличността се корени в дълбокото, нейната новост е безсмислена премяна, който се фокусира в нея не може да види туй съществено дето се опитва да прикрие…/

”господарят случай” се явява като последната надежда на отчаяния или присъда за неподготвения; ако чакаш и се надяваш на “случая”, главата ти трябва да е празна чаша за зарове…/

има толкоз неща които могат да се кажат за изборите в сащ, но нема нужда, все някой друг ги е казал или ще ги каже…

само да отбележа…

лафа “deep state” е fake, явлението не е “държава”, природата му е точно “антидържава”, и не е “дълбока”, а е явна, ачик, пред погледа на всички, но хората живеят в медиите, а там за нейната дейност не се говори, затуй и изглежда, че е дълбоко и скрито, макар самите медии да са част от това, и най-откровено демонстрират как работи…

друго…

нещата са сложни, но могат да се разбират само чрез прости обяснения; простите обяснения не са никога пълни и точни, но описват разбираемо интуиции, които разкриват реалности; света е във война, америка е във война – вътрешна; преди четири години демократите /либерали-прогресисти-глобалисти-неомарксисти-педераси/си бяха повярвали на собствената си пропаганда, че са обречени на успех, щото “бъдещето е тяхно”, “хода на историята” и прочие… подцениха “господарят случай”, и той им се яви под формата на рижавия клоун, и им показа, че движението не е неизбежно “постъпателно” в тяхната посока, и реалността за момент проби медийна мъгла в съзнанието им, и те реагираха … преобладаващо емоционално; щото същото съзнание им е и магическо, им пуснаха обяснението за … “руската връзка”, която дъвчеха 3 години… този фейк беше необходим за да преглътнат реалността, и те го изживяха пълноценно, чакаха импийчмънта с нетърпение, накрая забравиха какво чакат, забравиха даже фейка, щото стана непотребен…

технолозите се съсредоточиха в създаването и поддържането на настроение и подготовка на “избори”

непрекъснато трябва да се повтаря, щото бързо се забравя, когато медиите не го внушават – истинският сблъсък на днешното време не е между дясно-популистко и ляво-либерално, а сблъсъка между “либерално” и “демократично”, идеология и процедура; “либералите” бяха повярвали ресурса който имат в средства и техне на пропаганда е вечен, и бяха представили нещата все едно че “либерално” и “демократично” са тъждествени, а те дълбоко не са… свобода и мнозинство не се корелират без помощта на външни технолози и инженери; докато нещата вървят илюзията за това тъждество работи, но при криза всичко лъсва… мнозинството спира да вижда в “свободата” на елитите своя интерес и чрез демокрацията се опитва да ги коригира и защити… елитите имат средствата, медии, техники, знание, но мнозинството още има формално силата на процедура…

инак всеки се готви за стара война… не мисля че републиканците са били изненадани от “фокуса” на “избори по пощата”, но очевидно са нямали ресурса да се противопоставят; не знам дали съдилищата или върховният съд са способни, или ще им позволят да се установи истината; това вече е друго техне…  

моето мнение е че това е най-върховната излагация на “най-великата демокрация”, и то не като “демокрация”, а като либерален елит, щото това е фалит, да стигнеш до такива евтини номера, щото това с този начин на гласуване е невероятно смешен и прозрачен, и преди е имало гласуване по пощата, но прецедурата е много по-различна, с подаване на заявление за желание за гласуване по пощата, изпращане на бюлетина, която да попълниш, и то не в самия ден на изборите… “новата” процедура просто си е отворена врата, ако изобщо е врата, а не поле, за манипулации… забележително те стават в мащаби точно у “кварталите” с най-”интелигентни” и “високоерудирани” избиратели в големите градове…

това е наистина фалит на “либералите”, фактически признават че за да спечелят избори трябва да слезнат толко долу в технето…    

медиите, също са в невероятен фалит, но тук поне новина няма…

аз от години не мога да се удивя, но тези непрекъснато преместват границата все по-дълбоко и по-дълбоко; наистина смятам, че при брежнев, нещата, нищо че е официално обявено и конституционно закрепено, не са били толкова идеологизирани, колкото в днешните американски медии; дори фокс, които са оставени да играят уж “дясно” и “популистко”, пратиха да модерира първият дебат крис уолъс, и тръмп спори повече с него, отколкото с байдън; а с обявяване на победата на байдън в аризона на 4 ноември, просто утепаха рибата, днес 7 ноември при nbc и cnn аризона стои още нерешена; това само за медийната “самота” на тръмпи и “дълбоката” явност на собствениците на играта…

скандалът с блокирането на нюйоркпост в туитър и фейсбук във връзка с журналистическото разследването на компа на сина на байдън е безпрецедентен, безпрецедентно е и мълчанието на либералните борци срещу корупцията; нещо за русия, схеми, влияние, прочие…

спирането на излъчване на пресконференция на Президент на САЩ пък е друг връх на “свободата” на либералите; да следиш в мрежата защитата на тази журналистическа “свобода” от “либерали” е едно от малкото удоволствие тези дни; туй съм го живял и видял…

цензурата в “социалните медии” е виц… инвестираш време и отношения, като трепериш да не минеш линия и да те затрият; и кой ги чертае тези линии на свободата, това е такъв тренировъчен лагер за “правилно”, който сталин просто не е мечтал… и това ти го продават за “свобода, прогрес и възможности”, сталин също е бил за “свобода, прогрес и възможности”…

който не е съгласен го трият и карантинират…

изроди…    

има една малка новина – тръмпетата са сами – но са над 70 000 000

не са никак малко, не мислите ли…

и това при такива медии и социални мрежи – как се вкарват обратно в кошарата, дето се проповядва, че либерално и демократично е тъждествено…

някакъв написа че мюсюлманите са гласували повече за тръмп, отколкото евреите…

не беше ясно дали процентно или в абсолютни гласове, и рекох да проверя…

паднах…

няма проверка…

това е от 2016

https://www.washingtonpost.com/graphics/politics/2016-election/exit-polls/

https://edition.cnn.com/election/2016/results/exit-polls

3% от гласувалите – за клинтън 71% – тръмп 23%  

за клинтън 71%, за тръмп 24%

/2016 за обама 63%/

за 2020 няма – не ги лови /cbs, abc, nbc пише 2% от гласувалите – и “not enough data”, NYT – нищо, всичко в кюпа “others”, това за пръв път, предни избори винаги са ги показвали/…

не че нещо – но по-долу съм казвал, че това разделение на евреите между израелските и американските е много съществено, и с големи последици; попър като започва “отвореното общество и неговите врагове” с Платон, посочва, как атинянина със изключителната си социална интуиция показвал, кога предстои революция, промяна, най-важното условие е разцеплението на/в елита… ние живеем наистина в еврейски свят, основните приказки, разкази, наративи, за разказани и форматирани от евреи, и отразяват техния интерес; проблемът е че са разделини на 2/5 в америка, 2/5 в израел, 1/5 по останалия свят, и двете 2/5 почват да плуват в различни посоки, щото живеят в различни светове…

в “others” в екзитпуловете, където са турени евреите, при нехристияните /само християните вече ги ловят/ е 65% за демократи, и 30% за тръмп; предполагам, като няма данни че резултата е подобен – като се сравнят с тези за клинтън, и обама, с резултатите в ню йорк, калифорния и флорида, където са основно, а и цялато звучене на медии, холивуд и силикон, където е преобладаващото еврейско присъствие; след всичко което направи тръмп за израел, немислимо преди четири години, йерусалим, признаване, дипломатически отношения и прочие отваряне, това е просто манифестация на процепа, който расте между двете 2/5…

последно е това…

https://www.zerohedge.com/political/mike-bloomberg-blew-100-million-florida-ohio-and-texas

тоя без съмнение не е пеевски, не е олигарх, не е бира с кебабчета, това е “демокрация” и “свобода”

или както казваха на село у хоремага – “имал – дал” – и се хилят

и най-последно…

https://www.independent.co.uk/news/world/americas/us-election-2020/decriminalise-marijuana-hard-drugs-heroin-cocaine-oregon-b1580676.html

значи – това не е „легализация“, а … как беше … “декриминализация”

по другите щати още се борят за марихуаната, орегон показва следващата стъпка…

“овертън” по учебник…

важното е да се проумее – едно – англия води две войни 1840-1842, 1856-1860, с китай, известни като “опиумни войни” за правото да внася и продава опиум на китайците; това края на китая, като велика сила; до 1800 – 1825 китай е давал 25% от световния БВП, индия други 25%, постепенно на входа и на изхода им застава англия, и англия започва да набъбва, а те да се свиват, от 1970 тренда е обратен… индия и китай днес са велики сили, англия е второстепенна, макар и с атомно оръжие и страхотни служби;

въпросът е как в америка без да загуби война е възможно да се наложи да приеме такава “свобода на търговията”?! всичко е “демократично” и “свободно” – “народът” на орегон го иска… очевидно някой я е бил победил и окупирал преди това; това е следствие

това си е война – само че срещу противник, който не е нито вън, нито вътре – които просто е собственик; резултата от горното решение е очевиден…

това вече не може да е велика сила…

въпрос на време е… но е техника, ендшпил

не може, америка да го иска това, не може американски елит да го иска, това е края на америка, но е възможно елит, който е само базиран там да го допусне, и да работи с пропаганда за въвеждането му; не е трудно ако държиш медиите да омъглиш популацията и да си го поиска, и после да каже “ама ти го поиска”…

калифорния с референдум наложи гей-браковете, видя ги, и после с референдум ги отмени… обаче няма възвратно действие на реферундума, извън едни пратиха реферундума у върховния съд и там с 5 на 4 решиха, че туй не подлежало на решаване с референдум…

скоро ако се опиташ да ограничиш “правото” на … марихуана, ще си срещу “права” и върховния съд ще ти каже, че си насилник…

това е “тресчотката на попър” – на частичното социално инженерство – поправянето на света на малки стъпки, опитно, като калабалъка на тълпата изобщо не усеща къде го водят, и как го варят като жаби, щото гледа медии, а там точно това няма да му кажат…

попър е посредствен, но щото го писал 1943 е непредпазлив, което може да мине за откровеност; тази посредственост на социално инженерство можеше ей така да си оттече у канала, ако не беше особено удобна технология за едни социопати и психопати с пари; бай шорош, примитив с милиарди; още от 90-те познавам хора които със страст са ме убеждавали калко е умен; тогава без много мислене, интуитивно съзнавах,че няма пряка корелация, между правене на пари и умност, напротив, пари правят най-вече хора с морален дефицит, щото жеанието за печалба успява да събори у тях прегради, които у други устояват и те стават … лузъри….

та

да имаш милиарди, щото системата е създала/допуска безумни финансови лостови инструменти за „арбитраж“, с които да можеш да гърбиш империи, какво остава за дребени риби, да не си платил един долар данък, и да решиш че съдбата те е нарочила да подобряваш… обществото /тая работа без спец служби и нива на допуск не става, колкото и олигарсите да ги наричат назапад филантропи, и колкото и да се кълнат в демокрацията и отвореността/; и почваш да учиш кое е хубаво и кое е лошо; как ?! правиш университет, събираш амбициозни тъпанари без грам критично мислене, мотивираш ги като хуйвинбини, и ги форматираш да резониран на едва честота навсякъде по света…

това е свобода, парите са си негови, идеите попърови…

толкоз е просто…

като учих финанси, бях при стоян александров, нямам критерий да проверям кой знае, или кой не знае, той беше при беров и докрая нямах добро чувство; но на едно упражнение тая дето му водеше упражненията, туй някъде около 2000, изпраска, че той казал, че с нас си правят експерименти, че сме като учебно опитно поле, нещата които се правят нямат икономическа логика, но ни ги налагат за да видят как ще работи… аз разбира се – си казах комунист – тогава бях чел попър, но със съвсем друг акъл – по скоро през него учех /т.е. до-научавах/ платон, хегел, маркс, и изобщо не разбирах „технето“…

сега…

един пример – аз наистина смятам, че електронното гласуване, машинното гласуване, си е някакъв експеримент, който иската да ни  го наложат; този ажиотаж е безумен; в един форум питам къде в европа има машинно гласуване, къде има електронно – никой не отговаря – но продължават да си въртят плочата, все едно въпрос няма; аз знам че в белгия в някакъв регион гласуват машинно, а в естония електронно, но толкоз… ако това е сериозно, тези които са напред, сами щяха да го направят, но те – не, дори които са опитали са се отказали, но на нас някой е решил да ни го наложи, за да се види как работи и да поекспериментира, с нашите пари, време и енергия; очевидно е, че това не може да дойде на акъла на властта, просто на едни идиоти е платено ад почнат да пишат, да вдиганат гълъбите, калабълъка малоумни немислещи резоньори да се включат и “властта” да каже … “ох, айде, мир да има…”

това става с безбройни глупости, безкрай…

жена ми през 1991 беше преводачка на наблюдатели на изборите, обикаля с един чичо американски републиканец и двама господа англичани из монтанско и врачанско; на вечеря американеца решил да шашне англичаните, щото моята нищо не може да я шашне, и казал като същи „бай ганьо американеца“ за машинното гласуване там “аз да им покажа /на тези българи очевидно/ как се правят избори в тексас, всяко трето гласуване за демократите отива при републиканците”, островните джентълмени се скунфузили, дали от туй че запада се излага така пред източноевропейската илюзия и надежда, или от тихия ужас пред отвъдокеанската прагматична откровеност…

от тогаз като чуя машина и гласуване все асоциирам с тексас – всяка машина си има програма, всяко електронно гласуване и то… прави се от хора, кой и колко ще праверява, а проверяващите кой ще ги проверява… / избори 2020 /

доверието е безплатно, но довреме

…        

за попър имам дълга казванка, да е живот и здраве ще я стигнем, но днес специално един цитат

за отваряне на очи; пускам за началото – но съм преписал по-дълго за контекст

колко близо сме до това „представете си“, което 1943 било фантастика

Вследствие загубата на органичния си характер, отвореното общество може постепенно да се превърне в онова, което наричам “абстрактно общество”. До голяма степен то може да изгуби характера си на конкретна или реална група от хора или на система от такива реални групи. Този момент, който често не се разбира, може да се обясни с помощта на едно преувеличение. Нека си представим общество, в което хората на практика не се срещат лице в лице – общество, в което всяка дейност се извършва от лица, които физически са изолирани помежду си. Те общуват посредством писма или телеграми, движат се в затворени автомобили. (Изкуственото оплождане премахва личният елемент дори при размножаването.) Подобно общество може да се нарече “напълно абстрактно” или “деперсонализирано общество”. Интересното в случая е, че нашето модерно общество наподобява в много отношения такова напълно абстрактно общество. Макар да не се движим винаги сами в затворени автомобили ( и се срещаме лице в лице с хиляди хора, вървящи край нас по улицата), резултатът е почти същият – обикновено ние не установяваме лични отношения с пешеходците, които срещаме. По същият начин членството в даден синдикат може да не означава нищо повече от притежаването на членска карта и плащане на членски внос на непознат секретар. Твърде много хора в модерното общество или изобщо нямат интимни лични контакти, или ако имат, те са извънредно малко. Тези хора живеят в анонимност или в самота и в резултат на това са нещастни. Защото макар обществото да е станало абстрактно, човекът биологично не се е променил много: хората имат социални нужди, които не могат да удовлетворят н абстрактното общество.

Разбира се, дори в тази форма нашата картина е много преувеличена. Никога няма да има или не може да има напълно абстрактно или преобладаващо абстрактно общество, както не може да има напълно рационално или дори преобладаващо рационално общество. Хората все още формират истински групи, влизат в истински социални контакти от всякакъв и вид и доколкото могат, се опитват да задоволяват своите емоционални социални потребности. Но повечето от социалните групи в модерното отворено общество ( с изключение на някои щастливи семейства ) са жалки сургати, защото не задоволяват потребностите на обикновения живот. И много от тях нямат функции в живота на обществото като цяло.

Другият смисъл, в който картината е преувеличена, се състои в това, че представена така, тя показва само отрицателните, но не и положителните страни. А такива все пак има. На мястото на отношенията, датерминирани от ограниченията и случайностите на произхода, за хората от модерното общество възникват лични отношения от нов тип, в които те могат да участват свободно. Заедно с тях възниква нов тип индивидуализъм. По същия начин  духовните връзки сега могат да играят главна роля там, където биолигичните или физическите връзки са отслабнали и т.н. Надявам се, че колкото и да е преувеличен, примерът показва ясно какво имам предвид под по-абстрактно общество в противоположност на по-конкретна или реална социална група. От него също се разбира, че модерните отворени общества функционират в голяма степен посредством абстрактни отношения от рода на размяната или кооперирането. ( С анализа на тези абстрактни отношения се занимават модерните социални  теории от рода на икономическите. Този момент не разбират много от социолозите, като например Дюркем, който така не се отказва от догматичното си убеждения, че обществото трябва да се анализира в понятията на реалните социални групи. ) 

карл попър

отвореното общество и неговите врагове т.1 платон

фондация “отворено общество” с`1993 с. 201-202  

та отвореното общество е абстрактно общество – то има един проблем – щастието

платон може да е идиот, който се опитва да построи щастието на подобните си, но критиците му не са по малки идиоти; платон има проблем с легитимността на утопията си, но и критиците му, уж демократи имат същия; омразата им към платон, е омраза към подобен, дали утопистка или частична, социалната иженерия си е инженерия…

деконструкторите трябва да се деконструират…

отвореното общество може да има врагове, то си има властелини и технолози, които при цялата им прозрачност и отвореност, срамежливо стоят в сянка

не по-малко смислена от отвореното общество и неговите врагове би било едно изследване на отвореното общество и неговите властелини

фалшификациите на властелините не са по-малки от илюзиите на враговете му…

това съм го пускал – но то е велико в откровенността си и не трябва да се забравя

шваб от давос, виден технолог, абсолютен виц визионер завършва “четвъртата индустриалан революция” със следното

“симпотми на депресия при мишките могат да се излекуват чрез изкуствено реактивиране на спомени от щастливи моменти, както твърдят специалисти по невроТЕХНОЛОГИИ от масачузеттския технологичен институт” с.228

докато технолозите не усъвършенстват ТЕХНИКАТА на щастието, за да стане достъпно на всички отворени обществено бели депресирани мишки, си стойте във виртуалното или зобете легализираните в региона ви наркотици…

важно е да сте калкулируеми и да не пречите на инженерията на Властелините в битката им за все по-голяма Абстракция и … Нищо

104. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.3.

преди месец сина иде и ми казва “тате, дай да гледаме един филм”

викам “бегай оттук”

той “айде бе, много те моля”

никога не ме е молил да гледаме филм, аз от време на време му пускам някой, ако пита какво да гледа, но не гледам и той го знае

туй е малко дълго – но ще го турим за увертюра

от 2009 не съм ходил на кино… и изобщо не съжалявам, сигурен съм, че нищо няма да пропусна

хората с камера и пред камера, не могат нищо съществено да ми кажат

да съм гледал на комп или на гости пет-шест филма преко сили… наистина, но никога целите, нямам нерви да ги издържа

телевизора го изхвърлих преди две години, а и преди това почти не съм го гледал, филми пък хептен

туй се получи някак бавно и естествено – не помня откога не бях гледал филм, който да ми хареса, но не ми беше проблем

два филма ме обърнаха окончателно

2007, минавах от време на време през един лапешки форум за фантастика и фентъзи, и там в раздела за кино приказват за Борат, колко велик филм бил; аз рядко ходя на кино, но си викам баси ажиотажа, може пък да си заслужава и … отидох

тотален, пълен дизастър – бях ошемлен /точно по руски/…

значи тогава покрай тоя боклук за първи път ясно осъзнах страшния капан на изкуството, в който сме затворени; аз преживях невероятен потрес и отврат от запознаването с този “културен факт” и някак спонтанно вътре в себе си си поисках парите, които ги бях дал преди час и половина, обратно /времето е невъзстановимо/, после след размисъл осъзнах, че имам дълбоки и непоправими вътрешни, емоционални, психологически, душевни, ментални поражения следствие на досега ми с това културно лайно и си помислих, че трябва да има възможност да поискам обезщетение от авторите за причинените вреди и травми…

разбира се – това беше импулс – знаех че няма такава възможност…

ако отида до магазина и си купя кренвирши, и ги консумирам, след това разбера че са били развалени, щото са ми причинили страдание, неразположение, неработоспособност – демек са ме отровили – имам всички основания да заведа иск срещу търговеца и производителя, които са ми продали този боклук… и имам голям шанс да си получа не само парите които съм им дал, а и сума която да ме обезщети за изтърпените страдания…

НО ако отида на кино подлъган от реклама и видя едно отровно шкембе чорба, което ми довежда душевни и прочие страдания и неразположения поради очевидна некъдърност и простотия – аз не само съм лишен от възможността да се обещетя за страданията, а даже и не мога да се върна парите за билета…

тогаз просто избеснях – ядосах се на себе си, реших че сам съм си виновен, че съм се доверил на някакви хлапетии, които резонират статии, които четат у тъпи списания и сайтове, места създадени точно за подобни резоньори, хора които искат да имат мисли, но се неспособни да ги създават – повтарят това което са прочели, и си казах „толкоз“…

2009, отидох с малката на “аватар”, почти на премиерата, голям шум, аз за да съм с дъщерята, някак “заедност”, „културна програма“ и прочие, залата пълна, аз камерън не го понасям, ни терминатори, ни титаник /никога не съм го гледал, само на части, случайно по телевизията/ и някак щото не съм много интелегентен до средата не можах да се ориентирам в разказа, чак тогава загрях какво левашко лайно ме залива; чувството беше особено остро, щото до мен седи дъщерята, тогава на десет и зяпа, и аз си викам на тези изроди едно, че давам пари, ами дъщеря си водя да я тровят със сини смърфове с опашки и плакатна изродска примитивна пропаганда…

слава Богу, не й хареса…

Но това беше последният филм, който съм гледал на кино…

наистина не мога да гледам филми повече…

пари че няма да им дам, няма, да тегля от торенти не ми е проблем, щото нямам чувство, че крада, но честно казано не тегля, щото не искам да се тровя; пари да ми дават, свинщината им не я ща… за да си го представите, си помислете че съм мюсюлманин и ми предлагат свинско, ами свинско не ям и толкоз…

ако ми кажете че туй е култура и изкуство, ще ви кажа – “че сигурно се шегувате, това не може да е нито изкуство, нито култура, това една пошла пропаганда и лош вкус…”

с татко ни беше чудно как дядо никога не гледа филми…

дядо имаше убийствен лаф – какво да му гледам, туй е филм

тогава даваха много руски военни филми, дядо беше фронтовак, с татко си обяснявахме с това отношението му към … филмовото “изкуство”; но дядо не гледаше никакви филми… /като бил млад инак бил театрал, на село има салон, поставяли пиеси, дядо бил актьор…/

/трябва да се забележи, че лекарите не обичат лекарски филми, щото знаят, че филма няма нищо общо с реалността, през лятото говорих с криминалист, който обича военни филми, но смята криминалните филми за особено глупави, от всички професии съм забелязал, че само адвокатите харесват адвокатски филми, но то е щото природата ги е надарила с малко мозък, повърхността култура и висока самооценка, а дейността им няма никаква връзка с реалността и фактиге; за хора които гледат всичко може да се каже, че от нищо не разбират, а консултантите на филми от всякакви специалности, историци и прочие, трябва да бъдат разстрелвани, при мораториум или отмяна на смъртното наказание, трябва да бъдат въдворявани за превъзпитание по селата във ферми за полагане на системен селскостопански труд, за облагодетлестване от особено нагло мошеничество…

това не само за игралните филми, аз късно си пуснах кабеларка, там дискавърита, хисторита и прочие глупости; имах късмет още в началото да попадна на филм за камбоджа и кхмерите, и щото бях чел много го гледам и се побърках, по аналогия си помислих, колко много не знам за друго, и ако се запознавам от тези канали с нещата, колко измамен ще бъда…

имам приятел на “село”, има магазин за обувки в гараж, седи по цял ден облегнат на стелажа по средата с гръб към вратата, в дъното е сложил телевизор и гледа нон стоп дискавърита /съща платонова пещера/, после се чудя що говори невероятни глупости, ако му кажа прочети туй бе, ми отговаря – “не чета”, “ами като не четеш какво ми разказваш” – туй дето тези изроди са платили да ти промият мозъка по “исторически” канал…/  

другият ми дядо, е съвсем друга работа; мама разправя как ги помни с баба как бързали всяка седмица за киното, да не изтърват кинопрегледа; имам един велик спомен с дядо, той беше невероятен сладур; в събота по нощите даваха “усмивки от старите ленти” или май се казваше боб мънхаус представя “тези луди луди филми”/след време го смениха със “студио Х”/, баба отиваше в кухнята да спи на спокойствие, дядо щото ставаше рано заспиваше, аз оставах да чакам, но като започваха “усмивките” го будех, той винаги се ставаше, сядаше в леглото, аз до него се завивах и гледахме кийнстоунските полицаи, лаурел и харди, бъстър кийтън…

има един момент който ми е още като жив… за цял живот; дават “цирк” на чаплин, дядо с наполеонки и юнашка фанелка, аз до него, се хилим, идва сцената с въжето/трапеца… дядо се спуква от смях, като дойде сцената с маймуните сълзите му вече текат, плаче и се смее, и не може да диша, аз гледам филма, гледам него, толкова е сладък и красив, щото хем е дядо, а се смее като дете, лао-дзъ, само че не може да обобщи мъдростта си /той беше невероятен майстор да постави спонтанно сложна чужда дума на неподходящо място и да взриви всяка асоциативна верига, ефекта беше като скеч от чаплин/, с такова леко искрено сърце… дори тогава имам чувство, че си мислих колко е по детски свободен /той никога на никого за нищо не се е карал, не си го спомням и ядосан, и въпреки туй поддържаше небето, всеки ден с мама на село се чудим как е вършил толкова работа без да остави възможност на тези около него да разберат/

инак вече мен само музика може да ме разреве, но знам, че лекотата на сърцето на дядо никога няма да ми постижима…

наистина беше прекрасен

/сега си правя сметка, че дядо тогава е бил точно на моите години, аз да съм бил на дванадесет-тринадесет…

като съм се раждал единият е бил на 44, другият на 42, сина като се роди бях на 37…

но освен възрастта, има и “дух на времето”, кой днес ще гледа чаплин, не че не е смешен, но не можеш да плачеш на него, хеля пък да стоиш по нощите и да чакаш, това е невинност, наивност… илюзии, това е само момент във времето, част от цикъл… отминава, който го е преживял, преживял/

по онова време намерих на мама една тетрадка от нейно време със залепени изрезки от вестници и снимки на актьори /тя била луда, и ходила по нощите с приятелка да къса плакати на филми, какви плакати може да има в началото на 60-те не ми е ясно, но го е правила/, още ги имам някъде, софия лорен, джина лобриджида, клаудия кардинале… мама разказваше как се разплакала като баба й казала че барджит бардо на нищо не прилича и че роза макагонова е по-хубава… /твърдение инак спорно, но не абсурдно/

инак аз цялото си студентство изкарах под плаката на ингрид бергман от filmspiegel

голямата беше на десет като излезна “властелина”, при всички кандърми не можа да прочете първата част, но я заведох, което беше грешка; от средата на филма почна да ме дърпа за ръката и да ме пита – “този ще го убият ли?!” – беше за леголас; беше се влюбила от пръв поглед в орландо блум, купихме плакати, турихме ги на стените… след няколко месеца прочете, че орландо си имал гадже, и моята умница заключи – “тоя не знае, че ме има, аз ще се вълнувам” и свали плакатите… /козирог…/

/разбира се, трябва много интелект, култура и социализъм – за да достигнеш като бърнард шоу /цитиран от фройд в “психология на мисите”/ – че да бъдеш влюбен – това означава чудовищно да надцениш разликата между една жена и друга /останалите//

и последно – айде леголас как да е…

покрай  “властелина” открих “корупцията на въображението”, всеки след филма си представя гандалф както е във филма; туй е масово, няма друга форма, която да е така разпространена и агресивна като киното; текста е много по свободен и неопределен, има много повече място за въображение… /оня ден научих, че най-напред предложили на шон конъри да играе гандалф, но той отказал, щото “не разбирал сценария”; сигурно щеше да е различен, за което можем да съжаляваме, поне по гей паради няма да се появява един, който да твърди че е гандалф…/

НО вижте това – то е от 1989-1990 – български комикс – вижте какъв е гандалф

https://www.endorion.org/books/comics/lotr/

https://www.endorion.org/books/comics/bilbo-baggins/

тогава, у нас “вълшебник” /магьосник/ директно ни праща у “хиляда и една нощ”, и гандалф мяза на духа /от аладин и вълшебната лампа/ с крака, дрехи и шапка; тогава това не е било абсурдно и нелепо, щото въображението е било такова, и не му е пречило, след филма, няма кой да нарисува гандалф друг… всичко свърши

моят приятел има една невероятна история /истинска и лична, велика, свидетелство на времето/, той чел билбо бегинс, но никога не подозирал за съществуването на “Властелина”; на едно гости на някакви комунисти, дето ходят на запад я вижда на английски в библиотеката… това е средата на 80-те… дават му я, той е на бригада, студентска, в софия; български студенти чистят уличните шахти, от листа, пясък, камънак с едни големи дълги лопати; ототгава страда от „професионално“ изкривяване, когато мине покрай шахта, леко се накланя да види в какво състояние е; и така група бъдещи юристи с лопати обикалят улиците и чистят шахтите, моят приятел им казва, че има такава книга, и им разказва докъдето е стигнал, но действието напредва бавно и те се разбират, да му изпълняват нормата, а той да чете, и в края на деня да идва да им разказва докъдето е стигнал…

смятай как е разказвал, като след години като излезнала на български, един състудент му казал, ама чакай назгулите нямат червени очи; моят приятел за да предаде ужаса на назгулите им турил червени очи, нещо което завалията толкин не се сетил да направи… но така разказвал, че тези които слушали помнели с години…

смятай какво чувство… и какво …“комюнити”

Та…

гледах всичко и всякакво… до 2009

от тогаз съм на пост и молитва

и тъй преди месец идва сина и ме моли да гледаме филм…

викам айде в името на “заедността” един компромис…

– кой – питам

– датски – вика –”ловът” 2012, бил много особен, всички в класа за него говорят…

мен веднага ме обзе лошо съмнение, щото дания е гнило, ама не отказах…

и започна една… мъж работи лелка в детска градина, малко момиченце на около пет го набеди, че й показал мъжкото си достойнство… /и за вече избеснях, щото “овертън” и прочие…/ цялото комюнити го заклейми, той невинен, спа с единствената имигрантка във филма, не му продават стоки в магазина, пребиха го, убиха му кучето, ужас ужасен ужасов… накрая някак всичко се оправи

– ибаси – викам – кой ти даде този филм…

– еди кой си…

– той не може да го измисли туй, някой му го е пуснал…

после се изясни, че на младия инфлунсър майка му го препоръчала…

тоя филм първо има ритъм на надрусан сакат слепец, тия хлапета дето не могат да изгледат кадър по-дълъг от минута и половина, седят и зяпат два часа мъка… баси чудото чутовно чудновато

поговорихме за овертън… и педофилите, за комюнитито и личността

и се вкарах в ебати филма…

викам има един филм отпреди 50 години, който разказва нещо подобно – само че за тогава…

тегля бързо и в 23 часа му пускам “сламени кучета” на сам пекинпа, филм дето ме е правил

и там комюнити, и там секс, и котката убиха, и епична битка за правото на “справедлив процес”

и го гледах…

и си …

уж съм го гледал, няколко пъти, но преди 30 години – “одеон”, уж всичко помня, но това беше друг филм – баси отврата…

Направо се побърках – даже не обърнах внимание на сина – той каза че е отвратителен, и Слава Богу…

но аз бях в пълен потрес – бях гледал филм който съм гледал – и все едно са два различни филми, което нямаше как да бъде; просто между мен на 20 и 50 има ибаси … бездната

и фактите не са същите

фактите не са факти

значи, първият път, помня щото така си мислех допреди месец, бях разбрал че може да ти влезнат в къщата, да те правят на луда калинка, да ти обесят котката, да ти наебат жената, и ти … нищо; но когато вземеш безащитен под опека от тълпата ставаш дзвер и пазиш правото на “справедлив процес” и се разправяш с всички боклуци както заслужават… и това е велико

днес просто гледам едно отвратително изкривено карикатурно уродливо тенденциозно представяне на едно извратено “комуюнити” и един смехурко /какъвто само дъстин хофман може да изиграе/…

това което ме побърка беше сцената с благотворителната вечер и абсурдния пастор – отвратителния монтаж със кадри от изнасилването; изобщо не го помних, дажи си мисля, че в “одеон” е било орязано, щото не е възможно да съм бил толкоз сляп…

/аз например чак в края на 90-те на пето гледане забелязах кръста с който затвориха църквата на финала на “абсолвентът” и го … „разбрах“, преди само съм слушал музиката на саймън и гарфънкъл докато съм гледал/

на сутринта се хванах да търся – направо се бях побъркал

https://en.wikipedia.org/wiki/Straw_Dogs_(1971_film)

туй е баси еврейската свинщина, само сам пекимпа не е евреин, но той пък е пълна откачалка, инак първо режисьор е трябвало да бъде роман полански

това е новелата по която е правен филма

https://en.wikipedia.org/wiki/The_Siege_of_Trencher%27s_Farm

там изнасилване няма и накрая няма никакъв касаплък

как от туй тия са направили горното е … “изкуство”

но не това ме потриса – потриса ме моята СЛЕПОТА тогаз, оная НАИВНОСТ с която съм попивал всичко, онова суетно резоньорство с което съм се правил на … “разбиращ” и “ценител”

допреди месец дори не го осъзнавах, нямах памет

като малък дъстин хофман ми беше любим актьор /само два филма съм гледал 7 пъти в една седмица – като ученик на “село” на лятното кино – “крамър срещу крамър” една седмица всяка вечер, и “огледалото” на тарковски като студент една седмица в урвич/ бях му гледал всичко, след “рейнман” осъзнах, че е посредствен, той всичките роли ги играе по един и същи начин, при него скитник, камериерка, папа, болен, здрав, не е съществено; щото го бях гледал много и всякакво – а потреса след “сламени кучета” ме сбърка, хванах и свалих “среднощен каубой”, “цялото президентско войнство”, “маратонецът”, “малък голям човек” и се отвратих на квадрат, туй беше наистина невероятно откровение – как мнението ми по спомени е, че нещо е готино, и като го гледах, виждах какъв невероятен боклук е…

три дена по два филма… направо щеше да ми стане навик

идваше ред на “Лени” – той в съзнанието ми ми е любим, обичам боб фос /така помня, вече не съм сигурен, но и не искам знам/ гледал съм го сигурно пет-шест пъти, помня много – но викам стига, нека да си остане….

не мога да си представя какво би ме накарало да гледам филм повече…

има един велик филм – heaven`s gate

https://en.wikipedia.org/wiki/Heaven%27s_Gate_(film)

той е левашки – но безумно красив

в някакъв смисъл той е края на киното, което е било /или би могло да бъде/ … изкуство

ако не сте го гледали – не гледайте долното, щото е безсмислено

това е точката на пречупване – момента в който режисьора губи властта, и всичко отива в ръцете на продуцените и студията, на собствениците на салоните, на бездарниците с парите

всичко това става и с музиката, и с литературата, тези неща ги има още от XIX в., но сега просто стават окончателни и незаобиколими…

това е 1980

същата година тръгва CNN, на другата MTV, отначало всички се смеели, кой ще гледа канал с 24 часа новини, или 24 часа музика… после се разбрало, че ако го няма по CNN “нещото” не е станало, а ако не те пуснат по MTV никой няма да те знае…

след като мел гибсън направи “страстите христови” /не съм го гледал/ беше въпрос на време да му скроят шапка, направиха го с украинка, ако не беше тая, с друго щеше да бъде, резултата винаги трябваше да бъде бойкот…

имах ги запазени сайтовете на предния комп дето гръмна, сега ме мързи да търся – някакъв говорител на киносалоните в щатите каза, как мел гибсън е задник и няма да го пускат, беше тотално остракиран… /за нещо което е казал частно, и тайно записан/

единствена джуди фостър тръгна да го спасява, но и тя си научи урока, не се спасява осъдения, “бобърът” беше пуснат само на 27 екрана в целите щати, що в уикито пише 22 не знам  

https://en.wikipedia.org/wiki/The_Beaver_(film)

Бюджет 21 млн, бокс офиса 7 млн /оправил се е, като гледах преди години беше много по-малко/

няма как да играеш независим с “ония”, и те да не ти “спрат кислорода”, не за друго, а за да ти покажат, че можеш да съществуваш “като такъв” само чрез тях…

това не е само в киното, и не е само сега…

харви уайнстийн разбира се е боклук, но преди години беше “икона” и “гуру”, едни шаврантии го масажираха, но ние ги възприемахме за актриси и звезди…

тия дето не са го масажирали, не ги знаем… но не заради бездарие

има един музей на модерното изкуство викат го гугенхайм – той е създаден от соломон, но той има племеница пеги,

https://en.wikipedia.org/wiki/Peggy_Guggenheim

забележително е да четеш за живота й, тя създавала звезди в изкуството, творяла ги, стига да й харесат в леглото; в модерното изкуство, което произвежда основно лайна, автора и съдържанието на лайното няма особено значение, важно е да те хареса собственика/собственицата на медийния вентилатор и да те лансира в него…

та

за киното…

след “ловецът на елени”, майкъл чимино създава още по-великия “врата към рая”  и го унищожават за четиридесет милиона; но то е само случаен повод…

прехода, “преместването на властта” е планирано и естествено…

то е току след „вратата към рая“…

режисьорът е унищожен… само въображението ни може да строи какво е бил способен да направи след това, ако не го бяха причупили…

за тези с парите – това не е съществено…

останало е следствие…

/само последно за сравнение

само четири години по-късно копола си го забива с боклука “котън клъб”…

бюджета е 58 милиона, бокс офиса 26 милиона, но драма няма, играта е променена… /

моето следствие е, че човек гласува с парите си – тези само от туй разбират, като разбира се, целта им е не толкова портфейла ти, а твоята … Душа, на тези боклуци не цент, ами нищо им е много

просто няма форма по която да се обезвъзмездя за пораженията които са ми нанесли

инак

вървим с бате дани по раковска, зяпаме витрини, шляем се…

паладина го е дал на уволнение…

за да подхвана разговор, викам – бате дани, кажи някой филм който си заслужава…

той ме поглежда учудено, свива вежди и вдига рамене…

разбирам, че съм настъпил мотика, но подскачам…

– стига де, кажи нещо за киното…

НИЩО – и поздрави учтиво едно бабе, което с две торби от пазар в лидъл го беше зяпнала все едно вижда младия робърт редфорд от сънищата си

103. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.2.

никога не съм слушал системно Bread, бях зле и просто две-три седмици ги наслушах яко; нямам любима песен, само звученето и настроението обаче ме успокояват; инак тотално се сбърках, когато исках повдигач си пусках lena zavaroni

туй дето го карам в крайна сметка май е онуй

след температурата остана главоболието – ама много и дълго

плюс високо кръвно – аз 130 съм нямал, сега под 140 не падам, а често съм и над 160

предната неделя жена ми ни събра домочадието и ни кара да миришем едно бутилче с една миризливост, от която преди аз се задушавах още като е отворено в другата стая, а сега си я вра в носа и няма никой…

тъй за първи път допуснахме че може и да сме полазени от онуй

не че е интересно – но е гадно

аз в къщи като най-кекав го карам най- драматично – но засега няма страшно – все пак ако може си го спестете

инак от здравната система като такава особена файда няма – жена ми се обади за себе си и децата на двете джи-пи-та да пита какво да правим – и в общи линии тренда е – ако искаме да ходим да си правим тест, ако не – да си се пазим – и толкоз…

демек – добре че жена ми има хомеопатия – хахахахаха

системата работи абсолютно по мангъра – и в това няма новина

който се оправи да се оправи – който не може – може и да му помогнат – но няма гаранции…

всичко може да изглежда система докато не се наложи да го тестваш

/… много е дълго, и няма смисъл – то е очевидно…

Всяка система е в среда – с инпут и аутпут – когато инпута мине в друг мащаб – и системата е … капут/

чувам че вече сме отвъд – в софия места няма

на село е ад, предполагам и на много други места които са под радара на медиите

да се разказва е глупаво

дядо дето викаше сит на гладен не вярва

инак

туй съм го приказвал преди време, но пак не пречи

като малък събирах марки; бях лапе 11-12 години ходихме четвъртък в младежкия дом при филателистите, да си купуваме марки; там се свързах с един мошеник, добър човек, след време ходих направо у тях като събера пари да си купувам; събирах изкуство, вземах серии, руски, парагвайски, панамски, каквито изпаднат, половината художници не ги познавах, гугъл няма, имам детская энциклопедия, том 12 изкуство, там търся, повече няма откъде; после намерих алпатов, 4 тома, на 15 ги прочетох, какво съм разбрал е друг въпрос; почнах да купувам от български худижник всичките бели книжки с история на живописта; майка ми редовно получаваше от мен за рожден ден и нова година книги с репродукции от руската книжарница; почнах много да знам – можех да говоря за етапи, школи, учители и ученици с един смешен апломб на “специалист”… но нямаше накого; вече бах станал 16-17 и по едно време загрях че мога да говоря обилно за конкретни картини, за художници още по – а загрях че аз картини не съм виждал…

Рембранд ми беше любим, чел, говоря за периоди, саския, хендриге стофелс, и помня много ясно как ме трясна гредата като осъзнах, че мога да приказвам много за “нощна стража”, да … “интерпретирам”, знаех размерите й до сантиметнри 5 на 3 метра, а аз я бях виждал само чернобяла 10 на 5 см – и в един момент вдянах че цялото ми знание е текст и суета…

че няма никакво преживяване и разбиране…

нямаше болка, но беше … празно

за куриоза, единственият път когато съм напускал България – беше още соц – беше у дедерето; един следобед бях у дрезден, отидох у дрезденската галерия; една от най-хубавите бългаски серии изкуство е с картини от дрезденската галерия, бях ги преживявал; инак там беше празно, не беше гъчканя, минах на такъдък гледах неща които съм зяпал с чувство 2 на 2 см и сега ги зяпах “на живо” без нищо; дюрер, рубенс, тициан, авторпортрет на рембранд със саския, гледам сикстинската мадона и си викам “това е рафаело! Рафаело!” – и в главата ми идват само … знания

сядам на пейката пред нея и викам ще чакам докато не почувствувам нещо…

… няма никой

има две книги за изкуство които са задължителни…

наистина обожавам балзак – не че е добър, но е всичко, наистина енциклопедия – любимата ми негова книга е “братовчедът понс” /тя и “гобсек” са наистина задължителни/- изкуството е за колекционери, изкуството е само за да го притежаваш, само тогава можеш да го цениш… и съзерцаваш като свое

но то остава несподелено – какво да разкажеш на … шмуке

ако не събирах марки, а картини на мои приятели, които се учеха да рисуват, нямаше да чета, а да гледам, и като събирам за себе си, щях да имам чувство към имането си, тъй постепенно щях да натрупам някаква експертиза и разбиране…

Старият музикант се водеше от аксиомата на Шенавар, ученият колекционер на скъпи гравюри, който твърди, че човек изпитва истинското удоволствие, като разглежда творба на Рьосдал, на Холбайн, Рафаело, Муричьо, Грьоз, Себастиано дел Пиомбо, Джорджоне, Албрехт Дюрер, единствено ако за нея е заплатено до петдесет франка. Понс не се съгласяваше да даде повече от сто франка. А плащаше петдесет франка само за предмет, чиято реална стойност беше три хиляди. И най-красивата вещ, щом струваше триста франка, не съществуваше за него. Подобни оказиони бяха рядкост, но той притежаваше трите елемента, които осигуряват успех: крака на елен, свободно време на скитник и търпение на израилтянин. Тази система, която той прилагал цели четиридесет години както в Рим, така и в Париж, бе дала своите плодове. Макар, откакто се е завърнал от Рим, Понс да бе харчил около две хиляди франка годишно, той криеше от всички погледи колекцията си от най-различни шедьоври, чийто брой по списък възлизаше на баснословната цифра 1907. От 1811 до 1816 година, по време на скитанията си из Париж, той бе купувал по десетина франка предмети, за коквито днес се плащат по хиляда, хиляда и двеста франка. Това бяха картини, подбрани измежду четирдесет и петте хиляди, които всяка година се излагат по разпродажбите; севърски порцелан, купуван от оверняци – тези помагачи на Черната банда, които донасяха в колите си чудесата на Франция от времето на Помпидур. С една дума, той бе събрал каквото бе останало от XVII r XVIII ек и справедливо бе оценил  умните и спосъбни творци от френската школа, велики, но неизвестни като Льопорт, Лавале-Пусен и т.н., създали стила Луи XV, стила Луи XVI, за сметка на миито творби днес се извършват тъй наречените новаторства от нашите художници, които непрестанно изучават съкровищата на музея, за да създадат нещо ново, като правят само сръчни имитации. Понс държеше много на размените, които са неизразимо щастие за колекционера. Главното не е да купиш някой ценен предмет. Главното е да го откриеш. Понс пръв събрал табакери и миниатюри. Тъй като не бе познат сред прекупвачите, защото не посещаваше разпродажбите и не се мяркаше в магазините на известните антиквари, той не знаеше паричната стойност на съкровището си.

Покойният Дюзомрар де бе опитал да се свърже с музиканта. Но принцът на антикварите умря, без да успее да проникне в музея “Понс”, единственият който би могъл да се сравни с прочутата колекция “Соважо”. Между Понс и господин Соважо имаше нещо много общо. Музикант като Понс и като него не особено заможен, господин Соважо е действал по същия начин, със същите средства, със същата любов към изкуството, със същаата омраза към известните богаташи, които създават колекции, за да правят ловка конкуренция на антикварите. Също като своя конкурент, съперник и неприятел по отношение на всички тези творения на чавешката ръка, на тези чудеса на труда, Понс хранеше в сърцето си неутолимото скъперничество на влюбен в в красива възлюбена, а препродаването им в залите на улица Жьоньор под ударите на чукчета преживяваше като върховна обида срещу негово величество колекционерството. Притежаваше собствен музей и му се наслаждаваше, когато си иска, защото душите, сътворени, за да се възхищават на великите произведения, имат възвишена способност истински да обичат, за тях удоволствието е толкова силно днес, колкото и вчера, никога не им дотяга, а за щастие шедьоврите остават винаги млади. Затова предметът, тъй бащински притискан  от Понс, трябва да бъде находка, която човек отнасяше у дома си и то с такава любов! Колекционери, вие го разбирате!

Балзак – Братовчедът Понс / Народна култура С`1982 /12-13 с./

другата книга е “творбата” на зола; зола не мога да го трая /което не ми попречи да го изчета целия/, той е методичен бездарник, но това му помага да изпраска 20 книги в опит да се прави на балзак и пунктира неговата “енциклопедия”; зола е приятел от детинство със сезан; като малки сезан писал по-хубави стихотворения, а зола рисувал по-добре, дори изрисувал паравана в стаята на сезан; зола играе съществена роля като журналист в битката на салоните при налагането на импресионизма, но води битката идеологически /в името на свободата, а не с разбиране/, нищо не разбира от живопис; самите импресионисти по-късно се чудях, как като ги познава толкова добре е изпраскал толкова тъп роман; в “творбата” прототипа на героя клод е сезан, и зола най-накрая го обесва пред една вечно неслучващата се картина… тоя роман е и край на приятелството им;

прототип на фажерол е клод моне, зола не го ценял особено, изобщо той май си мислил, че новото и старото ще съществуват успоредно, просто академиците ще се посместят /зола не харесва кабанел, щото е казионен, придоворен художник на наполеон III, но много харесва например ари шефер, който също си е “академик”, в изкуството няма мирно съвместно съществуване /няма паралелни вселени/, борбата е до пълна победа, свободата е само докато новото да изяде старото/ – академизма е убит, импресионизма е победата на мода, която се радва докато дойде следващата под формата на следваща “революция”…

/като убеден реакционер цялото ми сърце е за академизма – с дребния си назадничав буржуазен еснафлък поставям Бугеро пред кой и да е импресионист… /

не че задължителен, но романа е любопитен с един интересен “търговски” момент – книгата е писана 1886 /като селянин винаги се удивлявам колко стари са “градските” номера; в същия план е любопитен и “женско щастие1883, колко маркетингови пинизи, които си мислим че са от вчера, продукт на маркетингова революция, са още от средата на миналия век – трупането на евтина стока до входа за да се създава калабълък и задръстване, промоции, намаления, детски кътове в магазините, за да могат майките да пазаруват на спокойствие, раздаване на балони с брандове на децата, като се връщат като безплатни рекламни агентчета, и какви ли още не трикове /

Надвесен над картината си, Бонгран, който обикновено хвалеше бащински младите, сега трепереше, правеше явно усилие да не избухне. Но въпреки усилията си избухна.

– Оставете ни на мира, а! с вашия Фажерол! Вие ни смятате за по-глупави отколкото сме! … Ето! Вие виждате големия художник тук. Да, тоя млад господин, който е пред вас! Е добре! Цялата хитрост се състои в това, че оня му е откраднал неговата оригиналност и я е приспособил към мекушавия сос на Училището за изящни изкуства. Отлично! Взел е модерното, рисува светло, но запазва баналната и точна рисунка, приятна за всички композиция, формулата която там предават за удоволствие на буржуата. И всичко това потопено в една лекост, о! тая отвратителна лекост на пръстите, които еднакво добре биха скулптирали кокосови орехи, тая гладка приятна лекост, която има успех, а би трябвало да се наказва с каторга, чувате ли!

Той размахваше във въздуха палитрата и четките си.

– Вие сте жесток, – каза Клод стеснен. – Фажерол наистина има качества.

– Разказаха ми – измърмори Жори – че той е сключил много изгоден договор с Ноде.

Това хвърлено в разговора име още повече разпусна Бонгарт, който повтори, като клатеше рамене:

– Ах! Ноде… ах! Ноде…

И той много се развесели с Ноде, когото познаваше добре. Оня бил търговец и от няколко години насам раздвижил търговията с картини. Не се касаело за старата игра, за кирливия реднгот и тънкия вкус на дядо Малгра, който дебнел и купувал картините на начинаещите за десет франка и ги препродавал за петнадесет. Не се касаело за цялата тая дребна работа на познавач, който се чумери пред желаното произведение, за да го купи евтино, а в същност обожава живописта и изкарва скромния си поминък, като подновява бързо капитала си от няколко су с благоразумни сделки. Не, прочутият ноде имал обноски на благородник, – жакет фентази, брилянт на връзката, напомаден, пригладен, лъснат; голяма свита, наета за месец кола, кресло в Операта, запазена маса в Биньон; той отивал всъкъде, гдето смятал, че е прилично да се показва. Като оставим това настрана, той бил спекулант, борсаджия, който се подигравал с добрата живопис. Имал необикновен усет за успех, откривал кой артист за лансира, не оспорвания гений на някой художник, а лъжливия изпълнен с фалшива смелост талант, който се харесва на буржуата. И така разбърквал пазара, като отстранявал старите любители с вкус и работел само с богати любители, които не разбират от изкуство и купуват картини като борсова стойност, от суетност или с надежда, че цената им ще се покачи.

Тук Бонгран, който имаше актьорски дар, започна да разиграва сцената. Ноде пристига при Фажерол. – Вие сте гениален, мили мой. Ах! Вашата онзиденшна картина е продадена. Колко ? – Петстотин франка. – Но вие сте луд! Тя струваше хиляда и двеста. А тая която ви остана, колко? – Боже мой, не знам, да кажем хиляда и двеста. – Хайде, хиляда и двеста! Не ме ли разбирате, драги мой? Тя струва две хиляди. Аз я вземам за две хиляда. И от днес вие ще работите само за мене, Ноде! Сбогом, сбогом, мили мой, не се жертвувайте, вашето щастие е готово, аз се заемам с него. –  И ето, той си отива, отнася картината в колата си, разхожда я при своите любители, между които разпространил новината, че  открил  един необикновен живописец. Един от тях се улавя на въдицата и пита за цената. – Пет хиляди. Как! Пет хиляди! Картината на един непознат, вие се подигравате с мене! – Чуйте, предлагам ви сделка: ще ви продам картината за пет хиляди и ще ви подпиша задължение, че ще си я взема обратно за шест хиляди, до една година, ако тя престане да ви харесва. – Изведнъж, любителят е съблазнен: какво рискува? Добър влог всъщност, и той купува. Тогава Ноде не губи време, той продава по същия начин още девет-десет картини в годината. Суетността се съединява с надеждата за печалба, цените се качват, установяват се цени, и то така добре, че когато той се връща при своя любител, той последният, вместо да му върне картината, плаща му за друга осем хиляди франка. И повишението върви непрестанно, и живописта е вече съмнителна почва, златни мини в монмартърските могили лансирани от банкери. И около тях се бият удари на банкноти!

Клод се възмущаваше, Жори смяташе, че това е много силно. В това време се почука на свратата. Бонгран отиде да отвори и възкликна.

– Виж! Ноде! … Тъкмо за вас приказваме.

Твърде спретнат, без една капка кал, въпреки лошото време, Ноде поздравяваше и влизаше със съсредоточената учтивост на светски човек, който влиза в черква.

– Твърде щастлив съм, твърде поласкан, скъпи учителю… И, увурун съм, вие сте говорили само добро.

– Съвсем не, Ноде, съвсем не! – подзе Бонгран със спокоен глас. – Ние казвахме, че вашият начин  да използувате живописта ще ни даде едно хубаво поколение живописци-измамници и в същото време непочтени търговци.

Ноде се усмихваше без вълнение.

– Суров, но прелестен в изразът! Хайде, хайде, скъпи учителю, нищо от вас не ме убижда.

/160-162 с./

Вътрешността беше великолепно и странно разкошна: стари губери, стари оръжия, куп стари мебели, китайски и японски рядкости, още от вестибюла. Наляво трапезария цялата с лаково пано, д червен дракон просторян на тавана. Стълба в рязано дърво, обвита с дълги ивици плат, с наредени по нея китки зелени растения. Но горе ателието беше чудно, доста тясно без нито една картина, цялото покрито с оринтарлски завеси, с огромна камина, чиято решетка носеха химери, на другата страна широк диван под шатра, цял паметник, дълги пръчки крепяха разкошния балдахин над куп килими, кожи, възглавнички, почти наравно с пода.

Клод разглеждаше всичко; той зъадържа един въпрос, който дойде на устните му. Платено ли е всичко това? Награден от миналата година, Фажерол искаше, както казваха, по десет хиляди франка на портрет. Ноде, който му беше създал име, използваше сега неговият успех с мярка и не даваше нито една от неговите къртини за по-малко от двадесет, тридесет, четирдесет хиляди франка. Поръчките бяха валяли като град, ако художникът не се преструваше високомерен, уморен човек, най-малките скици на когото хората си оспорват. И все пак тоя изложен разкош миришеше на дълг, на доставчиците беше платено само отчасти, а всичките пари, тези спечелени като на борса пари при повишение, изтичаха между пръстите, харчеха се без следа. Впрочем, още разпален от това бързо богатство Фажерол не обръщаше внимание, не се безпокоеше, силен с надеждата, че винаги ще продава и все по-скъпо, горд с голямото положение, което заемаше в съвременното изкуство.

/234-235 с./

В тоя миг някой го поздрави със свойски жест и Клод позна Ноде, наедрял, надут, позлатен от успеха на огромните работи, които той вършеше сега. Честолюбието беше завъртяло главата му, той говореше, че ще съсипе всички други търговци на картини, беше построил един голям дом, гдето се поставяше като господар на пазара,събираше шедьоврите, отваряше големи модерни магазини за изкуство. Звук на милиони звънеше още от вестибюла, устройваше в своя дом изложби, уреждаше галерии в чужбина, чакаше през май пристигането на любителите американци и им продаваше за петдесет хиляди франка това, което беше купил за десет хиляди; и живееше като княз, жена, деца, любовница, коне, имение, в Пикардия, големи ловни празници. Първите му печалби дойдоха от покачване цените на знаменити мъртъвци, отричани приживе – Курбе, миле, Русо. И затова най-сетне той презираше  цялото творчество на един още борещ се художник. Все пак много лоше слухове се носеха сега. Числото на познатите картини беше ограничено, а и броят на любителите не можеше да расте и затова работите ставаха трудни. Говореше се за синдикат, за споразумение с банкерите за да се подържат високите цени. В залата Друо ставаха измислени продажби и картини се откупуваха много скъпо от самия търговец. И изглеждаше , че фалитът е неизбежен на края на тия борсови сделки, падане всред прекалеността и лъжите на ажиото.

– Добър ден, скъпо учителю, – каза Ноде, като се приближи. – А? вие сте дошли, като всички, да се удивявате на моя Фажерол.

В обноските към Бонгран нямаше вече някогашната лъстива и почтителна смиреност. И заговори за Фажерол като за свой художник, като за работник на негова служба, комуто той често се караше. Той го беше настанил на авеню де Вилие, принуди го да има дом, да го мебелира за да го има след това във властта си. И сега почваше да го обвинява в безреден живот, винеше го, че се компрометира като лекомислен момче. Например, един сериозен художник никога не би пратил тая картина в Салона. Наистина, тя имаше шумен успех, говореха дори за почетния медал. Но нищо друго не е по-лошо за високите цени. Когато човек иска да има американците, трябва да остане у дома си, като бог скрит в своя храм.

– Мили мой, повярвайте ми ако обичате, бих дал двадесет хиляди от джоба си, та глупаците от вестниците да не правят целият този шум около моя Фажерол тая година.

Бонгран, който слушаше смело, въпреки мъките си, се усмихна.

– Наистина, те може би прекалиха със своята нескромност… Вчера четох една статия, от която научих, че Фажерол ядял всяка сутрин по две варени яйца.

Той се смееше на тия груби начини на известност, които от една седмица занимаваха Париж с младия майстор, като последица от една първа статия за негова картина, която никой още не беше видял. Цялата дружина репортери беше турната в действие, събличаха го, говореха за неговото детство, за баща му фабрикант на художествени цинкови изделия, за учението му, къде живее, как живее; говореха дори и за цвета на чорапите му, дори за неговия навик да щихе върха на носа си. Той беше страстта на момента, майсторът според вкуса на деня, който е имал сполуката да не получи Римската премия и да скъса с Училището , чийто начин на работа беше запазил: щастие за един сезон, което вятър донася и отнася, нервна прищявка на големия безумен град, прибилизителен успех на бесернцветна смелост, на случая, който смутява тълпата сутрин, за да изчезне вечер всред общо безразличие.

/253-255 с./

Решено ли е? Избрани ли са художниците за новите декорации на кметството?

– Не, – каза Маудо – още не е станало… Аз не ще имам нищо, не познавам никого… Сам Фажерол е много неспокоен. Той не е тука тая вечер, защото работата не върви сама… Ах! Свърши се неговото добро положение, трещи, рухва неговата живопис за милиони.

Той се изсмя със задоволена най-сетне злоба, и Ганиер от другия край на масата изрече същата подигравка. Тогава те се изляха с лоши думи, радваха са на разрухата, която беше сполетяла младите майстори. Съдбоносно беше, дойдоха предсказаните времена, преувеличеното повишение на картините свършваше с катастрофа. Откак паниката беше овладяла любителите, обзети от безумието на хора, които играят на Борсата, под дъха на спадането, цените падали от ден на ден, нищо не се продавало вече. И трябвало да се види прочутия Ноде всред поражението! Отначало той се държал добре, послужил си с американеца, с единствената картина, чиято цена не искал да каже, с презрителната увереност, че не ще се намери достатъчно богат човек, и че най-сетне той е продал за двеста или триста хиляди франка на един търговец на свине от Ню Йорк, горд, че отнася най-скъпата картина тая година. Но тия способи не се подновяваха и Ноде, чиито разноски бяха пораснали заедно с печалбите, увлечен и погърнат от лудото движение, което беше негово дело, чувал сега, как рухва по него царският му дом; и трябвало да го брани от пристъпа на съдебните пристъви.

Маудо, вие не вземате гъби – прекъсна любезно Анриета.

Слугинята поднасяше филето, ядяха, изпразваха стъклениците с вино. Но лошото настроение беше такова, че хубавите неща минаваха невкусени и това наскърбяваше домакинята и домакина.

– А? гъби ли ? – повтори най0сетне скулптурът – Не, благодаря.

И продължи.

– Странното е, че Ноде преследва Фажерол. Прекрасно! И е на път да му заложи запор… Ах! Смешно ми  е! Ще видим чистене на авеню Вилие, и всички тия дребни живописци със свои къщи. Постройката ще бъде продадена за нищо, напролет… Така Ноде, който беше принудил Фажерол да строи и мебелира къщата си като проститутка, пак ще си взема своите украшения и губери. Но изглежда, и другият не пада долу… Вижте историята: търговицът го обвинява, че оня е забъркал работите му, като е излагал от безогледна суетност; художникът отговаря, че не иска да бъде ограбван; и те ще се изядат, надявам се!издигта се гласът на Ганиер, неуморимият и кротък глас на пробуден мечтател.

– Унищожен е Фажерол! …. Впрочем, той никога не е имал успех.

/288-289 с./

Емил Зола – Творбата /Изд. Ив.Г. Игнатови и синове С`1928/

инак имам една любима картина от 1837 казва се “експертите

https://fr.wikipedia.org/wiki/Les_Experts_(tableau)

декан трябва много да е насъбрал на академиците – за да представи така “експертите”

не, той напълнил много картини с маймуни, има маймуни на кучета, работни маймуни си почиват, и няколко маймуни … художници

но не съм видял да е рисувал маймуни търговци или банкери, макар че те направили всички в крайна сметка на маймуни…

инак седим преди време с бат дани в сладкарница “пчела” на „ангел кънчев“

атмосферата… почти сме като в монмартър

тулумбичка, еклер и голяма боза

истинска класика

аз съм се разпенявил, обяснявам му /какво мога да обясня аз на бат дани, но той е благ, гледа ме благосклонно и ме оставя да се излагам… кротко си тактува вътрешния диалог с краче във въздуха под масата, столовете са високи, като отпива бавно бозата, аз бръщолевя нагъвайки толумбичката…/

– бат дани – му викам – изкуството е като бозата, всичко е като бозата; има ли нещо съвършено, винаги ще дойдат едни идиоти модернисти, и ще го развалят; няма значение дали в името на “свободния избор”, или “за доброто”, дали за “светлото бъдеще” или щото е “прогресивно”, това е подробност от обосновката, факта е, че накрая винаги идват идиотите и развалят съвършеното, и ти продадат боклук в замяна…

бат дани се смее гледаме над халбата и тихо казва:

съвременният буржуа може в името на прогреса да твърди всякаква глупости и в името на изкуството да търгува с всякакъв боклук.

– анджък, давила – викам – помниш каква боза имаше едно време, сладка, после резлива, постои два дена и кипне не се пие /помниш алуминиевите капачки на бурканчето кисело мляко, ех…/ ти разбираш ли, бат дани, едно нещо не може ли да се развали, няма как да е хубаво; тури му аспартам, вече не може да се развали, вечно, ама и нищо не струва, щото не може да се развали; за търговеца удобно, наблъскат всичко с консерванти и го продават за полезно, щото е трайно – риск малък, химия- малко труд, демек евтино – идеал… идеал, идеал, ама за нищо не става… ще кажеш, туй е у нас и боза, на запад има едни им продават дванайсетгодишно отлежало уиски, и они го купуват и пият като си мислят, че то стояло дванадесет години у бъчва… едно време можело, ама днес кой ще ти държи нещо данадесет години да отлежава бе, бай дани… и ония плащат все едно е лежало дванайсет години, и го пият с мисълта че е отлежало – продават ти идея и ти я живееш като идея… та изкуството – викам – е като бозата…

бат дани вика –

флобер казва – че не вижда връзка между монета от пет франка и идея

аз го гледам, ударих един як гълток и му викам:

– бат дани, флобер не е давила – връзката между монетата от пет франка и идея е идеята за пет франка; и за стадата маймуни тая идея е основна; флобер е бил рентиер, това е мисъл на рентиер, имал е възможност да си играе на стилист, когато накрая племеницата и мъжа й му свършили парите /покрил им задълженията/ имал късмет, че си отишъл скоро, щото връзката между франка и идеята щяла да му се открие в пълната си прелест…

изкуството като вложение на средства е откритие на нашето време. това означава: набор от произведения на “изкуството”, нямащи естетическа ценност, но имащи стойнст на фондовия пазар на изкуство.

– тъй е бат дани, давила не може да бърка, но не мога да разбера само едно – дали се започва с бозата и в резултат се разваля изкуството, или тези с “изкуството” развалят своето и накрая всичко резултира у бозата; щото аз от изкуството не разбирам, бат дани, но за бозата ми е свидно, и обидно; поне да не бяха пипали бозата; значи жерико имал шанса да бъде млад при наполеон, оня мародер докарал целия рубенс в париж; жерико не напускал париж, но го “изял” целия, за рубенс става дума; после нарисувал “гибелта на фрегатата медуза”, изложил я в салона, и станал малък скандал, старите казвали, че е невъзможно “безобразие” и “страдание” да се превръща в материал за красота… можеш ли да си представиш – “критерий”; после жерико отишъл в лондон да се учи на пейзаж и да рисува коне, обичал конете, паднал от кон и умрял;  енгър пък учел учениците си, да се прекланят пред рубенс, но да минават покрай него без да го гледат, щото развалял… демек рубенс развалял, а енгър пазил учениците си от развала; енгър бил влюбен в рафаело… изобщо голяма пропаст стои между рафаело и рубенс – аз като ги гледам не я виждам – но тези във франция през XIXв. останали от двете й страни и не само не се разбирали, ами не се и понасяли… чели и различно – давид карал гро да чете главно плутарх за да  рисува геройства за да възхвалява добродетели, дьолакруа пък чел данте, шекспир и байрон… затуй рисувал всичко дето е емоция и експресия… жерико и делакроа победили, енгър загубил, ние тук хал хабер сме си нямали, пили сме истинска боза, после едни отрекли и дьолакроа, открили светлината, ефектите и празните пространсва, после и тях отрекли останало едно нищо и неговата експресия…

истинското изкуство на този век – това е изследване на пустотата, опис на отсъствието…

туй го каза бат дани докато хапваше последната хапка от еклера и кацна лелката като лешояд и ни прибра празните чинийки, награби и празната халба на бат дани /аз моята я държа с последна глътка/ а тя ни гледа с поглед явно показващ, че много сме се застояли… поглеждам паладина отсреща и викам

– бате дани, по още едно малко…

той се засмива и кимва – вземам още две малки бози и продължавам…

– пустота, отсъствие, но бозата отиде… ей, седим тук, приказваме си, но пием фалшива боза, бате дани, туй ако не е драма… съзнаваме, обсъждаме, но няма какво да направим, свобода има, но няма къде да отидем да пием истинска боза, ей тъй за идеята… целият ни живот е вече такъв, пием с аспартам, докато си спомняме за истинската със захар; изкуството и то – зобиш смески на бездарници и си спомняш за белия хляб от квартална фурна… днес е производство, преди беше майсторлък; днес могат да си си раздават “маестро” и “майсторе”, но идеята за петте франка е разказала играта и на идеята и на петте франка, няма занаятчии, няма майсторлък, има изразяване на нищото и кеш…

завоевание след завоевание, и съвременното изкуство достигна до детското бръщолевене.  

– ех, бате дани, тоя давила

– мхм, мърморенето на съвременно то изкуство прилича на предсмъртен хрип

– тъй е, бат дани, всичко се завръща там откъдето е тръгнало за да изчезне; днешната европейска либерална „съвременност“ е като стара пачавра дето се маца за да се прави на млада, вдетинява се, но млада не може да стане, просто нямаше нужда да се излага предвид каква е била… но като се връщам назад все търся откъде започва туй от което днес свършваме… къде е било онуй от което излизаме от Пътя… и си мисля, дали ако си върнем бозата, забраним аспартама, след определен брой години ще се върне онова изкуство, което беше, когато бозата беше боза…

– овчарче – вика бат дани – в изкуството невинни няма; този който не се предвижва сред произведенията на изкуството като сред опасни зверове, просто не разбира къде се намира.

– еххх… тоз давила, значи нас са ни изяли още докато сме маали шорти и сме мислили, че живота предстои…

102. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.3.1.

разболях се…

то вкъщи всички сме болни, ама май не е от онуй…

не ми е ясна процедурата, и нищо не правя – какво е рационално да се направи май e спорно…

не знам как се лекува – жена ми ме тъпче с хомеопатия – от което поне вреда няма…

но трябваше да спра кафето – и покрай туй ми свърши пауъра…

на село пламнало от ковид – там щото повечето гледат турска телевизия – не могат да разберат че у нас станало опасно и го караха доста ларж; накрая една женичка за три дни си отишла /погребали я с полиция, било процедура/, други напълнили интензивното в града и накрая разбрали че времето е опасно…

на фона на селския ужас мама и бабчето /на 96г./ гледат и новините по телевизията, и мама решила да обобщи:

– офф, мамо, трябва много да се пазим… – с тънката интенция сред целият този ужас баба да стане поне малко по-послушна

бабчето, която е абсолютно неуправляема ракета заключила:

чакаме участта си…

просто няма как да обобщя по-добре – щялото ни присъствие тук – като очакване на участта си

всички планове, мераци и опити са пълнеж докато очакваш … участта си

оня ден гледам сина ми /16г./ гледа някакъв клип с мемета – събрани всякакви безсмислени глупости едно след друго, и той седи и зяпа…

викам си – трябва да съм рационален – ще му обясня природата на тази простотия, за да осъзнае и да освободи съзнанието си от тези говна…

вчера го викам при себе си – лежа с температура, но се потя, демек подобрявам се /очи тъмнеят, глава се люшка, ръце треперят… не знам колко време ми остава/- вземам начално положение и започвам да обяснявам бавно със слаб глас, не за да привлека вниманието му, а щото туй ми е макса – има един ричард докинс, страшен изрод, ей там е книгата му “делюзията бог” …

и изпаднахме в обяснение на думата делюзия…

без да пресушим блатото с делюзии – някак накрая всепак прецапахме и успяхме да стигнем и до … мемето – тоя докинс измислил/открил мемето – демек менталните вируси – с които трябва да сме много внимателни, щото не се лекува като ти влезнат у главата;

той вече почна да се прозява – усещям че го губя – аз че отплавам едно на ръка – а аз още не съм стигнал до началото на казванката – и тогава както винаги правя най-голямата грешка да се опитам бързо да наблъскам нещо вътре, след като шлюзовете вече са окончателно затворени…

изобщо не успях да стигна до идеи и картинки…

жена ми беше в англия 1994 на обучение, и разказваше като се върна как там има хора които не познават часовник със стрелки, това ми звучеше невероятно, но когато преди години видях малката вече пораснала как изчислява часа по един часовник със стрелки нямам съмнения, че в света има такива хора…

преди няколко години пак жена ми беше на друго обучение на което гуруто от запада обяснявал как имаш 6 секунди за да предадеш нещо на персонала си, щото след 6 секунди вниманието им се губило – това е абсолютно сериозно – ако нямах опита с часовника преди 25 години надали щях да се притесня – но очевидно живеем в свят в който имаме на разположение 6 секунди, ако искаме другия нещо да възприеме…

/”как сте с пауър пойнт” това ще е разбираемо само още няколко дена/

на сина обяснявах как съм си напълнил главата с имена, мисли и числа /щото и той искрено иска да знае, но някак няма желание/, не е било нарочно, просто винаги имам тефтерче, като срещна нещо което е непознато и ми е интересно го записвам в тефтерчето, и от време на време като се ровя в него си го припомням; като го видиш нещо – име, мисъл, цифра – за месец 5-6 пъти и ги запомняш, без зор, стига да ти е интересно да си го запишеш; факта който ако не го запишеш на момента ще отлети в сенките със следващия, като го запишеш и го прегледаш 4-5 пъти става завинаги твой; колкото повече неща запомняш, толкова повече запомняш, щото всяко създават контекст покрай който новото по-лесно се помни;

и викам – помогни ми да ти помогна – аз като потящ се труп той като левент ме премества – вдигаме матрака – под леглото ми е пълно с торби с тетрадки, книги и тефтери от разни години; търся в прахоляка три пакета, които накрая изпадат, аз вече целият съм вир вода – и му подавам няколко тефтерчета от казармата и ранни студетски години да види за какво иде реч, как съм го правил…

той разгледа едно, в някой има снимки от списания, пито кой е тоя, коя е тая, погледна второ – зачете се в нещо мое и каза   

много наивно…

не можех да не се съглася…

и за съдържанието на тефтерите и за целият ми просветителски опит…

за да стигна до съзнанието му – ми трябва “пауър пойнт” или “тик-ток” – да се снема в клипче 7 секунди – и каквото успея да кажа – кажа; останалато на битака…

/човек каквото и да събира, каквато и грижа да полага за него, рано или късно, и да има наследници, и да няма, накрая някой ще го намери на битака…/

инак преди две седмици, още здрав, още циганско лято, не знам какво ме чака напред, но затуй пък съклет от безсмислие ме гони и по уговорена стара професионална схема – слагам на терасата едно червено знаменце, като същи боб уудуърд…

другият ден едвам изтрайвам до 13 часа, нищо не ми спори, отивам към докторската градинка; по пътя минавам през голяма хранителна верига, купувам на промоция 2 за 1 две банички със сирене за 1.09 лв, един студен чай който излиза без пари – за да си набавя нужните ми консерванти, една тунквана вафла на промоция и съм на мястото…

обикалям фонтана както ме е учил бате дани, следя за опашка…

/той ме е учил, ама и аз сам съм се обучавал три-четири пъти съм гледал “разговорът” на копола, зорко гледам от де могат да ни подслушат…/

там е обедна почивка, гъчканя, търпана, гюрюлтия, всякакъв народ, баби с деца, майки с деца, деца с деца, хипстери, офисен планктон, телевизионни работнички, културен безработник, безкултурен работодател, няколко служители в колцентър и много бъдещи служители в колцентрове, някоко служители от чистотата забелязали че началството е отишло да обядва е седнало на пейка да гледа тези след които почиства, само кучкари липсват за да е идилията пълна…

/и всичко това трепери под бутуша на диктатурата на омразното правителство/

аз наблюдавам тези 60% от народа, които са 100% на място и си мисля, че бате дани е неруземен да определи конспиративна среща точно тук в най-голямата гъчканя, където е толкова лесно да се изгубиш, колкото и да те разкрият…

веднага сам се поправих – бате дани никога не греши…  

обиколих три пъти фонтана, нямаше опашка, обиколих го наобратно за късмет и седнах уж небрежно на една пейка – вадя баничките, и бавно меля… и накацаха гълъбите

споделям трохи…  

както се гледам с тях и се храним заедно и той дойде…

добре че не пих в момента…

мразя русизмите, но има такива, на които нямаме роден еквивалент – “шикарно”

хавайска риза с невиждана флора и фауна, невероятен бермуд с цветовете на дъгата, ярко жълти лепки тип рязан галош в тон с професионалната епидемиологична маска, разбира се очилата “рамбо” и панамена шапка

абсолютно неотразим… и незабалежим

невероятно прикритие и професионализъм…

седна…

намигна… /разбира се от очилата нищо не се вижда, но то се знае/

аз джвакам баница, споделям трохи с гълъбите, те тварите и без да са били при боби скинър разбират че туй тук вече не е до стимул и реакция, награди и наказания, а съвършено друга сфера, и както кълват и почнаха да кръжат над бате дани… да му правят сянка

мълчим…

магично…

/за такива моменти човек си заслужава да чака всяка следваща седмица…/

и тъжно…

допреди малко гледах хората наоколо като потенциални протестъри, куки, провокатори, като евентуална опасност за бате дани…

като си вече с бате дани тези притеснения са толкова смешни…

той е самата сигурно осигурена защититена безопасност…

но хората сега пък ми се струват в дива опасност, без да осъзнават идващато, те безразсъдно се мотат в безотговорно безразличие към приближаващата катастрофа…

до мен на пейката стои в хавайска риза “шарнирния болт” на държавата, освободен и забравен от всички, и тези всичките продължават да се возят на държавната кола без да мислят че болта вече го няма…

колко и докъде ще стигне колата без да се разпадне…

или си мислят че може да бъде сменен…

денят е прекрасен, слънцето грее, на мен у сърцето студ, гледам туй и виждам вече сланата как попарва листата, празните зимни градини, същите тези гълъби накацали в локвите да се топлят…

ставаме и питам бат`дани:

– бате дани, само да те питам, разбирам мерака на самонадеяните и самовлюбени простофили към властта, от как свят светува ги има, но те не са толкоз много; от `де идват другите, от `де се ражда калабълъка, който ще хване, ще извади и изхвърли “шарнирния болт” от колата, ще се качи пак на нея и ще се надява, че ще стигне някъде…

бате дани ме погледна, спря се, свали очилата си, измериме и вика:

– innamorato dell`impossibile

викам – давила

бат дани се смее

 – овчарче, туй е италиански…

веднага загрях съвършеното му италианско произношение

innamorato dell`impossibile – вика бат дани – демек “влюбени в невъзможното” – тези винаги са калабалъка – поради сбъркан обект винаги остават излъгани, но винаги са движещата сила на онези конкретни простофили с конкретните мераци, които също рядко са удоволетворени, щото са с очи и ръце дето не могат никога да се напълнят…

вървим към края на градинката, знам че както всеки път бат дани ще изчезне без да разбера как, но той спря и каза

– чрез бездействие действа, чрез безмълвие учи, създава без да обсебва, въздейства без да обвързва, завършва без да се хвали, без признание – никой не може да му го отнеме…

и се стопи…

исками се да кажа в софийската тълпа, но тълпа там нямаше, просто изчезна по неговия си начин, вече не беше там…

аз си останах innamorato dell`impossibile

ставам единствено за калабалък…

101. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.2.

/оффф да си изокам пак… туй място бЕсно ме дразни; мразя формата, мразя изобщо всяка техника, един текст като видиш трябва да има форма, като картинка, сега тук не знам как, но не мога да махна празното между редовете, а там където сложа празно, туй тук автоматично го маха, и си става туй дето се вижда – никакво… сигурен съм че има начин, някакъв, сигур … интуитивен начин, но да ви кажа най ме е страх да умеря интуицията на машината /или на тъпото момче което я е програмирало интуитивно/, щото ще се гръмна ако споделям общи интуиции с машина и програмист/

та юли месец – тук под “2.” трябваще да прасна два цитата от една книга – мина време книгата не я забравих – но времето си мина – и нещата са различни, изобщо не ми е … актуално; като планирано ще ги турим, но разлято с много отклонения и обяснения, разбира се, за радост на публиката /нали сме медия/

през май-юни – още нямаше протести – зяпах свинщините на черните в америка и се чудих как ли ще дойде ноември… /ей го че идва…/

тогава четох бжежинскитехнотронната ера и фритц рингерзалеза на немските мандарини и си беше цъфнала казванка, сама, от новините отвън, и книжките в леглото, от нищото, обляна с цитати и илюстрации-клипчета; викам си, на село ще го направя – отидох на село, дойдоха тукашните протести и всичко уйде у сенките като не на място и не на време… и дреме там, като наемен убиец без поръчки

та покрай туй за друго

туй с казванката не е най кой знай к`во…

друго-то е по-болка покрай нея, щото е Чувството изобщо, а не конкретно случайно напъпило чувство

разминаването е една постоянна драма, която с времето, за да избегнем болката, го превръщаме в естествено, приемаме го, и губим вкуса за споделяне, и жаждата за среща, за да си я спестим

научаваме се

като прочета нещо и искам да го споделя…

/и тъй без връзка с нещата отвън/

огледам си … и се спихна

/някак изсмуквам кислорада около себе си, като говоря нещо със сина, който ме гледа с големите си очи съсредоточено, на петата минута почва да се прозява, и щото винаги така става към петата минута на разговора почваме да се смеем, щото той колкото и да иска не може да скрие прозявките си /понякога се хилим предварително, очаквайки ги/; с него го забелязах, но със сестра ми открих системата, тя издържа малко по-дълго, но е неизбежно; моят Приятел изкарва половин час, но без прозявка казва “изгубих те”; жена ми е любима, веднъж съм преписал три страници жесток цитат от дневниците на сен симон – връщам се, на кой, на кой, и я хващам да й го прочета, да се облекча, потъвам в четене…  след малко поглеждам… тя заспала, туй не е по нощите, някъде следобед…

съдба…

туй лято по скайпа от село си говорих с дъщерята на мояТ Приятел, и беше малко чудо… 15 минути, половин час, час, помислих си че е от скайпа и не мога да отнема кислорода – но час и 15- час и 20 и почна да се прозява, викам си – още работи…/

всеки си има харман и обикаля…

има си дневен ред и моето прочетено изобщо не е там…

преди време имах приятел, щот съм пишман “инфлуенсър”, преди да се открие инфлуенсърството, приказвам разпалено и той вземе книжката за която говоря, аз съм обещал страшни знания и преживявания, и чакам да си говорим, време мине и той по някое време – почва да ми говори за нея – аз съм я забравил, вече съм на толкоз различна вълна, книгата толкоз ми е избледняла, че разговор не може да стане…

дето пееше B.B.King – The Trill is Gone

постепенно се научавам че четенето и преживяването е занимание самотно…

удивително колко прости неща се научават по труден начин… от прост човек

изкуство е да покажеш без да сочиш…

ако видиш нещо – и искаш да го споделиш – трябва да минеш веднъж, два, три пъти с приятел покрай него, и той да каже “уау, виж това” – тогава и двамата сте го видели; инак ти сочиш, той вижда и казва  – “да”, но той не го е открил, пътят липсва, а виждането е в пътя, а не в пръста който сочи…

/сега туй може да мине за манипулация – да направиш нещо, което има цел, да доведе някой от тук до там, всяко изкуство това прави; изкуството затуй е изкуство, щото не е природа, а път, начин да представи природа по определен начин/  

затуй за да няма манипулация най-добре ще е да чакаш като млад старец или стар младенец някой да сглупи да ти каже случайно нещо и да разберете, че сте на едно и също място не само физически, а и там в ония дебри дето по принцип сам си се е рееш

на мен ми се е случвало и невероятно

предмета няма никакво значение, при мен беше толкоз смешен, че е абсурдно – дом торо го спрях, щото 5 беше точно за това … преживяване, но то не може да се разкаже отвътре, отвън описателно някак може, то е да ти разказват за вкус на нещо екзотично, което няма как да опиташ, дори да ти дават как се приготвя, не е като да го опиташ, колкото и оня да ти приказва какво чувства

 просто го има

инак оная вечер на задния ход на телевизията седим с бат дани маскирани, ако някой гербав излезе от интервю да го спасяваме от тълпата; долу в перловската стои моторница, покрил съм я с папур изобщо не може да се разбере че е там, само картечницата малко стърчи, но с подръчни средства, без финансиране, само с ентусиазъм толкоз; бате дани професионалист, нали сте виждали корицата на Joe`s Garage на Zappa, това не е дзапа, това е бат дани като млад, преди да влезе в политкита; изобщо не е мръднал; качил се е на един кестен, и ако не знаеш че е там, не можеш да го видиш…

мисията е скучна, нито един гербав не излезна, нито един протестър не легна под кола с малки деца, дори полицая /той не ни вижда, гледаше през цялото време в телефона си клипчета, все едно държавата не се тресе/… явно публицистиката свърши, бате дани скочи от кестена тих като смок, аз маскиран на син бидон за зеле се търкулих подире му…

бате дани ме прати да купя фъстък от денонощното на кюшето...

професионалист, дори след мисия нищо излишно, мълчи, джвака фъстъци, сканира ландшафта и мисли…

и аз си мисля – кой знай какъв казус разчепква – а той взема фъстък от торбичка и … мълчи

по едно време, му стана мъчно за мен, че такъв стоя и чакам нещо, и вика

– овчарче, нищо не е по-трудно от туй да се преструваш че разбираш

давила – викам, и си мисля колко голям е бате дани

м-хм – кима бате дани – френската революция изглежда възхитителна на тези, които я познават лошо, ужасна на тези, които я знаят по-добре, и гротескна на тези, които я познават добре…

ех, бате дани...

бивишият правосъден министър ми намига

давила

и мълчим… като професионалсти / т.е. той като професионалист, а аз като него…/

и както си стоим, извезнъж се стопи у мрака барабар с торбичката с фъстъците без да разбера как…

изчезна като палатков лагер на кръстовище…

100. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.2.1.

деполитизирах се

няма телевизия… пълна ментална диета и хигиена

карантина… /но без забрани, връщане към нормалното, потапяне в естественото, книжки и история/

дани го бастисаха…

след като едни го ръфаха, ръфаха

неговите го предадоха без бой

и … всички го забравиха

зяпах, зяпах, чаках сигнал за сбор…

никой…

нима всичко беше това… ама всичко Всичко

огледах се…

и дани го нЕмаше…

/щях да бъда като дългия санчо, а той късия дон кихот

щях да се грижа за росинант, да му нося легена, точилката, каквото намери там… за бой/

сам по себе си той си е кауза…

загубена, но кауза

сам по себе си си останах … сам

и загубих мерака си за битка…

единствените смислени битки са загубените

/тези с шанс за победа са за лузърите – те знаят за какво го правят, надяват се, а това е безсмислено/

но макар и загубени – битките трябва да имат нещо, някой, за което да участваш, без пешка на полето как да участваш…

след костов Данаил Кирилов е втората ми персонална политическа кауза и бих казал много по-осъзната и емоционална…

също толкова безплодна… но много по-близка и красива

/ в този медиен свят, този човек беше пълен, повсеместен, тотален, абсолютен комуникационен дизастър и единствен държеше жива Илюзията, че е възможно човек да се занимава с политика, с общи работи, без да има определени комуникационни способности, поддържан единствено от желание, мерак и … фенове

оказа се множеството с негови фенове е с един член – моя милост…

враговете бяха безброй – и всички красиви, умни и с чувство за хумор – с две думи тъпи комплексари

точно битка за мен…/

няма разочарование…

на тез години човек не може да се връзва като по-млад, но чувтвото на безсмислие някак убива всеки подтик за споделяне…

от село ми остана в главата казванка, тогава още имаше “смисъл”, но време нямаше…

сега време има, но … смисъл няма /предадоха позицията, … човека/

наистина не виждам смисъл да продължавам… казванката

НО

оня ден видях туй…

https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/10/08/4124157_evroparlamentut_odobri_rezoljuciiata_v_podkrepa_na/

баси…

и радан след всичко туй – политик, а дани в канавката…

че в сравнение с горното – на дани Конституцията е Класа /негова, но класа/, най-малко никаква вреда не може да нанесе, щото никога няма да се гласува, а това самовлюбено лайно с подобните си комунета в ЕП ни сдоби с декларация, в която намърдаха и цигани с къщи-некъщи, и омо-илинден, и истамбулска конвенция, и агитация на турски…

/цялата пасмина срещу дани цвили с радана за победа; победа за тях, за България Позор, не декларацията – те…

за да няма недоразумение не просто протестърите – да-Ългария, дсб са невероятни идиоти, вече почнаха да ме трият отвреме в дневник, щот се ловят за думички, тук още не могат…

не могат да ме ядосат, но е прекрасна илюстрация за умността, красотата и чувството за хумор

https://blitz.bg/obshtestvo/izvnredno-protestirashchi-izdebnakha-politologa-stoycho-stoychev-sled-uchastieto-mu-v-panorama-i-stana-strashno-video_news773110.html

http://epicenter.bg/article/Protestirashti-pribegnaha-i-do-vudu-magiya-sreshtu-Borisov–SNIMKI–/228594/2/0

няма как…

това са изроди и бесове…

моята програма е от една точка…

дани кирилов да се върне в министерството на правосъдието…

никола гомес давила придобива един много специфичен нюанс, когато е представен като цитиран от дани кирилов…

без да искам го пробвах на друго място – просто е велико, но като всичко такова, си остана неразбрано…

трябва малко мъгла, мистерия, ясните граници на времето да избледнеят, само тук може малко да се почувства…

инак оня ден си говорих с моя ментор – дани кирилов, седим на една софра, чупим орехи, малко чесън, сол и леб, пием вода, щурците свирят и бате дани по-едно време вика:

– самарянче, „думата „демокрация“ обозначава не толкова политически факт, колкото метафизическа перверзия“

опитвам се да го гледам умно, както той гледа бат бойко, а той:

– не бе, не че нещо, давила го казва
викам
– а-а-а-а…

та почвам редовно, тук ще стане медия, малко по-редовно, по-кратичко, щото дългото ви уморява, а краткото като заситни далеч ще стигне…

щото трябва да започнем „силно“ – малко от австралия – една от любимите групи на бате дани

99. Je Suis Данаил Кирилов.3.3.1.

1/ утре…

утре…

утре…

та две седмици утре…

прибрах се от село…

още там ме застигна новината за оставката на дани кирилов и назначението на новата министърка…

/какво нещо е времето – три седмици по-късно, днес все едно е нямало такъв министър – може би само аз още помня…/

писах, писах, чаршафа у главата, но не можах да свърша, викам като се прибера в софия ще довърша…

тук съм толкоз уморен, че не мога да се събера…  

а и нямам желание да продължа…

трябва отначало

там… разказвах за село и колко нелеп съм с дългата лъжица като бъркам лютеница

сега и тук, си мисля сам в себе си… как татко, и дядовците ми никога не са говорили за работа и какво са свършили, или какво има да правят – Никога

работата беше винаги свършена… аз даже не съм я забелязвал, и никога не съм се сещал да питам какво, кога и как…

забелязвам, как само хора без работа разказват какво са свършили, щото каквато и свършена работа за тях е новина…

обикновено това са чантаджии, офисен планктон, те и да вършат и да не вършат нищо не се променя; затуй ако преместят нещо оттук до там – мислят че променят света, новина е, и трябва да се похвалят…

/туй е дълго – но е важно – затуй накратко;

дядовците ми и татко поддържаха Небето, то никога не падна докато бяха живи, но аз си мислих, че то така по природа естествено си стои там “горе”; трябваше да си отидат, за да забележа как Небето пада – и че някой трябва да го подпира, не знам дали да им се сърдя, че са били толкова добри и скромни, че са ме оставили сляп и в неведение за тяхното усилие… те и подобните им си отиват незабележими

когато Небето падне след тях … разбираме как е работило всичко

офисният планктон, онова отгоре до долу, което говори, а не прави, може единствено да симулира подпиране – те имат пълното съзнание за своята нефелност – но са организирани и солидарни, имат знание как стоят нещата и как да бъдат представяни за да изглеждат необходими…

те непрекъснато се врът да не би да пропуснеш техните усилия; пишат протоколи, отчитат дейност, създават документооборот, който удостоверява съществуване – след години историците ще пишат Историята по техните лъжи, и глупаците ще вярват и разказват какво как е било “в действителност”  

има и едни трети – които са уникални в своята Нищост и Безмислие – те нищо не правят, живеят в едно бъдеще, което никога не иде, но отговарят най-често на въпроса: „Какви са вашите бъдещи творчески планове?“ те имат способността да изглеждат ценни…

ако им повярваш живота докато предстои и си е отишъл…

и никога няма да разбереш как стои Небето горе… /

има хора, които поради прост вътрешен живот – единственото с което могат да се похвалят е да се изтипосат на фото пред някоя сграда, с което да покажат, че с тялото си са някъде…

целта на упражнението е да се покажат, да удостоверяват съществуване, което не е лошо, но при опит и да обяснят чувство, единствено демонстрират семплота /то си е простота, но по сложен начин/ на преживяването, затуй най-добре би било да останат с фотото и изложеното си тяло…

/човек с въображение може да им припише и мисли…/

та не че не ме напиня да разкажа за мен си на село, но ще се направя на дедовците си, и ще оставя безмълвието на свършеното кротко да избледнее с песента на щурците…

поради липса на фото, ако искате да си ме представите – нелепо шортест, разгърден, целият от глава до колени в червено като гладиатор насред колизеума с дълга двуметрова дървена лъжица бъркам лютеница със замечтан поглед към хоризонта скрит от 3 метрова царевица…

инак на село прогледах пак телевизия, политизирах се и прописах … из форуми

страшно затъпяване, но беше … неизбежно

Не че има нужда, но поради “галактническия” интерес към бисерите които ръся – мога само да дам ключ към вратата, която дава отговор на всеки въпрос, който си зададете – “интелектуалеца противостои” – туй е достатъчно; вътре вече е по-сложно да се види като “история”, но си има начини…       

инак дето вика хегел – има такива хора – които приемат възбудата за вдъхновение, напрежението за работа и умората за резултат

възбуден, напрегнат и уморен отново съм на линия